Моята любима годеница

14

Както Уилям очакваше, Тереза се беше разположила царски под тентата на верандата, изпълнявайки обещанието си да я превърне в център на приготовленията за приема. Навсякъде по масичката пред нея бяха пръснати списъци с различни бележки и отметки. До ръката й имаше звънче, с което тя извикваше прислужниците, които непрекъснато сновяха нагоре-надолу, получавайки инструкции, за чието изпълнение после се отчитаха. Белите, розови и червени карамфили във вазата се полюшваха весело, разклащани от повея на ветреца. От Тереза, както беше установил Уилям, щеше да излезе превъзходен главнокомандващ.

Тя щеше да му бъде добра съпруга.

— Уилям, най-сетне! — Тереза го посрещна с усмивка и протегна ръце към него.

Той ги пое и галантно ги целуна. Тя незабавно ги дръпна и вдигна писалката си. Аха, значи не го вземаше на сериозно. Тереза натопи перото в мастилницата, написа няколко думи и оповести:

— Реших. Ще опънем шатри на ливадата между къщата и езерото и ако времето е хубаво, ще обядваме в тях и трите дни. — Тя изглеждаше свежа и отпочинала в своята сутрешна жълта рокля. Беше си сложила широкопола шапка. Устните й бяха леко начервени, а очите й гледаха будно и проницателно.

— Шатра, опъната на ливадата. — Това беше най-глупавата идея, която Уилям някога беше чувал. — Защо да обядваме в нея, след като за целта си имаме отлична трапезария?

Тереза се начумери и го погледна с подигравателна изтънченост.

— Не можеш да очакваш от гостите си да се хранят само на едно място. Толкова е досадно. Шатрата ще предостави нужното разнообразие, освен това сега пикниците са на мода.

— Тогава нека бъде пикник. — Снощи Уилям беше патрулирал по пътищата на лов за предатели. Не му беше до Тереза и глупавите й хрумвания, но не можеше да изскърца със зъби от нетърпение. В края на краищата, тя му вършеше огромна услуга. — Желая да впечатля гостите си. — Желаеше да впечатли лорд и лейди Федърстоунбоу.

— Естествено, скъпи. Това е първото ти излизане в обществото след толкова дълго отсъствие. — Тереза погали ръката му, усмихна се прелестно и отново се зае със списъците си. — През първия ден ще сервираме малки сандвичи и дребни нещица за хапване, с които гостите да се подкрепят незабавно след дългия и изморителен път. Ще наредим няколко стола, разбира се, но не много, за да ги принудим да се движат помежду си и да завържат разговори. Вечерта ще имаме неформално събиране. Ще осигурим зала за карти и други игри, ще свири оркестър. Дамите могат да изпълнят…

— Не забравяй децата.

— Няма. Как бих могла? — Усилието да придаде ентусиазъм на усмивката си беше очевидно — През това време децата могат да се… усмихват учтиво. Може би ще организираме и танци, ако гостите желаят, и ще сервираме вечерята в полунощ.

Планът й не беше нищо особено, досущ като всеки друг прием с изключение на шатрите, но Уилям знаеше кога да си държи езика зад зъбите.

— Колко уникално! — възкликна той.

— Благодаря. На втория ден ще наредим маси и столове, на които да се нахраним. Надявам се, че времето ще е хубаво.

— Ако му заповядаш, драга, сигурен съм, че няма да посмее да се развали. — Дори господ не би посмял да се изпречи на пътя на Тереза, когато тя планира прием.

— Благодаря ти! Каква оригинална мисъл. — Тя почти не му обърна внимание. — Ще сервираме желирана сьомга, различни видове сирене, студен пай от еленско месо, сладолед. Толкова се радвам, че имаш лед в мазето, скъпи.

— Какво щастлива случайност, наистина. Не забравяй, че децата ми също ще искат да се забавляват.

— Ох, скъпи.

Не беше толкова изпълнена с ентусиазъм, колкото му се щеше. Тереза още не беше научила имената на момичетата и не можеше да завърже разговор с тях. Да не би тя да не обича деца? Това можеше да се окаже препъни-камък в плановете му да я направи своя съпруга. Тереза направи справка с разписанието.

— Не съм ги предвидила никъде. По-скоро… ще предвидя нещо за тях в късния следобед, точно преди чая. Тогава ще изпратим гостите да се преоблекат, а вечерта ще дадем бала.

Уилям се досети, че от него се очакваше да приема предложенията й с възторг, но едва успя да сподави въздишката си. Човек трябваше да отхвърли огромен куп работа в името на така наречените забавления. Щеше да се наложи хората му да патрулират по пътищата сами.

— Вече поръчах оркестъра, който трябва да пристигне от Йорк.

Уилям се надяваше, че кралица Виктория ще оцени високо усилията му да запази мира във владенията й, защото този прием щеше да му струва цяло състояние. Тереза очевидно беше прочела мислите му, защото каза:

— Ама и ти си един, скъпи. Това изражение на спестовност не ти подхожда. Помни, че не си давал прием през последните три години и с този трябва да наваксаш.

