Мрежата

26

Събота, 02.10.2010, 23:05

Грозни

Би предпочел да повърви пеша по пътеката, но тъй като бързаше, се налагаше да използва колата. Програмата му явно се беше претоварила и сега, особено след злополучната среща с онзи американец, агента на Мрежата, Плеханов смяташе да я изтрие цялата. Това би било най-благоразумно. Междувременно трябваше да се прехвърли в нов сценарий и да изчака презареждане. Това беше един от недостатъците на компютрите от стария тип, които Плеханов си обичаше — при уредите за виртуална реалност това ставаше за секунди, без изобщо да се губи време.

Всъщност забавянето не го притесняваше особено. Беше си избрал готов, функциониращ сценарий, на който трябваше да нанесе само някои незначителни изменения. Шансовете на агентите от Мрежата да се доберат до него бяха практически равни на нула. Стандартен сценарий, син корвет, неотличаващ се по нищо от хиляди други…

Уверен в благополучния изход на замисъла си, Плеханов натисна газта.

Събота, 02.10.2010, 15:05

Вашингтон

Беладона Райт му отвори вратата, облечена само с късо, плътно прилепнало клинче и широка тениска без ръкави. Която всъщност не скриваше почти нищо.

Тайрън преглътна смутено.

А когато забеляза Менгемето, целият само мускули, лениво изтегнат на дивана в хола, съвсем изгуби ума и дума.

— Здрасти, Тайрън, влизай — изчурулика Бела, без изобщо да се досеща за притеснението му.

А Тайрън имаше чувството, че всичко е изписано на физиономията му — сигурно имаше вид на каещ се грешник в преддверието на ада.

— Тайрън, запознай се с приятеля ми Херберт Ле Мот. Моти, да ти представя Тайрън.

Моти? За малко да се изсмее — този път обаче прояви достатъчно благоразумие.

Менгемето се изправи и тръгна към него. За миг Тайрън изпита чувството, че устата му ще издаде нечленоразделен звук, нещо като вика на Годзила. За свое учудване чу обаче само дружелюбното:

— О, значи ти си Тайрън? Компютърният гений. Слушал съм за тебе… — И Менгемето му протегна ръка.

Тайрън стисна грамадната лапа.

Имаше чувството, че сънува. За малко не разтърка очи.

— Е, Бела, аз ще тръгвам. Ще ти звънна след тренировката.

И Менгемето се наведе и целуна Бела по главата. Тайрън примигна. А Бела на свой ред потупа с малката си ръчица мускулестия гръб на Менгемето, сякаш имаше насреща си някой едър, но кротък и безобиден кон.

След като Менгемето си тръгна, Бела се обърна към Тайрън със закачливи проблясъци в очите. Може би все пак беше забелязала нещо странно в изражението му.

— Ти какво, да не си мислеше, че Моти ще ти се нахвърли?

— Не, просто се стреснах в първия момент. Наречи го… инстинкт за самосъхранение.

— Глупости, Моти е такъв сладур. На мравките път прави… Хайде, ела да се качим в стаята ми.

Само че мравката трябва да си знае мястото, благоразумно отбеляза на себе си Тайрън и покорно тръгна след Бела, оставил всичко в ръцете на Съдбата.

Компютърът на Бела беше от стандартните и устройството му за виртуална реалност не беше кой знае какво, но все пак вършеше работа. Само след няколко минути Тайрън установи, че Бела съвсем не беше „гола и боса“, както твърдеше.

— Е, вярно е, че знам това-онова на теория, но хич не ме бива да сърфирам из мрежата…

— О, това ли било? Нямаш грижи. Само имаш ли още един комплект от виртуалните приспособления?

— Да, ето ги.

— Добре, хайде да опитаме. Ще започнем с нещо по-лесно. Ще се включим в една от големите търговски мрежи.

— Както кажеш, Тайрън.

— За приятелите съм Тай — подхвърли той, преодолял смущението си.

Двамата сложиха виртуалните ленти и седнаха пред компютъра толкова близо един до друг, че краката им почти се докосваха и Тайрън можеше да почувства топлината, която лъхаше от тялото на Бела. Имаше чувството, че сънува.

От Бела го делеше само някакъв си сантиметър, но Тайрън беше прекалено плах, за да го преодолее. Пък и се страхуваше да не развали всичко изведнъж. Нищо, и така беше прекалено хубаво. А някой ден, кой знае…

Може би трябва да се ощипеш, за да слезеш на земята, бръмчеше някъде в мозъка му оня досаден глас. Но този път Тайрън не му обръщаше внимание.

Неделя, 03.10.2010, 6:00

Сараево

— Първи взвод, вляво — по фланга! Втори взвод — пазете тила!

Затрещяха автомати, засвистяха куршуми — бяха насред градския парк (по-скоро онова, което беше останало от него) и атаката беше съвършено неочаквана.

Джон Хауард презареди автомата и отново откри огън.

— Сър, има… — Младичкият лейтенант падна, пронизан от картечен откос, преди да е успял да довърши.

Но откъде, за бога, идваше тази стрелба?

— Трети взвод, отвърни на огъня! Хайде, движение!

Хората му се топяха… бронежилетките изобщо не помагаха… някой ги беше взел на мушка, но кой?

Вашингтон

Джон Хауард свали виртуалната лента и разстроен я захвърли настрани. По дяволите!

Горе жена му и синът му още спяха. Едва след няколко часа щяха да станат и да се облекат, да идат на църква. Него обаче не го хващаше сън, затова рано-рано беше слязъл при компютъра и разиграваше бойни сценарии. В момента обаче съжаляваше, че не беше избрал да поиграе шах — толкова зле се бяха развили нещата на бойното поле.

