Мъжете, които мразеха жените

ГЛАВА 10 Вторник, 9 януари – петък, 31 януари

„ХЕДЕСТАДС КУРИРЕН“ определяше първия месец, който Микаел прекара в пустошта, като най-студения от памтивека насам или (както му бе обяснил Хенрик Вангер) поне от зимата на 1942 година. Той бе готов да се съгласи с това твърдение. Само след една седмица в Хедебю бе станал специалист по наполеонки и вълнени чорапи и се бе научил да облича по два потника.

Преживя няколко ужасни дни в средата на януари, когато външната температура падна до невероятните минус 37 градуса. Никога не бе виждал такова чудо, дори по време на военната си служба в Кируна. Една сутрин тръбите за водата бяха замръзнали. Гунар Нилсон му донесе два големи пластмасови бидона, за да може да готви и да се къпе, но студът бе направо сковаващ. По вътрешната страна на прозорците се бе образувал скреж и независимо колко дърва хвърляше в печката, умираше от студ. Прекарваше доста време всеки ден в цепене на дърва в бараката зад къщата.

На моменти му идеше да заплаче и се чудеше дали да не си викне такси до града и да се качи на първия влак, който пътуваше на юг. Вместо това обаче си обличаше още един пуловер, увиваше се в одеяло, сядаше до кухненската маса и четеше старите полицейски протоколи.

След това времето се оправи и температурите се качиха до приятните минус десет градуса.

МИКАЕЛ БЕ ЗАПОЧНАЛ да опознава хората в Хедебю. Мартин Вангер удържа на думата си и го покани на вечеря, която бе приготвил сам – пържоли от лос и италианско червено вино. Индустриалният магнат не бе женен, но имаше връзка с жена на име Ева Хасел, която им правеше компания по време на вечерята. Тя бе топла, общителна и забавна дама, а според Микаел – и невероятно привлекателна. Бе зъболекар по професия и живееше в Хедестад, но прекарваше уикендите с Мартин Вангер. По-късно Микаел разбра, че те се познаваха от дълго време, но бяха започнали да се срещат на стари години и не виждаха смисъл да се женят.

– Тя всъщност е моят зъболекар – разсмя се Мартин Вангер.

– Женитба с член на това ненормално семейство не е работа за мен – рече Ева Хасел и нежно потупа Мартин Вангер по коляното.

Проектираната от архитект къща на Мартин Вангер с мебели в черно, бяло и хром олицетворяваше мечтата на всеки ерген. Скъпата дизайнерска мебелировка щеше да очарова естета Кристер Малм. Кухнята бе достойна за професионален готвач. В дневната имаше стереосистема за плочи от най-висока класа и огромна колекция джаз-албуми на всевъзможни изпълнители, като се започне с Томи Дорси и се стигне до Джон Колтрейн. Мартин Вангер имаше пари и домът му бе скъпо и функционално обзаведен, но също така – и доста безличен. Микаел забеляза, че по стените висяха обикновени репродукции и плакати, които се продаваха в „Икеа“ – красиво, но семпло. Етажерките, поне в тази част от къщата, която Микаел разгледа, бяха почти празни – единствените книги, които запълваха рафтовете, бяха томовете на националната енциклопедия и луксозни издания, каквито се подаряват за Коледа при липса на по-добри идеи. Като цяло Микаел успя да забележи две увлечения в живота на Мартин Вангер – музика и готвене. За първото свидетелстваше огромната колекция от около три хиляди дългосвирещи плочи. А за второто – закръгленият корем на Мартин Вангер.

Човекът Мартин Вангер съчетаваше в себе си една странна смесица от непринуденост, проницателност и чар. Не се изискваше кой знае колко развито аналитично мислене, за да достигнеш до извода, че индустриалният лъв имаше проблеми. Докато слушаха „Night in Tunisia“[56] , разговорът се въртеше основно около концерна „Вангер“, а Мартин Вангер не скри, че се бори за оцеляването на бизнеса си. Микаел доста се учуди, че започнаха да говорят именно за това; Мартин Вангер бе съвсем наясно, че един от гостите му тази вечер е икономически журналист, когото той слабо познаваше. Въпреки това бизнесменът обсъждаше вътрешните проблеми на компанията толкова открито, че поведението му граничеше с престъпна небрежност. Явно смяташе, че Микаел бе част от семейството, след като работеше за Хенрик Вангер, и споделяше мнението на предшественика си, че Вангерови можеха да винят единствено себе си за положението, в което се намираше концернът днес. Мартин обаче не бе изпълнен с толкова горчивина както стареца и не питаеше същата непримирима неприязън към роднините си. Изглежда, неизлечимата глупост на рода дори го забавляваше. Ева Хасел кимаше с глава, без да коментира. Те явно бяха обсъждали този въпрос и преди.

