Мрежата

38

Петък, 08.10.2010, 13:02

Куонтико

Почистиха и зашиха раната на Тони. Преброи поне осемнайсет шева. Биха й и инжекция против тетанус.

Рентгеновата снимка на крака на Майкълс показа, че куршумът е влязъл от едната и е излязъл от другата страна на бедрото му, без да причини сериозни поражения, като не се смята, разбира се, дупката с размер на детско юмруче. Лекарите промиха и превързаха раната и го посъветваха да остане в покой поне известно време, ако е възможно. Дадоха и на двамата обезболяващи, като предупредиха, че на следващия ден болката ще се усили.

След всички тези манипулации двамата се отправиха към кабинета на Алекс. Той седна на кушетката и вдигна превързания си крак.

Тони беше застанала на вратата. Тя го погледна внимателно и попита:

— Безпокои ли те нещо?

— Освен раната в крака ли?

— Да, Алекс.

— Е, добре, мисля, че можех да се справя и по-добре…

— Моля?

— Разбра за какво говоря. Там… в съблекалните…

— … се държа като герой. Притече ми се на помощ, рискува живота си, успя да попречиш на опасна убийца — какво повече искаш?

— Може би си права и все пак… можеше да е някак… по-различно. И, Тони… съжалявам за приятеля ти.

— Аз също.

Двамата помълчаха. След малко Алекс попита:

— А вярваш ли, че Мора не е убила Стив Дей?

— Не знам… Нали призна за Геналони. Защо ще лъже за Стив?

— Ей така — за идеята. За последно. За да ни обърка съвсем.

— Не. Мисля, че говореше истината… Ти вярваш ли й?

— Честно казано, да. Освен това винаги съм смятал, че убийството на Дей не е в нейния стил.

— Е, поне предотвратихме следващото убийство в списъка й.

— И разбрахме, че някой друг е отговорен за смъртта на Дей.

— Някой, който е искал да ни накара да си мислим, че мафията е поръчала убийството.

— Точно така. А спомняш ли си за оня помощник на Геналони, който изчезна така мистериозно и мафията набеди нас… Вече съм сигурен, че някой е пуснал мухата на Геналони, искал е да го насъска срещу нас.

— И по всичко личи, че е успял. Защото следващото убийство — твоето, наистина е било поръчано от Геналони. Искали са да си върнат.

Болката в крака му се усилваше, но Алекс не си взе обезболяващото — предпочиташе да не замъглява съзнанието си. Щеше да потърпи.

— Значи сме пак там, откъдето тръгнахме — поклати глава Тони. — Все още нямаме отговор на въпроса кой е поръчал убийството на Дей.

— Напротив. Вече знам кой е бил.

Тя го погледна изумено.

— Кой?

— Руснакът. Плеханов.

— Как ти хрумна това?

— Било е част от плана му да ни отвлече вниманието — да ни насочи по грешна следа, докато си свърши работата. Убийството на Дей и всичките онези саботажи в различни части на земното кълбо… са били само увертюра към грандиозния му план. Искал е да ни заангажира, за да не успеем да му попречим. Всичко се връзва.

— Не знам, Алекс… Звучи ми малко…

— … налудничаво, нали? Но този човек е патологичен случай. Нали знаеш, границата от гения до лудостта е много малка. А щом е бил способен да причини смъртта на хиляди души, за мен той вече е минал всякакви граници. Какво се получава — един умен човек, който се стреми към неограничена власт и не би се спрял пред нищо.

— Но ако наистина е толкова добър, колкото Джей твърди, никога не бихме могли да проникнем във файловете му и да получим необходимите доказателства. Тогава?

— Самият Плеханов ще ни даде ключа към файловете.

— Дори да го държахме в ръцете си, не бихме могли да го принудим да направи това.

— Зависи… Нека първо се срещнем с него.

