Мрежата

33

Сряда, 06.10.2010, 16:40

Лонг Айлънд

На вратата се позвъни.

— Майчице! — прошепна Бриджит.

— Хайде, иди го посрещни. Аз ще застана така, че да ви виждам. И… без импровизации. Ако усетя, че играеш двойна игра, ти ще отнесеш първия куршум.

— Ясно…

Бриджит тръгна към вратата.

Селки застина в очакване. Всяка фибра на тялото й беше нащрек. Надяваше се Бриджит да не направи нещо необмислено. И все пак никога не се знае…

— Влизай, сладурче. Нали не са те видели съседите? Трябва да се грижа за репутацията си…

Геналони се разсмя. Падаше си по такива шегички.

Селки се спотаи, готова за стрелба. Държеше пистолета със специалните хирургически ръкавици и не смееше да диша. Сърцето й биеше като лудо.

Не знаеше дали завижда на хора като Бриджит. Или ги съжаляваше…

— Не можах да отворя шампанското, Рей. Нещо заяде…

— Ще ида да видя. Къде е? В кухнята ли?

— Аха. Изстудява се.

Браво, кукличке! Бива си те…

Притихнала в дрешника, Селки наблюдаваше всичко. Най-после, когато тръгнаха към кухнята, реши, че е време да се намеси.

— Не мърдай — нареди полугласно.

Преди още да се е обърнал, Геналони беше наясно със ситуацията. Погледна Бриджит и процеди:

— Долна, тъпа кучка.

— Съжалявам, Рей! Тя имаше пистолет…

Да й се не надяваш — успя да накара гласчето си дори да затрепери. Селки едва се сдържа да не се изсмее.

— Горе ръцете, Геналони. Живо!

— Мога ли да се обърна?

— Естествено.

В мига, в който я видя, Геналони поклати глава.

— Значи ти си Селки? Защо го правиш?

— Знаеш защо. Твоите хора се опитаха да ме открият. Беше предупреден да не го правиш.

— Копелета… издънили са се. — Видя, че нямаше смисъл да отрича. — Какво сега? За пари ли става въпрос? Или да обещая, че ще те оставим на мира?

Тя приближи пистолета до слепоочието му.

— Кажи сумата! — Все още смяташе, че ще му се размине.

Е, много грешеше.

Пръсна черепа му съвършено безшумно.

— Майчице! — прошепна Бриджит.

Първата й искрена проява на емоция, отбеляза Селки. Може би най-после беше проумяла, че няма да й се размине.

Простреля я в дясното слепоочие. Постара се да бъде точна. Можеше да бъде хладнокръвна, когато се налага, но не беше жестока.

А сега трябваше да побърза. Не проявяваха признаци на живот, но им пусна по още един куршум — за всеки случай. Смени пълнителя на пистолета и се огледа за последно.

Не беше оставила никакви отпечатъци.

При първа възможност щеше да се освободи и от пистолета. Беше превъзходно оръжие, но такива бяха правилата — не оставяй никакви улики. Не можеше да го задържи, защото затворите бяха пълни с глупаци, имали неблагоразумието да направят подобна грешка. На морското дъно — там му беше мястото.

Притича към задния вход на къщата и погледна през щорите. Едър мъжага в сив анцуг се разхождаше напред-назад и пушеше. Пистолетът му висеше на кръста, но не в кобур, а в мъжка спортна чантичка. Чудесно. Това щеше да го забави.

А сега трябваше да го извика по-наблизо и да се надява, че момчетата отпред нямаше да забележат липсата му.

Открехна вратата и го повика с подправен глас:

— Извинете? Рей има нужда от помощ. Бихте ли дошли за момент?

Бодигардът бързо се приближи. И тогава я видя. На лицето му се изписа учудване.

Следващата му реакция беше напълно погрешна. Вместо да хукне да се спасява по най-бързия начин, като се опита да прескочи оградата, той тръгна да вади пистолета си.

Нейният обаче беше вече насочен към него. Тя трябваше само да натисне спусъка.

Прати в главата му три куршума един след друг. После хукна с всички сили към оградата. Колата й беше в съседната пряка, а в къщите наоколо нямаше кучета, които да се разлаят — беше проверила това предварително.

Най-голямото препятствие беше оградата на съседната къща — дъсчена, доста висока, но Селки се засили, набра се и успя да я прескочи. Тупна от другата страна — тук не я очакваха изненади. Къщата беше необитаема, обявена за продан — и това беше проучила.

Стигна до колата си за по-малко от минута. Отсреща две момиченца играеха на дама. Селки им помаха — изглеждаше съвсем прилично, нямаше повод за притеснение. Отключи колата, без да бърза, подкара спокойно — не биваше да привлича вниманието и да буди подозрение. Беше си свършила работата и се прибираше. Изчака на знака „стоп“, даде мигач, зави…

Край. Проблемът „Геналони“ отпадаше. Трябваше да се върне във Вашингтон, за да реши и другия проблем. Обичаше да върши нещата докрай.