Моята любима годеница

8

— Не можем да ядем, когато изглеждаме по този начин — Хенриета посочи калната си пола.

— Ще ядете, след като се изкъпете — обеща Саманта. — А сега, пехотинци, чака ни поход!

Агнес следваше шумната групичка на разстояние и когато Вивиан опита да я включи в разговорите, беше отрязана. Саманта трябваше да направи нещо по въпроса, и то час по-скоро. Също толкова неотложно беше да убеди баща им, че е нужно децата да имат индивидуален режим, по-гъвкав съобразно възрастта и характерите им. Жалко, че не можеше да набута полковник Грегъри в онзи гьол.

— Защо вършите такива ужасни неща, деца? — Саманта отлично знаеше отговора, но прецени, че тактически е по-добре да попита.

— Какви толкова ужасно сме направили? — Изкикоти се Хенриета. — Ние ли съборихме гувернантката си в калта?

— Или сме пуснали паяци в джобовете й? — добави Мара.

— Или шме шложили жмии в бюрото й? — изфъфли Емелин. Момиченцето затрепери под яростния поглед на Саманта.

— Всички говорят, че смъртта на мама е разбила сърцето на татко, но… това не е вярно — намеси се Вивиан. Той никога не се прибираше вкъщи. Занимаваше се единствено със своя полк. — Негодуванието на детето изби на повърхността. — Ние изгубихме майка си. На нас ние мъчно за нея, той е себичен и се е побъркал, защото е принуден да си седи вкъщи и да ни гледа, вместо да води в битки безценните си войници.

— Мисли си, че не знаем как всяка вечер, след като си легнем, той яхва коня и отива някъде — добавиха Кайла и Агнес.

Саманта беше изненадана не от коментарите, а от силния укор, който се съдържаше в тях. Нещо трябваше да се направи по въпроса и то скоро, но какво? Беше уверена, че не след дълго ще открие правилната линия на поведение.

— Мис Пендъргаст, вижте! — Емелин посочи отвъд поляната, към езерото.

О, не! Налагаше се да открие правилната линия на поведение за броени минути, защото там чакаха двама лакеи с кофи, пълни с вода, а до тях полковник Грегъри, с лице като гръмоносен облак, плющеше по ботуша си с камшик.

— Ето откъде Агнес е прихванала този отвратителен навик — измърмори Саманта и оправи бонето си. Вдъхновението й в момента хич го нямаше, а щеше да има нужда от него, за да се справи с предстоящата сцена.

Когато приближиха, тя видя изражението, с което полковникът наблюдаваше оплесканите от глава до пети деца. Сините му очи бяха леденостудени, правите му, мрачни вежди сочеха нагоре. Той размени няколко думи с един от лакеите. Човекът остави кофата и хукна към къщата.

Децата се скупчиха зад Саманта, в търсене на закрила и изостанаха в крачката си от нея. Тя се надяваше, че увереността успешно ще замести липсата на вдъхновение, ето защо си наложи приветлива усмивка.

— Полковник Грегъри! Каква приятна изненада! Канех се да тръгна да ви търся! — последното не беше лъжа, Саманта просто не спомена кога щеше да се накани. — Децата имаха малък инцидент с една… кална локва.

— Това… го… виждам. — Пляс, пляс, пляс.

— Но за щастие всички са живи и здрави.

Пляс. Намръщване. Пляс.

— Обаче целите са в кал…

— Наистина ли? Едва сега забелязвам — Саманта твърдо го изгледа без дори да мигне.

— Дрехите им не стават за нищо вече.

Саманта с притеснение откри, че очите му бяха придобили цвета на синкави пламъци.

— Малко сапун… и малко студена вода… вършат чудеса.

Той я заобиколи, за да направи обстоен оглед на децата, които смело се опитаха да отвърнат на погледа му и до едно се провалиха.

— Сутринта, когато мис Пендъргаст пристигна, ясно й обясних какво очаквам от нея, а именно да спазва графика. — Той отново шибна ботуша си и продължи с убийствен сарказъм: — Очаквам същото и от вас. Какво трябва да имате по програма?

— Татко, излязохме, за да се опознаем с мис Пендъргаст. — Емелин нерешително излезе напред, ала баща й не й обърна никакво внимание.

— Какво трябва да имате по програма? — Момичетата едно по едно сведоха глава пред погледа му и никое от тях не отговори. — Агнес?

— Агнес, да не си посмяла! — предупреди я тихо Вивиан.

Саманта се обърна и погледна момичето. Сигурно изкушението да обърне ситуацията в своя полза чрез комбинация от злоба и честност се струваше неустоимо на Агнес, но когато погледна към сестрите си, по молбата и заплахата, изписана в очите им, съобрази че я грози опасност, ако не си мери думите.

— Трябваше да бъдем в класната стая — изрече тихо тя.

— Точно так. — Пляс, пляс. — И защо не сте там?

— Мис Пендъргаст поиска да разбере какво вече сме минали като материал, за да не се повтаря — дръзко изрече Мара.

Емелин поривисто се втурна към баща си, оставяйки кална локва зад себе си, но силната му ръка не и позволи да се гушне в него.

— Моля те, татко, не я карай да си тръгне.

Полковникът се изправи пред овъргаляната в тиня групичка и замислено ги огледа с ръка на брадичката.

— Никак не съм доволен. Имате програма, към която трябва да се придържате, деца.

Агнес отвори уста.

— Да, Агнес, кажи?

— Мис Пендъргаст не харесва планината — с мрачна тържественост докладва момичето.

Агнес правеше грешка след грешка.

— Не харесвам планината почти колкото децата, които занимават с дреболии родителите си — отговори Саманта с глас, бистър и хладен като планински поток.

