Мрежата

29

Неделя, 03.10.2010, 23:05

Северната Евро-азиатска магистрала

Плеханов тихичко изруга на руски.

Току-що беше установил, че си има „опашка“. Но гневът беше лош съветник — трябваше да се овладее и да действа възможно най-бързо.

Преследвачите му бяха с невзрачен малък седан, подобен на много други из мрежата и извън нея. Може би дори нямаше да му обърне внимание, ако не държеше непрекъснато сметка за тези неща. Вече си беше изработил усет. Не можеше да определи само откъде точно го бяха проследили? И как го бяха открили? Кой беше успял?

Който и да беше, трябваше незабавно да се отърве от него.

А сега-засега щеше да се преструва, че нищо не е забелязал. Така щеше да спечели време.

Сивият седан го следваше плътно, макар и на доста голямо разстояние. Със сигурност събираха информация за него — информация, която би могла да ги насочи, ако попаднеше в ръцете на експерт. Виртуалната реалност работеше със символи и кодове, но всяко нещо имаше конкретна проекция в реалния живот. Програмистите на Мрежата например бяха в състояние да се доберат до истинската му самоличност по метода на изключването.

Тоест щяха да сведат възможностите до минимум, а всяка брънка виртуална информация само улесняваше задачата им. Така че всяка минута можеше да се окаже решаваща — лека-полека те щяха да добият пълна представа за стила му — а всеки добър програмист се отличава със свой индивидуален стил, неприличащ на никой друг, който го характеризира също толкова безпогрешно, колкото и отпечатъците от пръсти и строежът на ДНК-то му. Един истински спец нямаше да има проблем с идентифицирането му — Плеханов беше убеден в това.

Дявол да го вземе!

А вече беше почти в самия край на пътуването си… Естествено, не можеше да се прибере у дома — трябваше да ги насочи в погрешна посока, без при това да събуди подозрението им с твърде рязка промяна на маршрута. Освен това те най-вероятно бяха уведомили и останалите агенти от Мрежата, така че със сигурност по пътя го дебнеха още преследвачи.

Разбира се, в краен случай винаги можеше да паркира край някой крайпътен ресторант… да влезе вътре и да не се появи повече. Това обаче би означавало да остави автомобила си в ръцете им, а с него — твърде много информация за себе си. Не, този вид паническо бягство определено не беше за предпочитане.

Трябваше да измисли нещо друго…

Може би отново щеше да успее да набере скорост и да им се измъкне, да се прехвърли в движение от един сценарий в друг.

Веднъж се беше получило — струваше си да опита пак.

Намали скоростта и ги изчака да се приближат. После гребна цяла шепа от металните шипчета, с които се беше запасил, и с ловко движение ги пръсна по двете платна на шосето.

Преследвачите се усетиха и шофьорът рязко изви настрани, но все пак не успя да избегне стърчащите остриета.

Готово!

О, не! Гумите на сивата кола този път като че ли изобщо не пострадаха — явно преследвачите бяха предвидили подобна възможност и бяха взели предпазни мерки.

По дяволите, трябваше да го предположи! Бяха добри, твърде добри — трябваше да го има предвид.

И да се измъкне от виртуалната програма, докато не беше станало твърде късно!

Аварийната сигнална лампичка на компютъра му засвятка: „Тревога! Срив в системата! Тревога!“.

Плеханов изключи захранването на компютъра, без да губи време за предпазните процедури. Системите щяха да излязат от строя и голяма част от информацията да отиде на вятъра, но сега не му беше до това. Най-важното беше да им се измъкне, да отърве кожата!

По дяволите, само това му липсваше!

С какви ли сведения за него разполагаха?

Неделя, 03.10.2010, 15:10

Куонтико

Пред очите им корветът изведнъж избухна в пламъци и изчезна.

— По дяволите! — възкликна Джей и удари с ръка по кормилото.

— Покри се — обясни Тайрън на Бела. — Значи ни е забелязал. Успя ли да установиш нещо, Джей?

— Да… поне така мисля. Беше тръгнал в посока Централна Азия — Русия по всяка вероятност. Може би е свил към Индия или е отпрашил през Ориента… Но… стилът му не беше на някой от японските или корейските хакери — това поне е сигурно. Повече ми приличаше на руснак и мисля, че се прибираше у дома.

— За какво става въпрос? — попита Бела недоумяващо.

