Мъжете, които мразеха жените

ГЛАВА 29 Събота, 1 ноември – вторник, 25 ноември

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЪРФИРАШЕ в киберимперията на Ханс-Ерик Венерстрьом. Седеше втренчена в екрана на компютъра от около единайсет часа. Хрумването, което се бе зародило в едно неизследвано ъгълче на съзнанието ѝ през последната седмица в Сандхамн, бе прераснало в мания. Беше се затворила в апартамента си вече четири седмици и не вдигаше телефона на Драган Армански. Прекарваше между дванайсет и петнайсет часа на денонощие пред монитора, а през останалото време, когато не спеше, разсъждаваше върху един и същи проблем.

През изминалия месец бе поддържала епизодични контакти с Микаел Блумквист; той бе също толкова зает и погълнат от работата си в редакцията на „Милениум“. Няколко пъти седмично се чуваха по телефона и тя го осведомяваше за последната кореспонденция и делата на Венерстрьом.

За стотен път премисли всеки детайл. Не се боеше, че е пропуснала нещо, но не бе сигурна, че правилно е разбрала закономерността между всички сложни връзки.

ПРОЧУТАТА ИМПЕРИЯ НА ВЕНЕРСТРЬОМ бе като жив, безформен, пулсиращ организъм, който непрестанно променяше лика си. Състоеше се от опционни сделки, облигации, акции, партньорства, лихви от заеми, лихви от приходи, ипотеки, банкови сметки, парични преводи и хиляди други съставни елементи. Невероятно голяма част от активите бяха вложени във фиктивни дружества, които се притежаваха взаимно.

Най-невероятните икономически анализи определяха стойността на „Венерстрьом груп“ на над деветстотин милиарда крони. Това бе блъф или поне доста завишена цифра. Но Венерстрьом в никакъв случай не бе бедняк. Според Лисбет Саландер активите му реално възлизаха на около деветдесет-сто милиарда крони, което никак не беше зле. За извършването на една сериозна ревизия на концерна щяха да се нужни години. Саландер бе открила общо около три хиляди отделни банкови сметки и активи, пръснати по целия свят. Венерстрьом се занимаваше с измами от такъв мащаб, че на тях вече не се гледаше като на престъпна дейност, а като на сделки.

Организмът на империята на Венерстрьом обаче имаше и гръбнак. Това бяха три актива, които се открояваха непрекъснато в потока от информация. Недвижимите шведски активи бяха напълно реални и безупречни, бяха достъпни за публични проверки, водеха се на годишен отчет и им се правеха ревизии. Дейността в САЩ бе солидна, а всички оборотни пари минаваха през една американска банка. Скандални бяха фиктивните дружества, регистрирани на места, като Гибралтар, Кипър и Макао. Империята на Венерстрьом бе като смесен магазин за търговия с оръжие, пране на пари на съмнителни фирми в Колумбия и явно мътни сделки в Русия.

Една от банковите сметки на Каймановите острови бе по-специална. Тя се управляваше лично от Венерстрьом, но не бе свързана с нито една от сделките му. Около една десетохилядна от печалбата от всяка сключена от Венерстрьом сделка се превеждаше постоянно в тази сметка чрез фиктивните дружества.

Саландер бе като хипнотизирана, докато работеше. Сметки – щрак – електронна поща – щрак – балансови отчети – щрак. Тя записа последните преводи. Проследи една малка трансакция от Япония до Сингапур, а след това през Люксембург до Кайманите. Разбра как функционираше системата. Бе като един от импулсите в кибервселената. Малки промени. Последното електронно писмо. То бе кратко, отчасти безинтересно и беше изпратено в десет вечерта. Бе криптирано с помощта на програмата PGP. Бръм, бръм – това не бе никаква спънка за тези, които вече бяха проникнали в компютъра му и можеха да прочетат текста на съобщението в оригинал:

Бергер престана да мрънка за рекламите. Да не би да се е предала или да е измислила нещо ново? Нали твоята къртица в редакцията ни увери, че са пред фалит. Тя обаче, изглежда, смята да назначи нов служител. Провери какво се случва. Блумквист бе в Сандхамн през последните седмици и пишеше като луд, но никой не знае какво. Мяркаше се в редакцията през последните дни. Можеш ли да ми осигуриш копие от следващия брой, преди да го отпечатат? ХЕВ

Нищо драматично. Нека се чуди. „Вече е свършено с теб, дъртако.“

В пет и половина сутринта излезе от интернет, изключи компютъра и извади нов пакет цигари. Бе изпила четири, не – пет кока-коли през нощта, взе си шеста и седна на дивана. Бе само по бикини и избеляла от прането рекламна камуфлажна тениска на списание „Soldier of Fortune“[152] с текста Kill them all and let God sort them out[153]. Осъзна, че ѝ е студено, протегна се към одеялото и се загърна в него.

