Моята любима годеница

26

Уилям влетя в стаята си и изпъди камериера:

— Вън! Чупката!

— Добре, сър, не е нужно да повтаряте. — Клийвърс излезе с гневни крачки от стаята и затръшна вратата след себе си.

Уилям се втренчи подире му. Какво, за бога, им ставаше на всички? Дори гостите, които уж му бяха приятели, побързаха да се сбогуват. Държаха се с него като прокажен, а той просто беше направил единственото, което всеки разумен мъж би направил, когато открие крадец в дома си: беше изгонил този грешник. Нямаше никакво значение, че тя беше красива и всички я обичаха. Нямаше никакво значение, че тя донесе мир и радост на дома му. Нямаше никакво значение, че беше отнел девствеността й с финес, достоен за пиян моряк, а тя му се беше отдала с изяществото на… жена. Жена, създадена за него.

Но тя беше крадла, а крадецът завинаги си остава крадец. Тя беше направила услуга — на него, на Англия, при това с риск за живота си. Ако беше само миналото й, той щеше да се ожени за нея.

Но тя беше откраднала от него. Дреболии — някои без почти никаква стойност, други — напротив. Не ги беше върнала. Въпреки уличаващите доказателства, тя отказваше да си признае, че кражбата е нейно дело и твърдеше, че не знае къде са предметите, докато изражението й говореше противното. Тя беше и лъжкиня освен другото.

Уилям разкъса своите шалче и яка. Захвърли фрака и жилетката си на пода, и разтвори прозореца. Загледа се в нощта, опитвайки се да види светлините на къщурката й.

Трябваше да я хвърли в тъмницата на Хоуксмаут, където да изгние.

Но не можеше. Що се отнася до Саманта, беше мек като масло и сладък като петмез.

И защо? Защото не можеше да забрави начина, по който лунните лъчи огряваха изваяните й рамене, болката в очите й, когато говореше за детството си, силата на обичта й към момичетата…

Той се намести в стола и се зае с трудната задача да изуе стегнатите си ботуши. Значи така: щеше да я изпрати в Лондон и да уведоми с писмо лейди Бъкнел за престъпната склонност на питомката й. Саманта щеше да остане без възможност за честно препитание. Принудата щеше да я изкара на улицата, където тя пак щеше да се върне към стария си занаят. В крайна сметка щяха да я заловят и палачът щеше да надене примката около лебедовата й шия.

Уилям подскочи от ужас и напъха крака си обратно в ботуша.

Не. Това не беше вярната линия на поведение. Мирните лондонски граждани не заслужаваха да им натресе чудовище като Саманта. Нито пък щеше да стои безразлично, докато тя се е запътила към ада с цялото дръзновение на пламенната си личност.

В крайна сметка вината не беше само нейна. Той я беше прелъстил.

Ама че глупак е бил.

След секунди той вече тичаше по стълбището, за да не си даде време за размисъл. Лакеят скочи и му отвори вратата. След малко Уилям се озова пред къщичката, където Саманта се беше заключила, и захлопа с юмрук по вратата.

Кларинда побърза да отвори. Дори на мъждивата светлина от фенера, той видя ужаса и слисването й.

— Полковник! Мис Пендъргаст каза, че не желае да вижда никого.

Уилям я хвана за ръката и я издърпа през прага, след което зае мястото й.

— Не се връщай — нареди той и затвори вратата право в лицето й.

Огънят пращеше весело в уютната стаичка. Свещник пръскаше светлина край отворения куфар.

— Кларинда? — извика Саманта от спалнята. — Кой беше този път? Само не ми казвай, че е било някое от момичетата. Не мога да понеса да ги… — Тя застана на прага и гласът й секна — …отпратя. Силуетът й се открояваше на светлината на свещите. С една ръка беше вдигнала четка за коса с дръжка от слонова кост, а с другата придържаше русите си коси. Както и при първата им целувка, тя носеше онази скромна бяла нощница. Синият й пеньоар беше отворен.

Прелестна. Тя беше прелестна. Сърцето го болеше от красотата й. Желаеше едно-единствено нещо: да я има само за себе си.

Саманта го видя и остана неподвижна за един дълъг момент. После бавно прокара четката през дългата си платиненоруса коса, задържайки я на гърдите си. В следващата секунда тя се озова в спалнята с едно бързо и безшумно движение, и затвори вратата.

