Моята любима годеница

23

Саманта се разбуди от пращенето на съчките в камината и пукота на сухите пънове, които бавно се разпалваха върху жаравата от въглени. Пламъците обливаха с топлина лицето й. Тя притисна лице към възглавничката на канапето и усмихнато зачака. Не остана разочарована. Уилям зави раменете й с одеялата и се плъзна до нея, придърпвайки я към топлото си тяло.

— Ъ-м-м — промърмори тя. — Горещ си като фурна.

— Горещ? — Дълбокият му и чувствен глас прозвуча точно в ухото й.

— Толкова горещ. — Тя отвори очи и се обърна, за да го погледне. Огънят в камината позлатяваше гъстите му коси и придаваше топъл блясък на суровите му черти. Той я наблюдаваше с усмивка, сякаш гледката му доставяше неизмерно удоволствие. Определено тази нощ можеше да се окачестви като нощта на удоволствията. След бурното им сливане на терасата, той я беше внесъл вътре. Не бяха стигнали по-далеч от пода — дрехите им се бяха озовали на пода, те се бяха озовали на пода. Там и бяха останали.

Сега Уилям беше донесъл завивките от леглото и свиваше гнездо като могъщ орел, канещ се да съблазни своята орлица.

Тя прокара ръка по брадясалата му буза.

— Кое време е?

— Два часа преди зазоряване — отвърна той без да погледне към прозореца.

— Напълно съм будна. — Саманта сведе поглед към гръдния му кош, после срещна очите му. — Каква занимавка би желал, за да мине времето?

— Флирт. — Той прокара пръсти през разпилените й коси. Сините му очи изглеждаха почти черни на отблясъците от огъня, а също и невероятно напрегнати. — Толкова си красива. Стройна, загладена и силна като породиста кобила.

Саманта се ухили. Защото можеше да го подразни. Защото с него беше щастлива.

— Да не би да намекваш, че имам конска физиономия?

— Ти как мислиш?

Усмивката й изчезна, прогонена от сериозността на въпроса му.

— Мисля, че според теб наистина съм красива. Освен това мисля, че… ще се преклоня пред по-висшите ти възприятия.

— С което ще докажеш, че освен красива си и умна. — Уилям притегли дупето й към слабините си и възбуденият му член се притисна към нея, но той не продължи любовната гара, макар че тя примамващо се размърда.

— В началото не бива да се прекалява.

— Но не искаш ли…? — Ръцете й се плъзнаха по гръдния му кош.

— Искам. — Той се надигна на лакът и подпря глава на ръката си. — Но въпреки безобразното ми поведение тази нощ, уверявам те, че знам как да се отнасям към жените.

Саманта също се подпря на лакът.

— За какво безобразно поведение говориш?

— Обладах те изправен на терасата.

— И какво му е безобразното на това? Ако знаеш какви прекрасни спомени имам…

— И аз. — Той постави длан върху устните й. — Но да въведа девица по подобен начин в любовното изкуство, насила и необмислено, без грижа за удобството ти и невинността ти…

— Удобство? — Саманта избута ръката му от устата си. — Трябваше ли да мислим за удобството си? Подобна мисъл въобще не ми мина през ума.

— Първия път мъжът трябва почти да боготвори жената. Такава грубост е подходяща за опитни любовници, не за… теб. — Той се намръщи като недоволен военачалник. — Не и толкова скоро.

— Виновен ли се чувстваш?

— Не мога да повярвам, че до такава степен изгубих контрол над себе си.

— Изгуби го, нали? — Саманта доволно погали рамото му. — Полковник Грегъри си е загубил ума по една жена.

— Но не по коя да е жена. — Той на свой ред погали рамото й с не по-малко удоволствие. — По теб. Само по теб.

— Какъв сладур!

— Говори ми — каза той и взе кичур от косата й, който уви около едната й гърда, дразнейки от време на време розовото зърно. — След като не можем да се любим, разкажи ми за семейството си. За детството си.

Думите му я изтръгнаха от чувствения сън. Той не задаваше тези въпроси без основателна причина. Уилям искаше да знае истината за жената, заради която беше нарушил възвишените си принципи.