Мартин Вангер бе одобрил идеята да наемат Микаел за написването на фамилната хроника и се поинтересува как върви работата. Микаел отвърна с усмивка, че му е трудно да запомни имената на всички роднини, и попита дали би могъл да посети Мартин отново в удобно за него време и да го интервюира. На няколко пъти се чудеше дали да не поведе разговора към стареца и изчезването на Хариет Вангер, което се бе превърнало в негова идея-фикс. Според него Хенрик Вангер със сигурност бе тормозил брата на Хариет с теориите си от време на време, а Мартин трябва да беше наясно, че Микаел нямаше как да не забележи изчезването на един от членовете на семейството, след като пишеше фамилната хроника. Мартин обаче явно нямаше никакво намерение да повдигне този въпрос и Микаел реши да изчака. С времето със сигурност щеше да им се отвори възможност да обсъдят Хариет.

Микаел си тръгна към два часа сутринта след доста чаши водка. Здравата пийнал, той се заклатушка към дома си, който се намираше на триста метра от къщата на Мартин Вангер.

ЕДИН СЛЕДОБЕД ПРЕЗ ВТОРАТА СЕДМИЦА от престоя на Микаел в Хедебю някой почука на вратата му. Журналистът остави поредната (седма) папка с документи от полицейското разследване, която току-що бе започнал да чете, затвори вратата на кабинета си и отвори външната. На прага му стоеше доста навлечена руса жена на около петдесетгодишна възраст.

– Здравейте. Реших да намина. Аз съм Сесилия Вангер.

Те си стиснаха ръцете, след което Микаел извади чаши за кафе и ги сложи на масата. Сесилия Вангер, дъщеря на нациста Харалд Вангер, бе отворена и в много отношения пленителна жена. Микаел си спомни, че Хенрик Вангер се бе изказал доста ласкаво за нея. Той бе споменал още, че тя не общуваше с баща си, макар да живееше в съседната на неговата къща. Те побъбриха известно време, преди тя да сподели истинската причина за посещението си.

– Разбрах, че ще пишете книга за семейството. Не съм сигурна, че одобрявам тази идея – рече тя. – Искам поне да видя що за човек сте.

– Аз работя за Хенрик Вангер. Може да се каже, че това ще бъде неговата история.

– А добрият стар Хенрик не е напълно обективен в преценката си за рода ни.

Микаел се вгледа в нея. Не бе напълно сигурен какво се опитваше да му каже.

– Вие сте против написването на книга за семейство Вангер. Така ли да разбирам?

– Не съм казала подобно нещо. А мнението ми е без значение. Предполагам обаче, че вече сте разбрали колко е трудно понякога да си член на това семейство.

Микаел нямаше никаква представа какво ѝ бе разказал Хенрик и колко знаеше Сесилия за задачата му. Той разпери ръце.

– Подписах договор с Хенрик Вангер за написването на семейна хроника. Хенрик е доста краен в оценките си за някои от членовете на семейството, но аз ще включа само факти, които могат да бъдат доказани.

Сесилия Вангер се усмихна хладно.

– Това, което ме интересува, е дали трябва да замина на заточение в чужбина след излизането на книгата?

– Не мисля – отвърна Микаел. – Все пак има доста голяма разлика от човек до човек и читателите със сигурност ще я видят.

– Нека вземем баща ми например.

– Баща ви, нациста? – попита Микаел.

Сесилия Вангер присви очи.

– Баща ми е луд. Срещам го само няколко пъти годишно, макар че живеем врата до врата.

– Защо?

– Потрайте малко, преди да ме затрупате с куп въпроси. Смятате ли да ме цитирате? Или мога да водя нормален разговор с вас, без да се притеснявам, че ще ме представите в книгата си като идиот?