— Как по-точно смяташ да стане това, Алекс? Уолт Карвър няма да рискува кариерата си в политически скандал. Чеченските власти ще откажат екстрадирането му и дори ЦРУ не би могло да ги убеди… А ако обмисляш незаконното му отвличане, бъди сигурен, че американското правителство няма да даде зелена светлина за подобна акция.

— Този човек е поръчал убийството на Стив Дей и е отговорен за смъртта на хиляди невинни хора. В най-скоро време ще се проведат изборите, на които той толкова разчита. Кълна се, че ще го пипна и ще го накарам да си плати, и всички бюрократи на света не биха могли да ми попречат.

— Знам как се чувстваш… но мисля, че дори няма смисъл да ги питаш…

— Чудесно. Значи няма да ги питам.

— Алекс…

— Законите са си закони, а справедливостта — справедливост. За мен тя е най-важното. И този тип ще продължи да си разиграва коня само през трупа ми. Във всеки случай, ти нищо не знаеш. Никога не сме провеждали този разговор.

— О, не, Алекс. Тук вече грешиш. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Не мога да те спра, но поне мога да се опитам да ти помогна.

— Не е необходимо да го правиш.

— Правя го и заради Стив. Аз също искам убиецът му да си получи заслуженото.

Двамата помълчаха.

— Е, ще повикам полковник Хауард да уточним подробностите.

— Него ли пращаш?

— Да.

— Той знае ли… че заповедта не идва отгоре?

— Спестих му го. Така, ако се наложи, аз ще поема цялата отговорност.

— Все пак мислиш ли, че е честно да не знае цялата истина?

— Да. Това ще го предпази.

— Ти решаваш.

— Така е. И съм обмислил всичко, уверявам те.

Събота, 09.10.2010, 05:00

Във въздуха над залива Хъдсън

— Е, сержант Всезнайко, да си преговорим урока.

Хауард, естествено, знаеше плана — нали самият той го беше измислил, но искаше да го чуе отново, с всички подробности, за да се увери, че не е пропуснал нещо.

Хулио Фернандес се ухили и занарежда с боботещия си глас:

— Полковник Хауард, границите на Чечения са сухоземни: Ингушетия на запад, с Русия — на север, с Дагестан — на изток, и с Грузия на юг. Западната граница на страната е на около триста километра от Черно море. Столица и най-голям град е Грозни, чиято подробна карта полковникът може да разгледа на екрана на своя портативен компютър винаги когато пожелае. Населението е съставено предимно от чеченци и руснаци, което ще рече…

— Спести ми геополитическите данни, сержант. Спри се на стратегията и тактиката.

— Както пожелаете, сър — сви рамене Фернандес и усмивката му стана още по-широка. — Нашите два хеликоптера ще бъдат свалени от самолетоносача във Владикавказ, Северна Осетия, около 19:00 ч, с разрешението на местните власти, като разбира се, те си запазват правото да очакват ответна услуга от американското правителство. Като се има предвид, че се стремим да си спечелим приятели в региона, това напълно съвпада с интересите ни.

След това обаче ще трябва да навлезем поне петнайсетина километра навътре във въздушното пространство на Ингушетия, за да достигнем Чечения. Нашият команден пост е чак в Урус-Мартан, което пък е на двайсет и пет километра навътре от границата. Което прави общо около четиридесет километра във вражеско въздушно пространство.

Да се надяваме обаче, че никой няма да забележи нашето нарушение, освен някоя и друга коза, тъй като ще летим ниско над дърветата, над населени територии, и радарите на двете държави няма да ни засекат.

От Урус-Мартан ще се придвижим с два руски моторни скутера до Грозни, където ще ни чака камион. Разстоянието от Урус-Мартан до Грозни е десетина километра.

Ако всичко върви по план, към 22:00 ч ще сме разположили базата си в една стара изоставена ферма, доста отдалечена от околните постройки. След което четирима от нас се промъкват в града, прибират руснака, връщат се обратно във фермата и… малко след полунощ сме във въздуха, а после — в добрия стар боинг, който ще ни чака на летището във Владикавказ, зареден и готов. Като жест на добра воля ще оставим двата хеликоптера и моторните скутери на нашите нови приятели — североосетинците и… ще поемем курс към дома. Това беше, сър, стъпка по стъпка.