Случилото се помежду им имаше по-малко значение за него, отколкото за нея.

Погледът му беше толкова проницателен, сякаш мислите й да бяха отворена книга.

— Гледаш ме така обвинително с тези големи кафяви очи, докато аз се опитвам да оправя нещата.

— Искаш да знаеш с каква жена си спал — безизразно изрече тя.

— Любовниците си споделят. Разказват един на друг за живота си. За спомените си.

— За семейството си — Саманта настръхна от враждебност.

— Моят избор е направен. Желая теб, не семейството ти.

Тя го знаеше. Беше му намекнала за миналото си. Беше му подхвърлила трошици от една друга реалност. Можеше да му разкаже за майка си и за баща си, за произхода си, и той нямаше да размисли. Стига да не отиваше твърде далеч… стига да съкратеше онова, което бе вършила преди много години с толкова много хора.

— Струва ми се, че си дете на лондонските улици — каза Уилям.

— Прав си. По акцента ли позна? — Тя мина на кокни. — Как съ храния с руките си? Ил си ме мернал кат си бърша сополите в ръкава, а?

— Сърдиш ми се. — Той вдигна вежди.

Проницателността на този мъж я плашеше. Не, не му се сърдеше. Страхуваше се. За пръв път в живота си тя отчаяно искаше да има нещо, което не можеше да притежава. Какво беше казала лейди Марчънт? Ако сега си хванеш, съпруг, той няма да разбере преди да е станало твърде късно. Уилям не криеше, че не може да й устои. Ако побързаше да го оплете в мрежите си… но той щеше да разбере. Не биваше да го забравя. Обичаше го, но никога нямаше да го има. Той потърка с пръст бръчиците между очите й.

— Някой трябва да те е наранил жестоко.

Едно голямо множество от „някои“ и следващият от тях щеше да бъде Уилям. Саманта се завърна към твърдото произношение на хората от висшето общество, което беше усвоила от Адорна:

— Не им останах длъжна, сър. Ако наистина вярвате, че бялото си е бяло, а черното — черно, и сивото не съществува, трябва да знаете, че аз съм покрита с пепел от глава до пети.

— Ти си най-честната жена, която някога съм срещал. — В гласа му имаше такова преклонение, такава страст.

— Не! — възкликна тя и се изправи в леглото. — Уилям извърташе фактите. Тя се мъчеше да го предупреди, а той й се възхищаваше заради това. Само защото не разбираше измеренията на позора й.

— Знам, знам — той отново я придърпа към себе си. — Сега ще ме напердашиш, защото не съм безпристрастен, но ще ти го кажа в прав текст: ти си най-честният човек, когото познавам.

Трябваше да му каже. Трябваше. Но въздухът беше студен, тялото му излъчваше топлина, а на нея й се полагаше един ден пълно щастие и тя нямаше да се откаже от него.

Той я придърпа в обятията си и тя му се отдаде без съпротива, притискайки се към гърдите му, попивайки топлината, която се излъчваше от тях. Погали с ръце раменете му в стремеж да го попие, да го запомни. Какъв е на пипане, как изглежда, как косата пада над челото му, колко силни са пръстите му…

Уилям нежно обгърна брадичката й с палец и показалец.

— Кажи ми поне едно добро нещо, с което помниш майка си и баща си.

— Бяха женени.

— Силни думи. — Погледът му стана сериозен.

Беше среднощ, идеалното време за признания. Той беше нейният любим, мъжът, на когото тя отчаяно искаше да се довери. Защо да не му разправи всичко? Най-много и той да се отвърне от нея…

— Скъпа, изглеждаш така, сякаш нещо те боли. — Той притисна главата й към мощните си гърди. — Недей… съжалявам, че попитах.

— Майка ми беше от дребните благородници, дъщеря на енорийски свещеник, която работила в една голяма къща като гувернантка — на един дъх изрече Саманта. Чуваше как гърдите му ритмично се повдигат и отпускат.

— Значи вървиш по стъпките на майка си.