Отказът й беше ясен и недвусмислен. Гневът му избухна при това безочие. Когато чу как ключът се превъртя в ключалката, яростта му доби форма. Уилям отиде до вратата и ритна бравата. Вратата беше масивна, бравата — не. Ключалката беше съвсем обикновена, създадена за усамотение, а не за сигурност.

Той отново я ритна.

Тя изскърца.

Уилям се втурна към вратата и мощно се блъсна в нея, разби бравата, олюля се, направи няколко крачки, и спря.

— Прозорецът е отворен — хладно изрече Саманта. — В училището за крадци ни учат винаги да избираме по-лесния начин.

Знаеше, че не бива да му се присмива. Той стоеше с леко разперени ръце, прегърбени рамене, наведена глава и я гледаше като бик, готов да се впусне в атака. От него се отделяха горещи вълни, личеше си, че иска да си го върне, задето беше опетнила доброто му име.

Не я беше грижа, че ръцете му треперят от насилнически порив. Тя също искаше да го фрасне. Искаше да зареже всякаква предпазливост, да пищи, да вика и удря, защото Уилям за пореден път й беше предал урок, който трябваше да е усвоила много отдавна.

Нямаше значение, че тя бе променила живота си. Че непрекъснато работеше над себе си, за да бъде по-добра. Че не… краде. До края на живота си щеше да бъде заклеймявана като джебчийка.

А той… мъжът, когото обичаше. Мъжът, на когото се беше отдала… трябваше да й повярва, а вместо това той първи я беше осъдил. Осъди я и я използва за целите си.

Така стисна четката, че дръжката се отпечата в ръката й.

Уилям си пое дълбоко дъх и го изпусна много бавно:

— Реших да те направя своя жена.

Тя също си пое дълбоко дъх — за да избухне в дрезгав смях.

— Аз? Твоя жена? Да не си се побъркал?

Уилям здраво стисна юмруци и по врата и лицето му плъзна гъста червенина. Той вече не беше мъж, а див звяр — жесток, свиреп и страшен — който се опитваше да се прикрие с булото на цивилизацията. Сякаш то щеше да го спаси от истинското му аз.

— Най-малкото ти беше невинна във физическия смисъл на думата и аз те лиших от тази невинност.

— Ах, значи и ти си бил крадец. — Саманта се усмихна весело. — Краставите магарета през девет дола се надушват.

Уилям изръмжа. Просто изръмжа — това беше думата.

— Аз не съм крадец, но ти си и честта не ми позволява да те пусна по света, за да правиш зло на хората.

— Значи се жертваш, водейки ме в брачното си ложе? Наистина си много благороден. — Гласът и беше пропит от сарказъм.

— По природа си добросърдечна. Трябва ти само здрава мъжка ръка.

Неговата ръка? Той навярно се шегуваше! Саманта приглади нощницата над гърдите си, корема си, бедрата си, показвайки му тялото си, изкушавайки го, присмивайки му се.

— Сигурен ли си, че това са истинските ти мотиви? Сигурен ли си, че не искаш да се ожениш за мен, защото… ме искаш?

— Не, не съм. — Гърленият му глас трепереше от желание. — Искам те.

Тя се усмихна с порочно задоволство.

— Няма да те изпускам от око. Ще се погрижа да не крадеш. Ще се погрижа непрекъснато да си бременна. — Докато говореше, Уилям постепенно изправи стойката си. — Вероятно вече си бременна.

— Говорих с Тери. — Усмивката й изчезна. — Според нея времето не е подходящо за зачеване и е малко вероятно да съм бременна.

— Ще останеш тук и ще видим. Междувременно ще си толкова заета, че няма да имаш време, през което да се отдаваш на страстта си към кражбите.

Пламъците на гнева й избухнаха като огньовете на ада:

— Негодник! Мръсник! — Саманта го замери с четката. — Как смееш? Как сме…

Уилям се наведе и премина в настъпление: улови я и я тръшна на леглото. Тя падна по гръб на дюшека и той я затисна с тежестта си. Гневът помежду им избухна като гейзер. Саманта удряше където й падне по главата, гърдите, раменете. Успя да нанесе няколко доста добри крошета, преди Уилям да успее да хване юмруците й и да вдигне ръцете й над главата.

Телата им потънаха в пухените завивки. Тежестта му я затискаше, когато тя искаше да скочи и… не, не да избяга. Не и нещо толкова интелигентно. Искаше й се да го срита.

