Мъжете, които мразеха жените

ГЛАВА 13 Четвъртък, 20 февруари – петък, 7 март

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР посвети последната седмица на февруари в разследване на адвокат Нилс Ерик Бюрман, роден през 1950 година – специална задача, ползваща се с предимство, която сама си бе поставила. Тя работеше около шестнайсет часа на ден и вложи в този проект по-голямо усърдие от когато и да било. Прегледа всички архиви и публични документи, които успя да открие. Разследва най-близките му приятели и роднини. Прегледа финансовото му състояние и описа детайлно цялата му кариера и всичките му дела.

Резултатът бе разочароващ.

Той бе юрист, член на Адвокатската колегия и автор на една впечатляващо многословна, но същевременно изключително скучна дисертация в областта на търговското право. Имаше безупречна репутация. Адвокат Бюрман нямаше нито едно провинение. В Адвокатската колегия имаше само една подадена срещу него жалба. Обвиняваха го, че е участвал като посредник в незаконна сделка с апартамент преди около десет години, но той беше успял да докаже невинността си и делото бе прекратено. Финансовото му състояние беше напълно изрядно; адвокат Бюрман бе богат. Активите му възлизаха минимум на десет милиона крони. Плащаше по-големи данъци от необходимото, бе член на „Грийнпийс“ и „Амнести“ и правеше дарения на фондовете за борба със сърдечните и белодробните заболявания. Името му рядко се споменаваше в медиите, но на няколко пъти се бе подписал под публични апели в защита на политически затворници в Третия свят. Живееше в петстаен апартамент на улица „Упландсгатан“ до площад „Одинплан“ и бе секретар на жилищното сдружение. Бе разведен и нямаше деца.

Лисбет Саландер насочи вниманието си към бившата му жена, която се казваше Елена и бе родом от Полша, но бе живяла цял живот в Швеция. Тя работеше в сферата на рехабилитацията и изглежда, се радваше на щастлив втори брак с колега на Бюрман. И тук удари на камък. Бракът им бе продължил четиринайсет години, а разводът беше минал безболезнено.

Адвокат Бюрман редовно взимаше под крилото си млади хора, които имаха проблеми с правосъдието. Той бе попечител на четирима други младежи, преди да се заеме с Лисбет Саландер. Във всички останали случаи обаче ставаше въпрос за малолетни лица, а задълженията му към тях бяха приключвали, след като те навършваха пълнолетие и съдът излезеше с ново решение. Бюрман все още бе адвокат на един от тях, така че явно не бяха имали каквито и да било търкания. Ако Бюрман се възползваше системно от доверениците си, то бе успял добре да го прикрие. Колкото и навътре да дълбаеше Лисбет Саландер, не можа да открие дори и намек за нередност. Всичките четирима бяха уредили живота си, имаха партньори, работа, жилище и карти „Med Мera“[76].

Лисбет се бе обадила на всеки един от тях, беше се представила като служител на социалните служби, на когото бе възложено да направи проучване как децата с учредено попечителство в миналото се справят с живота в сравнение с останалите. „Анонимността ви, разбира се, е напълно гарантирана.“ Бе измислила анкета с десет въпроса, които зададе по телефона. Повечето предполагаха клиентите да споделят мнението си за попечителството – тя бе убедена, че ако те имаха забележки към Бюрман, това щеше да си проличи поне при някого от тях, докато ги интервюираше. Никой обаче не можеше да каже нищо лошо за него.

Когато Лисбет Саландер приключи с доклада си, тя събра цялата документация в един книжен плик на ICA[77] и я постави сред останалите двайсет торбички с вестници в коридора. Адвокат Бюрман изглеждаше напълно чист. Не можа да открие нищо от миналото му, което да използва срещу него. Тя не се съмняваше, че той бе гадняр и плужек, но нямаше как да го докаже.

Бе крайно време да обмисли други варианти. Тя анализира всички възможности и се спря на една, която ѝ изглеждаше все по-атрактивна или поне напълно реалистична. Най-лесният изход от ситуацията бе Бюрман да изчезне от живота ѝ. Един внезапен сърдечен удар. End of the problem[78]. Имаше само една пречка – дори и ужасните петдесет и пет годишни старчета не можеха да получат инфаркт по поръчка.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ бе изключително дискретен по отношение на връзката си с директор Сесилия Вангер. Тя имаше три правила. Не искаше никой да разбира, че те се срещат. Искаше той да идва у тях само когато тя бе в настроение и предварително му се беше обадила. Освен това не искаше той да нощува у тях.

