Мрежата

12

Неделя, 19.09.2010, 22:45

Вашингтон

Беше спокойна неделна вечер, а есенният въздух — все още топъл и пропит с влага. В къщата на Алекс Майкълс светеше само един прозорец — спалнята му на горния етаж. От другата страна на улицата беше паркиран федерален автомобил, а двете ченгета в него изобщо не се опитваха да се крият, тъй като самото им присъствие в тихата уличка беше достатъчно красноречиво и не по-малко очебийно, отколкото ако на покрива на колата се въртеше и святкаше червеният буркан.

Двамата си прекарваха времето, като местеха по някоя фигура на магнитната шахматна дъска и слушаха кънтри по радиостанцията. От време на време хвърляха по някой поглед към къщата на Майкълс и надолу по улицата, но кварталът по това време на деня беше почти безлюден. Повечето от жителите му си почиваха пред телевизора или с книга в ръка, тъй като от утре напрегнатата работна седмица започваше отново.

Селки сви рамене. Съжаляваше тези хора — те все едно се бяха погребали живи. Не можеше да си представи собствения си живот да протича така — седмици, месеци, години наред — все същият монотонен изнурителен график. Все същото, втръснало ти до болка работно място, където послушно изпълняваш заповедите на хора, които не можеше да понасяш… Сиво, безстрастно съществувание — живуркане, а не истински пълнокръвен живот. Милиони се задоволяваха с това, но не и Селки. Тя беше скроена по друга мярка. Предпочиташе всичко друго пред това. Дори и куршума. Очакваше повече от живота и беше способна да го вземе. На каквато и да е цена.

Една от местните патрулни коли мина бавно по улицата. Ченгето зад волана кимна на двамата полицаи от паркирания пред къщата на Майкълс автомобил. Те отвърнаха на поздрава.

Тих квартал, неотличаващ се по нищо от толкова други. Съвестни, преуспяващи граждани, които през почивните дни се превръщаха в грижовни татенца и любящи майки, играеха с децата си, разхождаха кучетата си, косяха тревата пред къщата… Образцови граждани на образцов квартал.

Е, поне едно нещо не беше такова, каквото изглеждаше, помисли си Селки с известно задоволство, докато вървеше бавно към къщата на Алекс Майкълс. Вече беше огледала обстойно колата на федералните агенти с миниатюрния си шпионски монокъл — прецизен и изключително ценен уред, произведен в електронните заводи на Израел. Той й даваше възможност да види разположението на фигурите върху шахматната дъска още преди полицаите изобщо да я бяха забелязали.

Електронният предавател в дамската й чантичка пък притежаваше такава висока мощност, че Селки успяваше да чуе дори приглушената кънтри музика в колата на полицаите. Уредът беше замаскиран като слухов апарат, в комплект с флакон боя за коса. Само най-щателен и целенасочен оглед би разкрил истинското предназначение на всички тези принадлежности.

А кой би тръгнал да претърсва нещата й? Естествено, никой.

Когато мина покрай автомобила на ченгетата, те я погледнаха разсеяно и отново се върнаха към играта си.

Бяха я преценили за частици от секундата — като напълно безобидна. И как иначе? Селки едва сдържаше усмивката си. Какво виждаха те? Една крехка, прегърбена старица, която пристъпяше едва-едва, подпряна на бастунчето си. Беше извела на разходка миниатюрния си светлокафяв пудел, който весело подтичваше напред и завираше навсякъде любопитната си муцунка.

Пуделът, разбира се, беше взет под наем — от най-реномирания развъдник в Ню Йорк — хиляда долара на седмица, но си струваше всяко пени.

Дребосъкът точно си беше харесал едно декоративно черешово дръвче, вдигна крак и го припика.

— Скаут, доброто ми момче… — разнежено промърмори Селки с дрезгавия, изнемощял глас на седемдесетгодишна старица. Не че някой щеше да я чуе, а така — за по-пълно навлизане в ролята.

Беше облечена в дълга памучна пола и пуловер в пастелни тонове. Косата й беше снежнобяла и събрана в стегнат кок. Еластичната маска и целият този грим върху лицето я бяха затруднили най-много, но резултатът си струваше. Възрастната дама вървеше с усилие, дори леко накуцваше, но не можеше да лиши прелестния, мъничък Скаут от разходките му.

