Вторник, 14.09.2010, 11:15
Ню Йорк
Рей Геналони бавно остави слушалката.
— Тази линия… не трябваше ли да бъде напълно сигурна? — запита, без да повишава глас, все едно се интересуваше дали следобед ще вали. Посочи светващата червена лампичка на миниатюрния електронен детектор, свързан към телефона.
Луиджи Сампсън, който отговаряше за сигурността на предприятия „Геналони“, сви рамене:
— Това са федералните… Те си врат носа навсякъде… Имат си начини. Нищо не може да се направи.
Геналони стисна зъби и бавно започна да брои наум. Едно… две… три… Непрекъснато правеше усилия да контролира необуздания си нрав, засега без особен успех… Четири-пет… шест… Все пак имаше напредък… Преди двайсет години за подобен отговор, придружен от свиване на рамене, малкият Франки Добс се беше простил с живота си. Рей му разби черепа с револвера си, а и на всичкото отгоре опръска с кръв костюма си за деветстотин долара и го съсипа… Да не говорим, че баща му не остана никак доволен, защото Франки беше син на негов стар приятел… Седем… осем… девет… Все още дишаше тежко и стомахът му се преобръщаше от гняв, но нямаше да реагира необмислено. Беше си взел бележка след случая с малкия Франки… Пък и… на четиридесет години човек се държи по-улегнало. Непрекъснато си го повтаряше. Вече беше глава на фамилията, шеф на солидна компания, с диплома от Харвард и всичко останало… Не биваше да си изпуска нервите.
— Значи така… — процеди. — Та какво, Луи? Кой, казваш, стои зад всичко това?
— ФБР — обясни Сампсън. — И по-точно, Мрежата.
Геналони поправи възела на копринената си вратовръзка. Спокойно, само спокойно. Точно така…
— Мрежата? Те не се ли занимаваха с компютри? Ние какво общо имаме с това?
— Миналата седмица някой е очистил шефа им. Решили са, че може да сме ние, и сега ни държат под око.
— А сигурно ли е, че не сме ние? Да не пропускам нещо?
— Спокойно, шефе. Не сме ние.
— Тогава за какъв дявол ония от ФБР си врат носа в работите ни?
— Май някой се е опитал да ги преметне, че сме ние. Пробутали са им оръжия, каквито нашите момчета използват…
— Но защо? Защо, по дяволите? Всъщност то е ясно защо… Остава да разберем кой се опитва да ни накисне…
Геналони се облегна назад в креслото, чиито свръхмодерни електронни съоръжения бяха така изкусно скрити под лъскавата кожа, че човек виждаше само една луксозна вещ, без да подозира останалите й функции. Креслото лекичко забръмча, сензорите му се задействаха и въздушните възглавнички за секунди създадоха най-оптималното положение за гърба му. Беше си ударил много лошо гърба едно лято, когато беше само на четиринайсет и реши да скочи в Ийст Ривър от една скала. Зави му се свят от болка и едва не се удави, но, слава богу, отърва се само с изгълтаната вода и болките в гърба — оттогава до ден-днешен.
— Работим по въпроса, Рей. Но всичко е много объркано…
— Нищо, действайте. Нямам търпение да разбера кой се опитва да ни създава главоболия. И намерете начин да се свържете със Селки. В най-скоро време ще имаме задача за него.
— Не знам, Рей… Това си е наш, вътрешен проблем. Фамилията си има сигурни хора… Но ако държиш…
— Да, Луи, много държа да му се обадиш. И то час по-скоро, нали?
— Разбрано, шефе.
— Можеш да вървиш.
Веднага след като Сампсън излезе от стаята, Рей натисна друго копче на фотьойла си. Този път се задейства механизмът, който масажираше гърба му. Рей въздъхна. Само ФБР им липсваше. И защо точно сега, когато всичко се нареждаше? Законните предприятия вече им носеха достатъчно печалба и постепенно изместваха бизнеса в сянка. Фамилията разширяваше позициите си в икономическия сектор и се очертаваха няколко доста добри сделки. Но ако ФБР започнеше да рови, това би усложнило нещата. Не биваше партньорите им да се отдръпнат — още две поколения и Геналони щяха да бъдат уважавани граждани. Чисти като изворна вода. Рамо до рамо с фамилиите Кенеди, Рокфелер, Мицубиши… Целта оправдава средствата. Но кой ли искаше да им направи мръсно? Който и да беше, лошо му се пишеше. Сметките му щяха да излязат криви.