Страстта ѝ го удивляваше и изпълваше с недоумение. Когато я срещнеше в кафенето на Сузане, тя се държеше с него учтиво, но същевременно хладно и дистанцирано. В спалнята си обаче тя изгаряше от страст.

Всъщност Микаел не искаше да се рови в личния ѝ живот, но той буквално бе нает, за да върши точно това – да разнищи личния живот на членовете на семейство Вангер. Чувстваше се раздвоен. Същевременно обаче го гризеше любопитство. Един ден попита Хенрик Вангер за кого е била омъжена и какво се беше случило. Той зададе въпроса си между другото, докато разпитваше работодателя си за живота на Александър, Биргер и останалите членове на семейството, които бяха присъствали на остров Хедебю в деня на изчезването на Хариет.

– Сесилия? Не мисля, че тя има нещо общо с този случай.

– Разкажете ми историята ѝ.

– Тя се премести тук, след като завърши висше образование и започна работа като учител. Срещна мъж на име Джери Карлсон, който за жалост работеше в концерна „Вангер“. Ожениха се. Мислех, че бракът им е щастлив – или поне в началото беше така. След няколко години обаче започнах да осъзнавам, че нещо не е наред. Тя бе подложена на домашно насилие. Нищо ново под слънцето – той я биеше, а тя го защитаваше лоялно. Накрая се случи така, че той прекали. Нанесе ѝ сериозни контузии и я приеха в болница. Аз говорих с нея и ѝ предложих помощта си. Тя се премести тук, на острова, и оттогава не иска да вижда мъжа си. Погрижих се да го уволнят.

– Но тя все още е омъжена за него.

– Това е въпрос на дефиниция. Всъщност не знам защо не поиска развод. Предполагам, че просто е нямало смисъл, тъй като тя никога не пожела да сключи втори брак с друг мъж.

– Този Джери Карлсон, той имаше ли нещо общо с…?

– …с Хариет? Не, той не живееше в Хедестад през 1966 година, нито пък бе започнал работа в концерна.

– Окей.

– Микаел, аз обичам Сесилия. Тя е доста трудна на моменти, но е един от малкото добри хора в рода ми.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР с хладнокръвието на безчувствен бюрократ посвети една седмица, за да планира смъртта на адвокат Нилс Бюрман. Тя обмисляше и отхвърляше различни варианти, докато накрая не състави няколко възможни сценария, от които трябваше да избере един. Никакви импулсивни действия. Най-първата ѝ мисъл бе да се опита да го замаскира като инцидент, но после реши, че няма никакво значение даже и да бе ясно, че става въпрос за убийство.

Трябваше да се погрижи само за едно нещо. Адвокат Бюрман трябваше да умре по такъв начин, че никога да не можеха да свържат смъртта му с нея. Осъзнаваше, че няма как да избегне полицейското разследване. Рано или късно името ѝ щеше да излезе на бял свят във връзка с дейността на Бюрман. Но тя бе просто един от хилядите му настоящи или бивши клиенти. Беше се срещала с него едва няколко пъти и ако Бюрман не бе отбелязал собственоръчно в бележника си, че я е принудил да му направи свирка, в което Лисбет силно се съмняваше, нямаше да могат да открият никакъв мотив, който да я уличи като потенциален извършител. Нито пък каквото и да било доказателство, че смъртта му е свързана с някой клиент. Имаше предишни приятелки, роднини, случайни познати, колеги и т.н. Бюрман можеше също така да е станал жертва на така нареченото random violеnce[79], когато жертвата и извършителят не се познават.

Даже името ѝ да изскочеше по време на разследването, тя бе просто едно безпомощно момиче, което съдът бе обявил за умствено изостанало и неспособно да се грижи само за себе си. Следователно щеше да ѝ е от голяма полза, ако Бюрман загинеше при толкова заплетени обстоятелства, че едно умствено изостанало момиче да не би могло да изглежда вероятен извършител.

Тя набързо отхвърли огнестрелното оръжие като вариант. Не че щеше да ѝ представлява кой знае какъв проблем да си набави такова, но полицаите бяха специалисти в проследяването им.

