Мрежата

37

Петък, 08.10.2010, 20:37

Грозни

Сега вече електронните нишки по всички трасета бяха изпокъсани. Плеханов стисна зъби. Вече знаеха кой е и се опитваха да съберат колкото се може повече информация за него. Това започваше да го тревожи. Тези младоци в Мрежата наистина си разбираха от работата, но, честно казано, прекаляваха. Маниерът им на действие никак не му харесваше — току-виж успееха да навържат фактите и тогава…

А вече беше само въпрос на дни да осъществи целта си. Следователно трябваше да ги забави малко. След това вече онова, което знаеха, нямаше да им послужи за нищо. Може би дори и сега не го застрашаваше сериозна опасност, но Плеханов беше свикнал да бъде предпазлив. Упрекваха го дори, че е прекалено предпазлив, но той ежедневно виждаше какво се случва с онези, които не бяха. А благодарение на своята предпазливост, той скоро щеше да държи целия свят в ръцете си. Не, не преувеличаваше. И ни най-малко не се заблуждаваше.

И в този случай трябваше да се подсигури допълнително — да подхвърли на псетата кокалче, за да ги отдалечи от следите си.

Позвъни на Ружьо.

Петък, 08.10.2010, 12:37

Куонтико

И този бързо схващаше, помисли си Селки. Веднага разбра за какво става въпрос. Тя посочи с пистолета към жената в кабинката:

— Едно по-рязко движение и е мъртва.

Обектът кимна. Знаеше, че тя говори сериозно.

Разпери ръце.

— Не съм въоръжен.

Селки поклати глава. Колко глупаво от негова страна.

— Добре… Ела насам. Бавничко.

Майкълс почувства отново оня страх, свил на топка стомаха му. Но трябваше да предпази Тони. Тази жена беше готова на всичко. Пое си дълбоко дъх. Щеше да я нападне и ако може, да спаси поне Тони.

Тони седеше неподвижно и се опитваше да диша спокойно, но също беше нащрек. Трябваше да издебне най-подходящия момент — знаеше, че си има работа с опитна, хладнокръвна убийца.

Можеше да се изправи от това положение — беше го упражнявала хиляди пъти. И ако жената беше само няколко сантиметра по-наблизо, щеше да я достигне с ритник.

Ако, ако, ако…

— Тони, добре ли си? — обгърна я тревожният поглед на Алекс.

— Засега…

Алекс се приближаваше. Трябваше да му даде шанс… Знаеше, че ако мръдне, жената ще я застреля незабавно, но Алекс щеше да спечели две-три секунди. Тони си пое дъх…

— Не мърдай! ФБР! — извика някой.

Тони видя отражението му в стъклото на вратичката.

Ръсти!

Селки реагира мигновено, без дори да се замисли. Извърна се и стреля. Мъжът падна. Улучила го беше в гърдите и явно беше без бронежилетка.

В същия миг „обектът“ се хвърли към нея.

Нямаше време да вади ножа. Отново стреля…

— Не! — изкрещя жената в кабината и с един отскок се метна върху Селки. Двете се претърколиха, а пистолетът изхвърча настрани.

Селки скочи на крака и този път успя да грабне ножа.

„Обектът“ още лежеше — уцелила го беше в крака. По-опасна за момента беше жената — агент Фиорела.

Селки приготви острието на ножа, насочи се към нея… Трябваше да приключи бързо — изстрелите щяха да привлекат вниманието.

Селки владееше уличния бой до съвършенство — още един от уроците на баща й. Неведнъж й се беше удавала възможност да потренира — дори веднъж с филипински бойци, истински професионалисти. Щеше да разпори жената, да довърши „обекта“ и да си плюе на петите. Все още можеше да се измъкне.

Майкълс усети парването на куршума, пронизал бедрото му. Не болеше много, лошото е, че не можеше да се изправи на крака.

Тони и жената бяха застанали лице в лице. Ирландката извади нож и тръгна към Тони… Трябваше да се намеси!

Пистолетът беше отхвърчал… Алекс се огледа.

Тони не за пръв път се изправяше срещу противник с нож. Знаеше как се действа в такива случаи — беше го упражнявала неведнъж. Най-важното беше да контролира ножа. Високо — ниско — високо…

Селки не й отстъпваше. Отскачаше и пак налиташе с ножа. Само трябваше да побърза.

Внимавай, излагай към острието задната част на ръката, където кръвоносните съдове са по-малко… Думите на гуруто се бяха запечатали в съзнанието й: „Ако противникът ти има нож и е достатъчно опитен, със сигурност ще те нарани, въпросът е къде… И какво ще направиш ти междувременно“.