Вторник, 14.09.2010, 08:15
Сан Франциско
Михаил Ружьо стоеше пред една витрина в Китайския квартал и втренчено гледаше патиците, които важно се разхождаха зад витрината. Този квартал предлагаше изненади на всяка крачка. Вече се беше возил на прехвалените рикши… Честно казано, не бяха кой знае какво. Поне според него. Беше ял пържени скариди в ресторантчето на пристанището. Беше посетил прочутия бар с голите танцьорки. Беше срещнал из улиците много хомосексуални двойки, които демонстративно се държаха за ръце — нещо, което не биха посмели да направят у дома си, зад океана, без да рискуват да ги тикнат в затвора.
А сега наблюдаваше охранените патици, които рано или късно щяха да свършат в чинията на някой посетител, но сега се клатушкаха напред-назад, изключително доволни от себе си и от живота.
Усмихна се.
Не беше някой селски Иванушка, дошъл за пръв път в големия град и зяпнал пред многобройните му чудеса. Беше гражданин на света, обиколил Москва, Париж, Рим, Тел Авив, Ню Йорк, Вашингтон… Но никъде не се чувстваше като у дома, в Грозни. И досега, само да затвори очи, виждаше малката им ферма, искаше му се да се събуди на разсъмване, да излезе навън в мразовитото утро, да нацепи дърва, да почувства всяко мускулче на тялото си, да усети, че е жив… Спомняше си всичко с такава яснота, сякаш беше вчера — глъчката на птиците на двора, мученето на кравата, усмивката на Анна, наведена над огнището, яйцата, които цвърчаха в тиганчето…
Изведнъж рязко се извърна от витрината — угоени, самодоволни птици в блажено неведение за онова, което им готвеше съдбата.
Неговата Анна вече я нямаше. Ракът му я отне. Михаил не можа да я спаси, но поне й спести болката — имаше връзки и успя да набави необходимите лекарства… Плеханов му помогна да я настани в болница и да й осигури необходимите лекарски грижи — винаги щеше да му е задължен за това.
Да… миналото. Животът във фермата нямаше да е същият без Анна. Всичко там щеше да му напомня за нея. И да му причинява болка.
Тръгна надолу по улицата. Минаваше покрай малките магазинчета и работилнички, но ги поглеждаше без капка любопитство, все още отдаден на спомените.
След смъртта на Анна всичко изведнъж изгуби смисъла си. Плеханов се опита да го върне към живота, припомняше му старите мечти да види родината си възродена, измъкнала се от нищетата и мизерията… докато един ден му предложи да свърши нещо полезно, вместо да затъва в самосъжаление — да поеме „мокрите“ поръчки. Докато Анна беше жива, все намираше начин да му откаже — не искаше да си цапа ръцете. Но сега вече… какво значение имаше? И Михаил прие. Нямаше какво повече да губи, а поне щеше да върши нещо. Пък и… така щеше да услужи на Плеханов, а той действително го заслужаваше след всичко, което направи за него…
Уредът за свръзка записука под сакото му. Ружьо се озърна, преди да го откачи. Предпазливостта беше задължителна, въпреки че никой в този град нямаше причини да подозира за съществуването му, както и за онова, с което се занимаваше. Но никога не се знае… По принцип в този бизнес се оцеляваше трудно. Не че държеше на живота си кой знае колко много, но Плеханов имаше нужда от него и не биваше да го разочарова.
Откачи от колана си подвижния телефон. Само трима души знаеха номера му: Плеханов, американецът Уинтърс и Григори Змията.
— Да?
Беше Плеханов.
— Имам работа за теб.
— Разбирам — кимна Ружьо, като че говореше на видеофон.
— Ще уточним детайлите по-късно.
— Добре. На разположение съм.