Известно време обмисляше дали да не използва нож, който можеше да си закупи от най-близкия железарски магазин, но после се отказа. Дори да отидеше при Бюрман без предупреждение и да забиеше ножа в гърба му, нямаше гаранция, че той щеше веднага да умре, без да издаде и гък, или че щеше да умре изобщо. Можеше да започнат да се борят и така да привлекат вниманието на околните, или пък дрехите ѝ да се изцапат с кръв, което щеше да предостави на полицията неоспоримо доказателство за вината ѝ.

Мина ѝ през ума, че би могла да прибегне до някаква бомба, но това бе твърде сложно. Нямаше да ѝ е кой знае колко трудно да я приготви – интернет прелива от наръчници за създаването на най-смъртоносните приспособления, които човек може да си представи. За сметка на това обаче щеше да ѝ е доста трудно да заложи бомбата така, че да не рискува здравето на невинните случайни минувачи. А и в този случай нямаше гаранция, че той щеше да умре.

Телефонът звънна.

– Здравей, Лисбет. Драган е. Имам работа за теб.

– Сега нямам време.

– Важно е.

– Заета съм.

Тя затвори слушалката.

Накрая се спря на едно доста необичайно средство – отрова. Изборът ѝ изненада дори нея самата, но като помислил още малко, осъзна, че това бе съвършеното оръжие.

В продължение на няколко денонощия Лисбет Саландер прерови старателно интернет в търсене на подходяща отрова. Имаше безброй алтернативи. Като например циановодородната киселина – най-смъртоносната отрова, позната на науката, по-известна като цианкалий.

Циановодородната киселина се употребява в производството на определени продукти на химическата индустрия, най-вече при боите. Няколко милиграма са достатъчни, за да убият човек. А ако един литър от нея попадне в някой воден резервоар, може да унищожи населението на средно голям град.

По разбираеми причини продажбата на такова смъртоносно вещество бе свързана с изключителни мерки за сигурност. Но дори и да бе невъзможно за някой политически фанатик, планиращ убийство, да влезе в най-близката аптека и да си купи десет милилитра циановодородна киселина, тя можеше да бъде добита в неограничени количества в кухнята на всяко жилище. Единственото, което ти трябва, е съвсем простичко лабораторно оборудване като това в комплектите „Млад химик“ за по няколкостотин крони и няколко съставки, които могат да бъдат извлечени от най-обикновени домакински продукти. Наръчникът за производството на киселината е качен в интернет.

Другият вариант бе никотин. Можеше да получи необходимото ѝ количество милиграми от един-единствен стек цигари и да забърка рядък сироп. Едно още по-подходящо вещество бе никотиновият сулфат, макар че добиването му предполагаше значително по-големи трудности. Той се абсорбираше през кожата. Следователно щеше да е напълно достатъчно да си сложи чифт гумени ръкавици, да напълни един воден пистолет с отровата и да изпръска лицето на адвокат Бюрман. След двайсет секунди щеше да изпадне в безсъзнание, а след няколко минути щеше да издъхне.

До този момент Лисбет Саландер не бе подозирала колко много продукти от местния магазин за домашни потреби можеха да бъдат превърнати в смъртоносно оръжие. След като посвети няколко дни, за да се запознае с теорията по въпроса, у нея не остана и капка съмнение, че нямаше никакви технологични пречки да се отърве от попечителя си.

Оставаше ѝ да разреши само два проблема: смъртта на Бюрман нямаше да ѝ помогне да възвърне контрола над живота си. Освен това наследникът му можеше да се окажи сто пъти по-лош от него. Анализ на последствията.

Тя трябваше да открие начин да контролира попечителя си, а също така и ситуацията, в която се намираше. Седя мълчаливо на изтъркания диван в дневната цяла вечер и отново премисли всички варианти. Преди края на вечерта бе отхвърлила всички планове, които включваха употребата на отрова, и се бе спряла на нов.

Той не ѝ допадаше особено много. Замисълът ѝ предполагаше да позволи на адвокат Бюрман да се възползва от нея още веднъж. Но ако успееше да го доведе, щеше да излезе като победител.

Или поне така си мислеше.