Почувства се надрусана, сякаш бе погълнала някакво неподходящо и най-вероятно забранено вещество. Фокусира погледа си върху една улична лампа до прозореца и остана да седи така неподвижно, докато мозъкът ѝ работеше на пълни обороти. Мама – щрак – сестра ми – щрак – Мими – щрак – Холгер Палмгрен. Evil Fingers. И Армански. Работата. Хариет Вангер. Щрак. Мартин Вангер. Щрак. Стикът за голф. Щрак. Адвокат Нилс Бюрман. Щрак. Всеки проклет детайл, който не можеше да забрави, колкото и да се опитваше.

Чудеше се дали Бюрман някога щеше отново да се съблече пред жена и как в такъв случай щеше да обясни татуировката на корема си. И как щеше да избегне да си свали дрехите при следващото посещение при лекаря.

И Микаел Блумквист. Щрак.

Тя го смяташе за добър човек, може би с малко по-ярко изразен комплекс на всезнайко от поносимото, който за жалост проявяваше дразнеща наивност по отношение на някои морални въпроси. Той бе толерантен и всеопрощаващ по природа и винаги се опитваше да намери обяснение или извинение от психологическо естество за поведението на хората. Никога нямаше да проумее, че хищниците разбираха само от едно. Обземаше я неприятен инстинкт за закрила, когато мислеше за него.

Не си спомняше кога заспа, но се събуди в девет на следващата сутрин със схванат врат. Бе подпряла глава накриво в стената зад фотьойла. Заклатушка се към спалнята и отново заспа.

ТОВА БЕЗ СЪМНЕНИЕ БЕ най-важният репортаж в живота им. За първи път от година и половина насам Ерика Бергер бе наистина щастлива – така, както само един редактор, който разполага с топ новина, можеше да бъде. С Микаел изглаждаха текста за последен път, когато Лисбет позвъни на мобилния му телефон.

– Забравих да ти кажа, че усилената ти работа през последните седмици е започнала да тревожи Венерстрьом и той си поръча пилотен брой от следващото издание на вестника.

– Как разбра… А-а-а, забравѝ. Някаква информация за това какво смята да прави?

– Не. Само едно логично предположение.

Микаел се замисли за няколко секунди.

– Печатницата! – възкликна той.

Ерика вдигна вежди.

– Ако сте сигурни, че никой от редакцията не изнася информация, то това е единствената оставаща възможност. Освен ако някой от наемниците му не смята да се отбие посред нощ.

Микаел се обърна към Ерика.

– Наеми нова печатница за следващия брой. Веднага. И се обади на Драган Армански. Искам да наемем нощна охрана през следващите седмици.

След това се върна към разговора със Саландер.

– Благодаря, Сали.

– Колко струва?

– Какво имаш предвид?

– Колко струва тази информация?

– Колко искаш?

– Искам да го обсъдим на по кафе. Сега.

СРЕЩНАХА СЕ в кафене „Кафебар“ на улица „Хорнсгатан“. Саландер изглеждаше толкова сериозна, когато Микаел седна на табуретката до нея, че той леко се разтревожи. Както обикновено, тя пристъпи директно към въпроса.

– Налага ми се да взема пари назаем.

Микаел се усмихна с най-глуповатата си усмивка и посегна към портфейла си.

– Разбира се. Колко?

– Сто и двайсет хиляди крони.

– Опа-а! – той отново прибра портфейла. – Не нося толкова в момента.

– Не се шегувам. Имам нужда от сто и двайсет хиляди за, да речем, шест седмици. Отвори ми се възможност да направя една инвестиция, но няма към кого да се обърна. В сметката ти в момента има около сто и четирийсет хиляди. Ще ти ги върна до последното йоре.

