Моята любима годеница

27

Саманта се събуди с първите лъчи на зората. Огънят беше угаснал. Тя беше чисто гола, но не й беше студено, защото тялото на Уилям я топлеше. Той беше свалил ботушите и панталоните си, и сега тя се притискаше към един съвършено гол мъж. Един гол мъж за чудо и приказ. Гърдите й се притискаха в гърба му, коремът й се допираше в стегнатия му задник, краката им се преплитаха.

Снощи Уилям беше получил своето. Сега беше неин ред. С целия си опит, натрупан през последните две нощи, щеше да му покаже какво изпуска в дългите години на бъдещата им раздяла. Нищо и никакво отмъщение за болката, която щеше да изпита.

Лявата й ръка прегърна раменете му, а дясната се плъзна по кръста му и спря на… едно много деликатно място. Саманта се усмихна. Тя нежно погали косматите му гърди, възхищавайки се на изящно изваяните мускули. Връхчетата на пръстите й пробягнаха по ребрата му, очертавайки пътека. Очите й блеснаха, когато Уилям дълбоко въздъхна.

Дали беше буден? По-скоро не. Внимателно прокара ръка по мускулестия му корем и стигна до гнездото от косми на слабините му. Там най-сетне откри каквото търсеше. Уилям може би спеше, но някои части от тялото му будуваха. Саманта се ухили и зарови лице в рамото му. Не знаеше нищо за начините да достави удоволствие на един мъж, но знаеше как да задоволи Уилям. Каквото и да направеше, той го приемаше възторжено. Де да беше така и извън леглото.

Усмивката й посърна. За нея — а и за него — беше по-важно да си имат доверие за обикновените неща. Затова щеше да го напусне и да прекара остатъка от живота си без богатство, чувствени изживявания и любов.

Но пък гордостта й щеше да бъде ненакърнена.

Самата изсумтя тихичко. Гордостта нямаше да стопли постелята й, но можеше ли до края на живота си да се измъчва от подозренията на съпруга си, от непрестанния му контрол, от страха му, че тя може да свърне по пътя на моралния упадък, който може би беше осеян с изневери, предателства… убийства? Развихреше ли се въображението на Уилям, тя нямаше да има миг покой. Ето защо разполагаше само с тази сутрин, за да го вкуси, да го приласкае, да сътвори вечен спомен.

Шепата й обгърна гениталиите му. Топките му бяха горещи и космати, набръчкани и доста тежки предвид размерите си. Но членът му… гладък, красив, мощен като магически жезъл, реагира на докосването й. Саманта беше запленена от този мъжки орган, който стана огромен с такава невероятна бързина. Тя измери с длани дебелината му, а после го помилва по дължина, наслаждавайки се на кадифената му твърдост, на голямата изпъкнала вена, на мощния ствол. Палецът й описа кръг по чувствителната главичка, обърсвайки капчицата чувствена наслада, избликнала от връхчето й.

— Мили боже, Саманта! — Гласът на Уилям беше дрезгав, сънен.

Тя се подпря на лакътя си, целуна рамото му — и го захапа. Уилям подскочи и за малко не се изтърколи от леглото.

После седна с одеялото, увито около кръста му. За нейна изненада, очите му гледаха съвсем будно. Да не се е правил на заспал през цялото време? Или може би войниците и ловците на шпиони се събуждаха по този начин?

Все едно. Нямаше да бъде тук, за да разбере отговора.

— Дължах ти го — отвърна предизвикателно тя. Погледът му се спря на белега от зъби върху шията й и

Уилям я притегли с ръка към себе си.

— Не. — Тя бутна ръцете му. — Сега е мой ред.

Той отново се опита да я прегърне и тя го отблъсна още по-решително:

— Казах ти, че е мой ред.

— Ще ми го върнеш тъпкано. — Уилям сведе ресници.

— О, да. Точно това съм намислила. — Тя погали гърдите му и впи поглед в лицето му, наслаждавайки се на великолепните му черти, на невероятното синьо на очите му, на устните, които и бяха дарили толкова неповторими усещания. Винаги щеше да го помни, но споменът за лицето в този миг изопнато от страстно очакване с отсянка на предпазливост щеше да й е особено скъп.

Уилям размърда крака под юргана:

— Вече съжалявам, ако това има някакво значение.

— Ни най-малко. — Тя се усмихна. Хитростта му нямаше да мине.

Слънцето изгряваше над планинските хребети, къпейки Уилям в светлината си, изваждайки наяве цялата му хубост. Саманта не си беше представя, че е възможно да съществува толкова разкошен мъж — с големи релефни мускули, с изваяно, стройно тяло, което се придобиваше след години яздене и непрекъснат труд. Щеше й се да го попита как се поддържа в такава форма: С фехтовка? Бокс?

