Мрежата

32

Сряда, 06.10.2010, 09:11

Лонг Айлънд

Селки стоеше на верандата и държеше в ръце малко пакетче — с размерите на кутия с бижута. Беше облечена в синя куриерска униформа — риза с дълги ръкави и кепе в същия цвят. Отвън, на улицата, беше паркиран взетият под наем автомобил — бял, с фалшив регистрационен номер.

Тя натисна звънеца.

След малко позвъни повторно.

— Какво има? — най-после се чу отвътре сънен глас.

— Пратка за мис Бриджит Олсен. От бижутерския магазин на Стайнберг.

— Пратка ли?

Хайде, сладурче, отваряй, какво толкова се чудиш?

Селки погледна в тефтерчето си:

— От някой си мистър Геналони…

— Един момент…

Жената отвори вратата, без да сваля веригата и подаде ръка през процепа:

— Дайте.

Доколкото Селки успя да забележи, беше млада, руса, с млечнобяла кожа. Апетитно парче.

— Ще трябва да ми се подпишете, мадам… — И Селки погледна часовника си, с което даде да се разбере, че има и други задачи.

Бриджит се поколеба.

Селки — също. Би могла да блъсне вратата — тези вериги се държаха на халкички, които се откъртваха толкова лесно… Но да нахлуеш по такъв начин, и то посред бял ден, в къщата на гаджето на мафиотски бос не беше много добра идея. Можеше да измъкне пистолетчето и да й го тикне в лицето — „хайде, красавице, отваряй, че бързам“. Но и това беше доста рисковано. Пък и… момичето й трябваше живо.

Мисли, мисли, влез в кожата й…

— О, да, как щях да забравя, мис, има и съобщение за вас: „Не заслужаваш нищо по-малко, не е необходимо да носиш нищо повече, за да сияеш с пълния си блясък… До довечера. Рей“.

И тя смутено сведе поглед.

— Напълно в стила на Рей — разсмя се Бриджит и откачи веригата.

Колко са лековерни хората понякога.

Сряда, 06.10.2010, 11:46

Куонтико

Алекс Майкълс беше тръгнал към кафето, за да си вземе нещо за хапване, но всъщност изобщо не беше гладен. Всички онези следи, на които толкова разчитаха преди два дни, все още не ги бяха довели до никъде. Джей Гридли не беше открил „своя“ човек сред програмистите в Русия и се беше озовал в задънена улица. А колкото до жената, взела Скаут от приюта, засега не беше открит аналог на отпечатъците й, нито на ДНК-то й.

Гридли беше продължил търсенето си в страните, съседни на Русия, като все още не се отчайваше, и същевременно продължаваше да издирва онази жена по отпечатъците, като се свързваше с международните полицейски организации и ги приканваше към съдействие.

Тони Фиорела напоследък упорито го избягваше и Алекс нямаше логично обяснение за това. Тя дори беше пропуснала едно-две събрания и изобщо се държеше някак странно.

Е, поне сега-засега го бяха оставили на поста. Президентът се беше поуспокоил след новополучената информация и беше склонен да изчака развитието на събитията.

Джон Хауард, който също влизаше в кафето, го поздрави сухо и се размина с него, без дори да разменят една-две приказки.

Този човек определено не го харесваше, но Майкълс така и не можеше да разбере защо. Той лично нямаше нищо против полковника.

Но в този момент в кафето влезе Джей Гридли — забързан, ухилен до уши, и се насочи към него.

— Кажи ми, че новините са добри! — погледна го с надежда Майкълс.

— Пипнах програмиста! Какво ще кажеш?

— Как… Сигурен ли си?

— Напълно. Наистина се оказа руснак, но емигрирал в Чечения от години, затова при първия оглед сме го пропуснали.

Джей включи портативния си компютър и посочи към екрана:

— Ето го, шефе, полюбувай му се. Да ти представя Владимир Плеханов.

Сряда, 06.10.2010, 15:30

Ню Йорк

Геналони погледна часовника си. Е, за днес стига толкова. Дори за по-търпелив човек беше истинска досада часове наред да се рови из разни папки.

