Мъжете, които мразеха жените

Глава 4 Понеделник, 23 декември – четвъртък, 26 декември

ЕРИКА ОСТАНА при Микаел Блумквист през уикенда. Общо взето, напускаха леглото само за да отидат до тоалетната и да се нахранят, но се любеха през цялото време. Часове наред лежаха с крака един към друг и обсъждаха бъдещето, преценяваха последствията, възможностите и рисковете. После дойде понеделник, денят преди Бъдни вечер, и Ерика го целуна за довиждане с думите until the next time[30] и се върна при мъжа си.

Микаел прекара понеделника, като първо изми чиниите, след това изчисти, а накрая се отправи към редакцията, за да освободи кабинета си. Нямаше никакво намерение да напуска завинаги вестника, но най-накрая бе успял да убеди Ерика колко е важно за „Милениум“ известно време да не бъде асоцииран с Микаел Блумквист. За момента смяташе да работи от апартамента си на улица „Белмансгатан“.

В редакцията нямаше никого. Служителите бяха в коледна ваканция. Той подреждаше документите и книгите си в един кашон, когато телефонът звънна.

– Мога ли да разговарям с Микаел Блумквист? – попита ведър непознат глас.

– На телефона.

– Извинете, че ви безпокоя преди празниците. Казвам се Дирх Фроде.

Микаел автоматично записа името и часа.

– Аз съм адвокат. Един от клиентите ми много би искал да разговаря с вас.

– Ами предайте му да ми се обади.

– Искам да кажа, че би искал да се срещнете лично.

– Окей, запазете си час и го изпратете в редакцията. Само че трябва да побързате, защото вече си разчиствам бюрото.

– Клиентът ми предпочита вие да го посетите. Той живее в Хедестад – на три часа път оттук с влак.

Микаел спря да сортира документите си. Масмедиите имат уникалната способност да привличат всевъзможни луди, които искат да доставят безумни сведения. Няма вестникарска редакция в света, която да не е получавала обаждания от уфолози, графолози, сциентолози, параноици и всякакви люде, които се занимават с теории на конспирацията.

Микаел веднъж присъства на лекция на писателя Карл Алвар Нилсон в АБФ[31] по случай годишнина от убийството на министър-председателя Улоф Палме. Лекцията бе изключително сериозна, а сред присъстващите беше дори Ленарт Будстрьом, както и други стари приятели на Палме. Наред с тях имаше и куп любители на мистерии. Като например една жена на около четирийсет, която хвана микрофона по време на задължителната пауза за задаване на въпроси, след което сниши глас и зашепна едва чуто. Това само по себе си обещаваше интересна развръзка и никой не остана особено изненадан, като я чу да казва: „Аз знам кой уби Улоф Палме.“ От трибуната ѝ отвърнаха иронично, че ако действително притежава подобна сензационна информация, то би било в интерес на всички веднага да я сподели с разследващите случая органи. Жената веднага прошепна в отговор, че не би могла да го стори, защото било твърде рисковано.

Микаел се чудеше дали Дирх Фроде не бе поредният духовит радетел на истината, който възнамеряваше да му разкрие в коя тайна лудница Сепо[32] извършва експерименти върху начините за контрол на съзнанието.

– Аз не правя посещения по домовете – отвърна Микаел дръпнато.

– В такъв случай се надявам, че ще успея да ви убедя да направите изключение. Клиентът ми е над осемдесетгодишен и едно пътуване до Стокхолм би било твърде изморително за него. Ако продължите да настоявате, разбира се, ще измислим нещо, но, честно казано, би било по-добре, ако бъдете така добър и…

– Кой е клиентът ви?

– Предполагам, че сте чували името му във връзка с работата си. Хенрик Вангер.

Микаел потресен се облегна назад. Хенрик Вангер – естествено, че знаеше кой е. Индустриалец и бивш главен директор на концерна „Вангер“, чиято дейност в миналото обхващаше дъскорезници, гори, мини, стомана, металопреработвателна промишленост, текстилни изделия, производство и експорт. Хенрик Вангер бе едно от най-големите имена от сферата на индустрията на своето време, бе известен като честен старомоден патриарх, който не свежда глава пред трудностите. Той бе един от стожерите на шведската индустрия, могъщ представител на старата школа като Матс Карлгрен от „МоДо“ и Ханс Вертен от добрата стара „Електролукс“. Гръбнакът на индустрията на шведската социална държава и така нататък.

През последните двайсет години обаче концернът „Вангер“, чиято дейност все още бе семеен бизнес, стана жертва на структурна рационализация, борсови и банкови кризи, конкуренция от Азия, намален износ и други злощастни събития, които го върнаха много назад. Днес начело на компанията стоеше Мартин Вангер. Микаел асоциираше това име с един нисък закръглен мъж с буйна коса, когото бе зървал от време на време по телевизията, но не познаваше особено добре. Вече сигурно имаше двайсет години, откакто Хенрик Вангер се бе оттеглил, а Микаел дори не знаеше дали бе жив.

– Защо Хенрик Вангер иска да се срещне с мен? – попита съвсем естествено Микаел.

– Съжалявам. Аз съм адвокат на Хенрик Вангер от много години, но той сам трябва да ви обясни какво иска. Мога да ви кажа обаче, че той би желал да говори с вас за работа.

– Работа? Нямам ни най-малко желание да започна работа за компания „Вангер“. Да не би да имат нужда от пресаташе?

– Не става въпрос за такава работа. Не знам как точно да го кажа, но Хенрик Вангер изключително много държи да се срещне и консултира с вас по един личен въпрос.

– Думите ви са повече от двусмислени.

– Съжалявам. Има ли някакъв начин да ви убедя да посетите Хедестад? Ние, разбира се, ще покрием пътните ви разноски и ще ви заплатим приемлив хонорар.

– Обаждате се в малко неподходящ момент. Имам да свърша някои неща… А и предполагам, че сте прочели заглавията от последните дни.

– Аферата „Венерстрьом“? – изсмя се внезапно Дирх Фроде в другия край на линията. – Да, тя определено е забавна. Но ако трябва да бъдем честни, именно цялата олелия покрай процеса насочи Хенрик Вангер към вас.

– Така ли? И кога точно Хенрик Вангер би искал да го посетя? – поинтересува се Микаел.

– Колкото се може по-скоро. Утре е Бъдни вечер и предполагам, че няма да искате да работите. Какво ще кажете за 26 декември? Или в някой от дните между Коледа и Нова година?

– Значи работата не търпи отлагане. Съжалявам, но ако не ми дадете някакво приемливо обяснение за характера на това посещение…

– Моля ви, уверявам ви, че поканата е напълно сериозна. Хенрик Вангер иска да се консултира единствено с вас и с никого другиго. Би желал да ви възложи една задача срещу заплащане, ако проявите интерес. Аз съм само посредник. Той сам трябва да ви обясни за какво става въпрос.

– Това е един от най-абсурдните разговори, които съм водил напоследък. Нека да си помисля. Как мога да се свържа с вас?

МИКАЕЛ ОСТАНА СЕДНАЛ, след като затвори телефона, и се загледа в купчината боклук на бюрото. Изобщо не можеше да проумее защо Хенрик Вангер ще иска да се среща с него. Микаел всъщност не изгаряше от желание да пътува до Хедестад, но адвокат Фроде успя да събуди любопитството му.

Той включи компютъра си, отвори страницата www.google.com и написа в полето за търсене „компания „Вангер“. Получи стотици резултати – „Вангер“ може и да не бе един от водещите концерни, но въпреки това името му се срещаше почти всеки ден в пресата. Микаел запази дузина статии, които анализираха компанията, след което вписа последователно в карето за търсене имената на Дирх Фроде, Хенрик Вангер и Мартин Вангер.

Мартин Вангер присъстваше в интернет пространството в ролята си на настоящ изпълнителен директор на компанията „Вангер“. Адвокат Дирх Фроде бягаше от популярността, бе член на ръководството на голфклуба на Хедестад. Името му се свързваше още с дейността на „Ротари“. Хенрик Вангер се споменаваше изключително в текстове, които описваха историята на компанията „Вангер“, с едно изключение. Местният вестник „Хедестадс курирен“ бе решил преди две години да уважи бившия индустриален магнат по случай рождения му ден и един от репортерите бе направил кратък портрет. Микаел принтира няколко от текстовете, които му се струваха по-важни, и накрая получи папка от петдесет страници. След това доразчисти бюрото си, прибра всичко в кашоните и тръгна към къщи. Не бе сигурен кога и дали някога щеше да се върне.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР прекара Бъдни вечер в санаториума „Епелвикен“ в Упландс-Висбю. Носеше със себе си тоалетна вода на Диор и английски кейк от „Аленс“[33] за подарък. Пиеше кафе и наблюдаваше четирийсет и шест годишната жена, която непохватно се опитваше да развърже панделката на коледния подарък. Саландер я гледаше нежно, но продължаваше да я изпълва недоумение, че непознатата жена пред нея бе майка ѝ. Колкото и да се опитваше, не можеше да открие дори най-малка прилика нито в характера ѝ, нито във външния ѝ вид.