— Да, а след него всяка следващо парти ще трябва да бъде по-грандиозно от предишното.

Тереза извади един карамфил от вазата, отчупи дръжката му и закичи с цвета Уилям, след което положи ръка на гърдите му и го погледна право в очите:

— Повечето мъже не осъзнават тази истина.

Тя го докосваше. Съсредоточаваше погледа си в него. Говореше му с мелодичния си глас. А той не изпитваше и частица от вълнението, което го обземаше при една-едничка дума, казана от Саманта. Саманта с нейните хапливи бележки и злостни коментари… и със сладката си уста… и с дългото, стройно тяло.

— Точно така — Уилям се тросна сърдито без да помни с какво се съгласява.

— Не се притеснявай за бала. Ще се погрижа той да е величествен и великолепен.

— Въобще не се притеснявам за бала. — Притесняваше се дали лорд и лейди Федърстоунбоу ще попаднат в капана, който им беше заложил.

— Само това да чувам! — Тя го погали по ревера, натискайки силно с ръката си. — Ще устроим среднощна вечеря. Последния ден… още един обяд в шатрите, или може би на верандата, и гостите ще се разотидат.

Най-сетне. Тереза беше казала каквото имаше да каже.

— Звучи великолепно. С нетърпение очаквам да видя плода на усилията ти. — Макар че въобще не очакваше с нетърпение още приеми или пък подобни дискусии… ако я направеше своя съпруга, а той беше твърдо решен на това. — Ако обичаш, погрижи се да има много уединени места за частни разговори, където мъжете ще могат да се отпуснат и да поприказват по работа или за удоволствие.

— Да. Да, разбира се. Но не виждам що за удоволствие ще им достави това събиране. Уилям, мъжете са повече от жените. — Тя затрака по масата с дългите си нокти в бърз, отсечен ритъм. — Много повече.

— Да, знам. — Но единствено мъжете заемаха висши ръководни постове в армията или в Хоум Офис. Единствено мъжете щяха да привлекат важни шпиони като двамата Федърстоунбоу. Пък и често военните от кариерата не се женеха. — Не познавам кой знае колко жени. Поканих всички съседи, които имат дъщери.

— Ето защо трябваше да ме почакаш. Аз щях да изготвя списъка с гостите. — Очевидно беше, че Тереза се старае да не показва раздразнението си. — Но злото е сторено. Малкото неомъжени дами ще са много доволни от вниманието, което ще им бъде оказано.

Колко странно. Тереза си даваше вид, че обича дома му, земите наоколо, самия него, но изглеждаше някак не на място в Силвърмиър. Отвсякъде тя блестеше като шлифован диамант, показваше се разностранна, но Уилям не знаеше кое в нея е истина, и кое — преструвка. Неизбежно беше да се запита: какви ли тайни крие тя, щом се прикрива толкова умело?

И по-важно: какво го беше грижа? Всички причини, поради които я считаше за подходяща съпруга, все още важаха. Беше от неговата собствена класа, носеше се елегантно, проявяваше се като добра домакиня и можеше да въведе дъщерите му в обществото. Напразно си губеше времето в опити да разбере жените и техния характер. Това не беше по силите на никой мъж. И точно там беше проблемът. Откакто беше срещнал Саманта, понякога му се струваше, че я разбира, а двамата нямаха нищо общо помежду си.

Това безумие трябваше да престане. Той повика един лакей и се обърна към Тереза:

— Закуси ли вече?

— Да, но ти си яж спокойно. — Тя го изгледа остро. — Макар че, доколкото си спомням, никога не си се успивал. Пак ли си се скатавал някъде снощи?

На Уилям му се стори, че след като така и така му е дала разрешение да се отдава на гуляи и разврат, може да си признае спокойно.

— Излязох около единайсет.

— Но не и преди единайсет, а? — Тя вдигна писалката, натопи я в мастилницата, натопи я втори път и я захвърли. Тя цопна на един от списъците и образува голямо черно петно, ала Тереза въобще не го забеляза. — Уилям! Трябва да бъда откровена с теб!

Той поръча закуската си на лакея, отпрати го и чак тогава се обърна към нея.

— Разбира се, драга. Слушам те.

Тереза опъна тесните си рамене.

— Знам колко много ценят военните поверителността и знам, че може би ще те подразня, но се налага да ти го кажа заради благото на децата.

— Казвай! — Уилям беше целият в слух.

— Снощи до късно вечерта не можах да заспя. По едно време чух гласове в коридора и станах. Видях твоята мис Пендъргаст да говори с мъж.

Уилям имаше зад гърба си години служба в армията, прекарани в мъчителни преговори с недоверчиви туземци и в оправяне с арогантни, невежи офицери. Тогава се беше научил да прикрива мислите си и днес както никога се нуждаеше от това умение. Да говори? С мъж? Наистина ли Тереза беше видяла Саманта да говори с мъж? С него? Или пък беше видяла Саманта да се целува с мъж? С него?

