Мрежата

5

Сряда, 08.09.2010, 16:00

Сараево

Мощна противотанкова ракета удари сградата зад гърба на полковник Джон Хауард и ударната група специалисти на Мрежата. Снарядът избухна някъде над главите им и в горната част на сградата зейна тъмен кратер. Отгоре се посипаха стъкла и натрошени тухли, а групата на полковника едва успя да се прикрие зад един пострадал джип. Нямаха време за губене, а не можеха и да помислят за отстъпление. Задачата им беше да обезвредят пусковото съоръжение, а това изобщо не беше шега работа!

— Рийвс и Джонсън, вляво — по фланга! — даде команда Хауард.

Нямаше нужда да вика — в каските им бяха вградени предаватели, чиито слушалки реагираха и на шепот.

— Одом и Васкес, вие ги прикривайте! Чан и Браун — минете отдясно! Готови ли сме? Хайде… давайте!

Одом и Васкес откриха огън, Рийвс и Джонсън се спуснаха наляво и притичаха през улицата, ниско приведени и под прикритието на един стар камион, целия надупчен с куршуми.

Чан и Браун се втурнаха надясно — те тичаха на зигзаг и стреляха в движение.

Бойната група беше снабдена със специални униформи, произведени по свръхмодерни технологии. Куршумите, с които местната армия разполагаше, отскачаха от тях. Каските и ботушите им бяха уплътнени със защитни титаниеви платки, а цялата екипировка включваше секретна радиостанция, сателитни изводи, сензорен дисплей, картографски скенер и дори вградени в каските поляризатори и пластини, отблъскващи ударната вълна. Костюмът и екипировката бяха с общо тегло десетина килограма, а пълното армейско оборудване, включващо дестилатор, биоджект и сигнално устройство, беше почти двойно по-тежко.

Хауард се надигна от прикритието си и даде три бързи откоса с автомата си към мястото, където се спотайваше войникът, изстрелял ракетния снаряд. Автоматът му си беше същинска антика — произведен през 1928 г. и принадлежал на шерифа на щата Индиана. Прадядото на Хауард, негър, бил дясната ръка на шерифа повече от двайсет години и получил автомата в дар за вярната си служба.

Хауард тръсна глава. Моментът не беше подходящ да се отдава на спомени.

Ракетчикът беше снижил глава, но заедно с него в укритието имаше още някой, който отвърна на огъня на Хауард с дъжд от куршуми. Зад джипа Хауард се чувстваше по-сигурен въпреки защитната бронежилетка.

— Огън! — чу се гласът на Рийвс в предавателя.

Той метна една от гранатите, но тя падна встрани от вражеското укритие.

Върху джипа се посипа дъжд от шрапнели. Лютив черен дим нахлу в ноздрите на Хауард.

Изведнъж стрелбата спря.

— Чисто е! — провикна се Джонсън.

Полковник Хауард се изправи.

Хората му си разменяха облекчени усмивки.

Хауард включи дисплея си, за да засече времето.

— Е, момчета, свършихме добра работа, а сега да побързаме. Разполагаме с шест минути за придвижване.

Изведнъж всичко избледня — улицата, сградите, човешките фигури. Образите станаха почти прозрачни и започнаха да примигват.

— Спешно повикване, Хауард — чу се глас в слушалките.

Хауард въздъхна, вдигна виртуалния си шлем и разтърка очи.

Намираше се в кабинета си, в щабквартирата на Мрежата и уличната битка във военната зона на Сараево беше само виртуална компютърна симулация.

— Свържи ме — нареди кратко на компютърния си секретар.

Пред очите му изплува угриженото лице на Александър Майкълс, командира на Мрежата.

— Полковник, разполагаме с информация, която може би ще ви заинтересува.

— За експлозията във Франкфурт ли става въпрос?

— Точно така.

— В течение съм… Ответен удар ли планираме? — оживи се Хауард.

— Що се отнася до Франкфурт, там вече с нищо не можем да помогнем… Но останалите ни бази в Европа вече са под наблюдение. Желателно е ударните групи да са в бойна готовност.

— Ние винаги сме в бойна готовност, командир — малко натъртено отвърна полковникът. Не беше свикнал да получава заповеди от цивилно лице. Знаеше, че това е в реда на нещата, че президентът на Съединените щати контролира армията и все пак… Президентът например оставяше генералите да си вършат работата, нали така?

— Разбирам, полковник. Все пак беше редно да ви уведомя.

— Съжалявам, командир. Можете да разчитате на пълното ми съдействие… Ако бъдат вдигнати по тревога, екипите ни ще реагират незабавно.

— Благодаря ви. Все пак да се надяваме, че няма да се стигне до извънредно положение.

Хауард поклати глава. Той лично дълбоко в себе си се надяваше на обратното.

Военен до мозъка на костите си, той мразеше да стои със скръстени ръце — това го караше да се чувства безполезен. Кръвта му имаше нужда да се пораздвижи… Дори една обикновена полицейска акция беше по-добре от нищо.

— … Ще бъдете уведомен своевременно — продължи Майкълс. — Засега дочуване.

— Дочуване, сър.

В едно отношение Хауард беше спокоен — той имаше свои канали за информация. Не се налагаше да разчита на хората на Майкълс.