Микаел се замисли за миг. Не бе сигурен как точно да се изрази.

– Задачата ми е да напиша книга, която започва с пристигането на Александър Вангерсаад с Бернадот в Швеция и завършва в наши дни. Тя ще бъде посветена предимно на десетилетната история на концерна, но ще засегне и причините за западането му, както и противоборствата в семейството. Доста кирливи ризи неизменно ще излязат наяве. Това обаче не означава, че ще очерня или осмея семейството. Вече се срещнах с Мартин Вангер например. Той ми се струва доста приятен мъж и смятам да го представя като такъв.

Сесилия Вангер не отговори.

– За вас знам, че сте учителка…

– По-зле, аз съм директор на гимназията в Хедестад.

– Извинявайте. Знам, че Хенрик Вангер ви харесва, както и че сте омъжена, но със съпруга ви сте разделени… Май това е всичко. Можете спокойно да разговаряте с мен, без да се страхувате, че ще ви цитирам или изложа. Със сигурност обаче някой ден ще почукам на вратата ви и ще ви помоля да ми разясните някоя конкретна случка. Ще бъде като интервю, така че сама ще можете да изберете дали да отговорите, или не. Освен това ще ви предупредя предварително, преди да задам въпрос, чийто отговор смятам да използвам в книгата.

– Значи мога да говоря с вас… off the record[57], както казвате вие.

– Разбира се.

– И настоящият ни разговор също е off the record?

– Сега вие сте моя съседка, която е наминала да ме види и да изпием по чаша кафе, нищо повече.

– Окей. Може ли тогава да ви попитам нещо?

– Заповядайте.

– Каква част от книгата ще бъде посветена на Хариет Вангер?

Микаел прехапа устна и се поколеба как да отговори. След това продължи с по-весел тон.

– Честно казано, не знам. Много е възможно да посветя цяла глава на това – все пак говорим за изключително драматично събитие, което, ако не друго, доста е повлияло върху живота на Хенрик Вангер.

– Нали не сте тук, за да разследвате изчезването ѝ?

– Какво ви кара да мислите така?

– Ами например фактът, че Гунар Нилсон ви донесе четири кашона. Такъв е обемът на събрания от Хенрик материал по време на дългогодишното му разследване. А когато надзърнах в старата стая на Хариет, където той обикновено го държи, видях, че го няма.

Сесилия Вангер не бе глупава.

– По този въпрос следва да се обърнете към Хенрик Вангер, а не към мен – отвърна Микаел. – Но да, Хенрик ми разказа доста за изчезването на Хариет. Историята ме заинтригува и реших, че ще ми е интересно да прочета материалите.

По устните на Сесилия Вангер се разля поредната студена усмивка.

– Понякога се чудя кой е по-луд – баща ми или чичо ми. Сигурно съм обсъждала изчезването на Хариет с него хиляда пъти.

– Какво ѝ се е случило според вас?

– Интервюирате ли ме в момента?

– Не – разсмя се Микаел. – Просто ми е любопитно.

– Това, което ме интересува, е дали и вие сте луд. Дали сте повярвали на теориите на Хенрик, или пък се възползвате от него?

– Искате да кажете, че Хенрик е луд?

– Не ме разбирайте погрешно. Хенрик е един от най-топлите и внимателни хора, които познавам. Аз страшно много го харесвам. Но по отношение на Хариет е обладан от фикс-идеи.

– Но не без основание. Хариет всъщност е изчезнала.

– Толкова ми е писнала тази проклета история. Тя трови живота ни вече години наред и няма никакъв изглед това да спре.

Жената внезапно се изправи и облече коженото си палто.

– Трябва да тръгвам. Изглеждате ми приятен. Мартин също смята така, но той не се слави с особено добра преценка. Заповядайте у нас на по чашка кафе, когато ви се прииска. Почти винаги съм вкъщи вечер.

– Благодаря – отвърна Микаел.

Тя тръгна към външната врата, а той извика след нея:

– Не отговорихте на въпроса ми.

Сесилия Вангер спря при вратата и му отвърна, без да го поглежда:

– Нямам никаква представа какво се е случило с Хариет. Но мисля, че тя е станала жертва на най-обикновен инцидент. За всичко това вероятно има толкова просто обяснение, че ще зяпнем от удивление, ако го разберем някой ден.