Накрая майка ѝ се предаде и погледна безпомощно пакета. Бе имала и по-добри дни от днешния. Лисбет Саландер побутна към нея ножицата, която през цялото време бе лежала на видно място на масата, а жената изведнъж грейна, сякаш се бе събудила от сън.

– Сигурно мислиш, че съм глупава.

– Не, мамо. Не си глупава. Просто животът е несправедлив.

– Виждала ли си сестра си?

– Не, от доста време не съм.

– Тя никога не ме посещава.

– Знам, мамо. И при мен не идва.

– Работиш ли?

– Да. Справям се добре.

– Къде живееш? Не знам дори къде живееш.

– В стария ти апартамент на улица „Лундгатан“. Нанесох се там преди няколко години. Прехвърлиха го на мое име.

– Може би през лятото ще мога да ти дойда на гости.

– Да, през лятото.

Майка ѝ най-накрая успя да отвори коледния подарък и подуши щастливо парфюма.

– Благодаря, Камила – рече тя.

– Лисбет. Аз съм Лисбет. Камила е сестра ми.

Майка ѝ се притесни. Лисбет Саландер ѝ предложи да отидат до стаята с телевизора.

На Бъдни вечер МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ прекара часа на Доналд Дък по телевизията с дъщеря си Пернила в Сулентуна – в дома на бившата си съпруга Моника и новия ѝ мъж. Носеше коледен подарък на Пернила. С Моника обсъдиха въпроса и решиха да ѝ подарят „Айпод“, вид мп-3 – плейър, не по-голям от кибритена кутийка, който можеше да побере цялата колекция дискове на Пернила, която никак не беше малка. Беше доста скъп подарък.

Баща и дъщеря прекараха един час заедно в стаята ѝ на втория етаж. Микаел се бе развел с майката на Пернила, когато тя беше само на пет, а на седем години детето вече имаше доведен баща. Не че Микаел отбягваше да контактува с нея – Пернила му ходеше на гости един-два пъти месечно, а освен това оставаше за по една седмица в хижата в Сандхамн. Не че и Моника се опитваше да пречи на срещите им или пък Пернила се чувстваше зле в компанията на баща си – даже напротив, винаги се разбираха прекрасно, когато бяха заедно. Но Микаел бе оставил дъщеря си да прецени колко често иска да го вижда, особено след като Моника се омъжи повторно. Дори бяха прекъснали връзките за доста дълго, след като тя навърши тринайсет, а срещите им отново бяха зачестили през последните две години.

Дъщеря му бе следила процеса без грам съмнение в правотата на думите на Микаел – той бе невинен, но нямаше как да го докаже.

Разказа му за едно момче от съседния клас в гимназията, с което евентуално би могла да тръгне, и го изненада, като сподели, че е станала член на местна църква и се определя като вярваща. Микаел се въздържа от коментари.

Предложиха му да остане за вечеря, но той отказа; вече бе обещал на сестра си да прекара Бъдни вечер със семейството ѝ в къщата им в квартала на юпитата край Стекет.

Същата сутрин бе получил покана и от Ерика да празнува Коледа с нея и мъжа ѝ в Салтшьобаден. Той обаче бе отказал с абсолютната убеденост, че въпреки благосклонното си отношение към драматичния им любовен триъгълник Грегер Бекман не би могъл се примири с всичко, а Микаел нямаше ни най-малко желание да проверява докъде се простира границата на търпението му. Ерика бе възразила с думите, че именно съпругът ѝ бил предложил да го поканят, и го подразни, че не му стиска да участва в истинска тройка. Микаел се бе разсмял – Ерика знаеше, че той бе стопроцентово хетеросексуален, и предложението ѝ всъщност бе шега. Въпреки това решението на Микаел да не прекара Бъдни вечер на интимно тържество със съпруга на любовницата си бе непоклатимо.

И така той почука на вратата на сестра си Аника Блумквист, по мъж Джианини, точно когато двете ѝ деца, съпругът ѝ с италианско потекло и цял взвод роднини от негова страна се канеха да нарежат коледната шунка. Цял следобед Микаел трябваше да отговаря на въпроси за процеса и да изслушва най-различни добронамерени, но напълно безсмислени съвети.

Единственият човек, който не коментираше присъдата, бе сестрата на Микаел. Но пък, от друга страна, тя беше единственият адвокат в стаята. Аника бе завършила Юридическия факултет, след което в продължение на няколко години бе работила като практикант в съда, а впоследствие и като помощник-прокурор, преди да отворят с няколко приятели собствено адвокатско бюро на „Кунгсхолмен“. Беше специализирала семейно право и Микаел така и не усети кога по-малката му сестра бе започнала да се появява в различни вестници и да взема участие в телевизионни дебати в ролята на всеизвестна феминистка и защитник на правата на жените. Тя често представляваше жени, преследвани или заплашвани от законните си съпрузи или гаджетата си.

Докато Микаел ѝ помагаше да сервира кафето, тя сложи ръка върху неговата и го попита как се чувства. Той ѝ обясни, че се чувства ужасно.

– Тогава следващия път се довери на истински адвокат – рече му тя.

– В този случай нямаше никакво значение кой ми е адвокат.

– Какво стана в действителност?

– Хайде да го оставим за друг път, сестричке.

Тя го прегърна и го целуна по бузата, след което взе коледния сладкиш и кафените чаши и излезе от стаята.

Към седем часа Микаел се извини и попита дали може да използва телефона в кухнята. Обади се на Дирх Фроде, около него се чуваха сума ти гласове.

– Весела Коледа – поздрави го Фроде. – Взехте ли решение?

– В момента нямам друго занимание, а и вие успяхте да събудите любопитството ми. Ще дойда на 26 декември, ако е удобно.

– Чудесно, чудесно. Само да знаехте колко ме зарадва решението ви. Извинете ме, децата и внуците ми са на гости и едва ви чувам. Може ли да ви се обадя утре, за да се уговорим за час?

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЪЖАЛИ за решението си още преди края на вечерта, но му се стори твърде сложно да се обажда и да отменя уговорката, така че на 26 декември се качи на влака и потегли на север. Микаел имаше книжка, но така и не си купи кола.

Фроде се оказа прав, че пътуването не бе кой знае колко дълго. Микаел подмина град Упсала, след който се заниза рядката върволица от малки промишлени градчета покрай крайбрежието на Норланд. Хедестад бе от най-малките, на един час път северно от Йевле.

През нощта срещу 26 декември се бе развихрила снежна буря, но после времето се беше прояснило. Когато Микаел слезе на перона, го блъсна леденостуден въздух. Той веднага осъзна, че се бе облякъл твърде леко за времето през зимата в Норланд, но Дирх Фроде знаеше как изглежда и прояви добрината да го намери още на перона и бързо да го отведе до един топъл мерцедес. Почистването на снега в Хедестад се вихреше с пълна сила, а Фроде лавираше между високи снежни преспи. Снегът създаваше екзотика, която липсваше на Стокхолм, и Микаел имаше чувството, че бе попаднал в друг свят. Въпреки това той бе само на три часа път от площад „Сергел“[34]. Микаел хвърли един поглед на адвоката. Мъжът имаше кокалесто лице, рядка бяла, късо подстригана коса, голям нос и очила с дебели стъкла.

– За първи път ли сте в Хедестад? – попита Фроде.

Микаел кимна.

– Стар промишлен град с пристанище. Не е особено голям, само двайсет и четири хиляди жители. Хората обаче се чувстват добре тук. Хенрик живее в Хедебю, точно до южния подстъп към града.

– И вие ли живеете тук? – попита Микаел.

– Така се получи. Аз съм родом от Сконе, но започнах работа при Вангер веднага след като завърших, през 1962 година. Аз съм корпоративен адвокат, с годините с Хенрик станахме и приятели. Днес всъщност съм пенсионер, а Хенрик е единственият ми клиент. Той, разбира се, също е пенсионер и не се нуждае особено често от услугите ми.

– Само когато иска да си уреди среща с журналисти със съмнителна слава.

– Не се подценявайте. Не сте единственият, който е загубил битка с Ханс-Ерик Венерстрьом.

Микаел погледна косо Фроде, не бе сигурен как трябва да тълкува тази реплика.

– Да не би тази покана да има нещо общо с Венерстрьом? – попита той.