Тайрън й обясни, че по стила на някой програмист може да се съди за много неща — включително и за народността му.

— Все пак мисля, че понатрупахме достатъчно информация за него… — въздъхна Джей. — Сега ще се опитаме да я обработим и… дано да ни е от полза.

Неделя, 03.10.2010, 15:23

Куонтико

Майкълс махна с ръка пред телефонната клетка.

— Ало? Да?

— Шефе, обажда се Джей. Най-после попаднахме на следа! Става въпрос за оня тип, които устройва разни изпълнения из Европа и Азия.

— Така ли, Джей? Това е направо страхотно.

И все пак, помисли си Майкълс, много по-страхотно щеше да е, ако следата водеше към убиеца на Стив Дей.

Лично за него този случай беше от първостепенна важност и всичко друго, включително и собствената му кариера, беше на заден план.

— Искам да систематизирам всичко, с което разполагаме, и веднага идвам!

Малко след този разговор телефонът иззвъня отново.

— Здрасти, татенце!

— Привет, дребосъче!

— Да не те събудих?

Алекс се засмя.

— Не, миличка, на работа съм — тук е три следобед.

— Искаш ли да включиш видеофона си?

Майкълс натисна копчето на компютъра си и образът на дъщеричката му се появи на екрана. Сю беше облечена в червена тениска и син гащеризон. Косата й беше малко по-къса от последния път, когато я видя. Сю ставаше все по-красива и… заприличваше все повече на майка си. Алекс включи собствения си видеофон и се ухили към камерата.

— Уау, татенце, изглеждаш съвсем като бабата на малкия Дракула.

— Толкова ли съм стар? А поне симпатична ли е тази… баба?

— О, не, татенце, от луната ли падаш?! Не ми казвай, че не си гледал нито една серия…

Алекс се усмихна още по-широко.

— Всъщност отдавна не съм сядал пред телевизора. Не ми е оставало време.

— Тц-тц… жалко… непременно трябва да го гледаш! Ще се посмееш. Ама наистина… изглеждаш ужасно. Какво ти е? Да не си болен?

— Не, миличка. Само съм много уморен. Напоследък работя много, а не съм почивал достатъчно. Но пък знаеш ли, имам си кученце…

— Истинско?!

— Съвсем истинско.

— О, какво е? Искам да го видя! Ще го вземеш ли със себе си, като дойдеш да ме гледаш в пиесата? Как го кръсти? Слуша ли те?

Алекс се засмя с глас.

— Мини пуделче е. Казва се Скаут и е по-дребен от котка. Много е умен и мисля, че двамата ще се харесате.

— Върхът! — Сю погледна някъде встрани и извика: — Мамо, мамо, знаеш ли, че татко си има кученце! И ще го доведе да го видя!

Меган промърмори нещо в другия край на стаята, но Алекс не чу какво точно.

— Значи мислиш, че ще станем приятели? — звънна отново в слушалката гласчето на Сю.

— Сигурен съм!

Сега, докато я гледаше, мисълта да напусне Вашингтон му се стори по-примамлива откогато и да било.

И все пак би предпочел да си тръгне по своя воля и с вдигната глава, а не да го изритат… но това беше отделен въпрос.

Освен това времето му още не беше изтекло. Всичко можеше да се случи.

Неделя, 03.10.2010, 16:00

Лонг Айлънд, Ню Йорк

Рей Геналони погледна часовника си. По това време по пътищата беше същински ад. Разбира се, това беше грижа предимно на шофьора му, докато той самият се беше разположил удобно на задната седалка на лимузината, и все пак цялото това чакане го изнервяше.

Всяка минута му беше ценна, защото би могъл да я прекарва в компанията на Бриджит, а вместо това висеше в задръстването…

С Бриджит времето летеше. Десет години по-млада от него, готова да удовлетвори всяко негово желание, тя му доставяше невероятна наслада. Беше страхотно парче — не че като по-млад не беше имал и по-красиви любовници, но човек трябва да бъде реалист.

Беше й купил малка къща в един от тихите аристократични квартали. Преди да излезе от колата, бодигардовете му, както винаги, провериха района. Геналони се движеше в кортеж — по една кола с бодигардове отпред и отзад. Когато посещаваше Бриджит, бодигардовете винаги оставаха да пазят отвън — за всеки случай. Геналони извънредно много държеше на сигурността си.

