Моята любима годеница

3

Саманта се събуди от тракането на чинии до леглото й. Отметна кичур коса от очите си и погледна закръглената млада камериерка, която в този момент дърпаше брокатените завеси в маслиненозелено и златно. Светлината на утрото нахлу в стаята и Саманта примигна.

— Добро утро, мис — облечената в безупречно колосана, черно-бяла униформа камериерка жизнерадостно я поздрави и направи бодър реверанс. Момичето бе на не повече от петнайсет години, дете на природата и чистия въздух. — Аз съм Кларинда. Нося ви закуската.

— Благодаря. — Саманта се изправи в седнало положение. — Колко е часът?

— Седем отдавна мина, но не ви събудихме, щото снощната разходка бая ви е изморила.

Саманта огледа стаята, която миналата вечер бе успяла само да зърне. Спалнята на втория етаж бе голяма и просторна, и навярно беше предназначена за гости. Тя издаваше благополучие, както всичко в друго в тази къща. Мебелите от тъмен дъб бяха масивни и украсени с резба. Широкото легло беше застлано с пухен дюшек и пухени завивки. И което беше най-важно, към спалнята имаше отделно помещение за преобличане с течаща студена вода, събирана в цистерна на покрива.

Това ли беше колибата, която уж щеше да приютява тромавия възрастен полковник, неговите шест деца и добитъка му?

— Заповядайте, мис. — Кларинда нагласи подноса върху скута на Саманта и вдигна куполообразния сребърен похлупак. Пара вдигаха изпържените до златисто яйца, ухаещите на подправки наденички, намазаните с прясно масло кифлички, купата с овесена каша, залята с дебел слой мед, и почистената, задушена круша, поръсена с канела и разрязана на две половини. — Готвачът не знаеше какво ще обичате, затуй ви сложи от всичко по малко.

— Всичко изглежда великолепно. — Саманта си пое дълбоко дъх и осъзна, че е гладна за първи път, откакто бе напуснала Лондон.

— Какъв прекрасен ден, мис. — Кларинда й наля чай.

Саманта забеляза, че навън слънцето грееше ярко. Големи дървета заливаха прозорците на спалнята с море от зеленина, а между клоните им се показваше небето — толкова синьо, че заслепяваше очите. Нито едно облаче не помрачаваше този блясък.

Кларинда отиде до старомодната камина, разръчка огъня и добави няколко нови цепеници.

— Снощи мъжете са прибрали куфара ви от пътя. — Кларинда погали боядисаната в черно дървена кутия с кожени ремъци и тежък катинар. В светлокестенявите й коси, които се подаваха от бонето, сякаш пращяха искри, а в очите й светеше интерес. — Да го разопаковам ли?

— Да, ако обичаш. Ключът е… — Къде ли беше чантичката й?

— Сигурно тук, мис? — Кларинда вдигна кесията от черно кадифе, която беше поставена върху тоалетната масичка.

— Да, благодаря ти. — Саманта протегна ръка, благодарна за това, че не я е загубила, докато е била замаяна от умора. Зачуди се дали целият снощен епизод не е бил халюцинация: разходката в мрака, онзи мъж, препускащ през храстите. После се сети как тъкмо си мислеше, че е спасена — и то от джентълмен — когато онзи конник я подложи на кръстосан разпит и й взе чантичката.

Добре. Все пак не я беше откраднал. Но я бе изоставил, без да и предложи трошичка помощ. Ама че нехранимайко!

— Макар че… хубаво де, как каретата пристигна точно навреме?

Цялата история изглеждаше твърде фантастична, за да е истинска, като се изключи фактът, че стъпалата я боляха; също така никога нямаше да забрави шока, когато слезе от каретата и пред портала видя Силвърмиър. Широката, четириетажна постройка се издигаше в мрака. Светлина струеше от всички прозорци. Широките порти стояха отворени и мисис Шелбърн, достолепната възрастна икономка, я приветства с жест вътре: „Побързай, мила, очаква те горещо ядене“. Саманта не беше хапнала много от него, но омете до троха това пред себе си, наля останалия чай в чашата си и стана от леглото. Направи няколко крачки по килимчето и изтича на пръсти до прозореца по леденостудения дървен паркет.