– Не – отвърна Фроде. – Не може да се каже обаче, че Хенрик Вангер принадлежи към приятелския кръг на Венерстрьом, така че той проследи с интерес процеса. Но иска да се срещне с вас по друг повод.

– За който не искате да ми разкажете.

– Не е моя работа да ви разказвам. Предвидили сме, че ще нощувате в дома на Хенрик Вангер. Но ако предпочитате, можем да ви запазим стая в хотел „Стура хотелет“ в центъра.

– Няма нужда, може дори да се кача на вечерния влак за Стокхолм.

Пътят към Хедебю все още не бе разчистен, така че Фроде маневрираше с колата по заледени следи от гуми. Градчето представляваше съхранено кътче от промишлено селище с дървени постройки край бреговете на Ботническия залив. В околностите му имаше по-модерни и големи къщи. То се простираше не само на сушата, но и на един хълмист остров, до който се стигаше по мост. На брега, точно до подпорите на моста, имаше малка бяла каменна църква, а срещу нея светеше старомодна реклама със следния текст: „Кафене и пекарница Сузане“. Фроде продължи напред още стотина метра и зави наляво в един току-що почистен от снега двор пред каменна къща. Тя бе твърде малка за феодално имение, но значително по-голяма от останалите постройки и нямаше никакво съмнение, че именно тук живееше собственикът.

– Това е имението на Вангер – рече Дирх Фроде. – Някога кипеше от живот, но днес къщата е дом единствено на Хенрик и една икономка. Има предостатъчно гостни стаи.

Те слязоха от колата. Фроде му даде знак с ръка да вървят на север.

– Традицията повелява тук да живее директорът на концерна „Вангер“, но Мартин Вангер искаше нещо по-модерно и затова построи къщата в края на носа.

Микаел се огледа наоколо. Не можеше да престане да се чуди каква лудост го бе прихванала, че да приеме поканата на адвокат Фроде. Той реши да се върне в Стокхолм още същата вечер, ако е възможно. Пред входа имаше стъпало, но външната врата се отвори, преди да успеят да стигнат до нея. Микаел веднага позна Хенрик Вангер благодарение на снимките в интернет.

Той бе по-млад от тях, но все още изглеждаше изненадващо жизнен за човек на осемдесет и две години. Тялото му бе жилесто, със строго грубо лице и гъста сресана назад бяла коса – явно в рода му нямаше плешиви. Носеше добре изгладен тъмен панталон, бяла риза и вехта кафява жилетка. Имаше малък мустак и тънки извити вежди.

– Аз съм Хенрик Вангер – поздрави той. – Благодаря, че приехте поканата да ме посетите.

– Здравейте. Да, тя бе доста изненадваща.

– Влезте вътре на топло. Приготвил съм едната стая за гости. Искате ли да се освежите малко? Ще вечеряме по-късно. Това е Ана Нюгрен, тя се грижи за мен.

Микаел стисна набързо ръката на ниска жена над шейсетте, която взе палтото му и го закачи в един гардероб. Тя предложи на Микаел пантофи заради течението под вратите.

Микаел благодари и веднага се обърна към Хенрик Вангер.

– Не съм сигурен, че ще остана за вечеря. Зависи от малката ви игричка.

Хенрик Вангер и Дирх Фроде се спогледаха. Двамата мъже се разбираха без думи, по някакъв непонятен за Микаел начин.

– Мисля, че е време да ви оставя – каза Дирх Фроде. – Трябва да се прибирам и да укротя внуците, преди да са съборили къщата.

Той се обърна към Микаел.

– Аз живея от другата страна на моста, като свърнете надясно. На пет минути пеша оттук. Третата къща до водата, след сладкарницата. Ако имате нужда от мен, просто ми позвънете.

Микаел използва случая да пъхне ръка в джоба на палтото си и да пусне касетофона. „Не, не съм параноичен!“ Той нямаше представа какво иска Хенрик Вангер, но след спора с Ханс-Ерик Венерстрьом от последната година искаше да има информация черно на бяло за всички странни случки от живота си, а внезапната покана да дойде в Хедестад определено спадаше към тази категория.

Бившият промишлен лъв потупа Дирх Фроде по рамото за довиждане, затвори външната врата и насочи цялото си внимание към Микаел.

– В такъв случай е най-добре да започна. Това не е игра. Искам да говоря с вас, но това, което имам да кажа, ще отнеме малко повече време. Искам да ви помоля първо да ме изслушате и чак тогава да решите. Вие сте журналист и аз искам да ви наема за едно разследване. Ана е сервирала кафе в кабинета ми на втория етаж.

МИКАЕЛ ПОСЛЕДВА Хенрик Вангер. Влязоха в правоъгълен кабинет, около четирийсет квадратни метра, точно под фронтона. Едната дълга стена бе закрита от десетметрова секция, която стигаше от пода до тавана. Книгите по рафтовете ѝ представляваха невероятна смесица от художествена литература, биографии, исторически творби и справочници по търговия и промишленост. Имаше още и папки формат А4. Книгите не бяха подредени по определен ред. Явно библиотеката не бе просто за красота и Микаел си направи извода, че Хенрик Вангер бе четящ човек. Пред другата дълга стена имаше тъмно дъбово бюро, обърнато с лице към стаята. Над него висяха множество картини с хербаризирани цветя, педантично подредени в равни редове.

От прозореца на фронтона се откриваше изглед към моста и църквата. В стаята имаше още гарнитура с маса за сервиране, на която Ана бе подредила порцеланови чаши, термос и домашно изпечени кифлички и сладкиши.

Хенрик Вангер го покани с ръка да седне, но Микаел се престори, че не разбира. Вместо това, изпълнен с любопитство, се разходи из стаята, като първо разгледа библиотеката, а след това и стената с картините. Бюрото бе почти празно, имаше само няколко листа на купчина. Съвсем на ръба му бе поставена рамка със снимка на младо тъмнокосо момиче. То бе красиво, със закачлив блясък в очите. „Една млада дама, която съвсем скоро ще стане опасна“, помисли си Микаел. Очевидно снимката бе направена по повод на първото ѝ причастие и явно беше стояла на бюрото в продължение на много години, защото вече бе избеляла. Микаел изведнъж усети, че Хенрик Вангер го наблюдаваше.

– Спомняш ли си я, Микаел? – попита той.

– Да си я спомням? – вдигна вежди Микаел.

– Да, ти си я срещал. Всъщност това не е първият път, в който влизаш в тази стая.

Микаел се огледа и поклати глава.

– Не, пък и как ли би могъл да си спомняш. Аз познавах баща ти. Кърт Блумквист работи за мен като електротехник и машинен инженер на няколко пъти през петдесетте и шейсетте години. Той бе много способен мъж. Ти прекара тук цялото лято на шейсет и трета, докато сменяхме машинното оборудване на хартиената фабрика тук, в Хедестад. Бе трудно да намерим дом за семейството ти и решихме проблема, като ви настанихме в малката дървена къщичка от другата страна на пътя. Можеш да я видиш от прозореца.

Хенрик Вангер се приближи до бюрото и взе снимката.

– Това е Хариет Вангер, внучка на брат ми Ричард Вангер. Тя те гледаше от време на време през лятото. Тогава бе двегодишен и караше третата. А може да си бил и на три, не помня. Тя бе на дванайсет.

– Моля да ме извините, но не си спомням нищо от това.

Микаел дори не бе напълно убеден, че Хенрик Вангер казва истината.

– Разбирам. Аз обаче те помня. Ти търчеше по целия двор с Хариет по петите.Чувах плача ти, когато се спънеше и паднеше. Спомням си, че веднъж ти подарих една играчка, жълт тенекиен трактор, с който аз самият си бях играл като дете, а ти направо го обожаваше. Мисля, че не бъркам цвета.

Микаел изведнъж изстина. Той всъщност помнеше жълтия трактор. Когато порасна, го държеше за красота на етажерката в стаята си.

– Спомняш ли си? Помниш ли играчката?

– Да. Може би ще се зарадвате, като ви кажа, че този трактор още е невредим и се намира в Музея на играчките на площад „Марияторйет“ в Стокхолм. Дарих го преди десет години, когато събираха стари оригинални играчки.

– Наистина ли? – Хенрик Вангер се разсмя щастливо. – Нека ти покажа…

Възрастният мъж отиде до секцията и извади от един от по-долните рафтове фотоалбум. Микаел забеляза, че му бе трудно да се навежда и бе принуден да се подпре на етажерката, за да се изправи. Хенрик Вангер му направи знак с ръка да седне на дивана, докато той разлистваше албума. Явно търсеше нещо конкретно и почти веднага остави албума на масичката. Посочи една черно-бяла любителска снимка, в долния край на която се виждаше сянката на фотографа. На преден план имаше малко светло момченце с къси панталонки, което се бе втренчило в апарата с учуден и леко уплашен поглед.