Но по-добре, че не знаеше. Така имаше един факт по-малко за забравяне.

Саманта преметна коси през рамо, улови няколко кичура и загали с тях гърлото му. Видя движението на адамовата му ябълка, когато той преглътна. Ръцете му се сключиха около раменете й и по тялото й се разля топлина, когато той започна да ги масажира с кръгови движения.

— Не трябва да правиш нищо — промърмори тя срещу кожата му.

— Ако не правя нищо, ще проникна в теб още сега.

— Не бива. — Тя отметна косата от челото му, наслаждавайки се на къдриците, които изпълниха шепите й като живи. Той беше толкова красив… но това не беше точната дума. Не красив, а каменист. Изсечените скули придаваха на чертите му аура на плашеща сила. Носът му — Саманта се засмя — носът му, както и да го погледнеш, беше голям, но никой не би посмял да го изтъкне, за да не разгневи неговия притежател. Или може би да го развесели, защото Уилям не беше суетен и мнението на другите почти не го интересуваше. Наболата му брада покриваше челюстта му като сянка и дращеше пръстите й, които го галеха. Възхищаваше се на ушите му за начина, по който прилепваха към черепа му, и защото я изкушаваха да гризне меката им част. Саманта се поддаде на съблазънта им и ръцете на Уилям потрепериха върху гърба й, насърчена от реакцията му, тя пъхна езичето си в ушната мида. Уилям изстена.

Саманта приведе чело и отговори на погледа му:

— Открих нещо, което ще ти хареса.

— Всичко ще ми хареса, щом ти ми го правиш.

Устните му прилепваха една към друга с такова съвършенство, че тя ги гледаше като закована. Устните му… плътни, чувствени, създадени, за да й доставят удоволствие. Лека-полека тя сведе глава и захапа изкусителната му долна устна. Гризна я едва-едва. Езикът му се показа и облиза горната й устна. Двамата се целуваха, ненаситно, като хора прималели от глад, от жажда… от любов един по друг. Как само го обичаше! Тя наклони глава и продължи да пирува с устата му, пиейки отново и отново от сладкия й кладенец, смучейки езика му като рядко лакомство.

Уилям остана неподвижен под целувката й, под ръцете, които мачкаха гърдите му и галеха ръцете му. Единствената му реакция беше на самата целувка. Той я остави да води, удържайки поривите си с железен самоконтрол.

Вратът му беше масивен, а раменете — толкова мускулести, че ключиците му почти не се виждаха. Саманта раздели кичурчетата на гърдите му и внимателно засмука едното му зърно.

— Мили боже! — Уилям започна да се огъва на възглавницата. — Саманта!

— Хм? — Харесваше й този силен непобедим мъж да зависи от нейната милост. Да прокара бавно нокти по гърдите му и да почувства как коремът му хлътва, защото дъхът му е излязъл със свистене. Да знае, че под одеялата я чака възнаграждение. Нищо не можеше да попречи на последните мигове помежду им… Саманта побърза да изтрие сълзата, която капна на гърдите му.

— Саманта? — попита Уилям и се опита да повдигне брадичката й. Загрижеността му беше неочаквана за нея. Тя се дръпна от ръцете му и използва простото средство „целувка“, за да отвлече вниманието му. Устните й избраха границата между диафрагмата и гръдната кост.

— Саманта? — Гласът му звучеше отпаднало, но той не се отказваше от опита си да повдигне лицето й. Тя плъзна ръце по хълбоците му и надолу по бедрата му… бедрата му… тя пробва да обгърне с ръце едното му бедро, но не успя. То беше твърде широко. Твърде стегнато.

— Мога да създам епическа поема за бедрата ти.

— Такава поема ще е доста сочно забавление за доброто общество, а това не би ми харесало.

— И на мен. — Тя притисна глава към корема му. — Не мога да измисля рима на „мраморна колона“.

Уилям прихна. Коремът му се разтресе под ухото й и Саманта го възнагради с целувка по пъпа, въртейки език наляво-надясно, наслаждавайки се на мириса на кожата му.

Ръката му се плъзна отдолу и обхвана в шепа гърдите й. Саманта улови същата немирна ръка, постави я върху гръдния му кош и я потупа.

— Казах ти. Остави на мен. — Запаметявам твоето тяло. Събирам запаси от удоволствие. Правя всичко възможно, за да не ме забравиш. Или аз теб.

— Ако очакваш ръцете ми да мируват, трябва да ме завържеш за леглото.

Саманта изви вежди нагоре.

— Това се казва идея. — При това доста добра, понеже той нямаше да я пусне да си замине просто така… а тя беше много слаба, когато станеше въпрос да му устои. Направо немощна. Тя вдигна ръцете му и го накара да се залови за таблата на леглото. — Преструвай се, че съм те завързала. Това ще помогне.