В КРАЯ НА ФЕВРУАРИ животът на Микаел на остров Хедебю придоби рутинен ритъм. Ставаше в девет часа всяка сутрин, закусваше и работеше до дванайсет. През тези часове се запознаваше с нови материали. След това си правеше едночасова разходка, независимо от времето. Следобед продължаваше с работата си вкъщи или в кафенето на Сузане, като или преработваше прочетеното сутринта, или пък пишеше части от бъдещата автобиография на Хенрик. Винаги си почиваше между три и шест. Използваше това време, за да напазарува, да изпере, да отиде до Хедестад или пък да свърши някаква друга домакинска работа. Към седем часа се отбиваше у Хенрик Вангер и обсъждаше с него изникналите през деня въпроси. Прибираше се вкъщи около десет и четеше до един-два през нощта. Преглеждаше систематично документацията на Хенрик.

За своя изненада откри, че работата по автобиографията на Хенрик вървеше като по вода. Той вече бе нахвърлил сто и двайсет страници от фамилната хроника – те обхващаха периода от пристигането на Жан Баптист Бернадот в Швеция до около двайсетте години на двайсети век. След това се видя принуден да намали темпото и внимателно да обмисля всяка дума.

Бе поръчал в библиотеката в Хедестад книги за нацизма по онова време. Една от тях бе дисертацията на Хелене Льовс „Свастиката и снопът“[80]. Написа още около четирийсет страници чернова за Хенрик и братята му. Бе фокусирал вниманието си изключително върху Хенрик, който всъщност стоеше в центъра на разказа. Подготви дълъг списък с неща, които трябваше да провери във връзка с организацията и работата на предприятието по онова време. Откри, че освен всичко друго семейство Вангер бе сериозно обвързано и с империята на Ивар Крюгер[81]. Още една страница от фамилната история, с която трябваше да се запознае по-подробно. Бе пресметнал, че му остават всичко на всичко около триста страници. Намерението му бе да предаде готовата чернова на Хенрик за коментар до 1 септември, за да може да преработи текста през есента.

За сметка на това не бе мръднал и на милиметър в разследването на изчезването на Хариет Вангер. Колкото и да четеше обемистата документация и да разсъждаваше над детайлите, не можеше да открие нищо, което да хвърли нова светлина върху случая.

Една съботна вечер в края на февруари проведе дълъг разговор с Хенрик Вангер, в който го осведоми за незначителния си напредък. Старецът слушаше търпеливо, докато Микаел разказваше за всички задънени улици, до които бе стигнал.

– Накратко казано, Хенрик, не мога да открия нито една следа, която разследващите да не са разнищили докрай.

– Разбирам какво имаш предвид. Аз самият до умопомрачение съм си блъскал главата над това. Същевременно обаче съм уверен, че сме пропуснали нещо. Няма съвършено престъпление.

– Всъщност ние дори не можем да заключим, че става въпрос за престъпление.

Хенрик Вангер въздъхна и махна отчаяно с ръка.

– Продължавай – рече той. – Довърши си работата.

– Безсмислено е.

– Може би. Но не се предавай.

Микаел въздъхна.

– Телефонните номера – рече той накрая.

– Да.

– Трябва да означават нещо.

– Да.

– Не са записани случайно.

– Не.

– Но не знаем как да ги разтълкуваме.

– Да, не знаем.

– Или пък ги тълкуваме погрешно.

– Точно така.

– Това не са телефонни номера, а нещо съвсем друго.

– Може би.

Микаел въздъхна отново и се прибра вкъщи, за да продължи да чете.

АДВОКАТ НИЛС БЮРМАН въздъхна с облекчение, когато Лисбет Саландер му се обади, за да му обясни, че се нуждае от още пари. Тя се бе измъкнала от последната уговорена среща с извинението, че трябва да работи. Бе започнало да го гложди леко притеснение. Дали той не бе на път да загуби контрола си над тази проблемна девойка? Пропуснатата среща обаче означаваше, че тя не беше получила джобни пари и рано или късно щеше да се види принудена да го потърси. Изпълваше го безпокойство и при мисълта, че тя може да е разказала на някого за постъпката му.

Краткият им разговор, че се нуждае от пари, беше задоволително доказателство, че ситуацията бе под контрол. Нилс Бюрман обаче заключи, че трябва да държи здраво юздите ѝ. За да могат да изградят по-конструктивни отношения, се налагаше тя да разбере кой командва парада. Затова той ѝ заяви, че този път щяха да се срещнат в жилището му на площад „Одинплан“, а не в кантората. Лисбет Саландер мълча дълго в другия края на слушалката, след като чу желанието му – проклета бавноразвиваща се кучка, – преди да се съгласи.