– Това си ти през онова лято. Родителите ти се виждат на заден план, седнали на градинските мебели. Майка ти закрива леко Хариет, а момчето отляво на баща ти е брат ѝ – Мартин Вангер, който днес управлява концерна.

Микаел веднага позна родителите си. Личеше си, че майка му е бременна, сестра му скоро щеше да се роди. Той гледаше снимката със смесени чувства, а Хенрик Вангер му наля кафе и побутна към него чинията с кифличките.

– Знам, че баща ти е покойник. А майка ти – тя жива ли е още?

– Не – отвърна Микаел. – Почина преди три години.

– Тя бе приятна жена. Отлично си я спомням.

– Сигурен съм, че не ме повикахте тук, за да си говорим за родителите ми.

– Много си прав. От няколко дни подготвям какво да ти кажа, а ето че сега, когато най-накрая стоиш пред мен, не знам откъде да започна. Предполагам, че си потърсил малко информация за мен, преди да дойдеш. Знаеш, че в миналото имах силно влияние върху шведската промишленост и пазара на труда. Днес съм старец, който вероятно скоро ще си отиде от този свят, и може би именно смъртта е най-подходящото начало за този разговор.

Микаел отпи глътка черно кафе, приготвено в джезве. Чудеше се как ли щяха да се развият нещата.

– Имам болки в бедрото и ми е трудно да ходя на дълги разходки. Един ден сам ще усетиш как силите постепенно напускат старите хора. Но не страдам от деменция или психическо разстройство. Не съм обсебен от мисълта за смъртта, но вече съм на такава възраст, когато трябва да приема, че времето ми почти е изтекло. Настъпва един момент, когато човек иска да си направи равносметка и да доведе докрай недовършените дела. Разбираш ли какво искам да кажа?

Микаел кимна. Хенрик Вангер говореше с ясен и твърд глас и Микаел отдавна бе разбрал, че човекът пред него не е сенилен или изкуфял.

– Най-интересно ми е защо съм тук – повтори той.

– Помолих те да дойдеш, защото бих искал да ми помогнеш с равносметката, за която говорех. Имам няколко недовършени дела.

– Защо точно аз? Искам да кажа… защо смятате, че бих могъл да съм ви от полза?

– Защото точно бях започнал да обмислям възможността да наема някого, когато името ти се появи в медийното пространство във връзка с аферата „Венерстрьом“. Аз все пак знаех кой си. А може би и защото седеше на коленете ми като фъстък – той махна с ръка. – Не, не ме разбирай погрешно. И през ум не ми минава, че ще искаш да ми помогнеш по сантиментални причини. Просто ти обяснявам защо реших да се обадя точно на теб.

Микаел се изсмя приятелски.

– Ех, само дето нямам ни най-малък спомен за тези колене. Но откъде знаете кой съм? Искам да кажа, все пак съм бил тук през шейсетте.

– Извини ме, не си ме разбрал правилно. Вие се преместихте в Стокхолм, където баща ти започна работа в предприятието „Сариндеш Меканиска“. То бе едно от многото в концерна „Вангер“ и именно аз уредих да го назначат. Той нямаше образование, но аз много добре знаех на какво е способен. Срещах баща ти няколко пъти през годините, когато имах работа в „Сандеш“. Не бяхме близки приятели, но се спирахме да си поприказваме. Последния път, когато го видях, бе година преди смъртта му. Тогава ми каза, че си приет в Журналистическия факултет. Бе много горд. Малко след това ти стана известен покрай случая с онази банда банкови обирджии – Кале Блумквист и така нататък. Не те изпусках от поглед и прочетох доста твои статии през годините. А и често разгръщам „Милениум“.

– Ясно, разбирам. Но какво точно искате да направя?

ХЕНРИК ВАНГЕР СВЕДЕ ПОГЛЕД към ръцете си за миг, след което отпи от кафето, сякаш имаше нужда от кратка почивка, преди най-накрая да стигне до същината на въпроса.

– Микаел, преди да започна, искам да се договорим за нещо. Имам две задачи за теб. Една, която е претекст, и същинската, за която ставаше въпрос досега.

– За каква договорка става дума?

– Ще ти разкажа една история в две части. Първата е за семейство Вангер. Това всъщност е претекстът. Тя е дълга и мрачна, но аз ще се опитам да се придържам към неукрасената истина. Втората част на историята е посветена на истинската ми задача за теб. Мисля, че разказът ми ще ти се стори отчасти… пълна лудост. Това, което искам от теб, е да ме изслушаш, да чуеш какво бих желал да направиш и какво ти предлагам в замяна и чак тогава да решиш дали ще приемеш работата, или не.

Микаел въздъхна. Бе очевидно, че Хенрик Вангер нямаше никакво намерение да изложи молбата си кратко и ясно, така че да успее да хване вечерния влак. Микаел бе убеден, че ако сега се обадеше на Дирх Фроде и го помолеше да го откара до гарата, колата му нямаше да може да запали заради студа.

Старецът явно доста време бе мислил как да го върже. Микаел имаше чувството, че всичко, което се случи, след като прекрачи прага на тази стая, бе добре режисиран сценарий. Първоначалната му изненада, че като дете се е срещал с Хенрик Вангер, снимката на родителите му във фотоалбума, наблягането на факта, че бащата на Микаел и Хенрик Вангер са били приятели, ласкателството, че старецът знаеше кой бе Микаел Блумквист и дори бе следил кариерата му през годините от разстояние… Може би всичко това бе истина, но също така бе и обмислен психологически подход. С други думи, Хенрик Вангер беше добър манипулатор с дългогодишен опит, който се бе сблъсквал с далеч по-твърди хора в затворените заседателни зали. Не случайно се бе превърнал в един от водещите промишлени магнати на Швеция.

Микаел стигна до заключението, че Хенрик Вангер щеше да поиска от него да направи нещо, за което той вероятно нямаше да има ни най-малко желание. Сега оставаше единствено да разбере за какво става въпрос и да откаже. И може би щеше да успее да хване вечерния влак.

– Sorry, no deal[35] – отвърна Микаел и погледна часовника си. – Вече съм тук от двайсет минути. Давам ви още половин час, за да ми разкажете каквото искате. След това ще си извикам такси и ще си тръгна за вкъщи.

За миг Хенрик Вангер излезе от ролята си на добросърдечен патриарх и Микаел си представи безскрупулния промишлен индустриалец в разцвета на силите му, когато е претърпявал неуспех или е трябвало да се справи с някой своенравен млад член на Управителния съвет. Устата му бързо се изкриви в горчива усмивка.

– Разбирам.

– Всичко е много просто. Не е нужно да тръгвате отдалеч. Кажете ми направо какво искате от мен и аз ще преценя дали да приема.

– Тоест, искаш да кажеш, че ако не мога да те убедя за трийсет минути, няма да успея и за трийсет дни, така ли?

– Нещо такова.

– Но моята история е дълга и заплетена.

– Тогава я съкратете и опростете. Ние, журналистите, правим така. Двайсет и девет минути.

Хенрик Вангер вдигна ръка.

– Достатъчно. Разбрах гледната ти точка. Но всичко прекалено не е на хубаво. Имам нужда от човек, който умее да събира сведения и да мисли критично, но който също така е честен и почтен. Мисля, че ти си точно такъв, и това не е ласкателство. Тези качества са задължителни за всеки добър журналист. Аз прочетох книгата ти „Кръстоносците“ с голям интерес. Вярно е, че те избрах, защото познавам баща ти и защото знам кой си. Ако съм разбрал правилно, бил си уволнен от вестника след края на аферата „Венерстрьом“. Или си напуснал по собствено желание? Това означава, че в момента си без работа и не е кой знае колко трудно човек да се досети, че финансовото ти положение не е цветущо.

– И сега е моментът да се възползвате от положението, в което съм изпаднал. Това ли искате да ми кажете?

– Може и така да е. Но Микаел – няма проблем да те наричам Микаел, нали? Не възнамерявам да те лъжа или да си търся несериозни извинения. Твърде стар съм за това. Ако думите ми не ти допадат, можеш да ме пратиш по дяволите. А аз ще намеря някой друг, който да иска да работи за мен.

– Окей, в какво се състои работата, която ми предлагате?

– Какво знаеш за семейство Вангер?

Микаел разпери ръце.

– Ами, само това, което успях да намеря в интернет, след като адвокат Фроде се свърза с мен в понеделник. По време на вашето управление това е бил един от най-могъщите промишлени концерни в Швеция, днес дейността му е значително ограничена. Мартин Вангер е изпълнителен директор. Добре де, знам и още доста неща, но вие какво целите с този въпрос?