— Съмнявам се — избоботи той, но хвана таблата.

Тя плъзна ръка под завивките, повдигна ги мъничко и надникна отдолу, сякаш под тях я чакаше голяма изненада. В известен смисъл това беше вярно. Насред гнездото от гъсти кичурчета се издигаше…

— Как му казваш?

— Какво? — Уилям бе едва ли не шокиран.

— Не мога да го наричам „онова“. Как наричат мъжете половия си орган?

— Имената, с които мъжете го кръщават, рядко са за ушите на една дама.

— В такъв случай можеш да ми кажеш. — Саманта изпита неподправено удоволствие от въздържаността в тона му.

— Саманта… — Ръцете му се пресегнаха към нея. Тя се разгневи и улови едната му китка, поставяйки я отново върху таблата.

— Кажи ми как му казваш.

— Щом твърдя, че си дама, значи си.

— Никога не мога да стана дама. Не съм от твоя свят — Саманта си пое треперливо дъх. Така беше по-добре. Той щеше да го разбере. Тя също. Някога.

— Слушай, Саманта…

— Какво е това? — Тя прокара пръст по огромната му напращялост.

— Когато се оженим, ще бъдеш дама.

— Как му казваш? — Тя го погали.

— Дама си, защото…

Тя докосна с устни връхчето на пениса му и завъртя език.

— Кажи ми как му казваш, или няма да има повече цуни-гуни.

Мускулите на ръцете и краката му се издуха, кокалчетата на пръстите му побеляха. Слава богу, беше му намерила цаката.

— Боже мили, Саманта… — Гласът му беше прегракнал от изумление… и наслада.

Тя оттегли устата си.

— Пишка, кур, оная работа — скоротечно занарежда той. Тя дари члена му със страстна милувка и спря.

— Дивия звяр, малкия Уилям, герест петльо.

Тя деликатно засмука връхчето — само веднъж за негово съжаление.

— Чепа, топуза, мъжкото достойнство… — гласът му заглъхна и Саманта вдигна поглед. — Ако скоро не ме яхнеш, ще свърша в устата ти и има да чакаш цял час за удовлетворението си.

— О, можем да измислим нещо, с което да оползотворим времето ти — проточи тя. Но дилижансът нямаше да я чака. Животът й нямаше да се оправи от само себе си. Затова Саманта се плъзна отгоре му без да бърза, оставяйки по тялото му пътека от целувки, отърквайки се в него като любвеобилно котенце, поколеба се и спря.

— Какво има? — гърлено попита той.

— Не съм сигурна какво да направя.

— Бих ти показал, но нали ръцете ми са завързани.

Саманта присви очи, Значи той имаше наглостта да й се присмива? В сегашното си положение?

— Ще се справя някак си.

Досега седеше на колене или се излягаше до него, значи просто трябваше да преметне крак и да го поеме в себе си. Той не беше проявил колебание. На устните й заигра усмивка. Защо тя да прави изключение?

Ами вероятно защото той не се отваряше за нея. За него проникването не беше свързано с чувство за уязвимост, а за нея — напротив. Но дори и снощи, когато беше освирепял от гняв, той нито веднъж не я беше наранил и нито веднъж нямаше да я нарани — беше уверена в това. Знаеше го както знаеше, че винаги ще го обича.

Саманта го възседна без повече колебания и дюшекът потъна под коленете й, белите чаршафи бяха намачкани. Под нея Уилям беше камара от мускули, толкова силен и широкоплещест, че тя се опияни от усещането за власт, което имаше над него. Ръцете му все още стискаха таблата на леглото. При всяко вдишване релефът на стегнатия му корем изпъкваше. Целият беше неин — само неин — засега.

Саманта се намести над хълбоците му и се притисна към слабините му, отваряйки се за него, дразнейки го, давайки му да разбере, че е близо, много близо до сърцевината й. Тъй като тя командваше парада, реши, че още й е рано до го поеме в себе си и замърмори предизвикателно:

— Още не, не му е дошло времето.

Беше й толкова хубаво да се търка в него, да вижда как той се гърчи и тялото му се изопва от напрежение. Ноктите й леко одраскаха косматите му гърди, езикът й близна зърната му, пръстите й погалиха корема му. Снагата й се приведе над него и тя го целуна по устата, шепнейки му задъхано:

— Толкова си разкошен, прострян на леглото като подарък, който съм отворила, но на който още се радвам.

— Радостта те чака да я вземеш. — Той приканващо размърда хълбоци.