— Надявам се, че не. — Беше ли прав Уилям? Какво щеше да се случи… на сутринта? — Баща ми я срещнал докато се разхождала в парка през почивния си ден. Тя имала малко наследство от баба си, затова той я ухажвал и тя му пристанала въпреки възраженията на баща си. И се озовала… в ада. Естествено, загубила мястото си. Роднините й отказвали да говорят с нея. А баща ми не бил нищо друго освен безсърдечен злодей. Пропилял парите й, след което й намерил работа, но не такава, на каквато тя била свикнала. Карал я да шие, докато очите й изтекли от умора. После дошъл ред на просенето… Тя мразеше просенето. Стоеше на един уличен ъгъл с протегната ръка, където предишната й господарка я заплюваше, мъжете й се присмиваха и й предлагаха пари за услугите й. — Саманта зарови лице в рамото на Уилям. — Татко ги пребиваше заради това.

— Слава на бога. — В гласа му се усещаше ужас, но и задоволство, че баща й все пак е проявявал поне малък знак на кавалерство. Саманта попари надеждите му:

— Той не я искаше, но не искаше някой друг да я притежава. — Защо ли беше започнала тази изповед? Сега беше изгубена в спомена за онези сякаш безкрайни нощи, когато гладът й беше неизменен спътник. — Майка ми ме роди в една мизерна дупка, докато той ухажваше някаква друга дама. Разбираш ли, той обичаше да ги мами, да ги прави на глупачки. Да ги сведе до своето равнище. Понякога тези жени бяха богати и тогава ние също имахме пари да си купим храна и въглища.

— Значи сте студували и гладували? — Уилям погали косата й.

— Тъй вярно, сър, и мама ми давъши пучти всичко. — Вината я преследваше, когато тя заговори отново с нормално произношение. — Знаех, че не е редно, но аз сядах край огъня и изяждах нейната порция.

— Колко голяма беше тогава? — Уилям започна да масажира гръбнака й, за да я успокои, но мускулите й останаха напрегнати.

— Тя умря, когато бях на седем години.

— Била си на седем годинки, когато тя е предала богу дух? В такъв случай майка ти е щастлива, че си оцеляла. — Прегръдката му беше израз на нежност и сподавен гняв. — мило момиче, още не си станало майка. Ще ти кажа как стоят нещата: дадеш ли веднъж живот, ще направиш всичко по силите си, за да го съхраниш, дори това да значи гладуване и мръзнене.

Саманта се удържа да не му се изсмее в лицето, защото знаеше, че щеше да е грубо от нейна страна.

— Много сте наивен, сър. Баща ми съвсем не беше обзет от подобни възвишени чувства, нито пък светите ми баба и дядо. Мама им каза, че си имат внучка и ги умоляваше да ме вземат. Тя, която мразеше да моли за каквото и да е. — Пръстите й се впиха в рамото му. — Те й отказаха, казаха й, че си е заслужила съдбата, и че аз си заслужавам моята.

— Можеш да ги съжаляваш за дребните им душици.

— Или да ги мразя, задето се извърнаха от нас. — Тя наистина ги мразеше. — Татко ги извести, когато мама почина. Той не ме искаше и предполагам, че си е правел сметката да извлече някаква печалба от „продажбата“ ми. — Саманта поклати глава. Защо си правеше труда да разказва тези неща? Никога не ги беше споделяла с когото и да е. Беше толкова унизително да си беден и отритнат, особено от тези, които би трябвало да се интересуват най-много от теб. Защо просто не вземеше да млъкне?

— Как оцеля? Едно момиченце на седем годинки, което си няма никого на този свят?

— Пеех под уличните прозорци. Просех. Метях кръстовищата. Вършех всичко това, което и до днес децата продължават да вършат в Лондон.

Уилям мълчеше.

Сега сигурно я презираше. Беше му издала всичките си — е, почти всичките си — тайни като последно дрънкало и той най-сетне беше проумял каква жена държи в прегръдките си. Сви се при мисълта да разбере присъдата му… но не можеше да отлага завинаги конфронтацията си с него. Най-накрая вдигна глава и го погледна.