Връзката прекъсна. Ружьо прибра подвижния телефон. Никъде не ходеше без него и беше свикнал с усещането, с леката издутинка на колана. Един пистолет например, дори най-мъничкият, беше много по-тежък и неудобен за носене. В Чечения и в Русия Ружьо обичаше да има пистолета си подръка, но в Америка не беше лесно да получиш разрешително за оръжие, освен ако не си полицай или правителствен агент. Тук бяха маниаци на тема „разоръжаване“, даже имаха паметник, излят от метала на разтопени оръжия. Такива ми ти работи… Така че единствено когато излизаше по задачи, взимаше и пистолета. Всъщност не беше от хората, които не могат да дишат без оръжието си, и не се оплакваше. Знаеше десетина начина да убие човек с подръчни материали — пръчка, камък, двете си голи ръце… всичко вършеше работа.
Както казват, в царството на слепите и едноокият е цар.
Нова задача? Прекрасно. За такова нещо винаги беше на разположение.
Телефонът изпиука и Мора Съливан небрежно махна с ръка, за да активира линията. Телефонът беше безжичен, а сигналите му бяха кодирани на входа и на изхода за пълна секретност. Освен това изминаваха толкова сложен път, за да стигнат дотук — насочвани и пренасочвани от разни сателити и компютърни мрежи, че беше практически невъзможно да бъдат проследени. А и нейният глас минаваше през специално закодиращо устройство. Преди всичко от другата страна на линията трябваше да има същото устройство, за да бъде разчетен бинарният код. Но освен това се променяха скоростта, височината и тембърът на гласа й, което го правеше неузнаваем — превръщаше го в плътен мъжки глас на телевизионен водещ от Средния запад. Мъжага на средна възраст, по всяка вероятност попрекалил с цигарите… Гласът звучеше толкова естествено, че едва ли някой би се усъмнил и би тръгнал да го разнищва по компютърен път… Но дори и тогава нямаше шансове.
— Да?
— Познахте ли кой се обажда?
Луиджи Сампсън, дясната ръка на Геналони.
— Да. Познах ви.
— Можем ли да разчитаме на услугите ви… тия дни?
— Да, бих могъл да го направя.
— Тогава бихме искали да сте на разположение тази седмица и ще си получите обичайния аванс.
Селки се усмихна. „На разположение“ означаваше двайсет и пет хиляди долара на ден. Сто седемдесет и пет хиляди само за една седмица, независимо дали й възложат поръчката или се откажат, което би било жалко.
А колкото до стойността на самата „мокра“ поръчка, тя варираше в зависимост от сложността и риска, но не падаше под четвърт милион. Не беше алчна. Просто си вършеше работата. Геналони беше един от най-добрите й клиенти — само миналата година й донесе два милиона. Ако нещата вървяха все така добре, след половин година спокойно би могла да се оттегли от играта. Всъщност можеше да го стори още сега — вече имаше настрана десет милиона — това, което още в началото си бе поставила за цел. От тук нататък можеше да живее само от лихвите. Още нямаше трийсет, а вече беше натрупала цяло състояние — имаше право на заслужена почивка. Щеше да обърне страницата и да започне на чисто — никой не би могъл да предположи, че миловидното, червенокосо миньонче, дъщеря на бунтовник от ИРА, умрял гол като пушка, е всъщност Селки — най-високоплатеният убиец в света.
Ако не друго, баща й поне я беше научил две-три полезни неща — да борави с нож и пистолет, да поставя бомби. Е, сигурно не би одобрил някои от хората, за които работеше, но бизнесът си е бизнес, пък и тя не споделяше идеалите му… Отдавна беше разбрала, че на англичаните не им пука за ирландците и са ги оставили да си трошат главите… Не уважаваше битки за предварително изгубени каузи.
Добре че поне майка й — твърдоглава шотландка, отгледала седем деца, беше стъпила здраво на земята. Благодарение на нея Селки знаеше и две, и двеста. На нея дължеше „работното“ си прозвище. В дългите зимни вечери тя им разказваше страшни приказки, населени с вълшебни същества, които можеха да се превръщат в каквото си поискат и нищо не можеше да ги спре. Мора особено обичаше да слуша за селките — морски народ, закърмен с древни магии — ту хора, ту тюлени, в зависимост от случая. Често си представяше, че е една от тях…
Мора се усмихна. Никой не подозираше за нейната втора самоличност. Жертвите никога не виждаха лицето й. Легендарният, безмилостен убиец Селки, беше мъж — кой би могъл изобщо да предположи противното?
Превъплъщението беше пълно, защото Селки притежаваше инстинктите на мъж, на ловец, надушил плячката. Те никога нямаше да я подведат.
Баща й би могъл да се гордее с нея.