Микаел не коментира факта, че Лисбет беше пробила защитата на банката и бе разбрала каква сума имаше в сметката му. Той използваше интернет банкиране, така че нямаше съмнение как го бе постигнала.

– Няма нужда да вземаш назаем пари от мен – отвърна той. – Все още не сме обсъдили твоя дял, но със сигурност ще покрие сумата, която искаш да заемеш.

– Дял?

– Сали, ще получа невероятно голям хонорар от Хенрик Вангер и в края на годината ще си оправим сметките. Аз щях да съм мъртъв, а „Милениум“ щеше вече да е фалирал, ако не беше ти. Смятам да разделя хонорара с теб. 50:50.

Лисбет Саландер го погледна изпитателно. Челото ѝ се бе сбърчило леко. Микаел бе започнал да свиква с мълчаливите ѝ паузи. Накрая тя поклати глава.

– Не искам парите ти.

– Но…

– Не искам нито крона от теб – внезапно се усмихна по своя си особен начин. – Освен ако не ги получа под формата на подаръци за рождения си ден.

– Сега осъзнах, че така и не знам кога си родена.

– Ти си журналист. Открий сам.

– Честно казано, Саландер, говоря сериозно.

– Аз също. Не искам парите ти. Трябват ми просто сто и двайсет хиляди назаем, утре.

Микаел Блумквист замълча. „Тя дори не ме попита колко е голям делът ѝ от хонорара.“

– Сали, с удоволствие бих отишъл с теб до банката днес, за да ти дам сумата, която ти трябва. Но в края на годината отново ще си поговорим за дела ти.

Той махна с ръка.

– И между другото кога е рожденият ти ден?

– В нощта на Валборг[154]. Подходящо, нали? Аз така или иначе се разхождам наоколо с метла между краката.

ТЯ КАЦНА В ЦЮРИХ в седем и половина вечерта и се качи в такси до хотел „Матерхурн“. Бе си запазила стая под името Ирене Несер и се идентифицира с норвежки паспорт. Ирене Несер имаше руса, дълга до раменете коса. Бе купила перуката в Стокхолм и бе използвала десет хиляди крони от взетия от Микаел Блумквист заем, за да купи два паспорта от един от съмнителните „елементи“ в интернет мрежата на Plague.

Тя се качи веднага в стаята си, заключи вратата и се съблече. Легна на леглото и впери поглед в тавана на стаята, която струваше хиляда и шестстотин крони на вечер. Чувстваше се празна. Вече бе похарчила половината от заетата от Микаел Блумквист сума и макар да бе добавила към нея и всичките си спестявания до последната крона, бюджетът ѝ бе доста ограничен. Тя спря да мисли и веднага заспа.

Събуди се малко след пет сутринта. Веднага влезе под душа, след което се зае да прикрие татуировката на врата си с дебел слой крем с телесен цвят и пудра по краищата. Следващата точка в дневния ред бе запазването на час за седем и половина сутринта в салон за красота, разположен във фоайето на един доста скъп хотел. Тя си купи още една руса перука, средно дълга, оформена на черта. След това си направи маникюр с дълги, изкуствени червени нокти, които залепиха върху нейните собствени, изгризани до дъно. Поставиха ѝ изкуствени мигли. Още пудра, руж, а накрая червило и други мазила. Общо за осем хиляди крони.

Тя плати с кредитна карта на името на Моника Шолс и представи английски паспорт, който потвърди идентичността ѝ.

Следващата ѝ спирка бе „Camilles House of Fashion“[155], на сто и петдесет метра надолу по улицата. След един час излезе оттам с черни ботуши, черен чорапогащник, пола с пясъчен цвят и блуза в тон, яке до кръста и барета. Всички дрехи бяха маркови и скъпи. Тя се бе доверила на продавач-консултанта за избора. Дори си беше купила ексклузивна кожена чанта за документи и малка пътна чанта с марката „Самсонит“. Последният щрих бяха дискретни обици и изчистена златна верижка за врат. Задължението по кредитната ѝ карта се бе увеличило с още четирийсет и четири хиляди крони.

За първи път в живота си Лисбет Саландер дори имаше бюст. Тя затаи дъх, като се погледна в огледалото на вратата. Гърдите ѝ бяха също толкова фалшиви, колкото и самоличността на Моника Шолс. Бяха направени от латекс и закупени от магазин в Копенхаген, където пазаруваха травестити.