— Ако всичко върви по план — отбеляза Хауард.

— Не се притеснявайте, полковник, няма да стане фал. Четиримата, които ще слязат в града, говорят перфектен руски, а познават и местния диалект. Документите им са в ред, оръжието им си го бива… Ще се справят без проблем. А ако случайно стане засечка, за какво сме ние — цял взвод обучени бойци.

Хауард кимна. Молеше се този път всичко да мине без кръв и без стрелба. Задачата им беше да хванат натясно оня престъпник, без да влизат в конфликт с местните. Не им трябваха никакви усложнения.

Събота, 09.10.2010, 10:00

Спрингфийлд, Вирджиния

Ружьо и Григори Змията бяха спрели на една от бензиностанциите край шосе I-95, недалеч от пазарния център на Спрингфийлд. Според картата американският изпитателен център „Форт Белвоар“ беше няколко мили по-надолу, по пътя за Куонтико.

Как ли изглежда, чудеше се Ружьо, един американски изпитателен център? Може би зависеше от онова, което изпитваха — оръжие, автомобил.

Американецът Уинтърс се беше прибрал у дома, в Тексас. Беше родом от Далас и искаше да поостане малко. Разбраха се, ако имат нужда от него, веднага да му звъннат.

Бяха спрели на бензиностанцията, защото Григори имаше остра нужда да посети едното място. Ако се съди по това как охкаше и пъшкаше, докато пикаеше, то мрачните предчувствия на Ружьо се бяха сбъднали дори по-скоро, отколкото предполагаше. Змията най-вероятно беше пипнал гонорея. Ружьо познаваше симптомите от армията, където тази болест беше същински бич за войниците. Така е, удоволствията понякога излизат много скъпо.

Григори излезе от тоалетната със зачервено лице.

— Ужас… Трябва да си намеря пеницилин.

— Поне… струваше ли си?

— Вече започвам да се съмнявам… Ох…

— Едва ли ще намерим пеницилин без рецепта — поклати глава със съмнение Ружьо. Той едва сдържаше усмивката си. Глупак такъв — ударил го беше през просото, нека се мъчи сега! Всеки сърба, каквото си е дробил.

— Наблизо има зоомагазин — изпъшка Григори. — Да опитаме там…

— В зоомагазина?

— Да. Американските закони забраняват безразборната продажба на антибиотици на хора, но за животни — може. Не знаеше ли? Ако искаш, можеш да си купиш за златната си рибка пеницилин, тетрациклин, стрептомицин — пълен комплект. Скъпичко излиза, но това е друг въпрос.

Ружьо сви рамене, учуден не толкова от глупостта на американците — тя отдавна беше престанала да го изненадва, колкото от факта, че Змията разполагаше с цялата тази информация. Да му се не надява човек.

Любопитството го глождеше — накрая не издържа и го попита.

— Загазвал съм и друг път… — с въздишка призна Григори.

Ружьо се втренчи в него невярващо. Значи през цялото време е знаел какво рискува и това не го е спряло? Подобно безразсъдство надминаваше всякакви граници.

— Да вървим да търсим зоомагазина. После ще продължим към щабквартирата на Мрежата, дегизирани… като флотски офицери, да речем.

— Става, става, съгласен съм, само, моля те, първо пеницилина!!

Събота, 09.10.2010, 22:48

Урус-Мартан, Чечения

Хауард погледна часовника си, после хвърли поглед навън през едно от счупените стъкла на изоставената ферма. Постройката беше масивна, но доста порутена. Все пак успяха да скрият от любопитни очи двата хеликоптера.

Хауард се обърна към специалистите на групата, които следяха екраните на пет портативни компютъра, и запита:

— На какъв етап сме?