Изгледът, който се откри пред нея към парка, се състоеше от обширни зелени ливади, величествени стари дървета, чиито клони докосваха небесата, тук-там се виждаше по някоя беседка, пейзажа красяха и няколко цъфнали градини. Отляво имаше храсти, подрязани във формата на лъвове и птици. Дворът беше прекрасен, и което беше по-важно…

— Оттук не виждам планините

— Не, мис, но те са си там. Планините са като две големи ръце, които обгръщат Силвърмиър. Толкова са красиви.

— Хммм. — Саманта се обърна с гръб към прозореца. — Онази буря донесе ли дъжд?

— Беше страхотна буря, то не беше гръмотевици и святкане — точно над върховете. Много дъжд имаше, тъкмо да измие потоците. — Кларинда се усмихна и на гладките й розови бузи се появиха дълбоки трапчинки. — Трябва да сте били ужасно изтощена, за да не чуете цялото това трещене. Когато се облечете, полковник Грегъри ще иска да говори с вас.

— Да, разбира се, както пожелае. — Дали полковник Грегъри нямаше да се окаже пълен с изненади като имението си? Саманта вече определено не си представяше посивял, закоравял воин. Човек, който живее в такава къща, трябва да има известна представа от добро държание въпреки годините, прекарани в нецивилизованата Индия, и въпреки непрекъснатото правене на деца.

— Как изглежда полковникът? — попита тя, докато подаваше ключа на Кларинда.

— Ами той е добър човек, мис. — Кларинда коленичи пред куфара и го отвори след кратка борба с ключалката.

Саманта почака и разбра, че камериерката няма намерение да каже нищо повече.

— Много ли е стар?

— Не е много стар. Не е стар като дядо ми, например.

— О! — Саманта отново си го представи с посивяла коса.

— Но е красив, тъй казва мама.

Прошарен, възрастен мъж със стоманеносив поглед.

— И е много строг с децата, прекалено много, не че сте ме чула да го казвам. — Кларинда извади първата от роклите, ефирно творение от светлорозова басма, и я метна на стола. След нея се появиха ленена рокля с цветен десен и още една от сапфирен поплин. Последна извади тази от тъмнозелен шевиот.

— Да изгладя ли тази, мис?

Саманта си представи образа на униформения военен, който я очакваше. Свадливите възрастни мъже се влияеха добре от гледката на младост и чар.

— Не, не мисля. Може би е по-добре да се спра на розовата.

Кларинда разгледа роклята, после разгледа Саманта.

— Ще видим — каза тя, взе роклята и изчезна. Когато се върна, Саманта беше допила чая си и беше готова с бельото и фустите.

— Защо полковник Грегъри е толкова строг с децата? — попита тя, докато Кларинда й помагаше с роклята.

— Заради военното си образование. Иска от тях да изпълняват команди, да се нареждат в строй, винаги да са чисти. Ако ли се оцапат, кара ги да лъскат обувките си до блясък.

— Тези деца трябва да са истински светци. — Саманта вдигна вежди. — Май няма да имам никаква работа.

Кларинда избухна в смях.

— Тепърва ще си проличи, мис.

— П-с-с-с-т! — Звукът отекна в целия коридор на втория етаж. Саманта, която отиваше да се представи на полковник Грегъри, спря и се огледа. Една от вратите беше леко открехната и три личила надничаха зад нея. Три ръце й махнаха да дойде.

— Мен ли викате? — попита Саманта и посочи себе си, все едно че би могло да става дума за друг!

— Ш-ш-ш-т! — Децата поставиха пръст пред устните си и с енергично ръкомахане й направиха знак да влезе.

Развеселена и заинтригувана, Саманта влезе в голата спалня. Срещу стената бяха наредени три тесни железни легла, покрити с кувертюри. Кукли, строго подредени в редица, й кимнаха от мястото под прозореца. Нямаше разхвърляни играчки по голия дъбов под. Прости едноцветни завеси висяха на корниза. Саманта разбра, че това е стаята на момичетата, макар помещението да приличаше повече на сиропиталище, отколкото на място, където живеят разглезени деца.

После, когато пред нея се наредиха шест тъмнокоси деца трите, които й махаха, и още три, които бяха чакали вътре тя разбра и друго: всички те бяха момичета. Полковникът имаше само момичета.

Едва не се засмя. Откакто бе провела онзи разговор с Адорна, новите й отговорности я притесняваха и тя се тревожеше, че за първи път в живота си нещо може да не се окаже по силите й.