– Мартин е… добър човек, но като цяло не обича трудностите. Той изобщо не е подходящ за поста на изпълнителен директор на концерн в криза. Иска да модернизира и специализира компанията, което е добре, но много трудно прокарва идеите си, а още по-трудно намира средства за тяхното финансиране. Преди двайсет и пет години концернът „Вангер“ бе доста сериозен конкурент на Валенберг[36]. Имахме около четирийсет хиляди служители на територията на Швеция. Нашата дейност осигуряваше заетост, нови работни места и приходи за цялата страна. Днес почти всички работни места са в Корея или Бразилия. Сега концернът разполага с десет хиляди служители, а след две години, ако Мартин не направи нещо, вероятно ще останат само пет хиляди, заети в малки предприятия от производствената промишленост. С други думи, концернът „Вангер“ е на път да се превърне в история.

Микел кимна. Разказаното му от Хенрик Вангер съвпадаше с това, което сам бе открил след бърза проверка в интернет.

– Компанията „Вангер“ все още е една от чисто семейните компании в страната, с около трийсет миноритарни акционери от фамилията, които притежават пакети с различна стойност. В това се крие силата на концерна до ден днешен, но това е и най-голямата му слабост.

Хенрик Вангер направи пауза, а после продължи с настойчив глас.

– Микаел, можеш да задаваш въпроси по-късно, но искам да ми вярваш, като казвам, че мразя по-голямата част от членовете на фамилията Вангер. Семейството ми се състои основно от крадци, скъперници, тирани и негодници. Ръководих компанията в продължение на трийсет и пет години и почти през цялото време бях забъркван в непримирими вражди с останалите си роднини. Именно те, а не конкурентите или държавата, бяха най-големият ми враг. – Той отново направи пауза. – Казах ти, че имам две задачи за теб. Бих искал да напишеш историческа или биографична книга за семейство Вангер. Или моя автобиография, за да улесним още повече нещата. Това няма да е някакво духовно четиво, а история за омраза, семейни кавги и безгранична алчност. Ще ти предоставя всичките си дневници и целия си архив. Ще получиш достъп до най-съкровените ми мисли и ще имаш свободата да публикуваш всички мръсни факти, които намериш. Мисля си, че на фона на тази история книгите на Шекспир ще изглеждат направо като леко, развлекателно четиво.

– Защо?

– Защо искам да публикувам скандална книга за историята на семейство Вангер? Или какви са мотивите ми да те помоля да я напишеш?

– Мисля, че искам отговор и на двата въпроса.

– Ако трябва да съм честен, изобщо не ме интересува дали книгата ще излезе, или не. Но съм твърдо убеден, че историята на рода ми трябва да бъде записана дори и само в един екземпляр, който веднага ще бъде дарен на Кралската библиотека. Искам следващите поколения да могат да се запознаят с нея, след като вече ме няма на този свят. А мотивът ми е най-простият възможен – отмъщение.

– На кого искате да си отмъстите?

– Не е нужно да ми вярваш, но аз винаги съм се опитвал да живея честно, дори като капиталист и индустриалец. Горд съм, че ми се носи славата на човек, който държи на думата си и изпълнява обещанията си. Никога не съм участвал в политически игри. Никога не съм срещал проблеми при преговорите със синдикатите. Дори се радвах на уважението на Таге Ерландер[37]. За мен бе въпрос на етика; носех отговорност за препитанието на хиляди хора и се грижех за служителите си. Забавното е, че Мартин има същата позиция по тези въпроси, въпреки че като човек е съвсем различен от мен. И той се опитва да постъпва правилно. Може би невинаги сме успявали, но като цяло не се срамувам от нищо. За съжаление аз и Мартин сме редки изключения в семейството – продължи Хенрик Вангер. – Има много причини концернът „Вангер“ днес да се намира в такова окаяно състояние, но основните са късогледството и алчността на много от моите роднини. Ако приемеш работата, ще се опитам да ти обясня как точно родът ми изпрати концерна на дъното.

Микаел се замисли за миг.

– Окей. И аз няма да ви лъжа. Написването на подобна книга ще отнеме месеци. Нямам нито желание, нито сили да се заема с това.

– Мисля, че мога да те убедя.

– Съмнявам се. Но вие казахте, че имате две задачи за мен. Тази беше първата, претекстът. А коя е същинската?

ХЕНРИК ВАНГЕР СЕ ИЗПРАВИ, отново с усилие, и взе снимката на Хариет Вангер от бюрото. Постави я пред Микаел.

– Искам от теб да напишеш биография на семейство Вангер, за да анализираш различните личности през погледа на журналиста. Това ще ти даде оправдание да се разровиш в историята на рода. Всъщност искам от теб да разрешиш една загадка. Това е същинската ти задача.

– Загадка?

– Както вече ти казах, Хариет бе дъщеря на сина на брат ми Ричард. Бяхме петима братя. Ричард бе най-старият, роден през 1907 година. Аз – най-малкият, роден през 1920 година. Не разбирам как Господ е могъл да създаде подобен рояк дечурлига, които…

Хенрик Вангер изгуби нишката на мислите си за няколко секунди и се вглъби в себе си. После отново се обърна към Микаел и продължи с нова решителност в гласа.

– Нека да ти разкажа за брат си Ричард Вангер. За да вкусиш малко от историята, която искам да хроникираш.

Той си наля кафе и предложи да напълни повторно и чашата на Микаел.

– През 1924 година Ричард бе на седемнайсет години – фанатизиран националист и антисемит. Стана член на Шведския националсоциалистически свободен съюз, една от първите нацистки групировки в Швеция. Не е ли забележително как нацистите винаги успяват да вмъкнат думата „свобода“ в своята пропаганда?

Хенрик Вангер извади още един фотоалбум и го отвори на желаната страница.

– Това е Ричард в компанията на ветеринаря Биргер Фуругорд, който малко след това застана начело на така нареченото движение „Фуругорд“ – най-голямото нацистко движение в началото на трийсетте. Но Ричард не остана с него. Само след няколко години той стана член на шведската фашистка бойна групировка ШФБГ[38]. Там се запозна с Пер Енгдал[39] и други лица, които след време се превърнаха в срам за националната политика.

Той разгърна още една страница. Ричард Вангер в униформа.

– През 1927 година се записа войник против волята на баща ни, а през 1930 година премина през повечето нацистки групи в страната. Сигурен съм, че ако е съществувала някаква извратена тайна организация, то името му със сигурност присъства в членската ѝ листа. През 1933 година бе основано движението „Линдхолм“, тоест Националсоциалистическата работническа партия. Доколко си запознат с историята на фашизма в Швеция?

– Не съм историк, но съм прочел някоя и друга книга.

– Втората световна война избухна през 1939 година, а малко по-късно се разрази и Зимната война. Голям брой активисти от движението „Линдхолм“ се присъединиха към доброволните отряди. Ричард бе един от тях. Към този момент той се бе издигнал до чин капитан в шведската армия. Загина на бойното поле през февруари 1940 година, малко преди подписването на мирния договор със Съветския съюз. Нацисткото движение го превърна в мъченик и дори кръсти цял отряд на негово име. И до ден днешен група глупаци се събират на едно гробище в Стокхолм, за да отбележат поредната годишнина от смъртта на Ричард Вангер.

– Разбирам.

– През 1926 година, когато бе на деветнайсет, той започна да се среща с жена на име Маргарета, дъщеря на лекар във Фалун. Запознаха се по партийна линия, а от връзката им през 1927 година се роди син, Готфрид. Ричард се ожени за Маргарета след раждането на детето. През първата половина на трийсетте брат ми остави жена си и детето си тук, в Хедестад, докато той самият бе изпратен в полка в Йевле. През свободното си време обикаляше страната и популяризираше нацизма. През 1936 година се скара изключително сериозно с баща ми, в резултат на което той го лиши от всякаква финансова подкрепа. От този момент нататък трябваше да се оправя сам. Премести се със семейството си в Стокхолм и заживя там сравнително бедно.

– Нямаше ли пари?

– Делът му в концерна бе блокиран. Не можеше да продаде акции извън семейството. В допълнение към това трябва да спомена, че Ричард бе брутален тиранин с малко добри качества. Биеше жена си и детето си. Готфрид израсна като потиснато и изтормозено момче. Той бе тринайсетгодишен, когато Ричард загина на бойното поле. Мисля, че това бе най-щастливият ден в живота му до този момент. Баща ми се смили над вдовицата на брат ми и детето и ги прибра в Хедестад. Предостави им собствен апартамент и се погрижи Маргарета да получи що-годе сносен живот. Ако приемем, че Ричард е олицетворение на тъмната и фанатична страна на рода ни, то Готфрид бе олицетворение на мързеливата. Аз го взех под крилото си, когато навърши осемнайсет – той все пак бе син на починалия ми брат, но не бива да забравяш, че разликата във възрастта ни не бе значителна. Аз бях само със седем години по-голям. Още по това време бях член на ръководството на концерна и за всички бе ясно, че именно аз ще поема компанията след баща си. Готфрид бе смятан за аутсайдер в семейството.