Очите му я гледаха с… обич ли беше това или се лъжеше? Или дори възхищение?

— Ти си забележителна жена — нежно прошепна той, обви лицето й в шепи и я целуна.

Саманта се отпусна върху тялото му с ридание. Устните й отговаряха на милувките му: дълбоки, страстни целувки, които не беше споделяла с никой друг. Отдаде му се напълно и надеждата разцъфна в духа й, който досега тя смяташе за безплоден. Саманта осъзнаваше, че навлиза в много опасни територии — да си мисли, че щом е разбрал целия ужас на детството й, ще я разбере и приеме напълно. Но надеждата беше по-силна от нея. Може би тя най-после беше намерила дом.

Саманта допря чело в неговото и го погледна в очите:

— Разкрих ти тайните си. Сега е твой ред.

— Тайните ми? Аз имам само една. Хващам шпиони.

— Какво?!

— Виждаш ли колко много ти се доверявам? — Сините му очи й намигнаха. — Кълна ти се, че казвам истината. Залавям шпиони…

Каква глупачка е била само!

— Онази нощ на пътя. Разбира се! — Тя се прилепи до него. — Това е опасно.

— Повече, отколкото залавянето на разбойници ли?

— Да, така мисля — сериозно отвърна тя. — Обикновено бандитите са хора, които нямат с какво друго да се препитават.

Уилям изтрезня.

— Твърде си мила с хора, които не заслужават милост.

Този мъж и представа си нямаше, че тя е загрижена за него, за сигурността му, здравето му.

— Шпионите са хладнокръвни и безжалостни. Те не искат да те оберат.

— Напротив. Точно това искат. Шпионите ни лишават от живот, чест, земи, войници, които служат вярно на родината си, от деца… от съпруги.

Ситуацията се усложняваше с всеки изминал миг. На Саманта й се струваше, че е в центъра на замръзналата повърхност на езеро. От всички страни ледът започва да се пропуква, а тя не знае какво да прави.

— Мислех, че жена ти е загинала по време на…обир.

— Крадците направиха самопризнания преди да увиснат на бесилото. Руснаците са има платили да устроят засада на Мери, когато потеглила на път. Ревностното ми усърдие, целящо да освободи Индия от руско влияние, ме беше превърнало в проблем номер едно, който руснаците се заеха да елиминират.

— Боже мили!

— Ето защо напуснах Индия заедно с момичетата, твърдо решен да последвам нишката, водеща към предателите от родната си страна. Речено-сторено. Примамих на този прием една от най-важните двойки, които някога са предали Англия.

Люспа след люспа, пласт след пласт, същината на нещата започваше да излиза наяве. Приемът беше нещо повече освен повод той да ухажва лейди Марчънт. Той беше капан.

— Коя?

— Ти си толкова честна, толкова открита. Боя се, че ако ти се доверя, ти не ще успееш да прикриеш презрението си.

Саманта си спомни колко пъти са я хващали да бърка в нечий джоб, как се преструваше и се правеше на света вода ненапита. Как се отърваваше от арест, имитирайки съвършено произношението и гнева на жена от висшите прослойки.

— Откровена съм единствено с теб, Уилям. Иначе мога да застана редом с най-добрите актриси на Друри Лейн.

— Лорд и лейди Федърстоунбоу. — Той зачака шокираната й реакция. Такава не последва. Саманта мислеше задълбочено, представяйки си тесногръдия глупак, който непрекъснато флиртуваше и се кълчеше. Спомняйки си напрегнатата старица, която присъстваше на събитията с присвит поглед.

— Не и двамата. Само тя.

— Откъде знаеш? — Уилям озадачено поклати глава.

— Познавам признаците. Тази жена крие нещо.

— Тази жена крие нещо — повтори Уилям. — Откраднала е някаква карта — Тереза ги е чула, докато говорела с мъжа си, а сега получихме повече информация от… мъжа, станал жертва на кражбата й. Жизнено важно е да си върнем този документ, но това, което действително бихме желали, е да подменим картата с фалшив дубликат, който ще всее смут в редиците на врага. — Уилям здраво стисна раменете й. — Ако успеем в това начинание, ще спасим безброй човешки животи.