Но момичетата от аристократични семейства бяха сладки, скромни и не създаваха проблеми. Само някакъв военен, който се опитва да ги оформи с войнишки калъп, би сметнал задачата й за трудна.

— Здравейте, мои дами! Как се чувствате днес? — весело ги поздрави тя.

Най-високото момиче, красавица с напъпили гърди и отегчена физиономия се пресегна зад гърба си и в ръката й се появи камшик за езда, с който тя шибна черните си, стигащи до глезените ботушки.

— Ти ли си новата гувернантка?

Стъписана, Саманта погледна внимателно момичето и редичката негови сестри. Всички бяха облечени в прости, грозни тъмносини рокли с бели престилки отгоре. Косите на всичките бяха прибрани в стегнати плитки, завързани с тъмносини панделки. Всичките бяха с едни и същи стигащи до глезените ботушки и на лицата им беше изписано едно и също изражение — на недоверие и агресия.

— Да, аз съм мис Саманта Пендъргаст. Може да ме наричате мис Пендъргаст — Някакъв предпазен инстинкт я накара да добави второто.

— Аз съм Агнес. — момичето даде знак на следващата си по големина сестра да говори.

— Аз съм Вивиан. — Детето беше високо колкото Агнес и хубостта му беше удивителна: тъмна коса и абсолютно прави вежди, сочещи нагоре.

Агнес посочи следващото момиче с камшика си.

— Мара — обяви следващото тъмнокосо и синеоко дете.

Саманта беше схванала положението и премина към действие. Тя се усмихна топло.

— Приятно ми е да се запозная с вас, Вивиан и Мара. На колко години си, Вивиан — тя насочи вниманието си към момичето.

— На единайсет — отговори Вивиан.

— А ти, Мара?

— На девет.

— Не ме прекъсвай! — Агнес изгледа яростно Саманта.

— Твърде си малка, за да раздаваш заповеди — тихо изрече Саманта. — Може би ще помислиш втори път, преди да го направиш отново?

Първоначално Агнес изглеждаше шокирана от укора й, но после се съвзе.

— Не.

Нещо в тона на момичето напомняше на Саманта за някого, но за кого? Някоя неотдавнашна среща? Младата жена се намръщи.

Агнес посочи следващото момиче.

— Хенриета.

Беше ясно, че това дете — брюнетка с кафяви очи, която направи реверанс — не разбира плана да бъде уплашена новата гувернантка. Но Саманта не беше човек, свикнал да приема заповеди, особено пък от деца с мъх по бузите. Затова тя учтиво се обърна към момичето.

— Името ти е много хубаво, Хенриета. На седем години ли си?

Хенриета кимна с широко отворени очи:

— Как позна?

— О, много съм добра в гатанките.

Агнес плесна с камшик по ботуша си, за да привлече вниманието на всички, и посочи към едно широко усмихнато мъниче без предно зъбче, но затова пък благословено с онези необикновено прави вежди.

— Емелин — представи се малката.

— На пет години ли си?

— Да, и ши загубиф събчето — изфъфли тя.

— Виждам — усмихна се Саманта. Малката беше сладур.

Агнес навъсено посочи най-малкото момиченце — тъмнокосо и тъмнооко като останалите. То пъхна пръст в устата си и заби поглед в килима.

— Това е Кайла — с въздишка изрече Агнес. Кайла изтича при нея и зарови глава в полите й. Агнес я погали по главата и погледна дръзко и яростно към Саманта, сякаш я предизвикваше да направи коментар.

— Кайла очевидно те обожава. И има защо. Ти си тази, която се грижи за семейната хармония, нали?

— Да. Нямаме нужда от теб. — Агнес се изпъчи гордо. Ще ти обясним защо трябва да си ходиш вкъщи.

— Не мога — Саманта се изпъчи в имитация на момичето.

— Напротив, можеш. Трябва да го направиш!

— Пристигнах в Кумбрия с изрични указания от страна на работодателя ми да остана тук и да науча теб и сестрите ти на всичко, което знам за географията, естествените науки, пианото, изкуството да се изразяваш добре писмено, литературата, доброто поведение.

— Това не ми е изтрябвало — прекъсна я Агнес.

— Бих казала, че ти е изтрябвало, и още как. — Погледът й обгърна всичките шест момичета. — Изтрябвало е на всички вас.