Бе готова за война.

Малко след девет се запъти към изискания хотел „Цимертал“, където бе запазила стая под името Моника Шолс. Той бе само на две пресечки от магазина. Тя даде бакшиш от сто крони на момчето, което ѝ помогна да качи току-що закупената пътна чанта, в която бе прибрала старата си. Апартаментът беше малък и струваше скромните двайсет и две хиляди крони на нощ. Тя бе резервирала една нощувка. Когато остана сама, се огледа наоколо. От прозореца ѝ се откриваше невероятно красив изглед към Цюрихското езеро, което обаче изобщо не я впечатли. За сметка на това тя прекара около пет минути пред огледалото, като се наблюдаваше с широко отворени очи. Пред нея стоеше съвсем непознат човек. Едрогърдестата Моника Шолс с руса коса на черта носеше по-голямо количество грим, отколкото Лисбет Саландер използваше за един месец. Тя изглеждаше… различно.

В осем и половина най-накрая успя да закуси с две чаши кафе и геврек със сладко в хотелския бар. Цена двеста и десет крони. Are these people nuts[156]?

МАЛКО ПРЕДИ ДЕСЕТ Моника Шолс остави чашата с кафе на масата, отвори капачето на мобилния си телефон и набра номера за свързване към интернет чрез модем в Хаваите. След три сигнала прозвуча тонът за включване. Модемът заработи. Моника Шолс въведе шестцифрен код чрез телефона си и изпрати под формата на SMS съобщение инструкциите за стартиране на програма, специално създадена от Лисбет Саландер за този случай.

Програмата заработи в Хонолулу от една анонимна интернет страница, намираща се на сървър, който уж принадлежeше на университета. Програмата беше проста. Единствената ѝ функция бе да изпрати инструкции за стартиране на друга програма на друг сървър. Тя бе разположена на съвсем обикновен комерсиален сайт за интернет услуги в Холандия. Тази програма, на свой ред, имаше за задача да открие огледалното копие на твърдия диск на Ханс-Ерик Венерстрьом и да поеме управлението на програмата, която съдържаше информация за всичките му банкови сметки по света, които наброяваха около три хиляди.

Интересуваше я само една. Лисбет Саландер бе забелязала, че Венерстрьом проверяваше сметката два пъти седмично. Ако той включеше компютъра си и отвореше точно този файл, всичко щеше да изглежда съвсем нормално. Програмата изпращаше информация за очакваните малки промени, изчислени на основата на движението по сметката му през последните шест месеца. Ако през следващите четирийсет и осем часа Венерстрьом влезеше в сметката и наредеше плащане или трансфер от сметката, програмата щеше услужливо да докладва, че въпросните действия са извършени. В действителност обаче измененията щяха да са реалност единствено на копието на твърдия диск в Холандия.

Моника Шолс затвори мобилния си телефон в мига, в който чу четири кратки тона, които потвърдиха стартирането на програмата.

ТЯ ИЗЛЕЗЕ ОТ „ЦИМЕРТАЛ“ и се разходи до банка „Хаузер Дженерал“, която бе разположена от другата страна на улицата. Там си бе уговорила среща с някой си директор Вангер за десет часа. Отиде три минути преди уговорения час и използва времето, за да позира пред охранителните камери, които я снимаха, докато вървеше към отдела с офиси за дискретни частни консултации.

– Имам нужда от помощ за извършването на определен брой трансакции – каза Моника Шолс на безупречен оксфордски английски. Когато отвори чантата за документи, изпусна неволно рекламна химикалка, която показваше, че тя бе отседнала в хотел „Цимертал“ и която директор Вангер вежливо вдигна от земята. Моника Шолс се усмихна закачливо и написа номера на сметката на тефтера, който лежеше на масата пред нея.

Директор Вангер ѝ хвърли един поглед и реши, че е разглезена щерка на някой богаташ.

– Това са няколко сметки в „Банка Крьоненфелд“ на Каймановите острови. Бих искала да бъде извършен автоматичен трансфер чрез поредица от клирингови кодове.

– Фройлайн Шолс, предполагам, че разполагате с всички необходими кодове? – попита той.

– Aber natürlich[157] – отвърна тя със силен акцент.

Бе очевидно, че бе изучавала немски само в училище и го владееше много слабо.