Отиде до кухнята и отвори хладилника. Извади кутията прясно мляко и си наля една чаша. Седна, загледан в чашата, сякаш изобщо не я виждаше.

Чувстваше се безкрайно потиснат.

Не, не беше в депресия, просто му беше някак криво, неуютно. Без дори да има конкретна причина за това. Имаше чудесна жена, страхотно хлапе и пост, за който много армейски офицери биха дали мило и драго. Изобщо всичко си му беше наред. Беше се завърнал от успешно изпълнена мисия, като при това не беше изгубил нито един от хората си. Прекият му шеф го беше предложил за похвала от самия президент. Тогава какво? Какъв му беше проблемът?

Само това, че му се участваше в истинско сражение… И в същото време сам се укоряваше — кой нормален човек жадува да се лее кръв…

И все пак, мислеше си, един мъж има нужда да се докаже. А как би могъл да се докаже един войник? Не че не беше преживял едно-друго, но имаше чувството, че не е било нищо сериозно, че досега винаги беше минавал между капките.

Беше му се разминало участието в операция „Пустинна буря“, както и в акцията срещу полицейския произвол в Южна Америка, тъй като по онова време преподаваше във Военната академия. Изобщо целият му активен живот беше минал в обучение, тренировки, преподаване — изобщо, в самоусъвършенстване. За какво? Знаеше, че не бива да разсъждава така, но не можеше да се пребори с чувството за непълноценност, с мисълта, че всичко научено отива на вятъра.

Неслучайно се беше включил в Мрежата. Тук поне имаше някакъв шанс да участва в акция. Но най-сериозната операция, в която беше взел участие досега, беше мисията в Украйна, а и тя беше… слаба работа.

— Добро утро.

Хауард вдигна глава и видя ухилената физиономия на сина си Тайрън.

— Не мога да повярвам на очите си, синко. Станал си още в шест…

— Нещо не ми се спеше.

Тайрън отвори хладилника и на свой ред извади кутията с мляко. Разклати я, установи, че е почти празна и направо я надигна, като смигна на баща си.

След малко избърса устата си и запита:

— Татко… мога ли да те питам нещо?

— Казвай.

— Как може да се справи човек с противник, който е по-силен и е завзел по-голяма територия?

— Хм, зависи от конкретните обстоятелства — от терена, оръжията, с които разполага, от транспорта и т.н. От един куп неща. Но преди всичко трябва да си набелязал целта, след което да си избереш стратегия, след което да я приведеш в действие с подходяща тактика.

— Аха…

— Откога започна да се интересуваш от тези неща?

— Просто ми беше… любопитно — отвърна Тайрън някак неубедително, забил поглед в босите си крака.

Хауард успя да запази сериозно изражение и само сви рамене. Момчето беше на тринайсет — още ни риба, ни рак. И на него не му беше лесно.

Той въздъхна.

— Добре, сине, можем да си поговорим за някои стратегии. Значи те интересува как да завземеш определена територия, без да я унищожиш?

— Нещо такова.

— Значи, трябва да се действа много внимателно. Противникът е по-силен, трябва да държим сметка за това, следователно трябва да го надхитрим. Изключваме впускането в открита битка като вариант — в нея, ясно защо, нямаме никакви шансове. Преди да предприемем каквото и да било, трябва да обмислим внимателно ситуацията. И преди всичко да се помъчим да открием слабите места на противника. Атакуваш някое от тях и се покриваш преди още да са се усетили. Ако си достатъчно бърз… шансовете са на твоя страна.

Тайрън се облегна на стената — очевидно обмисляше внимателно току-що чутото.

— Има и още нещо… Добре е да се опиташ да спечелиш местното население на своя страна. Това е много важно.

— Но как би могло да стане това?

— Като им предложиш онова, което противникът ти не може да им предложи. Нещо, което би било наистина ценно за тях, така че сами да стигнат до извода, че им е по-изгодно да застанат на твоя страна. Тук отново трябва да се прецени на момента, според конкретната ситуация. Но нещата опират до това — покажи им нещо, научи ги нещо, от което наистина биха имали полза — как да ловят риба, как да повишат добивите си, как да улеснят труда си в една или друга област… И главното — използвай мозъка си, вече казахме, че той е твоето единствено преимущество.

Момчето кимна.

— И така, преследвай набелязаната цел, но бъди гъвкав, което ще рече — готов да отстъпиш, ако се налага. Понякога най-бърз се оказва по-заобиколният път. Променяй посоката, атакувай там, където най-малко очакват, щом те са по-силни, ти пък бъди по-бърз. И в същото време действай предпазливо, а не припряно. Гледай да улучиш най-подходящия момент. Ако си сигурен, че си спечелил на своя страна местните, тогава вече численото превъзходство на противника не би трябвало да те притеснява — съотношението на силите се е променило в твоя полза!

— Аха…

За момент и двамата — баща и син — помълчаха, после Тайрън се обади:

— Благодаря ти, татко. Е… аз ще ида пак да си легна.

— И добре ще направиш, момчето ми.

Тайрън зашляпа нагоре към стаята си, а баща му усмихнато поклати глава след него. Не беше забравил времето, когато самият той си блъскаше главата над подобни проблеми, въпреки че бяха минали много години оттогава. И знаеше колко е важно в такъв момент до теб да има някой, който да ти подаде ръка, да се опита да отговори на въпросите ти. Всъщност като се замисли човек, това не беше по-маловажно от някоя спечелена битка, дори напротив. Добре че беше Тайрън да му го напомни.

Отпи мляко от чашата си, но му се стори блудкаво и го изля в мивката. Изплакна чашата и усети, че му се иска да си полегне. Може би този път сънят щеше да дойде.