Когато сърфираше в мрежата, Плеханов все още използваше виртуален шлем и ръкавици, вече поизживели времето си. Новите компютърни системи предлагаха подобрения като хелиопрожектор например, които правеха възможен достъпа до виртуалната реалност само с помощта на тъничка лента пред очите. А холокамерата, преобразуваща във фини сигнали командите, подадени с пръсти върху клавиатурата, правеше излишни ръкавиците. Но Плеханов беше свикнал с тях и не възнамеряваше да променя навиците си само за да е в крак с модата.

Той включи програмата за виртуална реалност и даде команда:

— Полуостров Олимпик!

Получи се виртуалното изображение на почти непроходима тропическа гора. Ярката светлина на юлското слънце се пречупваше и смекчаваше от избуялата растителност и причудливата игра на светлини и сенки радваше окото. Гората се огласяше от птича глъчка и кипеше от живот — навсякъде се щураха забързани насекоми.

Плеханов, от глава до пети с туристическа екипировка — къси панталони, риза с цвят „каки“, високи обувки и непромокаема шапка, се придвижваше по тясна лъкатушеща пътечка, обрасла с мъхове и папрати. В раницата му имаше манерка с вода, компас, фенерче, джобен кибрит, аптечка, армейски нож и клетъчен телефон. Никога не тръгваше на път неподготвен.

А на дъното на кутията с храна лежеше запечатаната пратка, която трябваше да предаде.

Пътеката криволичеше покрай пълноводен горски поток и ромоленето на прохладната вода по камъните му действаше успокояващо. От време на време зърваше и по някоя риба, стрелкаща се във вирчетата. Обичаше това чувство на съпричастие с природата, този покой, ненарушаван от присъствието на други човешки същества.

Вървеше енергично и когато най-после спря да си почине, беше изминал доста път. Отпи глътка вода от манерката и погледна часовника си. Той беше копие на стария руски часовник, с който не се беше разделял петнайсет години. Надежден уред, масивен, от чиста стомана. Беше му служил безупречно и Плеханов се гордееше с него. Този модел „Мълния“ — със сърпа, чука и звездата на Кремъл, инкрустирани на капачето, беше юбилеен — в чест на победата над хитлеристка Германия. След разпадането на Съветския съюз обеднялата и притисната до стената Русия разпродаваше съкровища като този часовник на килограм. Ако подобен качествен и стабилен уред беше произведен на Запад, щеше да струва цяло състояние.

Натисна страничното копче и капачето на часовника се разтвори. До часа на срещата при скалите оставаше още малко време. Трябваше да побърза, за да стигне на пролива Хуан де Фука на тихоокеанското крайбрежие. Там щеше да го чака човекът, натоварен да получи пратката. Куриерът щеше да се придвижи с рибарска лодка и на свой ред да предаде пакета… Според сценария, когато бижутата в този пакет стигнеха до получателя си, той трябваше да изпълни своята част от сделката — да задейства няколко „електронни топки“, някои от които щяха да се превърнат в същински лавини…

Някакво малко животинче — заек или миеща мечка — притича на няколко крачки от него и се шмугна в храстите. Плеханов се усмихна — обичаше тази паралелна действителност, това потапяне в свят, толкова различен от света на свръхскоростите и компютрите… Парадоксът беше, че този кипящ от живот свят беше всъщност една измислена реалност… Илюзия, създадена с помощта на мъртвите машини. Каква ирония.

Да, Плеханов умееше да се възползва от неограничените възможности на виртуалната реалност, но понякога обстоятелствата налагаха да премине към действие и в реалния свят. Не всички проблеми можеха да се решат по компютърен път.

Базата на Мрежата във Франкфурт например (едно от основните седалища на ЦРУ) се налагаше да бъде унищожена съвсем реално. И Плеханов не се поколеба да го стори. И то без да разкрива картите си, защото едно по-фино вмешателство на компютърно ниво веднага би събудило подозрение у всепризнатите компютърни гении на Мрежата. Докато, виж, бомбата беше друго нещо. Можеше да я е подхвърлил някой обезумял екстремист, можеше да е замесена която и да било терористична организация. Чиста работа. Разбира се, винаги беше необходимо разнообразие — в Корея или Прибалтика например, щяха да пуснат някой и друг компютърен вирус — така, за идеята. Плеханов беше привърженик на гъвкавия подход. Но никога не жалеше средства, за да постигне набелязаната цел.

В най-скоро време в Мрежата щеше да настъпи такъв хаос, че компютърните специалисти щяха доста да се поизпотят и да се чудят откъде им е дошло. Най-после щяха да го потърсят за съдействие, без да подозират, че именно той е в дъното на всичко. Тогава щеше да удари неговият час.

Пътеката го изведе до скалистия бряг. Растителността отстъпи място на пясъчни дюни и ниски хилави храсти. Недалеч от него с глух тътен се разбиваха вълните. Лодката го очакваше и той се отправи към нея. Беше пристигнал точно навреме.

Докато вървеше по брега, усети, че захладнява. Над водата се вдигаше тънка мъгла. Още по-добре, това само улесняваше плана му.

Плеханов се засмя. Обичаше да контролира нещата. А това беше само началото. Един ден той щеше да дърпа конците… Времето работеше за него.