После се обърна и му се усмихна топло – за първи път. Махна му и изчезна. Микаел остана седнал до кухненската маса и се замисли над факта, че името на Сесилия Вангер бе едно от удебелените в списъка му с членове на семейството, които се бяха намирали на острова, когато Хариет Вангер беше изчезнала.

СЕСИЛИЯ ВАНГЕР бе приятна жена, което обаче не можеше да се каже за Изабела Вангер. Майката на Хариет Вангер бе на седемдесет и пет, невероятно елегантна жена, както му бе казал Хенрик Вангер, която малко напомняше на Лорен Бакал[58]. Микаел се сблъска с нея една сутрин на път към кафенето на Сузане. Тя бе слаба, носеше черно палто от персийска вълна и стилно подбрана шапка и се подпираше на черен бастун. Приличаше на застаряващ вампир; все още бе очарователно красива, но отровна като змия. Изабела Вангер явно се прибираше вкъщи след разходка; тя му извика от кръстопътя.

– Ей, младежо, ела насам.

Тонът ѝ бе открито заповеднически. Микаел се огледа наоколо и стигна до извода, че тя имаше предвид него. Приближи се към нея.

– Аз съм Изабела Вангер – заяви жената.

– Здравейте, аз съм Микаел Блумквист.

Той протегна ръка, но тя не му обърна никакво внимание.

– Ти ли си въпросният мъж, който се рови в семейните ни работи?

– Хм, аз съм мъжът, когото Хенрик Вангер нае, за да му помогне с написването на книгата за фамилия Вангер.

– Това изобщо не те засяга.

– Кое? Че Хенрик Вангер ме нае, или че приех? Първото си е негова работа, а второто – моя.

– Много добре разбираш какво имам предвид. Не обичам хората да душат в живота ми.

– Окей, няма да душа в живота ви. За останалото трябва да се договорите с Хенрик Вангер.

Изабела Вангер изведнъж вдигна бастуна си и опря дръжката му в гърдите на Микаел. Тя нямаше кой знае колко останала сила, но той отстъпи назад от изненада.

– Стой настрана от мен.

Изабела Вангер се обърна и продължи напред към къщата си. Микаел остана да стои на пътя с такова изражение на лицето, сякаш току-що бе видял на живо някой герой от комикс. Когато вдигна очи, видя Хенрик Вангер да стои на прозореца в кабинета си. Той държеше чаша кафе в ръка, която вдигна иронично, като за „наздраве“. Микаел разтвори отчаяно ръце, поклати глава и продължи към кафенето на Сузане.

ЕДИНСТВЕНОТО ПЪТУВАНЕ, което Микаел предприе по време на първия месец от престоя си, бе еднодневен излет до залива край Силян. Той зае мерцедеса на Дирх Фроде и пое напред сред заснежения пейзаж, за да прекара един следобед в компанията на криминален инспектор Густав Морел. Микаел се бе опитал да си изгради представа за него от действията му по време на разследването; мъжът, с когото се срещна обаче, бе жилав старец, който ходеше бавно и говореше още по-бавно.

Микаел бе взел със себе си бележник с нахвърляни десетина въпроса, които му бяха хрумнали, докато четеше материалите от разследването. Морел отговори изчерпателно на всеки един от тях. Накрая Микаел остави настрана бележките си и обясни на Морел, че въпросите са били просто претекст да се срещне с пенсионирания инспектор. Искаше само да си поговори с него и да го попита за най-важното: има ли нещо, свързано с разследването, което не бе записал на хартия; някаква догадка или интуитивно усещане, което би споделил?

Тъй като Морел, по подобие на Хенрик Вангер бе размишлявал над мистерията с изчезването на Хариет в продължение на трийсет и шест години, Микаел бе очаквал известна съпротива – все пак той бе новото лице, което идваше да души там, където Морел се бе изгубил. Но в поведението на инспектора нямаше и капка враждебност. Той напълни внимателно лулата си и драсна клечка кибрит, преди да отговори.

– Да, разбира се, че през главата ми минаха много мисли. Но те са твърде неясни и трудноуловими, за да мога да ги изразя с думи.

– Какво според вас се е случило с Хариет Вангер?