Движението му я повдигна, прикова я плътно към него и предизвика у нея прилив на такова невероятно желание, че цялата пламна и се овлажни още повече. Ако Уилям повтореше тласъка си, тя щеше да бъде загубена безвъзвратно. В отчаян опит да отложи неизбежното, тя извика:

— Не мърдай! Аз командвам сега!

Уилям се разсмя подигравателно.

— Командваш? — Гласът му беше пресипнал от възбуда. — Ти не командваш. Аз не командвам. Оставени сме на милостта на страстите си, които ни носят към лудо и разтърсващо сливане. — Смехът му отново се разнесе. Очите му откриха нейните, отправяйки й предизвикателство, и ръцете му преднамерено започнаха да отслабват хватката си около таблата, след което Уилям се пресегна и докосна бедрата й, плъзвайки пръсти нагоре…

Гръбнакът й омекна, тялото й се отпусна, отнесено от сладкия порив на страстта. Той имаше право. Лудата страст ги водеше към разтърсващо сливане, което щеше да ги промени завинаги.

Уилям й помогна да се изправи на колене, намести я срещу себе си и откри нейния влажен и горещ център. Двамата застинаха в тази поза в предвкусване на удоволствието.

В очакване на екстаза.

Постепенното му проникване в тялото й беше по-велико, по фантастично, по-разтапящо, по-смайващо от всичко, което беше изпитала досега. Тя поемаше по сантиметър от плътта му, спираше за момент и отново продължаваше. Блаженството беше толкова голямо, че извика радостни сълзи в очите й. Задъхваше се и при всеки тласък надаваше безпомощен стон. Макар че се бяха любили два пъти, за тях сливането още беше чудо, свещенодействие. Уилям достигна невероятно дълбоко, до самия център на утробата й. Нажеженото му копие сякаш беше клеймо, с което я белязваше. Саманта побърза да се оттласне и почти се откъсна от него, но той я сграбчи и отново проникна в нея.

Уловени в клопката на омагьосващата страст, двамата стенеха шумно. Саманта ускори ритъма и почти заподскача на дюшека. Преживяването беше божествено: миризмите, звуците, топлината, близостта

Тя наложи буйно темпо и сведе лице до неговото.

— Твоя съм.

— Да! — В очите му блесна триумф.

Тя го погълна с тялото си:

— И ти си мой.

— Не.

— О, да. Обичам те. Обичам те.

— Не ме напускай никога! Наистина те обичам.

Уилям отметна глава назад и тялото му се изопна в сладката агония на екстаза. Ръцете му сграбчиха Саманта и плътно я притиснаха към него. Един последен тласък и той я изпълни с топлина и влага. Със семе. Със себе си.

Докато Уилям дремеше, Саманта се измъкна от леглото. Снощи Кларинда беше приготвила пътническия й костюм. Сега Саманта го взе и изприпка в другата стая. Там я очакваха куфарът й, затворен и опасан с ремъци, а също и ръкавиците, шапката, палтото. Докато навличаше дрехите, тя се огледа из помещението, за да провери не е ли забравила нещо. То не изглеждаше по-различно от деня, в който се беше нанесла в къщичката. Саманта не беше оставила белег на мястото, където беше открила рая и беше слязла в ада. Предполагаше, че това е в реда на нещата, само че… тя измъкна ножа от чантичката и коленичи до масата, край която Уилям й беше показал толкова много любов. Надраска отдолу инициали — нейните и неговите — и ги огради със сърце.

Ама че тъпо. Никой нямаше да ги види под масата. Но тя щеше да знае, че са там, завинаги. Искаше поне частица от любовта й да остане вечна.

Или… страстта й, по-точно казано. Уилям беше прав: страстта обясняваше защо мъж като него желае да се венчае за жена, която ненавижда. Защо жена като нея прелъсти мъх като него: безмозъчен и жесток.

Тя погледна през прозореца и видя репичка от силуети: шест момичета на възраст от четири до дванайсет години, облечени в тъмносини рокли с дължина до глезените с коси, прибрани в стегнати плитки и лъснати до блясък черни ботушки. Емелин беше само с една ръкавица. Шапката на Вивиан висеше на гърба й. Всички изглеждаха леко сънливи, вперили поглед в къщурката в очакване на… е, нали не си въобразяваше, че ще се измъкне без последно сбогом?

Саманта излезе в хладната нощ с натежало сърце и се изправи пред тържествения малък строй.

— Момичета! — Тя разтвори широко ръце. Децата останаха на място и в очите им се четеше обвинение.

— Икономът каза, че си тръгваш — заяви Агнес. — Това не е вярно, нали?

Тогава Емелин се пречупи и изтича към нея. Останалите момичета я последваха и се накачулиха върху Саманта.

— Мис Пендъргаст, мис Пендъргаст, не ни оставяйте! — започна да я умолява Хенриета.