Ритникът не притесни Мора особено, но и раната на Тони не беше дълбока — дълъг прорез точно над лакътя, но какво толкова — нямаше да й изтече кръвта. Пък и… все още можеше да движи ръката си. Застана в позиция, изчака.

Фиорела не се стресна от раната, дори не я погледна. Не сваляше погледа си от нея — чакаше. Добра беше, дори много, но времето й изтичаше.

Щеше да я довърши по бързата процедура — блъфира с два последователни замаха, след което мести ножа в другата ръка и го забива в сърцето й, точно между ребрата, веднага след това — и в гърлото. Прост, изпитан план. Щеше да й свърши работа.

Хайде, миличка, играта свърши.

Селки замахна…

Ако гледаше отстрани, Тони със сигурност би се възхитила на стила на нападателката си, но сега не й беше до това. В този миг самата тя трябваше да приложи цялото си умение, да събере целия си кураж…

Тя блокира следващия удар изотдолу с дясна ръка и същевременно пресрещна с китката на лявата си ръка лакътя на Мора Съливан. Кръвта от раната й шурна като фонтан, но беше успяла! Ножът падна от счупената ръка на Мора. В следващия миг Тони заби лакътя си право в лицето й. Тя полетя назад и удари с глава шкафчетата. Ритник с коляно в стомаха, последван от „сайу луар“, и Мора се свлече надолу, но след миг се съвзе, претърколи се и посегна към ножа. Сграбчи го със здравата си ръка и се приготви да замахне. Веждата й беше пукната, носът — разбит, и цялото й лице беше в кръв.

Вече знаеше, че няма никакви шансове срещу Фиорела в схватка и се държеше на разстояние. Още повече, че ръката й беше счупена. Оставаше й една-единствена възможност — да метне ножа. Той не беше особено подходящ за тази цел, но поне щеше да забави Фиорела, ако не друго, и да даде на Мора последен шанс да се изтегли.

Тя вдигна ножа. Трябваше да бъде максимално точна…

Майкълс видя пистолетчето, протегна се и успя да го достигне, но натисна ранения си крак и за миг затвори очи от болка. Вдигна оръжието, насочи го към Мора и подвикна, за да привлече вниманието й.

Тъкмо навреме. Тя рязко се обърна, стиснала ножа…

Майкълс натисна спусъка.

Изстрелът беше толкова силен, сякаш бомба избухна точно до ушите му.

Затаи дъх. Този миг сякаш продължи цяла вечност…

Ножът издрънча на плочките.

Беше я уцелил в гръбнака. Тя се свлече на колене, обърна се и го погледна с някак учудено изражение. После падна на една страна…

Тони се спусна към Алекс.

— Как си?

— Горе-долу. Кракът ми…

Чуха се забързани стъпки и развълнувани гласове.

— Ранена си… — промълви Алекс. Силите го напускаха.

— Ще се оправя. Раната не е дълбока, само много кърви… Но ти си изгубил много кръв. Изчакай, ще взема кърпи да те превържа.

— Ще изчакам… — направи опит да се усмихне Алекс. — Обещавам, че няма да избягам.

Тони се изправи и изведнъж се сепна. Ръсти! Изтича към него. Лежеше по гръб, с широко отворени, немигащи очи. Нямаше пулс. Раната на гърдите му зееше.

В съблекалнята влязоха тичешком двама мъже.

— Помогнете — прошепна Тони. — Моля ви, помогнете.

Беше коленичила до Ръсти. Един от мъжете сложи ръка на рамото й.

— Ще се погрижим за него, Тони. Иди да те превържат.

Алекс се беше придвижил до мястото, където лежеше Мора. Тя беше паднала по очи. Обърна я. Беше още жива и тихо простена. Погледна го и прошепна задавено:

— Кучи… син…

В гърлото й нещо клокочеше.

— Кой ти плати, за да убиеш Стив Дей? — наведе се над нея Алекс.

— Кого? — На устните й имаше кървави мехурчета.

— Дей! Стив Дей.

— За пръв път… чувам… за него — прошепна с усилие Мора.

— Не си ли го убила ти?

— Да не си… глух? Аз убих… Геналони… Ти беше… следващият. — Изведнъж гласът й секна. Главата й клюмна назад. Това беше краят на Селки.

Алекс и Тони се спогледаха. Съблекалнята се изпълни с хора, някои от тях — с бели престилки.

Тони почувства неудържимо желание да прегърне Алекс. И го направи.

Той я притисна до себе си.