– Мисля, че е била убита. По този въпрос съм напълно съгласен с Хенрик. Това е единственото разумно обяснение. Но така и не си изяснихме мотива за престъплението. Мисля, че зад убийството ѝ се крие конкретна причина – то не е дело на луд, нито на изнасилвач и т.н. Ако разберем мотива, ще открием и убиеца.

Морел се замисли за миг.

– Убийството може да е било извършено спонтанно. Искам да кажа, че някой се е възползвал от удалата му се възможност насред причинения от катастрофата хаос. Убиецът скрива тялото и го премества от острова, докато ние я издирваме.

– Тогава говорим за много коравосърдечен човек.

– Има една подробност. Хариет идва в стаята на Хенрик и го моли да разговарят. По-късно започнах да мисля, че поведението ѝ в този момент е доста странно. Тя много добре знае, че той е ужасно зает с всички мотаещи се наоколо роднини. Смятам, че Хариет е представлявала заплаха за някого. Искала да е разкаже нещо на Хенрик и убиецът е разбрал, че тя… ще го издаде.

– В кабинета на Хенрик е имало няколко членове на семейството…

– Четирима души, ако не броим него. Брат му Грегер, вторият му братовчед Магнус Шьогрен и двете деца на Харалд Вангер – Биргер и Сесилия. Но това не означава нищо. Нека чисто хипотетично предположим, че Хариет е открила, че някой краде пари от компанията. Тя би могла да знае за това месеци наред и дори да го е обсъждала с въпросния човек. Може да се е опитала да го изнудва или пък го е съжалявала и не е могла да реши дали да го издаде. Може би е решила да сподели откритието си съвсем внезапно, да е казала на убиеца и той да е отнел живота ѝ от отчаяние.

– Използвахте думата „той“.

– Чисто статистически повечето убийци са мъже. Но наистина в семейство Вангер има няколко дами – същински дяволи.

– Срещнах Изабела.

– Тя е едната, но има и още. Сесилия Вангер може да бъде доста опасна. Срещали ли сте Сара Шьогрен?

Микаел поклати глава.

– Това е дъщерята на София Вангер, една от първите братовчедки на Хенрик. Тя е пример за неприятна и безцеремонна жена. Но по онова време живееше в Малмьо и аз така и не можах да измисля мотив, който да я свърже с престъплението.

– Разбирам.

– Проблемът е, че както и да го въртим и сучем, не можем да открием мотива. Това е важното. Ако разберем мотива, ще ни стане ясно какво точно се е случило и кой е виновникът.

– Вие сте работили доста интензивно по този случай. Има ли нещо, което да не сте разследвали докрай?

Густав Морел се разсмя.

– Ех, Микаел. Посветих на този случай страшно много време и не мога да се сетя за нещо, което да не съм проверил. Не се отказах дори и след като получих ново назначение и се преместих от Хедестад.

– Преместили сте се?

– Да, аз не съм родом от Хедестад. Служих там от 1963 до 1968 година. След това станах комисар и започнах работа в полицията в Йевле, където останах до края на кариерата си. Но дори и там не спрях да се занимавам с изчезването на Хариет Вангер.

– Предполагам, че Хенрик Вангер е бил доста настоятелен.

– Да, но това не бе единствената причина. Загадката около Хариет продължава да ме интересува живо и до днес. Искам да кажа… погледнете го от този ъгъл – всеки полицай има по един неразрешен мистериозен случай в кариерата си. От времето, докато работех в Хедестад, съм запазил спомена как колегите ми обсъждаха случая „Ребека“ в стаята за почивка. Имаше един полицай на име Тоштенсон, той почина преди много лета, който години наред се връщаше към този случай. Занимаваше се с него в свободното си време и през отпуската. Вадеше папките с материалите и си блъскаше главата над тях и през всеки по-спокоен период.

– И тук ли става въпрос за изчезнало момиче?

Инспектор Морел го погледна учудено за миг. След това се усмихна на опита на Микаел да открие някаква връзка.

– Не, не затова ви разказвам за него. Говоря за душата на полицая. Случаят „Ребека“ е отпреди Хариет Вангер да се роди и давността му отдавна е изтекла. През четирийсетте години една жена от Хедестад е нападната, изнасилена и убита. Нищо необичайно. На всеки полицай се налага да разследва подобно престъпление в даден момент от кариерата си. Само че една част от случаите влизат под кожата на разследващите. Това момиче е убито по най-бруталния възможен начин. Убиецът я е завързал и пъхнал главата ѝ сред въглените в една камина. Не знам колко време е минало, преди бедното девойче да умре, и какви мъки е преживяло.