— Да, миш Пендъргаст, ше бъдем пошлушни — обеща Емелин.

Със зрял глас, който въобще не напомняше за раздразнителното и хленчещо момиче от миналата седмица, Агнес се обърна към нея:

— Мис Пендъргаст, вие сте най-добрата гувернантка, която сме имали, и моята най-добра приятелка. Моля ви, умолявам ви, не можете ли да останете?

Това разби сърцето й. Момичетата разбиха сърцето й, а тя си мислеше, че то не може да изпитва повече болка. Саманта пое ръцете на най-малките момиченца:

— Хайде да се разходим.

— Това значи не — прошепна Кайла.

Унилата групичка тежко закрачи по росната трева, оставяйки отпечатъци от стъпки във влажната почва.

Саманта знаеше, че трябва да изрече нещо, нещо мъдро, педагогическо, поучително. Някакво обяснение. Боеше се, че то може да е само едно, и че тази е единствената й възможност да им го каже.

— Знаете ли защо си тръгвам? Мисис Шелбърн обясни ли ви го?

Момичетата печално поклатиха глави в унисон.

— Защото, когато бях много млада, аз крадях.

Децата ахнаха от ужас.

— О да. Греховете ми нямат чет. Крадях и обирах хората. Задигах кесиите им. — Саманта спря да се разхожда и ги погледна поотделно в очите. Горкичките, всички бяха в шок. Нямаха думи. Не знаеха къде да се дянат. — Много ме биваше за крадец и се сдобих със слава. Дори ми измислиха прякор — Театралната джебчийка. Богатите се хвалеха, че са им пребъркала джобовете. Хвалеха се дори хора, които не бях ограбила. Но един ден не случих със срязването на кесията и нейната собственичка се зае с мен. Благодарение на лейди Бъкнел осъзнах поведението си и се поправих. — Саманта преглътна. Сега идваше трудната част. — Но след като веднъж се сдобиеш с лошо име, то те преследва за вечни времена. Когато хората разберат, че някога съм била крадец, решават, че още съм. Изчезне ли нещо, когато аз съм била наблизо, веднага ме обвиняват в кражба.

— Ти ли взе миниатюрата на мама? — Вивиан я обвиняваше с поглед и с думи.

Саманта се олюля, зашеметена от болка, наранена, когато си мислеше, че нищо повече не може да я нарани.

— Естествено, че не е! — Мара зашлеви Вивиан.

Саманта заотстъпва назад, докато полите й не докоснаха пейката, и тогава седна.

— Виждате ли? Вивиан вече ме подозира. — Тя заби поглед в ръкавиците си и отново го вдигна. — Не, Вивиан, не съм я взела, но баща ти мисли, че съм.

— Но нали снощи му помогна да изпързаля лошата дама? — намеси се Мара. — Това не промени ли мнението му?

— Вярно е, че помогнах, но това само влоши мнението му за мен. Използвах уменията си на джебчийка и следователно доказах, че съм била крадец. Така или иначе той ме беше осъдил.

— Кой е взел миниатюрата на мама? Ако открием истинския крадец, ще можеш да останеш — обади се Агнес.

Тук Саманта трябваше да внимава.

— Не мога да кажа кой е взел миниатюрата на майка ви, но дори и да разберем, това няма да има значение. Баща ви ме смята за способна на най-лошото и няма да остана, за да ме обвини отново някой следващ път.

— Мис Пендъргаст, простете ми! — Вивиан изтича, седна до нея и я прегърна. — Не биваше да ви обвинявам.

— Няма нищо. — Саманта погали косата й. — И други са допускали същата грешка.

— Искаме да си наша майка — каза Агнес. О, боже!

— И аз много бих искала да съм ваша майка, но всички ние знаем, че една бивша крадла, гувернантка и жена без благороден произход и семейство не може да се ожени за важна особа като баща ви.

— Моше! — В очите на Емелин блеснаха гневни пламъчета.

— Пък и родството с мен може да навреди на дебюта ви, момичета.

Агнес гневно постави ръце на кръста си:

— Само някой да посмее да те обиди!

— Ще посмее, вярвай ми.

— Татко те обича — промълви Хенриета.

Саманта затаи дъх. Затова ли Уилям настояваше тя да остане? Защото си въобразяваше, че е влюбен в нея? Или защото бе отнел девствеността й и в някакво мрачно ъгълче на душата си вярваше, че трябва да изкупи плътския си грях?

— Може би баща ти наистина мисли така. Но не се безпокой, скоро ще се оправи. — Думите излязоха от дъното на огорченото й сърце. — Мъжете винаги бързо се оправят.

— Не е честно — оплака се Кайла.