— Махни се от мен, ти, нагъл… добродетелен… тъп… грубиян!

Но той не се махна от нея. Вместо това захапа гърлото й и остави бледорозова линия по фината й кожа.

Тя изпищя и почна да се гърчи. Той бе звяр и тя го мразеше от дъното на душата си.

Той я обузда, улови китките й, смачка съпротивата й с тялото си, докато първият етап на борбата не свърши и силата не й изневери.

Тогава Уилям облиза мястото, което беше ухапал.

Саманта шумно си пое дъх. От борбата. От тежестта му върху нея.

— Няма да ти стана жена дори самата кралица Виктория да те предложи на сребърна тепсия.

Той леко се поотмести от тялото й и тя можа да го види. Сините му очи, обрамчени от гъсти черни мигли, бяха помътнели, може би от гняв?

Не, от страст.

Той не я хапеше, за да я накаже, а за да я бележи. Искаше да бъде господар на чувствата й, да събуди в нея определени емоции…

— Гняв. Ти искаш да ме ядосаш. Не те интересува колко съм бясна.

— И защо да ме интересува? Така ми харесваш. — Гърдите му се придвижиха, за да покрият нейните. — Гневът е нещото, което ни свързва, мила моя.

Тя изви пленените си ръце и заби нокти в дланите си.

— Нищо не ни свързва, шефе, ни помниш ли? Я съм си гаменче улично, крадлъ, джибчийкъ, пък ти си шибан пулковник ут армиятъ на Нейну Виличество. Кумандир, дето винаги си е пазил гулямата чест.

Смехът му беше дълбок, нисък, застрашителен:

— Помня едно нещо, което ни свързва. — Уилям улови двете й китки с една ръка.

Саманта знаеше какво ще последва. Нямаше значение колко ненавижда връзката помежду им, за нея съзнанието му беше отворена книга и намеренията му бяха прозрачни. Започна да извива тялото си под неговото в напразен опит да се измъкне.

Уилям измъкна сгъваем, нож от джоба си, натисна механизма му и блестящото острие се показа с щракване.

Гърлото й пресъхна.

— Не мърдай — прошепна той, пъхна острието под ръба на нощницата й, и я разряза. Отначало платът не се поддаде, но острието беше наточено и свърши отлична работа. Уилям плъзна ръка над гърдите й.

Черната му коса падаше на къдрици по челото. Свещите позлатяваха кожата му. Челюстта му беше като изваяна от мрамор, но устните му… когато ръката с ножа премина над гърдите й, устните му се извиха в покоряваща усмивка, каквато тя никога не би очаквала — не би искала да види — у него: усмивка на пират, мошеник и авантюрист. Покоряваща усмивка.

Каква идиотка беше, щом още го обичаше. И то с любов, чийто огън едва сега се разгаряше.

Той се изправи, възседна я и разряза нощницата до коленете й.

— Какво правиш? Да не си превъртял? — кресна тя.

— Не искам да виждам тази нощница. Не искам да виждам този пеньоар. Искам те гола и беззащитна. Това е единственият начин да ти покажа кой командва парада, Саманта. Ако зависеше от мен, щях да те заключа в непристъпна кула, от която само аз имам ключ.

Гласът му преливаше от напрежение и тя усети как започва да й се гади от страх но въпреки това се присмя на неговата искреност:

— Ще открадна ключа и ще се измъкна оттам.

Уилям притвори клепачи и когато ги отвори, онази усмивка отново изгря на устните му. Той затвори ножа и го прибра в джоба си, правейки блестяща демонстрация на сръчност и вещина в боравенето с хладно оръжие. Със свободната си ръка той разкопча панталоните си и смъкна гащетата си. Саманта го наблюдаваше с широко отворени очи.

Бавно, като мъж, танцуващ менует, той плъзна коляно между бедрата й. Тя се опита да събере плътно краката си, но той ги раздели без никакви проблеми.

— Разбираш ли значението на думите „без жал“?

Той нямаше да… нали? Знаеше, че не е способен на това… но също така знаеше, че той няма да разреже нощницата й, няма да я затиска под тежестта си, няма да държи китките й.

Саманта не познаваше този мъж. Не го познаваше истински.

— Никога няма да ти простя — отговори тя.