– По дяволите.

– Точно така. Убийството било невиждано жестоко. Бедният Тоштенсон пристига първи на мястото, след като е намерена. Убийството ѝ остана неразрешено въпреки помощта на изпратените от Стокхолм експерти. Този случай не спря да го преследва...

– Разбирам.

– Хариет е моят случай „Ребека“. Само че що се отнася до нея, дори не знаем как е умряла. Реално погледнато, не разполагаме и с доказателства, че е била убита. Но така и не можах да се отърся.

Той се замисли за миг.

– Няма по-самотна професия от тази на полицаите, разследващи убийства. Приятелите на жертвите са разстроени и отчаяни, но рано или късно, след няколко седмици или месеца, животът им отново потича постарому. На семействата на убитите им трябва повече време, но дори и те успяват да надмогнат скръбта и отчаянието. Животът продължава. Но неразрешените убийства не ти дават мира. Накрая остава само един човек, който мисли за жертвата и се опитва да я възмезди – полицаят, който продължава да работи по случая.

СРЕД ЖИТЕЛИТЕ НА ОСТРОВ ХЕДЕБЮ имаше още трима членове на семейство Вангер. Александър Вангер, роденият през 1964 година син на третия по старшинство брат, Грегер, живееше в ремонтирана къща от началото на двайсети век. Микаел бе научил от Хенрик, че Александър в момента се намира в Западна Индия, където се бе отдал на любимото си занимание – да плава и да прекарва времето си в мързелуване. Хенрик се бе изказал толкова нелицеприятно за племенника си, че Микаел реши, че двамата явно бяха кръстосвали шпаги. Той се задоволи с констатацията, че по времето на изчезването на Хариет Вангер Александър е бил на двайсет и се е намирал на острова.

Александър живееше с майка си Герда, осемдесетгодишната вдовица на Грегер Вангер. Микаел никога не я беше виждал; тя бе болна и през повечето време лежеше.

Третият член на семейството, разбира се, бе Харалд Вангер. През първия месец на престоя си Микаел дори не бе мяркал стария расов биолог. Къщата на Харалд Вангер, която беше и най-близката постройка до дома на журналиста, бе мрачна и зловеща със затъмнените си прозорци. На няколко пъти на Микаел му се стори, че пердетата се люшваха леко, когато той минаваше. А една нощ, точно преди да си легне, забеляза, че в стая на втория етаж свети. Едно от пердетата се бе поразместило. Микаел бе стоял запленен до масата в тъмната си кухня в продължение на двайсет минути и бе гледал светлината, докато накрая не му омръзна и не се отправи към спалнята си, треперейки от студ. На сутринта пердето отново закриваше целия прозорец.

Харалд Вангер приличаше на невидим призрак, чието присъствие обаче се усещаше през цялото време. Отстранеността му бе белязала някои страни от живота в селото. В представите на Микаел Харалд Вангер приличаше на злия Амгъл[59], който шпионира заобикалящия го свят иззад пердетата на заключената си хралупа и се отдава на мистериозни занимания.

Харалд Вангер бе посещаван веднъж дневно от домашната си помощница – възрастна жена, която живееше от другата страна на моста. Тя бе принудена да гази с торбите с храна през снежните преспи, защото той отказваше да почисти алеята пред вратата си. „Домакинът“ Гунар Нилсон поклати глава, когато Микаел го попита. Обясни, че му бил предложил да изрине снега, но Харалд Вангер очевидно не искаше никой да стъпва в имота му. Един път, първата зима след като Харалд Вангер се върнал в Хедебю, Гунар Нилсон по навик влязъл с трактора си в двора му, за да почисти алеята пред дома му точно както на всички останали къщи. Само че Харалд Вангер се изстрелял навън и не спрял да вика, докато Нилсон не си тръгнал.