Колкото и да беше нелепо, Саманта откри, че на устните й трепти усмивка.

— Такъв е животът, мило. Важно е следното: когато разберете, че грешите, да оправите нещата и да не повтаряте грешката.

— Ние сме само деца. — Мара войнствено вдиша брадичка. — Откъде да знаем кога сме направили грешка?

— Ако се чувствате гузни и непрекъснато очаквате някой да ви разкрие, значи сте сбъркали. Ако видите, че ви е страх всичко да излезе наяве, значи сте сбъркали. Ако причинявате болка на другите, значи сте сбъркали. — Саманта се изправи, отиде до Мара и докосна брадичката й. — Мара, вслушай се в сърцето си и всичко ще се нареди.

Стига толкова. Речта й опасно заприлича на проповед.

— Момичета, сега трябва да тръгвам. Никога няма да ви забравя. — Дявол да го вземе, това си беше вярно! Болезнено вярно. — В сърцето си винаги ще пазя спомена за вас. — Тя прегърна всяко от децата, опитвайки се да открие специални думи за всяко момиче, но не успя да каже нищо умно. Може би не беше подходяща за гувернантка. Може би беше по-добре, че си заминаваше.

Те останаха на място, унила групичка, която държеше разбитото й сърце в ръцете си.

Когато се върна в къщичката, видя, че куфарът й вече не е в дневната.

Лош знак.

Откри, че Уилям я чакаше в спалнята. Той беше напълно облечен и изглеждаше просто възхитително. Погледът му беше вперен в пораженията, които ботушите му бяха причинили на чаршафите преди няколко часа.

— Слугите ще има да клюкарстват — подхвърли тя.

Той съвсем спокойно се обърна към нея и Саманта се досети, че е чул влизането й. Въпреки че изражението му говореше за овладяност, сините му очи критично се спряха върху нея и я изгориха с пламъка си.

— Защо си с шапка и ръкавици? Със сигурност не планираш визита в това прекрасно утро. Тепърва ни предстои да обсъдим подробностите около сватбата си.

Този мъж я разплакваше.

Този мъж я вбесяваше.

Щеше да даде отдушник единствено гнева си.

— Заминавам както бях намислила. Връщам се в Реномираната академия за гувернантки. Там възнамерявам да предложа на лейди Бъкнел да ми намери място като компаньонка на възрастна дама или като директорка на училище, въобще място, на което няма да съм в непосредствена близост с мъже, защото намирам, че нямам заложби за гувернантка.

С един разкрач той се озова до нея и тя стреснато се дръпна — инстинктивна защитна мярка, която свърши с удар в рамката на вратата. Саманта беше понечила да се скрие в дневната, а вместо това се нарани глупаво.

— Страхувам се, че ще съм принуден да пиша на лейди Бъкнел, за да й съобщя, че тя не бива да ти поверява пост, на който ще имаш достъп до парите или вещите на други хора.

Болката от обвинението му я зашемети. Каква идиотка е била, да се надява, че една нощ с главозамайващ секс ще му отвори очите за истинската й същност. Очевидно очите му още бяха затворени, защото Уилям не само вярваше, че тя краде, но и хранеше убеждението, че ще се ожени за нея.

— Да, боя се, че заради теб и последния мъж, който ме намрази, всички врати в Англия ще са затворени за мен. — Тя сви рамене в добра имитация на небрежност. — Ще се наложи да си потърся работа в чужбина.

— Няма да ходиш в чужбина. — Гласът му беше прям, спокоен и уверен, като бог, който изрича своите заповеди. — Какъв е смисълът? Можеш да останеш тук, да се омъжиш за мен и да имаш повече богатства, отколкото е възможно да припечелиш като гувернантка — или като крадла.

Уилям беше изгубил правото да й нарежда какво да прави.

— Но къде ще остане тръпката от погазването на забраните? Вълнението, което те съпътства, докато пребъркваш нечий джоб. Възбудата от тайното промъкване при любимия. Радостта ще си е отишла.

Уилям стъпи с крак на дървения стол и опря лакът на коляното си.

— Остани при мен, и ще ти позволя да крадеш всичко, което е мое.

Саманта го погледна. Той имаше поведението на лорд и облеклото на пират.

— И без друго ако се омъжа за теб, всичко ще бъде мое. Не мога да крада от себе си.

Той я гледаше толкова внимателно. Прекалено внимателно. Уилям преценяваше реакциите й, виждайки всичко освен истината.

— Поне ми върни портретчето на жена ми.

Саманта затвори клепачи, за да спре внезапния дъжд от сълзи.

Не. Никакви сълзи. Гневът беше изход.

— Вещите на жена ти са съвсем малък знак на благодарност за работата, която свърших с лейди Федърстоунбоу.