Натисна звънеца на входната врата и Бриджит се появи в цялата си прелест, загърната в някакво полупрозрачно копринено наметало, което фактически не скриваше абсолютно нищо. Бриджит беше естествена блондинка (прадедите й бяха дошли някъде от Северна Европа — Швеция или може би Дания) — сочна, апетитна и закръглена точно колкото трябва. Тя държеше по една чаша шампанско във всяка ръка и сияеше в усмивка:

— Здравей, сладурче, мъжът ми го няма. Ще влезеш ли да пийнем по чашка?…

Геналони се засмя. Бриджит обичаше такива игрички, а на самия него те му се струваха особено очарователни.

Пое от ръката й едната чаша и пристъпи навътре.

Бриджит обичаше да кара мъжете да губят ума и дума и Геналони знаеше, че бодигардовете щяха известно време да стоят с изплезен език.

„Какво, момчета, потекоха ви лигите, а?“

Хлопна вратата зад гърба си и сграбчи Бриджит в прегръдките си. В това пищно тяло нямаше и грам силикон. Затвори очи и се опита да задържи мига, забравил за абсолютно всичко останало.

Неделя, 03.10.2010, 14:01

Лас Вегас

На летището беше пълно с игрални автомати — с хищно зейнали цепки, които само чакаха да ти лапнат паричките. Огромните видеоекрани на стените те примамваха в един приказен свят, изпълнен с магьосници, екзотични животни и полуразголени красавици.

Змията пусна жетон в един от игралните автомати и завъртя ръчката. Ружьо критично наблюдаваше отстрани. Машината просветна, на екрана се смениха няколко карти с ярки цветове и… след миг всичко свърши. Змията се позасмя и махна с ръка.

— Днес не ми върви.

— Не се предаваш лесно, а? — подхвърли Уинтърс.

В разстояние на три дни Григори бе пропилял повече от пет хиляди долара на автоматите и масите за залагания. В началото, съвсем за малко, му бе провървяло, но това се оказа достатъчно, за да отприщи хъса му, и сега Григори нямаше спиране. Отделно беше пръснал поне две хиляди долара по курви. Е, вярно, че парите си бяха негови, съвсем честно заработени, а Плеханов плащаше щедро, и все пак… Ружьо поклати мрачно глава. У дома, в Русия, едно семейство би преживяло две-три години с тези пари. Той се обърна към Уинтърс:

— Трябва да отида до телефона. До тръгването на самолета има повече от час. Остави го да се набута колкото иска… Поне се занимава с нещо.

— Е, аз пък ще прескоча да си взема едно списание.

Ружьо се приближи до редица телефонни апарати и набра номера, който според уговорката се използваше само при извънредни обстоятелства. Плеханов бе пропуснал две последователни обаждания и въпреки че може би нямаше повод за безпокойство, все пак беше редно да разберат какво става.

— Ало, да? — Гласът на Плеханов звучеше някак троснато.

— Наред ли е всичко?

— В общи линии. Възникнаха някои… усложнения. Все още не сте ми представили… проекта, който ви възложих.

Ружьо разбра, че ставаше въпрос за задачата им да отклонят вниманието на Мрежата, което би развързало ръцете на Плеханов.

— Но нали… остава още време до крайния срок — отбеляза той.

— Налага се да побързате. Както казах, възникнаха някои непредвидени обстоятелства.

— Разбирам…

— Италианската компания е направила опит да повтори нашия пръв експеримент. Опитът е бил неуспешен.

Значи хората на Геналони се бяха опитали да ликвидират новия главнокомандващ Мрежата. Странно как са се провалили…

— Ние ли ще трябва да се погрижим?

— Очевидно. Все пак изчакайте второ нареждане, преди да се заемете с поръчката. До ден-два ще ви се обадя.

— Ясно, шефе.

— Това е всичко засега. Дочуване!

Ружьо се вгледа в слушалката, преди да я остави. Знаеше, че благодарение на вградената в нея биомолекулярна матрица, до двайсет секунди записът от това телефонно обаждане щеше да бъде изличен напълно. Биоединицата позволяваше пълно разграждане, за разлика от електронния запис, който по-лесно можеше да бъде проследен.

Значи, пак се връщаха във Вашингтон. Щяха да отседнат в един крайпътен мотел, на около час оттук.

Отиде да съобщи на хората си.