Започна да рецитира серии от шестнайсетцифрени номера, без нито веднъж да провери на какъвто и да било лист. Директор Вангер осъзна, че го очаква предиобед на усилена работа, но срещу четири процента от трансферните суми бе готов да пропусне обяда.

ОТНЕ ПОВЕЧЕ време, отколкото бе предполагала. Моника Шолс напусна банка „Хаузер Дженерал“ малко след дванайсет на обяд, което означаваше леко изоставане от графика, и се върна пеша до хотел „Цимертал“. Мина през рецепцията, след което се качи в стаята си и свали новите си дрехи. Тя запази латексовия бюст, но смени перуката си с тази на Ирене Несер, която имаше руса, дълга до раменете коса. Облече по-удобни дрехи: ботуши на висок ток, черен панталон, обикновен пуловер и красиво черно кожено яке от магазин „Малунгсбедн“ в Стокхолм. Огледа се критично в огледалото. Не изглеждаше неглиже, но не приличаше и на някоя богата наследница. Преди Ирене Несер да напусне стаята, тя сортира част от облигациите и ги прибра в тънка папка.

В един и пет, с няколко минути закъснение, влезе в банка „Дорфман“, която се намираше на около седемдесет метра от банка „Хаузер Дженерал“. Ирене Несер предварително си бе уговорила среща с някой си директор Хаселман. Тя се извини за закъснението. Говореше безупречен немски с норвежки акцент.

– Няма проблем, фройлайн – отвърна директор Хаселман. – С какво мога да ви бъда полезен?

Ирене Несер постави папката на масата пред него.

Директор Хаселман прегледа съдържанието ѝ първо съвсем набързо, после малко по-внимателно. Вдигна вежди и се усмихна учтиво.

Тя откри пет анонимни сметки с възможност за управление по интернет, чийто скрит титуляр бе едно фиктивно дружество в Гибралтар с на пръв поглед неизвестен собственик. То, от своя страна, бе регистрирано от местен агент за недвижими имоти, за което тя му бе заплатила петдесет хиляди крони от заетите от Микаел Блумквист пари. Лисбет осребри петдесет облигации и внесе парите по сметките. Всяка облигация бе на стойност от един милион крони.

ПОСЕЩЕНИЕТО в банка „Дорфман“ също се проточи, така че тя изостана още повече от графика си. Нямаше начин да успее да приключи с делата си, преди банките да затворят. Затова Ирене Несер се върна в Хотел „Матерхурн“, където в продължение на един час направи всичко възможно да я забележат и констатират присъствието ѝ. Но се оттегли рано, тъй като я болеше глава. Купи си хапчета против главоболие от рецепцията на хотела и поръча събуждане за осем сутринта, след което се прибра в стаята си.

Наближаваше пет часа и всички европейски банки бяха затворили. За сметка на това обаче тези в Америка току-що започваха работа. Тя включи лаптопа си и влезе в интернет през мобилния си телефон. Отдели един час, за да изпразни сметките, които бе открила в банка „Дорфман“ малко по-рано същия ден.

Раздели парите на малки суми и ги използва, за да заплати фактури на голям брой фиктивни фирми по целия свят. Когато приключи, парите отново се намираха в „Банка Крьоненфелд“ на Каймановите острови, но в съвсем друга сметка.

Ирене Несер сметна, че първата част от парите вече бе защитена и проследяването им беше почти невъзможно. Тя извърши едно-единствено плащане; около един милион крони бяха прехвърлени на сметка, към която бе свързана кредитната карта в портмонето ѝ. Тази сметка бе притежание на анонимна фирма с името „Wasp Enterprises“, регистрирана в Гибралтар.

НЯКОЛКО МИНУТИ ПО-КЪСНО момиче с руса подстригана на черта коса напусна „Матерхурн“ през една странична врата на хотелския бар. Моника Шолс се разходи до хотел „Цимертал“, кимна вежливо на рецепционистката и се качи с асансьора до стаята си.

След това посвети доста дълго време, за да се дегизира с „бойната униформа“ на Моника Шолс, да оправи грима си и да нанесе още един допълнителен слой от крема с телесен цвят върху татуировката на врата си. След това слезе в ресторанта на хотела и вечеря невероятно вкусно рибно блюдо. Поръча си бутилка вино от определена реколта, за което никога не бе чувала, но което струваше хиляда и двеста крони. Изпи около чаша и заряза остатъка на масата, след което се качи в стаята си. Остави бакшиш от около петстотин крони, за да може персоналът да я запомни.