Самата Селки не се чувстваше особено комфортно в тази маска, защото се потеше и кожата я сърбеше, но какво да се прави — това бяха рисковете на професията.

Достопочтената стара дама беше наела една стара къща надолу по улицата и сега се радваше на заслужена почивка, след като повече от четиридесет години беше изкарвала хляба си като библиотекарка в американското посолство в Тирана — столицата на Албания. Филис Маркхам, горда издънка на стара аристократична фамилия, не се уморяваше да обикаля музеите, откак бе дошла във Вашингтон след смъртта на обичания си съпруг Реймънд. О, тя не беше някаква склерозирала бабичка, а интелектуалка до мозъка на костите си, отворена към света. Какви интересни експонати имаше само в музея „Земята и космосът“! Ами онази великолепна колекция от стари автомобили?

Сара, дъщерята на мисис Маркхам, живееше във Филаделфия, а синът й, Брус, беше мениджър на една автомобилна фирма в Денвър. Изобщо старата дама имаше родословно дърво от сой и всяка рутинна компютърна проверка би могла да го докаже. Пък и тя не носеше никакво оръжие, освен, разбира се, всички онези електронни приспособления, които обаче на външен вид с нищо не издаваха истинското си предназначение.

Бастунчето, от което старата дама се нуждаеше, също заслужаваше по-специално внимание. То беше с тънка кокалена дръжка, великолепна ръчна изработка и излъскано до блясък. Селки си го беше поръчала специално от Невада. Фирмата „Кейн Мастърс“ се беше специализирала в производството на тези бастунчета, които се превръщаха в смъртоносно оръжие в ръцете на истински майстор на бойните изкуства. А Селки беше такава и ако някой уличен гангстер се подлъжеше от вида й на беззащитна старица, това щеше да бъде най-фаталната грешка в живота му.

Когато подминаха къщата на набелязаната жертва, Селки прошепна тихичко, така че да я чуе само Скаут:

— Хайде, Скаут, купчинка…

Мини пуделът беше изключително добре обучен — той спря, приклекна и остави на тревата малка купчинка. Старата дама се наведе, трогателна в своето усилие, и събра купчинката с картонена лопатка в малкото пластмасово контейнерче, предназначено за тази цел. После изрече задъхано „Браво, Скаут, добро момче“ с дрезгавия си старчески глас, вече достатъчно силно, за да я чуят ченгетата. Хващаше се на бас, че се подхилват зад гърба й. Наистина отстрани представляваха трогателна картинка — старата дама и нейният питомец… Направо да се разплачеш от умиление.

Селки нямаше представа колко често се сменяха на поста си пред къщата на Алекс ченгетата, но това всъщност нямаше особено значение. Във всеки случай, този път я бяха забелязали и още по-добре. През следващите няколко дни, а може би дори седмици, щеше да им се набие в очите и да следи необезпокоявана набелязаната жертва, докато просто престанеха да й обръщат внимание, класифицирайки я веднъж завинаги като „напълно безобидна“.

В живота на Алекс през това време щяха да се вмъкнат още няколко невидими сенки — една нова секретарка в офиса в Куонтико, един разносвач на мексикански сандвичи „тако“, каквито федералните агенти често си поръчваха за обяд, и още двама-трима други. Това щяха да бъдат все превъплъщения на вездесъщата, неуловима Селки и един от тях, тя щеше да прецени впоследствие кой, щеше да ликвидира набелязаната жертва.

Ако тази чест се паднеше на достопочтената мисис Маркхам, Алекс Майкълс може би щеше чисто и просто да издъхне в съня си някоя нощ при напълно неясни обстоятелства. И най-важното, около къщата му нямаше да се е мяркала нито една съмнителна личност. Щеше да си е спокойна вечер, както всяка друга, ченгетата щяха да си дремят в колата отпред, само възрастната дама щеше по някое време да изведе кученцето си и пак с усилие да се дотътри до дома си.

И още преди новината за внезапната смърт на Алекс Майкълс да се е разнесла, Селки щеше да е далеч оттук, а кученцето — върнато на приюта в Ню Йорк с хиляди благодарности.