— Какво? — Той положи целувка на устните й. — Че това, което правя с теб, ти харесва? — Уилям положи целувки върху челото и, очите й, пламналите й бузи. Погали ухото й с език и засмука меката му част.

Тогава Саманта разбра. Той можеше да държи китките й, можеше да се просне върху нея на леглото, и двамата можеха да страдат от болката и негодуванието. Но помежду им гореше огън, който нищо не можеше да потуши.

Не беше случайно, че тя беше девица преди да му се отдаде. Не беше случайно, че той не се бе задомил повторно след смъртта на жена си. Защото те бяха предназначени един за друг. Защото очакваха онзи всепоглъщащ пожар, който нищо не можеше да угаси. Без значение какво ги разделяше или какви обиди си разменяха — те се желаеха и това не можеше да бъде променено.

Мирисът му я обгърна — мирис на земя и на мъж. Бялата му риза се беше измъкнала от колана и нежно докосваше връхчетата на гърдите й, отново и отново. Бедрото му галеше мястото между краката й в бледа имитация на сношение, която разпалваше желанието й да го приеме в себе си. Устата му, която оставяше парещи следи върху кожата й, ръцете му, които я държаха в плен, коляното му…

— Не! — Саманта замята глава и се опита да го ритне.

— Какво ти стана? Твърде много ли ти харесва? — попита Уилям с нежен тон, който не вещаеше нищо хубаво. — Изчервявяш се, а? Пламнаха ли слабините ти? — Той целуна брадичката й и устните му се плъзнаха надолу по гърлото й. — Ако те пипна с пръст долу, ще го плъзна ли с лекота в прохода ти, защото си влажна и хлъзгава от желание по мен?

Казаното от него беше чиста истина и Саманта беше обзета от срам. Ако продължаваше да й говори така, неволно щеше да я доведе до оргазъм.

— Трябва ли да разрежа пеньоара ти до долу? — подвоуми се Уилям.

— Не!

— Да, права си. Харесва ми да те държа така: безпомощна и учудена, в очакване на следващия ми ход. — Той погледна многозначително гърдите й и усмивката му предизвика стягане там долу. — Гърдите ти са толкова красиви. Миналият път не можах да ги огледам както трябва. Беше тъмно, а аз бях отчаян от нужда по теб. Сега виждам, че те сбъдват и най-смелите ми мечти: снежнобели, с розови връхчета, които щръкват, когато се възбудиш, както сега!

— Студено ми е.

Уилям беше наясно с лъжата й, но се постара да си придаде загрижен вид.

— В такъв случай ще те стопля. — Той сведе глава, пое едното розово зърно в устата си и палаво завъртя език около ареолата. Усещането беше върховно и тя притвори клепачи. Гърбът й се изви, бедрата й се стегнаха около коляното му. Уилям отвори широко уста и пое колкото можеше от гърдата й, след което я засмука силно.

Бяха прекарали само една нощ заедно. Откъде знаеше как да я възбуди точно както трябва? Откъде знаеше, че на нея й се ще той да погали гърдата й с мекото на бузата си, после да се премести нагоре и да гризне долната й устна? Саманта отвори уста, за да вдиша отчаяно и Уилям безпощадно се възползва от това, за да я завладее с езика си.

Тя се изви нагоре, мъчейки се да увеличи триенето между телата им. Уилям я целуваше до безпаметност и Саманта си помисли, че дори да не го види никога вече, винаги ще помни вкуса на целувката му. Тогава той прошепна името й, тя отвори клепачи и видя, че той я гледа. Устните му бяха влажни, погледът му беше безмилостен като на сокол, кръжащ над плячката си.

— Не ставай. Не мърдай. Или ще останеш както си, или няма да излезеш от това легло, докато викарият не дойде да ни венчае. Разбра ли?

Тя кимна без да сваля поглед от него, но въпреки това Уилям не й повярва, защото пусна китките й, но остана приведен над нея, сякаш всеки момент отново щеше да я сграбчи.

Гордостта изискваше тя да предприеме опит за бягство, но гордостта беше нещо глупаво — Саманта отдавна беше усвоила този урок. В ситуации като тази практичността беше за предпочитане. Тя беше разумен човек. Джебчийка от бедняшките квартали на Лондон. Нямаше шанс. Той беше по-голям, а вероятно и по-бърз.