Мара пристъпи напред. Целият й външен вид излъчваше незачитане на правилата. Нейните дрехи бяха като тези на сестрите й, но полата й беше намачкана и голямо, влажно, розово петно покриваше горната част на престилката й. Косата й беше сплетена както на останалите, но отделни кичури се бяха изплъзнали и се къдреха около лицето й. Нищо от това обаче не й попречи да заяви:

— Татко не харесва гувернантките.

— Твоят татко ме нае.

— Той уволни последните ни пет гувернантки, следователно не ги харесва. — Вивиан се включи в битката.

— Колко гувернантки сте имали до този момент?

— Единайсет — отговори й Агнес.

— Единайсет! — Колкото и да не й се искаше, Саманта трябваше да признае, че е впечатлена. Ако наглостта беше мерило за успех, тези деца бяха невероятно преуспели. — Какво се случи с другите ви гувернантки?

— Напуснаха.

— Защо? — Саманта стисна ръце, за да успокои треперенето им.

Всичките шест момичета едновременно свиха рамене и разпериха ръце, за да покажат, че не знаят.

— Брей! Единайсет. Но не се притеснявайте, баща ви ще ме хареса. Всички ме харесват, особено децата. — Ако някога въобще бе имало деца, които да имат нужда от гувернантка, то те бяха пред нея. Тя пристъпи към Агнес, очевидният инициатор на този малък бунт. — Но дори той да не ме хареса, това няма да има значение, защото вие ще ме харесате.

— Не, няма! — Хенриета беше решила, че е време и тя да излезе на сцената.

— Не! — Агнес сви устни в решителна линия.

— Харешваш ми — забафна си — изфъфли Емелин.

— Такава съм си, нима не знам — Саманта кимна към най-новия си съюзник.

— И аз я харесвам — Кайла подаде глава от полите на Агнес.

— Не, не я харешваш, тя ши е моя! — Малкото тяло на Емелин настръхна от възмущение.

Саманта пое ръката на Емелин в своята и момиченцето се успокои.

— Всичко е наред, нали ви казах, че всеки ме харесва. — Тя седна върху дървения сандък за играчки и махна с ръка към Вивиан. — Ето защо баща ти няма да ме уволни.

Вивиан боязливо пристъпи напред. Емелин се гушна в нея.

— Освен това съм от Лондон и не знам нищо за живота в провинцията.

— Наистина ли? — попита Агнес.

Саманта буквално можеше да види как в главата на момичето започват да се раждат планове как да използва тази информация за свои цели. Колко жалко, че те не съвпадаха с нейните.

— Но знам страшно много неща за модата, и мога да кажа, че униформите ви просто са отвратителни. — Агнес и Вивиан първо се спогледаха, после насочиха поглед към дрехите си. — Но имам малко гарнитура, с която да ги разкрасим.

— О, наистина ли? Омръзнало ми е ден след ден да нося този стар парцал! — извика Вивиан.

— Може би ще склоня баща ви да купи плат за нови рокли. За нуждите на часовете по шев и кройка, разбира се. — Тя намигна на Агнес и момичето й отвърна с гневен поглед.

Кайла изтича към Саманта и застана неподвижно пред нея:

— Ще може ли и за мен красива рокля?

Агнес начумерено се извърна настрани. Саманта осъзна, че ще трябва да се бори, за да спечели нейното доверие.

— Разбира се, че ще може, миличка — отвърна тя и погали Кайла по бузата.

Без предупреждение някой отвори вратата със силен трясък така, че тя се блъсна в стената. С разширени от ужас очи, Саманта скочи на крака, стискайки ръцете на Хенриета и Емелин.

На прага беше застанал мъж. Той бе висок, широкоплещест… някак си познат… С хубава тъмна коса, подстригана така, че да открива челото и ушите му. Силно изразени скули със сенчести вдлъбнатинки под тях. Издадената напред квадратна челюст говореше за решимост и твърдост. Тънък нос, дълъг нос. Някой можеше и да го намери за голям. Нос, който потръпваше от презрение.

Погледът му обходи стаята, спирайки се на всяко от момичетата поотделно. Те отговориха на погледа му с безмълвно предизвикателство.

— Добро утро, татко — Агнес наперено се запъти към него.

Сега Саманта разбра защо гласът и маниерите на момичето й се струваха познати. Агнес беше копие на баща си, — властна, решителна… противна. Непознатият от предишната вечер беше не някои друг, а нейният нов работодател, полковник Уилям Грегъри.