Позволи на един подпийнал млад италианец с аристократично име, което тя не се постара да запомни, да я ухажва в продължение на три часа. Поделиха си две бутилки шампанско, от които тя изпи около чаша.

Към единайсет часа пияният ѝ кавалер се наведе напред и стисна фриволно бюста ѝ. Тя доволна хвана ръката му и я положи на масата. Той явно не разбра, че бе стиснал мек латекс. От време на време бяха твърде шумни, с което предизвикаха известно раздразнение у останалите гости. Когато Моника Шолс забеляза, че един от охраната започна да ги гледа навъсено малко преди полунощ, тя помогна на италианския си приятел да се качи до стаята си.

Докато той бе в банята, тя напълни чаша червено вино. После разгърна навит лист хартия и разтвори във виното таблетка „Рухипнол“[158]. Италианецът се трупяса свит на леглото една минута след като се бяха чукнали. Тя разхлаби възела на вратовръзката му, свали му обувките и го зави с одеяло. Изми чашите в банята и ги подсуши, преди да си отиде в стаята.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН МОНИКА ШОЛС закуси в стаята си в шест часа, остави тлъст бакшиш и освободи стаята в хотел „Цимертал“ преди седем. Преди това обаче отдели пет минути, за да изтрие всички пръстови отпечатъци от дръжките на вратите, гардеробите, тоалетните, телефонната слушалка и останалите предмети в стаята, които бе докосвала.

Ирене Несер освободи стаята в хотел „Матерхурн“ в осем и половина, веднага след като я събудиха. Взе си такси и заключи чантите си в гардероб на гарата. През следващите няколко часа посети девет частни банки, в които осребри част от облигациите от Каймановите острови. В три часа следобед бе осребрила около десет процента от тях и бе внесла парите в около трийсетина анонимни сметки. Тя събра останалите облигации и ги остави на съхранение в банков сейф.

Ирене Несер трябваше да се отбие на още няколко места в Цюрих, но това не бе спешно.

В ЧЕТИРИ И ПОЛОВИНА СЛЕДОБЕД Ирене Несер взе такси до летището, където посети дамската тоалетна и наряза паспорта и кредитната карта на Моника Шолс на малки парченца, които пусна в тоалетната чиния. Ножицата хвърли в едно кошче. След 11 септември 2001 година бе неразумно да привличаш вниманието на полицията, като носиш остри предмети в багажа си.

Ирене Несер се качи на полет GD890 до Осло, където взе специалния автобус до централната железопътна гара. Там отиде в тоалетната и сортира дрехите си. Разпредели принадлежностите на Моника Шолс, тоест перуката на черта и марковите дрехи, в три пластмасови торбички, които хвърли в различни контейнери и кошчета за смет до гарата. Златната верижка и обеците бяха дизайнерски украшения, които можеха да бъдат проследени; те заминаха в една канавка.

След известно колебание и безпокойство Ирене Несер реши да запази фалшивия латексов бюст.

След това осъзна, че не разполага с особено много време, изгълта набързо един хамбургер в „Макдоналдс“, като едновременно с това прехвърляше съдържанието от ексклузивната чанта за документи в старата си пътническа чанта. Преди да си тръгне, остави празната чанта за документи под масата. Тя си купи кафе лате в картонена чаша от едно малко магазинче и се затича към нощния влак за Стокхолм. Успя да се качи точно преди да затворят вратите. Бе резервирала едноместно купе.

Заключи вратата и за първи път от две денонощия насам усети, че нивото на адреналин в кръвта ѝ бе спаднало. Тя отвори прозореца на купето и наруши забраната за пушене, като запали цигара. Остана права и отпиваше малки глътки от кафето си, докато влакът напускаше Осло.

Прегледа мислено списъка си, за да е сигурна, че не бе забравила някой дребен детайл. След малко сбърчи чело и пребърка джобовете на якето си. Извади рекламната химикалка на хотел „Цимертал“ и я гледа замислено няколко минути, преди да я изхвърли през открехнатия прозорец.

След петнайсет минути се пъхна в леглото си и почти веднага заспа.