— Е, хайде, Скаут, момчето ми, време е лека-полека да се прибираме…

Мини пуделът завъртя опашчица. Беше голям сладур, още повече че Селки, както в оня стар виц, колкото повече опознаваше хората, толкова повече обикваше кучетата.

Понеделник, 20.09.2010, 08:17

Киев

Полковник Хауард току-що беше разглобил и почистил автомата си „Н & К“ 63А32. Той спазваше строго всички изисквания за поддръжка на личното си огнестрелно оръжие. Автоматът си го биваше — изхвърляше залп натовски 7,62-милиметрови снаряди с истински гръмотевичен трясък и съществуваше сериозна опасност изхвърлените гилзи да извадят окото на някой, застанал в радиус от десетина метра.

Изтри грижливо излишната смазка и остави на масата лъсналото оръжие. Дали да не вземе да почисти и револвера си?

Извади го от кобура си и го огледа — това беше неговият стар другар, талисманът му, модел „S & М“ 66, от неръждаема стомана. Не беше съвсем по устав — повечето му колеги носеха пистолети модел „Н & К“ UPS, с лазер и двойно повече патрони в пълнителя, но Хауард не би заменил току-така старото си, изпитано оръжие. Беше му свикнал и знаеше, че е изключено да го подведе. Още веднъж провери барабана.

— И хирург би могъл да ви завиди на чистотата на инструментите, сър… — чу зад себе си гласа на Фернандес.

Поклати глава.

— Прекалено снизходителен съм с теб, сержант, известно ли ти е това?

— И още как. Безкрайно съм ви задължен, сър — кимна Хулио с най-сериозното си изражение. — Между другото, осем и осемнайсет е.

Хауард вдигна вежди.

— Не си спомням да съм питал за часа.

— О, не, сър, казах го, в случай че ви интересува.

Хауард се ухили и прибра оръжието в кобура. Беше му малко напрегнато. Вече имаха информация за местонахождението на терористите, които планираха събрание в единайсет и трийсет. Онова пиянде все пак беше изплюло камъчето, но не в бара, а малко по-късно, когато за своя изненада, вместо в квартирата на мадамата се оказа на не дотам романтично място…

С други думи, Хауард и хората му трябваше да бъдат на линия в 10:00. За петнайсет минути можеха да се придвижат до склада, където щеше да се проведе събранието. Но си оставяха толеранс за пътнотранспортни проблеми и всякакви непредвидени обстоятелства, така че щяха да тръгнат още в 09:00. Повечето от хората вече се бяха събрали пред сградата на посолството, готови за тръгване, въпреки че им оставаха още четиридесет минути.

Как само се точеше понякога времето… Тези четиридесет минути му се струваха цяла вечност.

Слава богу, оказа се, че външният му вид няма да представлява проблем. Бяха осигурили един местен автобус, от работническите. Двамата с Фернандес щяха да тръгнат с лимузината и да го посрещнат, след което Хауард просто щеше да стои от вътрешната страна, за да не привлича любопитни погледи. Бойното снаряжение вече беше натоварено на автобуса. Хората му щяха да бъдат облечени в работнически комбинезони, изобщо щеше да се създаде впечатление, че са тръгнали към строителния обект, недалеч от складовете. Хънтър от ЦРУ ги беше запознал с маршрута и снабдил с всичко необходимо, а местните ченгета бяха предупредени да не се намесват. Изобщо всичко би трябвало да протече по мед и масло, така че нямаше повод за безпокойство, но Хауард не го сдържаше на едно място и вече за трети път посещаваше тоалетната. Повдигаше му се само при мисълта да сложи нещо в устата си, а кафето, което беше изпил от сутринта, още повече усилваше възбудата му. Може и да не беше някаква мащабна акция, но отговорността беше изцяло негова и не му се искаше да оплескат нещата.

— Осем и двайсет и две, сър.

Този път полковникът само кимна. Нямаше смисъл да прави забележка на Фернандес. Двамата се познаваха достатъчно добре. Провери отново, вече за кой ли път, пълнителите на автомата.

Имаше чувството, че е попаднал в задръстване в час пик…

Нямаше ли да има край това тягостно очакване? Да става най-после каквото има да става…