Уилям затаи дъх, сякаш беше получил удар с камшик. После пръстите му обгърнаха ръката й, докосвайки я бавно и нежно.

— Баща ти ли те научи да крадеш?

— Да, но не се размеквай. Бях добра и изпитвах удоволствие от занаята си. Харесваше ми възбудата, опасността. Понякога тръпката дори ми липсва. — Саманта прехапа устни. Това беше вярно, ала думите й бяха равностойни на твърдението, че е откраднала миниатюрата на жена му. Нямаше смисъл да си губи времето с опровержения, на които той нямаше да повярва.

— Гладувала си, когато си се връщала с празни ръце.

— Същото си отнася за хиляди крадци, Уилям. Не започвай да ставаш състрадателен точно сега. Ще се объркаш.

Той се приближи до нея. Тя почувства горещината на тялото му, милувката на тези невероятни очи.

— Момичетата се нуждаят от теб.

— Момичетата ще се справят прекрасно и без мен. — Това поне беше вярно.

— Аз се нуждая от теб. — Уилям я погали по лицето и изрече думите, за които до снощи би убила: — Обичам те.

Дали сам си вярваше? Да, разбира се. Нямаше друго обяснение за удивителното му брачно предложение. Въобразяваше си, че я обича — но не й се доверяваше. Този път Саманта не можа да удържи сълзите си:

— Това ли е любовта за теб? Удобство, което изчезва при първия намек за трудности? Чувство без доверие? Празна глава и задоволен чеп? — Уилям се опита да възрази, но тя запуши с ръка устата му. — Не ми отговаряй. Това е любовта — виждала съм я хиляди пъти и казвам „не“. Не ми трябва такава любов. — Тя отмести ръката си. — Заслужавам нещо по-добро.

Той погледна пръстите си, сякаш докосването й го беше изгорило.

— Не мога да го понеса — изрече той. — Болката е страхотна.

— Чудесно. Дребнавите ти емоцийки не ме интересуват.

Уилям сведе поглед и Саманта видя, че усмивката му изразява жестоко страдание.

— Защото те боли колкото мен.

Уилям седеше на писалището си. Гръбнакът му беше превит, раменете — отпуснати, главата — скрита в ръцете. Недоумяваше колко бързо всичко беше излязло извън контрол. Беше се влюбил — диво, страстно, лудо. Беше забравил непоклатимите си принципи, за да обладае Саманта на терасата, докато музиката свиреше и свещите горяха там, където той трябваше да домакинства. Беше ги забравил заради жена неравна нему, с неизвестен произход, но страстта така го беше завладяла… Е, това доказваше, че моралът му е бил съмнителен. Не е трябвало да се поддава на съблазънта. Трябвало да се поинтересува какво е семейството й, какъв е произходът й, ако го беше направил, това никога нямаше да се случи.

Само дето… отново я искаше. Точно сега. Тук. На писалището. На пода. На канапето. Дотолкова се беше побъркал от желание, че насмалко щеше да изостави всичко, в което беше вярвал и да изложи момичетата на вредното влияние на Саманта, само и само да може да я има.

А тя го беше отблъснала.

Уилям изстена и се сгърчи от унижение. Лъжливата малка крадла го беше направила на пух и прах с презрението си и беше излязла от живота му.

Той щеше да се оправи, разбира се. Щеше да диша свободно.

Но в момента Уилям беше една жива рана. Сърцето му беше люто ранено. Но той беше безсилен пред онова, което най-силно смущаваше душевния му мир: съмнението. Ами ако тя не беше откраднала онези вещи? Ами ако беше излъгала, за да защити гордостта си, докато в имението се подвизаваше друг крадец? И този крадец по някаква своя тъмна, долна причина желаеше раздялата им? Но в състава на слугите нямаше промяна. Лошите му предчувствия бяха сламката на удавник. Саманта го бе направила. Тя беше откраднала.

Уилям чу, че вратата се отваря, но не вдигна глава. Не му пукаше кой е влязъл. Който и да беше, прав му път.

— Какво искаш? — попита той.

— Получих доклада от крайбрежието — отговори Дънкан.

— Добре ли е минало?

— Зависи какво разбираш под „добре“. — Дънкан стоеше на прага, защото сега и той нямаше желание да се приближава до Уилям. — Корабът акостира в залива и лодката дойде да свали пасажерите на брега. Пашенка оправда очакванията ни. Той изтръгна чантичката от ръцете на лейди Федърстоунбоу, хвърли се във водата, докопа се до ладийката и нареди на лодкарите да се отдалечат от брега. Федърстоунбоу зарева като магаре и хукна по петите му, заплува и почти стигна до лодката.

— Почти? — Уилям вдигна глава. — Какво искаш да кажеш?