Хенрик Вангер се замисли за миг.

– Баща ми не знаеше как точно да се държи с внука си и аз бях този, който настояваше, че трябва да му помогнем по някакъв начин. Назначих го на работа в концерна. Това стана след края на войната. Той се стараеше много, но му бе трудно да се концентрира. Беше лекомислен чаровник и бонвиван, а и жените го харесваха, но имаше периоди, когато пиеше много. Трудно ми е да обясня какви точно чувства предизвикваше у мен… Не бе пълен некадърник, но не беше благонадежден и често ме разочароваше. С годините се превърна в алкохолик и се удави през 1965 година. Случи се тук, в другия край на остров Хедебю. Бе си построил къща там, където ходеше да пие.

– Значи той е бащата на Хариет и Мартин? – попита Микаел и посочи към портрета върху масата за сервиране.

С неохота трябваше да признае, че разказът на стареца бе интригуващ.

– Точно така. В края на четирийсетте години Готфрид срещна една жена на име Изабела Кьонинг, млада германка, преселила се в Швеция след края на войната. Изабела всъщност беше истинска красавица – искам да кажа, че бе невероятно хубава, като Грета Гарбо или Ингрид Бергман. Може да се каже, че Хариет по-скоро бе наследила гените на майка си, отколкото на баща си. Както сам можеш да видиш на снимката, тя бе много красива още на четиринайсет.

Микаел и Хенрик Вангер се загледаха във фотографията.

– Но нека да продължа. Изабела е родена през 1928 година и все още е жива. Войната избухва, когато тя е на единайсет. Можеш да си представиш какво е било усещането да си тийнейджър в Берлин по времето, когато самолетите сипят бомби над главата ти. Предполагам, че Швеция ѝ се е сторила като земен рай, когато е пристигнала тук. За жалост тя споделяше голяма част от навиците на Готфрид – живееше разточително и постоянно ходеше по купони, а понякога с Готфрид приличаха повече на приятели за запой, отколкото на законни съпрузи. Освен това тя често пътуваше из Швеция и чужбина и нямаше грам чувство за отговорност. Това, разбира се, се отрази на децата. Мартин се роди през 1948, а Хариет – през 1950 година. Те израснаха като безпризорни, с майка, която непрекъснато ги зарязваше, и баща, който все повече заплашваше да се превърне в алкохолик. Аз се намесих през 1958 година. По това време Готфрид и Изабела живееха в Хедестад – аз ги накарах да се преместят тук. Беше ми дошло до гуша и бях решил да се опитам да разкъсам омагьосания кръг. Мартин и Хариет бяха малко или повече оставени на произвола на съдбата.

Хенрик Вангер погледна часовника.

– Трийсетте ми минути скоро ще изтекат, но и аз почти приключих с разказа си. Ще ми дадеш ли малко отсрочка?

Микаел кимна.

– Продължавай.

– Добре, тогава накратко. Аз бях бездетен, което ме отличаваше рязко от братята ми и останалите членове на семейството, явно обладани от безумния стремеж да продължат рода Вангер. Готфрид и Изабела се преместиха тук, но бракът им вече почти се бе изчерпал. Само след една година Готфрид се пренесе в къщата си. Той оставаше съвсем сам там дълго време и се връщаше при Изабела, когато застудееше. Аз, от своя страна, да се грижех за Мартин и Хариет и постепенно започнах да гледам на тях като на свои деца.

Мартин бе… Ако трябва да съм честен, в младостта му имаше един период, когато се страхувах, че ще тръгне по стъпките на баща си. Той бе слаб, затворен и мрачен, но също така можеше да бъде чаровен и изпълнен с ентусиазъм. Като тийнейджър преживя няколко тежки години, но всичко се оправи, когато започна да следва в университета. Той е… Все пак той е изпълнителен директор на онова, което остана от концерна „Вангер“. Това означава, че е успял.

– Ами Хариет? – попита Микаел.

– Хариет бе моето съкровище. Опитах се да ѝ вдъхна увереност и самочувствие. Разбирахме се много добре. Гледах на нея като на своя дъщеря, а тя постепенно стана по-близка с мен, отколкото с родителите си. Както разбираш, Хариет беше много специална. И тя бе затворена, точно като брат си, а през пубертета се увлече по религията, което беше нещо нетипично за рода ни. Но тя определено бе талантлива и притежаваше страхотен интелект. Бе морална и силна. Когато стана на четиринайсет-петнайсет години, в мен вече нямаше грам съмнение, че тя, за разлика от брат си и всичките си посредствени братовчеди и мои племенници, бе създадена, за да поеме един ден ръководството на компанията „Вангер“ или поне да бъде централна фигура в нея.

– Какво стана?

– Вече стигнахме до същинската задача, която искам да ти възложа. Искам да откриеш кой от роднините ми уби Хариет Вангер и през последните четирийсет години се опитва да ме докара до лудост. ГЛАВА 5 Четвъртък, 26 декември

ЗА ПЪРВИ ПЪТ от началото на монолога на Хенрик Вангер на стареца му се удаде да стъписа Микаел. Журналистът се видя принуден да го помоли да повтори още веднъж казаното, за да е сигурен, че е чул правилно. Нищо в статиите, които бе прочел, не загатваше, че в сърцето на семейство Вангер е било извършено убийство.

– Това се случи на 22 декември 1966 година. Хариет бе на шестнайсет, току-що бе започнала втората си година в гимназията. Бе събота – най-ужасният ден в живота ми. Връщал съм се толкова пъти към събитията от онзи ден, че мога да опиша всяка минута от него, без най-важното.

Той махна с ръка.

– Голяма част от рода се бе събрала тук, в къщата, за ужасната ежегодна вечеря, на която акционерите в концерна „Вангер“ обсъждаха семейния бизнес. Дядо ми беше поставил началото на тази традиция, която често бе отбелязвана с кошмарни тържества. Тя бе изкоренена през 1980 година, когато Мартин чисто и просто реши, че всички дискусии по повод на концерна ще бъдат провеждани на редовните заседания и срещи на ръководството. Това е най-доброто решение, което някога е вземал. Семейството не се е събирало на подобни срещи от двайсет години.

– Вие казахте, че Хариет е била убита…

– Почакай. Нека ти разкажа какво се случи. Значи, бе събота. На този ден се отбелязваше денят на детето и спортният клуб в Хедестад бе организирал празнично шествие. Хариет бе ходила до центъра заедно с няколко съученици, за да погледа. Върна се тук, на остров Хедебю, малко след два часа следобед. Вечерята бе планирана за пет и тя щеше да присъства на нея заедно с останалите деца в семейството.

Хенрик Вангер се изправи и отиде до прозореца. Направи знак на Микаел да се приближи и посочи с ръка:

– В два и петнайсет, само няколко минути след като Хариет се бе прибрала, долу, на моста, стана ужасна катастрофа. Мъж на име Густав Аронсон, брат на един фермер, чийто чифлик „Йостергорд“ се намира малко по-навътре на острова, навлязъл върху моста и се сблъскал челно с цистерната за гориво, която идваше насам, за да ни достави мазут. Причините за катастрофата така и не се изясниха. И в двата края на моста има добра видимост, но шофьорите карали с висока скорост и вместо да се отърват с лека злополука, се бяха озовали в същинска катастрофа. Шофьорът на цистерната се опитал да избегне сблъсъка и вероятно инстинктивно завъртял кормилото. Ударил се в парапета и се преобърнал. Цистерната застанала напречно на моста, а ремаркето ѝ увиснало във въздуха от противоположния му край… Един метален прът пробил като копие резервоара и леснозапалимият мазут започнал да се лее навън. По същото време Густав Аронсон бил заклещен в автомобила си и не спирал да крещи, измъчван от ужасни болки. Шофьорът на цистерната също бил ранен, но успял да се измъкне.

Старецът се замисли за миг и отново седна.

– Всъщност катастрофата няма нищо общо с Хариет. Въпреки това обаче тя изигра особена роля в последвалите събития. Настъпи пълен хаос, хората се втурнаха да помагат. Имаше голяма опасност от пожар и всички служби бяха вдигнати под тревога. Полицията, бърза помощ, спасителната служба, пожарната, медиите и куп любопитни зяпачи пристигнаха за нула време. Всички се събраха, разбира се, на брега. Ние от острова правехме всичко възможно да измъкнем Аронсон от смачканата кола, което се оказа дяволски трудно. Той бе здраво заклещен, а освен това и сериозно ранен.