Включи интеркома си и нареди:

— Роджър, приготви колата. След малко тръгваме към Бриджит.

— Дадено, шефе.

След такъв изнурителен ден имаше нужда да се разтовари, да свали напрежението, а Бриджит както никой друг умееше да го накара да забрави всички грижи. Ласките й го караха да мърка като сит котарак.

Щяха да тръгнат натам по-раничко и да избягнат задръстването.

Сряда, 06.10.2010, 15:40

Лонг Айлънд

Бриджит се оказа много разбрана. Веднага щом видя пистолета в ръката на Селки, включи за какво става въпрос и когато се съвзе от смайването, възкликна само: „О, по дяволите!“, което дори не изразяваше уплаха, а по-скоро известно раздразнение. Като че ли Селки й проваляше плановете за деня, нищо друго.

Селки й беше сложила белезници, за да може междувременно да премести колата някъде по на скрито — в съседната уличка, но сега й ги свали и я остави да се облече.

Докато събличаше черната копринена пижама, Бриджит я изгледа с огромните си, невинни сини очи и попита:

— И мен ли ще убиеш?

Малката сладурана не беше толкова наивна, колкото изглеждаше.

— Не, защо? Само изпълнявай каквото ти наредя. Свършвам с Геналони и си тръгвам.

— Той винаги идва с бодигардовете си. Чакат го отвън.

— Колко са?

— Двама.

Опитва се да й сътрудничи и в същото време я лъже. Защото Геналони обикновено се движи с четирима бодигардове, без да броим шофьора. Двама отпред и двама отзад. Сладката Бриджит гледа да подаде малко информация с надеждата да отърве кожата.

— Не изглеждаш особено разстроена от факта, че на гаджето ти лошо му се пише?

Блондинката сви рамене.

— Той е от мафията — значи си е сложил главата в торбата и знае, че това все ще му се случи един ден. Но и на мен не ми е лесно. Не че се оплаквам — веднага ще завъртя главата на друг някой мангизлия. Знам си цената. Геналони винаги е оставал доволен. И не само той…

Селки се подсмихна. Това момиченце не си падаше по излишни сантименталности. Знаеше какво иска и как да го получи. И главното — не се самозалъгваше.

— Не те ли притеснява… че неговите хора могат да ти потърсят сметка? Да решат, че ти си го предала и вината за смъртта му е твоя?

— Защо? Ще им кажа самата истина. Че си ми завряла пистолет в лицето и си ме заплашила…

— Предполагам, ще им кажеш и как съм изглеждала?

Вероятно Бриджит долови нещо в тона й, защото се поколеба за миг, преди да отговори.

— Да… ще им кажа. Но предполагам, че си го предвидила и не те притеснява особено. В смисъл че… си се дегизирала, нещо такова.

— А ако те попитат за това?

— Предполагам, че… ще заобиколя въпроса.

— Интересно. И как по-точно ще стане това?

— Много просто. Ако ме попитат: „Мислиш ли, че може би е била дегизирана?“, съвсем честно ще им отговоря „Не, не мисля“, защото наистина не мисля, а го знам със сигурност.

— Остава да разберем защо ще го направиш? За да ми направиш услуга?

— Нямам сметка да те издавам, защото ще разбереш, че съм била аз, и ще се върнеш да ме довършиш.

Тук логиката й издишаше, но Селки не пожела да го коментира. Защото ако Бриджит я издадеше на хората на Геналони, Селки просто нямаше да има възможност да си разчисти сметките с нея. По понятни причини.

Можеше ли да разчита на Бриджит? Засега нямаше друг избор. Пък и не се съмняваше, че тя е способна да изнесе истинско представление, дори и при тези обстоятелства.

Бриджит довършваше тоалета си — закопча прозрачната си блузка, изпъна копринените си чорапи, а Селки я наблюдаваше, заинтригувана от невъзмутимото й поведение, от пълната липса на емоции.

Бриджит улови погледа й, но го изтълкува доста превратно:

— По жени ли си падаш? Ако искаш, можем да се позабавляваме, докато чакаме.