В СРЕДАТА НА ЯНУАРИ Микаел Блумквист заръча на адвоката си да провери кога трябва да излежи трите месеца затвор. Искаше да приключи с това колкото се може по-бързо. Да влезеш в затвора бе по-просто, отколкото си бе представял. След около едноседмични разговори бе решено, че Микаел трябва да се яви на 17 март в „Рулокерш“ край Йостершунд – център за лишаване от свобода за хора с по-леки присъди. Адвокатът на Микаел му съобщи още, че имало голяма вероятност присъдата му да бъде намалена.

– Хубаво – рече Микаел без особен ентусиазъм.

Той седеше до кухненската маса и галеше петнистата кафява котка, която си бе изградила навика да нощува при него през няколко дни. От Хелън Нилсон, която живееше срещу него от другата страна на пътя, бе научил, че котката се казва Чорвен[60]. Тя нямаше стопанин, а обикаляше от къща на къща.

МИКАЕЛ СЕ СРЕЩАШЕ с работодателя си почти всеки следобед. Понякога разговаряха съвсем малко, а друг път дискутираха изчезването на Хариет Вангер и всички възможни детайли от личното разследване на Хенрик Вангер.

Често се случваше така, че Микаел формулираше някоя теза, която Хенрик Вангер разбиваше на пух и прах. Микаел се опитваше да гледа безпристрастно на възложената му задача, но загадката с изчезването на Хариет Вангер на моменти го пленяваше с непреодолима сила.

Микаел бе уверил Ерика, че ще измисли стратегия за борба с Ханс-Ерик Венерстрьом, но вече цял месец бе в Хедебю, а още не бе отворил старите си папки, заради съдържанието на които бе изправен пред съда. Дори напротив – непрекъснато го отлагаше за по-късно… Всеки път, щом се замислеше за Венерстрьом и за собственото си положение, падаше духом и го обхващаше чувство на безсилие. В моменти на просветление се чудеше дали лудостта на стареца не го бе заразила. Професионалната му кариера беше рухнала като пясъчна кула, а той бе избрал да се скрие в едно малко селце в провинцията и да преследва призраци. Освен това Ерика му липсваше.

Хенрик Вангер наблюдаваше асистента си с прикрито безпокойство. Той подозираше, че Микаел Блумквист губи душевното си равновесие от време на време. В края на януари старецът взе решение, което изненада дори самия него. Той вдигна телефонната слушалка и се обади в Стокхолм. Разговорът продължи двайсет минути и засягаше основно Микаел Блумквист.

МИНА ЕДИН МЕСЕЦ, преди ядът на Ерика да се уталожи. Тя звънна на Микаел в девет и половина вечерта в края на януари.

– Ти наистина си решил да останеш там.

Това бяха първите ѝ думи. Обаждането ѝ бе толкова неочаквано, че в първия миг Микаел не успя да отговори. След това се усмихна и се загърна с одеялото.

– Здравей, Рики. И ти трябва да опиташ.

– Защо? Да не би животът в пустошта да има някакво особено очарование?

– Току-що си измих зъбите с леденостудена вода и пломбираните ме болят.

– Сам си си виновен. Но и тук, в Стокхолм, е кучешки студ.

– Разкажи ми.

– Изгубихме две трети от редовните ни рекламодатели. Никой не казва нищо направо, но…

– Знам. Направи списък с отказалите се. Някой ден ще напишем за тях подобаваща статия.

– Мике …направих някои изчисления. Ако не успеем да привлечем нови рекламодатели, ще фалираме през есента. Това е положението.

– Нещата ще се обърнат в наша полза.

Тя се разсмя уморено в другия край на слушалката.

– Много е лесно да си седиш в пустошта в Лапландия и да го твърдиш.

– Ти пък, най-близкото саамско селище е минимум на петстотин километра

Ерика не каза нищо.

– Ерика, аз…

– Знам. A man’s gotta do what a man’s gotta do and all that crap[61]. Няма нужда да казваш каквото и да било. Прости ми, че се държах като кучка и не отговарях на обажданията ти. Може ли да започнем отначало? Имаш ли нещо против да дойда да те посетя?

– Когато поискаш.

– Да си взема ли пушка с куршуми за вълци?

– Не. Ще наемем няколко лапландци с кучешки впряг. Кога пристигаш?

– В петък вечерта. Добре ли е така?

Изведнъж животът му се стори много по-хубав.