Опитахме да го извадим с голи ръце, но не успяхме. Ламарините трябваше да се разрежат с ножици за метал или трион. Проблемът бе, че не можехме да предприемем нищо, което би могло да предизвика искра; стояхме насред море от мазут до преобърнатата цистерна. Ако тя експлодираше, с нас бе свършено. Освен това мина доста време, преди да получим помощ от брега; цистерната беше заприщила целия мост, а да се качиш на нея, бе като да стъпиш върху бомба.

Микаел все още имаше чувството, че старецът му разказва една добре премислена и режисирана история с цел да привлече интереса му. Но също така трябваше да признае, че Хенрик Вангер бе умел разказвач, който знаеше как да омае слушателите. За сметка на това обаче все още нямаше никаква идея как щеше да свърши всичко.

– Важното в случая е, че заради катастрофата мостът бе затворен през следващото денонощие. Спасителите успяха да изпомпат останалото гориво, да вдигнат цистерната и да отворят моста за преминаващи едва късно вечерта в неделя. През тези близо двайсет и четири часа остров Хедебю бе откъснат от света. Единственият начин да стигнеш до сушата бе, като се качиш на лодката на противопожарната охрана, която трябваше да превозва хората от кея за лодки на острова до рибарското пристанище под църквата на отсрещния бряг. В началото лодката бе използвана единствено от спасителите. Извозването на частни лица започна едва късно вечерта в събота. Разбираш ли значението на този факт?

Микаел кимна.

– Предполагам, че се е случило нещо с Хариет на острова, и списъкът на заподозрените се свежда до ограничения брой хора, които са се намирали тук по това време. Един вид „мистерия в заключената стая“, само че вместо стая тук имаме остров.

Хенрик Вангер се усмихна иронично.

– Микаел, не можеш да си представиш колко си прав. Дори и аз съм чел Дороти Сеърс[40]. Ето и фактите: Хариет пристигна на острова около два и десет. Ако броим децата и половинките на семейните ми роднини, гостите в дома ми стават около четирийсет. Като включим персонала и обитателите на имението, получаваме шейсет и четири души. Част от тях – тези, които възнамеряваха да останат за през нощта – бяха заети да се настаняват в околните имения или в стаите за гости. По-рано Хариет живееше в една къща от другата страна на пътя, но както вече ти казах, нито баща ѝ Готфрид, нито майка ѝ Изабела бяха стабилни родители и аз не можех да я гледам как страда. Не успяваше да се концентрира върху ученето и през 1964 година, когато бе на четиринайсет, я прибрах в дома си. Изабела бе доволна, че вече нямаше да носи отговорност за нея. Хариет получи стая на този етаж и живя тук две години. Та тя се прибра именно тук през онзи ден. Знаем, че се е спряла на двора да размени няколко думи с Харалд Вангер, това е един от по-големите ми братя. След това се качи в тази стая при мен. Каза ми, че иска да говорим за нещо. Точно в този момент при мен бяха няколко други членове на семейството и нямах възможност да ѝ обърна внимание. Но тя бе много настоятелна и аз ѝ обещах, че ще отида в стаята ѝ веднага щом се освободя. Тя кимна и излезе ето през тази врата. Тогава я видях за последен път. След няколко минути стана катастрофата на моста и настъпилият хаос провали всички планове за деня.

– Как умря тя?

– Почакай. Нещата не са толкова прости, така че трябва да ти разкажа историята в хронологична последователност. След катастрофата хората зарязаха всичко и се втурнаха да помагат. Аз бях… поех ръководството на спасителните действия и бях страшно зает през следващите няколко часа. Знаем, че Хариет също слезе при моста веднага след инцидента, няколко души я бяха видели, но аз наредих всички, които не участваха в спасяването на Аронсон, да се разотидат заради опасността от експлозия. На мястото на катастрофата останахме пет души. Аз и брат ми Харалд. Мъж на име Магнус Нилсон, който се грижеше за имението ми. Сикстен Нурдландер, дървосекач, който притежаваше къща при рибарското пристанище, и Йеркер Аронсон. Той бе само шестнайсетгодишен и всъщност трябваше да го пратя да си върви, но Аронсон в колата беше чичо му. Младежът бе тръгнал с колелото си към града и бе стигнал до моста само няколко минути след злополуката. Към три без двайсет Хариет е била долу, в кухнята. Изпила е чаша мляко и е разменила няколко думи с готвачката Астрид. Наблюдавали са суматохата при моста през прозореца. В три без пет Хариет минава през двора. Тогава я вижда майка ѝ, Изабела, но не разговарят. Няколко минути по-късно среща Ото Фалк, пастора на църквата в Хедебю. По онова време домът му се намираше на мястото на къщата на Мартин Вангер, което ще рече, че свещеникът живееше от тази страна на моста. Той бе настинал и по време на катастрофата си почивал в леглото; беше проспал цялата драма. Бяха му се обадили току-що и той веднага се бе отправил към мястото на инцидента. Хариет се опитала да го спре и да му каже нещо, но той махнал с ръка и я подминал. Ото Фалк е последният човек, който я е видял жива.

– Как умря тя? – повтори въпроса си Микаел.

– Не знам – отвърна Хенрик Вангер с измъчен поглед. – Успяхме да измъкнем Аронсон от колата едва в пет часа следобед. Между другото, той оцеля, въпреки тежките си наранявания, а малко след шест опасността от пожар вече бе отминала. Островът все още бе изолиран, но нещата бяха започнали да се успокояват. Открихме, че Хариет я няма, едва в осем, когато седнахме на масата, за да изядем позакъснялата вечеря. Изпратих една нейна братовчедка да я доведе от стаята ѝ, но тя се върна и каза, че не е могла да я намери. Тогава не отдадох значение на думите ѝ; реших, че сигурно е излязла на разходка или пък не е разбрала, че вечерята е сервирана. Цялата вечер мина в различни спорове със семейството. Едва на следващата сутрин, когато Изабела се опита да се свърже с мен, осъзнахме, че не знаехме къде е Хариет и че никой не я бе виждал от предния ден.

Той разтвори ръце.

– От този ден нататък Хариет Вангер се смята за безследно изчезнала.

– Изчезнала? – повтори като ехо Микаел.

– През всичките тези години не можахме да открием дори и най-малка следа от нея.

– Но ако е изчезнала, как така си сигурен, че някой я е убил?

– Разбирам възражението ти. Мислил съм по този въпрос. Когато даден човек изчезне безследно, има четири възможности. Може да се е скрил някъде по собствено желание. Може да е загинал при злополука. Може да е извършил самоубийство или да е станал жертва на престъпление. Обмислил съм всички възможности до една.

– Значи мислиш, че някой е отнел живота ѝ. Но защо?

– Защото това е единственият разумен извод.

Хенрик Вангер вдигна пръст.

– В началото се надявах, че е избягала. Но дните минаваха и аз осъзнах, че нещата стоят по друг начин. Какво имам предвид. Как едно шестнайсетгодишно момиче, израснало в сравнително затворена среда, макар и да се отличава с безспорна находчивост, би могло да се справи съвсем самò в големия свят, да се скрие някъде и така да прикрие следите си, че никой да не го открие? Откъде би могло да се сдобие със средства? А дори и да си намери работа, би трябвало да посочи адрес, където да получава известия за дължимите данъци.

Той вдигна още един пръст.

– После естествено реших, че ѝ се е случило някакво нещастие. Би ли ми направил една услуга – отиди до бюрото и отвори най-горното чекмедже. Там ще намериш карта.

Микаел изпълни молбата на стареца и разгърна картата върху масата за сервиране. Остров Хедебю бе къс земя с неправилна форма, дълъг около три километра и широк около километър, километър и половина. Голяма част от острова бе покрита с гори. Жилищните постройки бяха разположени предимно около моста и къщите край пристана. На отвъдната страна на острова се намираше чифликът „Йостергорд“, откъдето Аронсон бе започнал злощастното си пътуване.

– Не забравяй, че няма как да е напуснала острова – подчерта Хенрик Вангер. – Тук, на остров Хедебю, човек може да стане жертва на същите злополуки, както навсякъде другаде. Може да те удари гръм, но този ден нямаше буря. Може да те стъпче кон, да паднеш в кладенец или в някоя скална пропаст. Има стотици начини да загинеш в резултат на нещастен случай. Мислил съм върху повечето.

Той вдигна трети пръст.

– Има едно „но“, което се отнася до третата възможност – че момичето се е самоубило, напук на всички очаквания. Тогава тялото ѝ би трябвало да се намира някъде на този ограничен къс земя.

Хенрик Вангер удари с ръка по масата, точно в центъра на картата.