Но ако ги беше видяла да се целуват, тя без съмнение щеше да го каже в прав текст. Нямаше какво да спечели от неглижирането на въпроса.

А и все едно колко прекрасно беше онова преживяване, то нямаше да се повтори. Той уважаваше Саманта. Тя беше своенравна, упорита и пряма, но се беше посветила с цялото си сърце на момичетата. Заслужаваше награда за снощната си откровеност, която му беше отворила очите. Не можеше да повярва колко заслепен е бил.

— Аз бях този мъж. Агнес била болна и отишла при мис Пендъргаст. Ядосах се и си разменихме реплики. — И още нещо, за което Тереза нямаше да го съди, дори да го беше видяла. Нали му беше дала височайшето си позволение.

— Боже мили! Искаш да кажеш, че мис Пендъргаст не е свободна дори вечерта?

Тереза го хвана неподготвен. Той си мислеше, че тя ще изобличи ниския морал на младата жена, а вместо това тя показваше загриженост за свободното й време.

— Наложил съм правилото децата да си лягат в девет часа и да не мърдат от леглото.

— Очевидно мис Пендъргаст дотолкова е очаровала дъщерите ти, че не се стесняват да я безпокоят по всяко време..

— Така е. — Уилям не можеше да го отрече.

— Горкичката! — Тереза поклати глава и въздъхна. — Ако на някоя от дъщерите й се доходи при нея, те веднага ще отскочат до коридора със спалнята й. Не се ли боиш, че ще я загубиш? Тя твърди, че е от Реномираната Академия за гувернантки, чиито възпитанички се търсят много. Няма защо да остава на място, където не й предлагат почти никакво усамотение.

Уилям се намръщи. В думите на Тереза имаше доста смисъл. Той не искаше да предостави на Саманта повод за недоволство, който да доведе до оттеглянето й от поста… само защото добрите гувернантки не се намираха под път и над път, разбира се.

— За нещастие мис Пендъргаст е толкова дружелюбна и общителна, че, боя се, тя ще посрещне децата с отворени обятия независимо от нарежданията ми.

— Обноските й са толкова изискани, а речта й — толкова културна. Прекрасна жена. Прекрасна. Абсолютно очарователна. — Тереза потупа с пръст бузата си — Може би е най-добре да я настаним в една от къщичките за гости, където ще има време за себе си.

— Не — отвърна Уилям без да се замисля.

— Защо не?

Защото искаше Саманта да е под един покрив с него. Тереза обгърна ръцете му и го погледна в очите:

— Знам, че за теб е по-удобно мис Пендъргаст да е наблизо, в случай че някое от момичетата има нужда от помощта й, но, скъпи, имай милост към горката жена. Тя и бездруго е толкова слаба. Ако загуби и съня си, сериозно ще се обезпокоя за здравето й.

— Мислиш ли, че има опасност да се разболее? — разтревожено попита Уилям.

— Не, сигурна съм, че е… добре, изглежда ми достатъчно здрава, когато извежда момичетата на разходка, за да се упражняват по пеене. И както ти сам каза, тя поглъща невероятно количество храна. — Тереза притисна стомаха си с пръсти. — Някой може да повярва, че е хванала тения. Тъй че не, не се безпокой за здравето й. Помисли за благополучието й и съм уверена, че ще вземеш правилното решение.

Уилям неохотно трябваше да признае, че Тереза има право и неговата интуитивна реакция е била погрешна. Изцяло погрешна.

Така Саманта щеше да е далеч от него през нощта, и колкото и да не му се искаше да си го признае, тя присъстваше в мислите му, докато лежеше в леглото. Това беше погрешно, защото той ухажваше Тереза. Саманта отвличаше вниманието му, и макар да не се съмняваше в своята способност да надмогне абсурдното си привличане към гувернантката, щеше да му е по-лесно, ако я вижда колкото е възможно по-рядко. В края на краищата миналата година беше дочул слухове за някакъв лорд, който едва не полудял и се оженил за икономката си, но Уилям никога нямаше да си загуби ума по някаква жена. Особено жена, която най-вероятно не беше способна да заеме мястото си до мъж с неговото обществено положение.

— Мисля, че така е най-добре.

Интересът й към благополучието на младата гувернантка внезапно изчезна. Уилям се изправи, поклони се и понечи да се оттегли, но внезапно се спря.

— Хрумна ми нещо. Ти самата каза, че мис Пендъргаст има безупречни обноски.

— Да? — Тереза го наблюдаваше предпазливо.

— В такъв случай тя може да заеме едно от местата на дамите. С нея ще попълним бройката. — А и каква по-добра проверка от това да види дали Саманта ще се разбере с приятелите му! — Колко хубаво, че се сетих.

— О, да, несъмнено.