И което беше по-важно, тя искаше да се любят. Не както си го представяше той, като насилствено заздравяване на връзката помежду им, а като сладко сбогом. Защото — признай истината, Саманта — желанието да го има беше по-силно от всичко. Обичаше го твърде много за да го лиши — за да ги лиши — от това удоволствие.

Уилям разкъса ризата си и я погледна, за да се увери, че тя още си лежи на мястото. Припряно изу панталоните си и пак я погледна. Сграбчи остатъка от нощницата й и я разкъса чак до подгъва. Саманта си спомни, че той е бесен и не е свикнала да го вижда такъв. Ами ако я нарани…

Но полковник Грегъри никога нямаше да я нарани, поне не и физически. Пък и вече бе разбил сърцето й. Какво още можеше да й причини?

Уилям нежно отърка длани около глезените й и плъзна ръце, стигайки до коленете й, а после чак до бедрата й, внимателно пъхна ръце под краката й и ги намести върху раменете си.

— Какво правиш? — Саманта опита да се освободи.

— Това, на което прилича — засмя се Уилям и затегна хватката си. Пръстите му я погалиха между краката, и той духна къдравите руси кичурчета. Тогава Саманта осъзна, че той я вижда там долу, между краката. Свещите на шкафчето я осветяваха там, където не трябва. Да не би да искаше да я… целуне? Там, където я присвиваше болезнен копнеж?

Не можеше да го понесе. Не можеше. Тя се извърна странично в опит да му избяга.

Уилям отново се засмя, разтвори краката й, и пъхна език в сърцевината й.

Този път гърченията й не бяха опити за бягство, а реакция на обзелата я възбуда. Това беше… най-дълбоката целувка, най-голямата интимност. Когато беше там, за него нямаше тайни, той виждаше желанието й, нищо не убягваше от очите му. Езикът му влизаше и излизаше от мекотата й като кадифен камшик. Тя сграбчи чаршафите в юмруци и залюля глава напред-назад. Напрежението й нарасна до непоносимост, чувстваше, че ще се пръсне от възбуда. Знаеше, че соковете й текат върху езика му, но не можеше да ги спре. Той я водеше към върха, безмилостен в решимостта си да я покори, да я обладае, да й покаже, че са създадени един за друг. Саманта съзнаваше всичко това. Съзнаваше също, че то ги води към гибел.

Но тази вечер щеше да ги доведе до екстаз.

Устните му завладяха клитора й и страстно го засмукаха, докарвайки я до ръба. Близо. Много близо. Но не съвсем. Не и още…

Той мушна пръст в цепката й. Сега. Всичките й мускули се напрегнаха, от гърлото й се изтръгна писък. Хълбоците й се надигнаха, люлеейки се в древния ритъм на сливането, на екстаза, на отдаването.

С едно гладко движение Уилям проникна в тялото й. Тя беше толкова влажна и хлъзгава, толкова жадна за ласката му, че той влезе докрай без проблеми. Огромният му член беше горещ и твърд, толкова настоятелен, че удължи екстаза й до безкрайност. После Уилям я подхвана за дупето и започна всичко отначало.

Саманта не спираше. Беше загубила власт над себе си. Изживяваше оргазъм след оргазъм, пришпорвайки го, забивайки нокти в задника му, мъчейки се да го възпре, за да отдъхне поне за малко.

— Моля те — прошепна тя. — Моля те, Уилям. — Но самата тя не знаеше за какво го моли.

Може би за любовта му?

Той забави темпото, после го ускори. Проникваше дълбоко, а после едва-едва навлизаше във входа й. Присмиваше й се с контрола си. Придържаше едното й бедро зад врата си, докато със свободната си ръка я милваше където си иска: по гърдите, корема, перличката между краката точно над женствената й сърцевина.

Тя скимтеше и стенеше. Умората й нарастваше с всеки достигнат връх, но Уилям не спираше и откликът й стана още по-чувствителен. Този мъж събаряше защитните й прегради и същевременно засилваше връзките помежду им.

Тласъците му се учестиха. Той пусна крака й върху леглото и я затисна с цялата си тежест върху дюшека.

— Саманта. Погледни ме.

Тя смътно разбра думите му.

— Погледни ме. — Ръцете му обгърнаха лицето й. Саманта с мъка отвори натежалите си клепачи и се взря в сърцето на неговата страст. Този мъж, толкова силен, толкова културен, беше дивак до мозъка на костите си. Искаше я и нямаше да приеме отказ.

— Ти си моя — каза той. — Моя.