КАТО СЕ ИЗКЛЮЧИ тясната изчистена пътека, която водеше до вратата, дворът бе затрупан от поне метър сняг. Микаел наблюдаваше скептично лопатата за риене на сняг в продължение на една дълга минута, след което се отби у Гунар Нилсон и попита дали Ерика може да остави своето БМВ у тях, докато е в Хедебю. Нямало проблем. Имаха просторен гараж за две коли, а освен това разполагаха и с устройство за затопляне на двигателя.

Ерика потегли ранния следобед и пристигна към шест вечерта. Те се гледаха плахо в продължение на няколко секунди, след което се прегърнаха и останаха гушнати значително по-дълго.

Нямаше почти нищо друго интересно, което можеше да ѝ покаже в обгърнатото от мрак село, освен осветената църква. Хранителният магазин и кафенето на Сузане щяха да затворят всеки момент. Така че те влязоха направо вкъщи. Микаел приготви вечеря, докато Ерика разглеждаше къщата. Тя направи няколко коментара за запазените от петдесетте години броеве на „Рекордмагасинет“ и се зарови в папките в кабинета му. Вечерята им бе твърде калорична – агнешки пържоли със задушени картофи и сметанов сос. Пиха и червено вино. Микаел се опита да повдигне темата за „Милениум“, но Ерика не бе в настроение да обсъжда вестника. Вместо това в продължение на два часа разговаряха за работата на Микаел тук и за това как се чувства. После провериха дали леглото е достатъчно широко за двама.

ТРЕТАТА СРЕЩА с адвокат Нилс Бюрман първо бе отменена, после – прехвърлена за друг час. Накрая се уговориха за пет часа същия петък. При предишните си посещения Лизбет Саландер бе посрещана от ухаеща на мускус петдесетгодишна жена, която работеше като секретарка в кантората. Този път обаче тя си бе тръгнала по-рано, а адвокат Бюрман миришеше леко на алкохол. Той даде знак с ръка на Саландер да се настани на един от столовете за посетители и продължи да разглежда разсеяно някакви документи, докато накрая съвсем неочаквано ѝ обърна внимание.

Срещата им се превърна в нов разпит. Този път се интересуваше от сексуалния ѝ живот. Тя смяташе, че това засяга само нея и нямаше никакво намерение да го обсъжда с когото и да било.

След като си тръгна, осъзна, че не се беше справила със ситуацията по възможно най-добрия начин. В началото бе седяла мълчаливо и бе отказвала да отговоря на въпросите му; той беше решил, че се срамува, че е сексуално изостанала или пък крие нещо, и я бе притиснал. Саландер бе осъзнала, че той няма да спре, и бе започнала да му дава кратки и невинни отговори, които според нея се вписваха в психологическия ѝ профил. Беше споменала Магнус, представи го като леко задръстен компютърен специалист на нейните години, който се държи с нея като джентълмен, води я на кино, а понякога остава да преспи у тях. Всъщност Магнус бе плод на въображението ѝ, роден по време на разговора, но Бюрман използва тази новина като претекст да разнищи сексуалния ѝ живот през следващия един час.

– Колко често правиш секс?

– От време на време.

– Кой поема инициативата – ти или той?

– Аз.

– Използвате ли презерватив?

– Естествено.

Тя все пак бе чувала за ХИВ.

– Коя е любимата ти поза?

– Ами, най-вече по гръб.

– Обичаш ли орален секс?

– Оооо, я почакай малко…

– Правила ли си някога анален секс?

– Не, не мисля, че е много забавно да те чукат отзад, но какво, по дяволите, те засяга това?

Тя не бе избухвала друг път в присъствието на Бюрман. Знаеше много добре как може да възприеме погледа ѝ и го бе забила в земята, за да НЕ издаде чувствата си. Когато отново вдигна очи, той се хилеше от другата страна на бюрото. Лисбет Саландер веднага осъзна, че животът ѝ щеше да се промени драматично. Тръгна си от кантората на адвокат Бюрман, изпълнена с чувство на отвращение. Бе я свàрил неподготвена. На Палмгрен никога нямаше да му хрумне да започне да ѝ задава подобни въпроси, но пък винаги бе на разположение, ако тя решеше, че иска да обсъди нещо с него. Което се случваше доста рядко.

Бюрман бе a serious pain in the ass[62] и тя осъзна, че щеше да се превърне в major problem[63].