— Мис Пендъргаст повече от ясно изрази неприязънта си към дивите твари и дивите местности, когато се запознахме, но според мен отношението й се дължи на невежество. — Саманта си пое дълбоко дъх, за да му отговори както подобава, после бавно го изпусна, защото прецени, че спорът не си заслужава. — Но ние ще й покажем, че греши. — Докато крачеше, той внимателно огледа децата още веднъж. — Дрехите ви никога няма да бъдат същите.

Момичетата наведоха засрамено глави.

— Малко сапун… И малко студена вода… Вършат чудеса — измърмори под носа си Мара.

Полковник Грегъри се извърна рязко и Саманта се боеше, че е видял самодоволната усмивка на дъщеря си.

— Може би наистина ще извършат чудеса — той махна с ръка към редицата прислужници, лакеи и слугини, всеки от които държеше в ръцете си кофа. Всички те се подсмихваха. Камериерът и икономката бяха застанали на верандата и гледаха невярващо. — Имам добри новини за вас. Поръчах плата за новите ви рокли.

— О, татко! — Децата запляскаха с ръце от радост и почнаха да подскачат нагоре-надолу.

— Платът пристигна днес. — Саманта за първи път го видя да се усмихва толкова чаровно. — Знаете ли защо го поръчах?

— Не, татко — извикаха децата в хор.

— Защото мис Пендъргаст ме убеди, че имате нужда от него.

Изцапаните лица на момичетата засияха от радост. Очите им светнаха и те задружно нададоха писък. Саманта осъзна какво ще последва и протегна ръце в напразен опит да ги спре.

— Не! Не, не!

Момичетата се устремиха към нея. Саманта се отдръпна, но те бяха неудържими — заобиколиха я, калните им черни ръце я прегръщаха и галеха, мръсните им личица се притиснаха към полите й.

— Благодаря, мис Пендъргаст, благодаря! — искрена благодарност звучеше в пронизителните им гласове.

Саманта отговори на прегръдките им, погали ги по калните коси и хвърли поглед към полковник Грегъри. Той стоеше ухилен от ухо до ухо, но щом улови погледа й, усмивката му светкавично изчезна и Саманта се запита дали не си я е въобразила. Не беше. Този мъж й бе погодил номер! Беше й погодил номер!

— Няма защо да благодарите на мен. Баща ви беше този, който поръча плата.

Силният, пронизителен писък прозвуча отново. Дъщерите на полковник Грегъри наобиколиха баща си, скочиха върху му, и той изчезна в калните им прегръдки.

Саманта кръстоса ръце на гърдите си и се усмихна.

— Каква трогателна проява на обич.

Той я чу и погледът му — скръбен, настоятелен — откри нейния. За пръв път в живота си Саманта срещна сродна душа. Този мъж криеше истинската си природа под безчувствена и сурова фасада. Той беше с нрав на воин.

И с нея не беше по-различно. Правеше се на благоприлична и разумна, когато в действителност искаше да тича и да пее, да се радва на живота във всичките му проявления.

Навярно грешеше. Струваше й се невъзможно и той да е като нея.

За безкрайно дълъг миг те не откъснаха поглед един от друг. Саманта се смути, когато я заля горещата вълна на създалата се интимност. Тя бързо извърна глава. Смутена! Тя, която не се смущаваше от нищо! Тя, която неизменно запазваше спокойствие във всяка ситуация, тя, която беше интелигентна, тя, която винаги имаше безпристрастен поглед върху нещата. Не й хареса, това чувство, което я остави без дъх, не й хареса въобще.

— Добре! Добре! — полковник Грегъри отпъди децата, които оплескаха с кал тъмносините му панталони и безупречно лъснатите му ботуши, кремавата му жилетка и тъмносиньото му сако. Саманта се наслади на гледката повече, отколкото беше редно.

— Отивайте в езерото, деца. Прислужниците ще ви полеят с няколко кофи вода.

— Студено е — изхленчи Вивиан.

— Това е наказанието, което ви се полага, задето не успяхте да натопите гувернантката си в тинята.

Саманта затаи дъх. Нищо чудно, че прислужниците ги чакаха с кофи вода. Уилям Грегъри познаваше игричките на децата си. Беше ги оставил да си разиграват коня, както пожелаят. Въпросът бе защо. Въпреки че се беше издал, не личеше да е притеснен.

— Когато човек има шест дъщери, той трябва да е готов за всичко — педантично изрече той.

— Разбирам. — Саманта прочисти гърлото си. — Като гувернантка аз също трябва да съм готова на всичко. Ето защо смятам, че бавачките трябва да си отидат.

— Нима? — Той повдигна изразителните си вежди. — Наистина ли така смятате?

— Да.

— Считайте, че вече е сторено.

На Саманта й се прииска да нададе радостен вик. По някое време през този дълъг, труден ден, тя беше спечелила уважението на полковник Грегъри.

Момичетата изстенаха.

— Ако промяната не ви устройства, чакам да аргументирате становището си.

Дъщерите му се спогледаха и поклатиха глави в знак на отрицание. Не можеха да изложат действителните причини за несъгласието си и битката беше предварително загубена.

— Когато измиете калта от себе си, ще се качите в стаите на втория етаж. Ще изпратя икономката да надзирава къпането ви. Не закъснявайте за вечеря, защото ще направя важно съобщение. — Той посочи окалялата рокля на Саманта. — Мис Пендъргаст, май вие също трябва да влезете в езерото.

— След вас, полковник. — Тя преднамерено впери поглед в оцапаните му панталони и омърляното му сако.

— Вие сте много нахална млада дама. — Той й предложи ръката си в знак на предизвикателство.

— А вие сте много проницателен мъж — отвърна му тя в същия дух.

Отправиха се към къщата заедно, възпламенявайки слухове, които не можеха да бъдат потушени.