Саманта затаи дъх, изпусна малко и пак го затаи. Болката притискаше белите й дробове като остър нож.

— Трябва ви джебчия — дрезгаво прошепна тя.

— Да. Знаеш ли откъде можем да намерим такъв? — Уилям прихна, но внезапно смехът му секна. — Предполагам, че знаеш. Беше ли на „ти“ с лондонските крадци?

— Да.

Уилям разтърка брадичката си и зарея поглед над главата й.

— Но никой прост крадец не може да се престори на благородник. Предполагам, че бихме могли да го дегизираме като слуга. Но не, няма как да го доведем преди края на приема. — Той видя колко нещастна изглежда Саманта и притегли към себе си:

— Не се тревожи, любов моя. Някак си ще се оправим. Това не е твой проблем. Не измъчвай с терзания хубавата си главица. — Той се унесе в сън, оставяйки Саманта вперила широко отворените си очи в сивкавата светлина на настъпващото утро.

Уилям се събуди рано призори. През прозореца надничаше млечно-мътна мъгла. В камината пламъците весело си играеха, излъчвайки топлина, която сгряваше гърба му и прогонваше студа от къщичката. Но Саманта я нямаше в леглото. Той се отпусна със затворени очи на възглавниците и вдъхна мириса й, чувствайки отмалата, която съпътства любовното блаженство. Уилям я чакаше, за да й предложи да свържат живота си завинаги. Как хубаво щяха да са си заедно! Щяха да обсъдят сватбеното пътешествие, бъдещите деца…

Чу шумоленето на колосани фусти. Очите му се отвориха и погледът му се спря на Саманта, облечена в скромна светлозелена ежедневна рокля. Тя седеше на масата и го гледаше втренчено. На лицето й беше изписан хладен и преценяващ израз, който нямаше нищо общо с насладата, която той изпита при вида й. Може би я беше срам? Или пък се боеше, че той ще я зареже, както баща й е зарязал майка й?

Ах, да. Разказът й разкриваше цялата уязвимост, която навярно изпитваше, движейки се сред обществото. От него зависеше да й вдъхне увереност.

Той й се усмихна и приканващо потупа възглавниците.

— Ела при мен, любима. Нека ти покажа как двама любовници трябва да напуснат брачното ложе.

Хладният израз изчезна и на негово място се появиха шок и, само за секунда, такава остра болка, че Уилям остана смаян.

— Брачно ли? Кога е ставало дума за брак?

Неверието й го остави безмълвен за известно време, което той използва, за да я огледа от глава до пети. Ръцете й бяха свити на юмруци в скута й. Дишането й беше плитко и накъсано. През нощта очевидно я бяха налегнали съмнения и страхове — относно него ли? Относно неговите намерения? Но ако това беше вярно, то подхвърлянето му за скорошната им сватба със сигурност щеше да ги уталожи. Лека-полека, без да поглежда към нея, той се измъкна изпод завивките.

Тя го наблюдаваше без искра на желание или интерес.

Уилям събра дрехите си от пода и криво-ляво се облече, мъчейки се да проумее какво е станало. Беше ли я наранил по някакъв начин? Да, беше, но после всичко се нареди както трябва. Да не я беше уплашил? Но Саманта беше неустрашима. Разстрои се, когато разбра за ситуацията с лейди Федърстоунбоу — да не би да се тревожеше, че той ще загине, рискувайки живота си, и ще я остави сама? Но ако случаят беше такъв, защо беше толкова дистанцирана?

— Кажи ми, какво има?

Тя извърна поглед към прозореца и устните й трепнаха преди тя да ги стисне здраво.

— Ще дойдеш с мен в имението — нареди той. Трябваше да я накара да проговори и в никакъв случай не биваше да я оставя сама. — Трябва да извърша сутрешните си приготовления за деня, да се преоблека в чисти дрехи, да се посъветвам с Дънкан.

Най-сетне тя вдигна поглед и Уилям беше поразен от пустотата в очите й, от безнадеждността и отчаянието в тях

— Първо трябва да ти кажа нещо.