Дънкан се колебаеше между ужаса и чувството си за хумор.

— Лейди Федърстоунбоу се прицели и го застреля.

— Божичко! Мъртъв ли е?

— По-мъртъв не може и да бъде. Удивителен мерник, при това с пистолет-играчка. — Дънкан примигна. — Тогава ние се появихме на сцената и открихме стрелба по ладийката. Пашенка им нареди да гребат, ако искат да пощади живота им. Арестувахме лейди Федърстоунбоу, но, Уилям… тя е напълно побъркана. Говореше на несъществуващи хора.

— Може би съдията ще се смили над нея и ще я затвори в лудницата „Бедлам“.

— Аз бих предпочел да увисна на въжето пред такава „милост“.

— Значи най-накрая всичко свърши. — Колко странна беше мисълта, че сега Уилям е свободен и не е на поредната си мисия. Беше отмъстил за смъртта на Мери. Преди си мислеше, че ще ликува, когато този момент настъпи, но сега изпитваше единствено болка.

Дънкан го наблюдаваше почти… съчувствено.

— Добре ли си?

— Ще оцелея.

— Знам. Но ще признаеш ли някога, че допусна грешка? — Дънкан въздъхна. — Не ми отговаряй. Ами, ще взема да тръгвам. На връщане ще се отбием с Тереза при викария. Все пак ще се оженя за нея.

Уилям се помъчи да се зарадва на щастието на приятелите си и действително успя, но в същото време изпита и завист. Той се изправи, заобиколи бюрото и се запъти към Дънкан с протегната десница.

— Пожелавам ви всичко най-хубаво.

Дънкан пристъпи напред и двамата мъже се здрависаха. Погледнаха се един друг и Уилям си спомни изминалите месеци, в които патрулираха заедно и заблуждаваха всички, спомни си тръпката и вълнението. Приятелите се засмяха — Уилям малко грубовато — прегърнаха се и се тупнаха по раменете.

— Поздравления — продължи Уилям. — Тереза е великолепна жена.

— Не я заслужавам, но моля те, не й го казвай. — Дънкан помаха и излезе. Уилям го чу как спря на прага и се обърна към някого:

— Здрасти мъниче. При баща си ли отиваш?

— Н-не — изпелтечи едно смутено детско гласче.

— Мара.

Уилям знаеше, че е себично, ала се радваше, че тя не идва при него. Сега не му беше до обяснения защо Саманта си е отишла пред гневните момичета. Нямаше друг отговор, освен че се е провалил в най-важната мисия на живота си. Той се върна до писалището и отново се отпусна в стола, заравяйки лице в ръцете си. Оказа се, че няма да се отърве толкова лесно:

— Татко?

Той бързо вдигна поглед. Бледа и уплашена, Мара се взираше в него. Уилям се постара да прозвучи загрижен по бащински:

— Мара, дали случайно не може да поговорим в друг момент? Наистина съм зает.

Тя погледна към вратата с неприкрит копнеж, но поклати глава и пристъпи напред, тътрейки крака. Уилям едва не й кресна да не забира килима и да не ходи прегърбена. Ако трябваше да бъде честен — ако Саманта бе тук, щеше да настоява за обективно отношение от негова страна — точно сега той самият не беше олицетворение на военната дисциплина.

Мара заобиколи писалището и се втренчи в него с големите си, учудени очи.

— Какво има, Мара?

— Плачеш ли, татко? — недоверчиво попита момиченцето.

— Не. Не плача — Очите му бяха сухи, но сърцето му се късаше.

Мара сведе поглед, бръкна в джоба си и извади миниатюра в златна рамка. Ръката й трепереше, докато я оставяше на писалището.

Уилям хвана тъничката й китка. Това беше портретчето на Мери.

— Къде го откри?

— Не го открих. — Мара си пое хрипливо дъх. — Аз го взех.

Ръката му отслаби хватката си и главата му се изпразни. Не знаеше какво да мисли. Какво да каже. Той се взря в миниатюрата, която се тресеше в ръчичката на Мара.

Дъщеря му. Собствената му кръв. Крадецът завинаги си остава крадец. Черното си е черно, бялото си е бяло, и сивото не съществува.

— Ти ли взе всичките неща на мама? — едва чуто прошепна Уилям.

Мара кимна. Беше пребледняла като платно и преглъщаше, сякаш всеки момент щеше да ревне.

Какво беше направил на дъщеря си? Уилям се изправи.

Мара залитна — момиченцето, което беше събрало целия си кураж, за да каже на баща си истината.

С бавни движения, за да не я изплаши повече, Уилям отново седна, бутна назад стола си и потупа коляното си:

— Ела тук, миличка, и разкажи всичко на татко.