Планът ѝ бе да го посети в кантората му точно като предния път. Вместо това обаче бе принудена да се срещне с него на непозната за нея територия. Срещата бе определена за петък вечер. Тя получи кода за входната врата и позвъни на звънеца му в осем и половина, трийсет минути по-късно от уговорения час. Толкова време ѝ бе нужно, за да премисли още веднъж плана си в тъмнината на стълбището, да се мобилизира и събере достатъчно смелост.

МИКАЕЛ ИЗКЛЮЧИ компютъра си към осем вечерта и си облече връхни дрехи. Остави лампата в кабинета да свети. Небето бе ясно, а температурата навън бе около нулата. Той се отправи с бърза крачка нагоре по хълма и мина покрай къщата на Хенрик Вангер в посока към чифлика „Йостергорден“. Зад къщата на Хенрик обаче сви наляво и тръгна по една неразчистена от снега, но отъпкана от хорски стъпки алея близо до плажа. Фаровете блестяха навътре във водата, а светлините на Хедестад сияеха красиво насред мрака. Микаел се нуждаеше от чист въздух, но освен това искаше да избегне зоркото око на Изабела Вангер. Той продължи нагоре по пътя покрай къщата на Мартин Вангер и се озова пред дома на Сесилия Вангер малко след осем и половина. Веднага се качиха в спалнята.

Срещаха се един-два пъти седмично. Сесилия Вангер не бе просто любовницата му в пустошта. Той постепенно бе започнал да ѝ доверява мислите и чувствата си. Имаше много по-голяма полза да обсъжда Хариет Вангер с нея, отколкото с Хенрик.

НЕЩАТА СЕ ОБЪРКАХА почти веднага.

Адвокат Нилс Бюрман ѝ отвори вратата по халат. Бе се раздразнил от закъснението ѝ и ѝ махна да влезе вътре. Тя бе с черни дънки, черна тениска и коженото яке, което бе неизменен аксесоар към тоалета ѝ. Бе обула черни ботуши. Носеше и малка раница през рамо.

– Дори и часовника ли не си се научила да познаваш?! – сопна ѝ се Бюрман.

Саландер не каза нищо. Вместо това се огледа наоколо. Апартаментът изглеждаше горе-долу както си го бе представила, след като разгледа скицата в архива на служба „Градска архитектура“. Бюрман имаше светли мебели от бреза и бук.

– Ела – рече ѝ той с малко по-учтив тон.

После я прегърна през раменете и я поведе по един коридор навътре в жилището. Без излишни приказки. Отвори вратата на една спалня. Нямаше никакво съмнение какви услуги се очакваха от Лисбет Саландер.

Тя бързо се огледа наоколо. Мебелировката бе типична за ергенски дом. Двойно легло от неръждаема стомана с висока табла. Малък скрин, който явно служеше и за нощно шкафче. Нощни лампи, от които бликаше приглушена светлина. Гардероб, чиято предна страна бе покрита с огледално стъкло. В ъгъла до вратата имаше ратанов стол с малка масичка. Той я хвана за ръка и я поведе към леглото.

– Кажи ми за какво ти трябват пари този път. Може би за още един компютър?

– За храна – рече тя.

– Естествено. Колко съм глупав само, та нали пропусна последната ни среща. – Бюрман я хвана за брадичката и повдигна главата ѝ, така че очите им се срещнаха. – Как си?

Тя вдигна рамене.

– Помисли ли над това, което ти казах предния път?

– Над кое?

– Лисбет, не се прави на по-глупава, отколкото си в действителност. Искам с теб да сме добри приятели и да си помагаме.

Тя не отговори. Адвокат Бюрман едва устоя на отчаяния импулс да я зашлеви, за да я извади от вцепенението ѝ.

– Хареса ли ти играта ни последния път?

– Не.

Той сбърчи чело.

– Лисбет, не се дръж като глупачка.

– Имам нужда от пари, за да си купя храна.

– Точно за това разговаряхме по време на предишната ни среща. Ако си мила с мен, и аз ще бъда мил с теб. Но ако ми създаваш проблеми, то… – той стисна по-силно брадичката ѝ, а тя извъртя глава, за да се освободи.