— Не, благодаря — вежливо отклони предложението Селки. — Не смесвам работата с… удоволствието.

„Какво момиче“, помисли си удивено. „Такава не би подала ръка на удавник, ако не е сигурна, че ще й бъде платено за услугата.“ Имаше логика в това, не можеше да отрече. И все пак… Бриджит се отличаваше със забележителна последователност, беше в съвършена хармония със себе си. Истинска находка. Не можеше да не се възхити на хладнокръвието й.

Успехът на Селки до голяма степен зависеше и от поведението на Бриджит в първите минути на срещата с Геналони. Защото изстрелът от малкото пистолетче тип Джеймс Бонд беше смъртоносен само ако куршумът засегнеше централната нервна система. Следователно трябваше да бъде даден от достатъчно близко разстояние, а Бриджит да бъде така добра (по-скоро така благоразумна) да отвлече междувременно вниманието на Геналони и да приспи бдителността му. Можеше да се справи, стига да пожелаеше.

Защото убийството трябваше да бъде извършено съвършено безшумно — докато бодигардовете висят отпред в колите нищо неподозиращи.

За тази цел Бриджит трябваше както обикновено да прикотка Геналони. И да затвори вратата след него. Селки щеше да се погрижи за останалото.

Сряда, 06.10.2010, 18:00

Куонтико

Събранието, насрочено за пет часа, започна с цял час по-късно. Присъстващите бяха в камерен състав — Майкълс, Тони, Джей, полковник Хауард и новият компютърен специалист от ФБР — Ричардсън, който обаче нямаше да има възможност да остане до края. Информацията, която щяха да обсъждат, беше „абсолютно поверителна“.

— Е, добре — делово започна Майкълс. — Запознахте се с фактите, предоставени ни от Джей. Има ли някакви въпроси?

— Да — кимна Ричардсън. — Когато се получи потвърждение, че именно Плеханов е човекът, когото търсим, как ще процедираме?

— Ситуацията е малко деликатна… — отвърна Майкълс. — Принципно, би трябвало да се свържем с правителството на Чечения и да поискаме официалното му екстрадиране, като се позовем на международното споразумение от 2004 г. за компютърна престъпност. Това обаче може да се окаже не дотам добра идея. Джей?

— Съгласен съм. По всяка вероятност Плеханов си е подсигурил достатъчно надеждна защита на секретните файлове. Местната полиция няма да има никакъв шанс да измъкне уличаващи доказателства от компютъра му, само ще го подплаши и ще влоши нещата. Единственият начин е да му измъкнем ключа към секретните файлове. Без него не бихме могли да проникнем в системата и да докажем абсолютно нищо.

— Как по-точно ще стане това?

— Образно казано, като го дебнем и надничаме през рамото му. Това обаче трябва да стане много внимателно и може да отнеме доста време. Има и друго… нашият човек добре се е подсигурил — той държи в ръцете си цели правителства, има свои хора навсякъде по света, във всички етажи на властта. Разпрострял е пипалата си като октопод.

— Не мога да разбера едно — поклати глава Хауард. — След като разполага с такава власт и с достатъчно пари, за да купи цели правителства… защо ще поема такъв риск? С каква цел?

— Повече власт… Повече пари… — отвърна Ричардсън.

— Очевидно е така — съгласи се Майкълс. — Но има и друго… Имам чувството, че… се стреми към нещо определено. От някои компютърни сривове е извлякъл пряка полза, от други обаче — не. Това е доста интересно и ме навежда на мисълта, че преследва определена цел… Освен че се опитва да ни заблуди и да ни насочи на погрешна следа. Преди да го атакуваме, трябва да сме наясно с плановете му. Ако е възможно.

В този момент секретарката на Майкълс отвори вратата на заседателната зала. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина спешно и първата мисъл, която проряза съзнанието на Майкълс, беше: „Божичко, дано нищо не се е случило със Сю или Меган…“.

— Командир Майкълс, спешно обаждане от Ню Йорк! Във връзка с Рей Геналони.