На екраните се виждаше картата на района, а светещата червена точица обозначаваше придвижването на ударната група.

— Сър, преди три минути получихме кодирано съобщение, че засега всичко е спокойно и акцията се развива по план.

— Много добре.

— Сър — обади се единият от операторите. — Имаме и видеовръзка. Я да видим…

На екрана се появи доста неясното изображение на камион, който се движеше по тясна, неосветена улица. След малко камионът зави, а когато мина под една от малкото лампи, на покрива се появи нещо, което Хауард не можа да определи, но останалите се ухилиха.

— Какво беше това? — взря се в екрана Хауард.

Един от операторите върна образа и го задържа, после го увеличи малко и Хауард успя да различи подалата се ръка с два пръста, разперени като буквата „V“ — „victory“ (победа). Хауард се усмихна — момчетата му намираха начин да разведрят и най-напрегнатата ситуация.

Събота, 09.10.2010, 23:23

Грозни

Плеханов се приготвяше за лягане, когато на вратата се позвъни. Остави четката за зъби настрани и изплакна устата си. Звънеше се доста настойчиво. Кой ли можеше да бъде в този късен час? Плеханов се намръщи в очакване на някаква лоша новина. Наметна халата си върху пижамата и излезе в коридора.

Къщата му не беше голяма, но имаше всички удобства и беше в един от хубавите квартали на града. Разбира се, един ден щеше да живее в двойно по-голяма и двойно по-хубава къща, но всяко нещо с времето си.

За всеки случай извади пистолета от чекмеджето на писалището. Беше стар лугер от 1943 г. — баща му го беше донесъл от фронта.

Надникна през ключалката. На стълбите стоеше привлекателна млада жена с раздърпани дрехи и обляно в сълзи лице. Гримът й се беше размазал.

Изнасилена? Божичко. Само това липсваше. Свали пистолета и отвори вратата.

— Госпожице? Мога ли да ви помогна?

В този миг от тъмното изскочи млад мъж по джинси и насочи пистолет в лицето на Плеханов.

— Да, господине, много разчитаме на помощта ви.

Говореше руски перфектно, но с някакъв чужд акцент.

Междувременно, без да сваля пистолета, протегна свободната си ръка и прибра лугера на Плеханов.

Изгледа оръжието одобрително:

— Бива си го. Истинска антика.

От храстите изскочиха още двама мъже и бързо се приближиха към тях. Облечени бяха спортно, еднотипно — нищо, което да бие на очи. Изглеждаха дори мускулести.

Какво беше това? Опит за грабеж? Какво искаха от него тези хора?

Жената приведе в ред облеклото си, приглади коси и се наметна с шлифера, който й подаде един от мъжете.

— Доктор Плеханов, може ли да влезем? — попита човекът с пистолета.

Плеханов още се опитваше да определи какъв беше този акцент. Попита го:

— Не сте руснак, нито пък чеченец, нали?

— No, sir.

Плеханов трепна. Това бяха американци.

Проклятие.

— Доктор Плеханов, ще се наложи да ни придружите. Преоблечете се за из път. Но по-живо, ако обичате.

Събота, 09.10.2010, 23:28

Урус-Мартан

— Пипнаха го! — възкликна Фернандес. — Вече са на път. След двайсетина минути ще бъдат тук.

В помещението настъпи оживление.

— Е, добре — поохлади възторга им Хауард. — Рибата е още в морето. Пригответе хеликоптерите. Нека първо се приберем у дома. Тогава ще празнуваме.

Десетина минути по-късно, докато наблюдаваше пилотите, които стягаха машините, към него тичешком се приближи Фернандес.

— Сър, възникна проблем.

Хауард усети, че стомахът му се сви на топка.

— Какво има?

— Камионът им се е повредил.

Полковникът го изгледа втренчено, сякаш за първи път го виждаше. Това не беше предвидено в нито един сценарий.