– Искам да получа парите си. Какво трябва да направя?

– Точно така искам да стоят нещата.

Той я хвана за рамото и я повлече към леглото.

– Почакай – рече Лисбет Саландер изведнъж.

Погледна го смирено и кимна леко. Свали раницата и якето с капсите, а после отново се огледа. Метна якето на ратановия стол, постави раницата на кръглата масичка и направи няколко плахи стъпки към леглото. После изведнъж спря, сякаш се уплаши. Бюрман се приближи.

– Почакай – рече тя с такъв тон, като че ли искаше да го вразуми. – Не искам да ми се налага да ти духам всеки път, щом ми потрябват пари.

Изражението на лицето на Бюрман се промени. Изведнъж той я зашлеви. Саландер оцъкли очи, но той я хвана за рамото и я хвърли по лице на леглото, преди тя да успее да реагира. Тази внезапна проява на насилие я изненада. Тя се опита да се обърне, но той я натисна към леглото и седна отгоре ѝ.

И сега, както предния път, тя нямаше никакъв шанс срещу него във физическо отношение. Можеше да се защити само като му издраска очите с нокти или го удари с някакво оръжие. Планът ѝ бе напълно провален. „По дяволите“, помисли си Лисбет Саландер, когато той яростно свали тениската ѝ. Тя с ужас осъзна, че бе отхапала твърде голям залък за своята уста.

Чу го как отвори едно от чекмеджетата на скрина до леглото; из стаята се разнесе звън на метал. В началото не знаеше какво става, след това обаче го видя да поставя белезници на едната ѝ китка. После вдигна ръцете ѝ, прехвърли веригата на белезниците през една от пръчките на таблата на леглото и закопча и другата ѝ ръка. Отне му само миг да свали обувките и дънките ѝ. Накрая смъкна и бикините ѝ и ги хвана в ръка.

– Трябва да се научиш да ми вярваш, Лисбет – рече той. – Ще ти покажа как се играят игрите за възрастни. Ще те наказвам всеки път, когато се държиш зле с мен. А когато си мила, ще ти отвръщам със същото.

Той отново я възседна.

– Значи не обичаш анален секс, така ли?

Лисбет Саландер отвори уста, за да извика. Той я хвана за косата и натика бикините в устата ѝ. Усети как той уви нещо около глезените ѝ, разтвори краката ѝ и ги завърза, така че тя лежеше съвсем безпомощна. Чу го как ходи из стаята, но не можеше да го види заради нахлузената върху лицето ѝ тениска. Забави се няколко минути. Тя едва дишаше. След това усети безумна болка, след като той грубо натика нещо в ануса ѝ.

СЕСИЛИЯ ВАНГЕР все още не бе отменила правилото си, съгласно което Микаел не можеше да нощува в дома ѝ. Той се облече малко след два часа, докато тя лежеше гола в леглото и му се усмихваше леко.

– Харесваш ми, Микаел. Харесва ми да съм с теб.

– И ти ми харесваш.

Тя го дръпна в леглото и свали ризата, която току-що си бе облякъл. Той остана още час.

Когато Микаел минаваше покрай къщата на Хенрик Вангер малко по-късно, му се стори, че едно от пердетата на втория етаж се разлюля. Само че бе прекалено тъмно, за да е напълно сигурен.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР получи позволение да се облече към четири сутринта в събота. Тя сложи коженото си яке, взе раницата си и закуца към входната врата. Той я чакаше там, изкъпан и спретнат. Даде ѝ чек за 2500 крони.

– Ще те откарам до вас – рече Бюрман и отвори вратата.

Тя прекрачи прага, излезе от апартамента и се обърна към него. Изглеждаше съвсем немощна, а лицето ѝ бе подпухнало от плач. Той едва не отскочи назад, когато погледът му срещна нейния. Никога през живота си не бе виждал толкова неприкрита, силна омраза. Лисбет Саландер приличаше на психично болна, точно както загатваше медицинският ѝ картон.

– Не – рече тя, толкова тихо, че той едва чу думите ѝ. – Мога и сама да се прибера.

Той сложи ръка на рамото ѝ.

– Сигурна ли си?

Тя кимна. Той стисна по-силно рамото ѝ.

– Помниш какво се разбрахме, нали? Ще дойдеш тук следващата събота.

Тя кимна отново. Бе я пречупил. Той я пусна.