– В дните след изчезването ѝ претърсихме целия остров надлъж и нашир – всяка канавка, поле, пропаст и паднало дърво.

Старецът отмести поглед от Микаел и се загледа през прозореца в мрака навън. Гласът му се сниши и стана по-искрен.

– Аз продължих да я търся и през есента, след като издирването бе приключило и хората се бяха отказали. През свободното от работа време се отправях на дълги разходки по целия остров. Зимата дойде, а още не бяхме открили и следа от нея. Продължих отново напролет, докато не осъзнах, че е безсмислено. През лятото назначих трима мъже, които познаваха добре гората. Те отново претърсиха острова с кучета, обучени да откриват трупове. Провериха старателно всеки квадратен метър. Към този момент вече бях започнал да мисля, че не е изключено някой да ѝ е сторил зло. Това, което мъжете всъщност търсеха, бе евентуален гроб, където може би бяха скрили тялото ѝ. Издирването продължи три месеца. Не открихме и следа от Хариет. Сякаш бе потънала вдън земя.

– Идват ми наум няколко възможности – възрази Микаел.

– Нека да ги чуем.

– Би могла да се е удавила или да се е хвърлила в морето. Това все пак е остров, а водата може да заличи почти всички следи.

– Така е. Но вероятността не е голяма. Помисли върху следното: Ако Хариет бе станала жертва на злополука и се бе удавила, то, логично погледнато, това би трябвало да е станало някъде в района на селцето. Не забравяй, че през последните няколко десетилетия на Хедебю не се бе случвало нищо по-драматично от инцидента на моста и последвалата го олелия, така че не ми се вярва едно шестнайсетгодишно момиче да избере да се разхожда до другия края на острова в такъв момент. Има един още по-важен детайл – продължи той. – Водите тук са относително спокойни, без много течения, а вятърът по това време на годината духа от север или североизток. Ако нещо попадне във водата, то ще бъде изхвърлено някъде на отсрещния бряг, а почти по цялата му дължина има селища. Не си мисли, че не допуснахме и този вариант; претърсихме с драга всички места, където би могла да падне. Освен това наех няколко младежи от клуба за гмуркачи в Хедестад. Те цяло лято внимателно претърсваха дъното на пролива и край бреговете… Никаква следа. Убеден съм, че тялото ѝ не е било във водата. В противен случай щяхме да го открием.

– Но не би ли могло да ѝ се е случило нещо някъде другаде? Да, мостът е бил затворен, но отсрещният бряг не е далеч. Би могла да доплува дотам или да се качи на някоя лодка с гребла.

– Бе краят на септември и водата беше толкова студена, че на Хариет едва ли би ѝ хрумнало да се къпе насред цялата суетня. Но ако все пак бе решила да стигне с плуване до другия бряг, задължително щеше да бъде забелязана и да предизвика голяма олелия. На моста имаше около дванайсет души, а край водата стояха още двеста-триста зяпачи, които наблюдаваха случващото се.

– Ами вторият вариант, с лодката?

– Не. Този ден на остров Хедебю имаше точно тринайсет лодки. Повечето лодки за разходка вече бяха издърпани на сушата. По-долу във водата, край стария пристан, имаше две лодки „Петерсон“. От седемте плоскодънни лодки пет бяха изтеглени на сушата. Последните две се намираха до дома на свещеника: едната бе на брега, а другата – в морето. От другата страна на острова, край чифлика „Йостергорд“, имаше една моторница и още една плоскодънна лодка. Обходихме ги до една, всичките бяха на местата си. Ако тя все пак се бе качила на някоя, за да стигне до другия бряг, то щеше да бъде принудена да я остави там.

Хенрик Вангер вдигна четвърти пръст.

– Следователно остава само една разумна възможност и тя е, че Хариет не е изчезнала по своя воля. Някой ѝ е сторил зло и се е отървал от тялото.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПРЕКАРА втория ден на Коледа със спорната книга на Микаел Блумквист, посветена на икономиката. Тя бе дебела двеста и десет страници. Заглавието ѝ бе „Кръстоносците“. Имаше и подзаглавие – „Порицаване на икономическите репортери“. Модерният дизайн на корицата бе дело на Кристер Малм. Тя изобразяваше Стокхолмската борса. Кристер Малм бе обработил снимката в програмата „Фотошоп“ и на читателя му трябваше малко време да разбере, че сградата всъщност се носеше във въздуха. Липсваше основа. Едва ли би могло да има друга обложка, която по-ясно да загатва посланието на книгата.

Саландер констатира, че Блумквист имаше невероятен стил на писане. Книгата бе откровена и интригуваща и дори читател, незапознат с тънкостите на икономическата журналистика, можеше да открие в нея нещо за себе си. Тонът бе хаплив и саркастичен, но най-вече – убедителен.

Първата глава бе своеобразно хвърляне на ръкавицата, а Блумквист изобщо не си поплюваше. През последните двайсет години шведските икономически журналисти се бяха превърнали в група некомпетентни марионетки, които имаха твърде високо мнение за себе си и бяха неспособни да мислят критично. Той си бе извадил това заключение заради многото случаи, в които икономическите журналисти се задоволяваха да предават буквално, без ни най-малко възражение, изказванията на изпълнителните директори на различни предприятия и на борсовите спекуланти, дори когато бе очевидно, че думите им бяха лъжливи и подвеждащи. Следователно подобни журналисти или бяха наивни и лековерни до такава степен, че бяха неспособни на обективност в работата си, или пък, което бе по-лошото, преднамерено изменяха на професионалния си дълг да подлагат публикуваната информация на критически анализ и да предоставят на обществеността достоверни данни. Блумквист твърдеше, че често изпитвал срам, като го наричали икономически журналист, защото така рискувал да бъде причислен към личности, които той изобщо не смятал за репортери.

Блумквист сравняваше работата на икономическия журналист с тази на криминалните репортери и международните кореспонденти. Описваше каква врява би се вдигнала, ако някой съдебен репортер от голям ежедневник представеше твърденията на прокурора в дело за убийство като достоверни, без да ги подложи на критически анализ и без да се осведоми за позицията на защитата или да интервюира семейството на жертвата, което би му помогнало да си изгради ясна представа за това кое е основателно и кое не. Той имаше предвид, че за икономическата журналистика трябваше да важат същите правила.

Останалата част от книгата предоставяше редица доказателства в подкрепа на изчерпателния увод. Една дълга глава представляваше анализ на статиите за известна интернет компания, публикувани в шест водещи ежедневника, сред които „Финанситиднинген“ и „Дагенс Индустри“, и един репортаж, излъчен в телевизионното предаване „А-економин“. Той цитираше и обобщаваше казаното и написаното от журналистите, след което го съпоставяше с действителната ситуация. Блумквист проследяваше развитието на компанията, като непрекъснато посочваше като пример прости въпроси, които всеки „сериозен журналист“ би трябвало да зададе. Цялата орда икономически репортери обаче бе пропуснала да го направи. Това бе хубав подход.

Друга глава бе посветена на лансирането на акциите на „Телиа“[41] – това бе най-язвителната и саркастична част от книгата, в която бяха споменати и буквално бичувани няколко икономически журналисти, включително някой си Уилям Борг, от когото Микаел бе особено възмутен. В друга глава, пò към края, се сравняваха нивата на компетентност на шведските и чуждестранните икономически репортери. Блумквист описваше как „сериозни журналисти“ от „Файненшъл таймс“, „Икономист“ и няколко немски вестника бяха написали аналогични статии за реалността в своите страни. Съпоставката не бе в полза на шведските им колеги. В последната глава бяха нахвърляни редица предложения за излизане от тази плачевна ситуация. Заключителните думи бяха свързани с увода.

Ако някой парламентарен журналист работеше по подобен начин и подкрепяше без грам критика всяко прието решение, колкото и глупаво да е то, или пък един политически репортер бе също така тотално лишен от преценка, то те или щяха да бъдат уволнени, или преместени в друг отдел, където не биха могли да нанесат такива големи вреди. В света на икономическата журналистика обаче основната задача на репортерите не е да правят критически анализ и обективно да представят откритията си на читателите. Там биват възвеличавани най-успешните измамници. Там се създава и бъдещият образ на Швеция и се подриват последните устои на доверието в журналистическата професия.

Книгата бе изключително сериозна. Тонът бе жлъчен и на Саландер ѝ стана ясно защо произведението бе предизвикало толкова настървени дебати както във вестника на гилдията „Шурналистен“, така и в редица икономически издания, а също – по първите страници и във финансовите рубрики на ежедневниците. Макар че в книгата бяха споменати имената само на неколцина журналисти, Саландер предположи, че заетите в този бранш не бяха кой знае колко много, така че на всички им беше от ясно по-ясно кой стои зад цитираните статии от различни вестници. Блумквист си бе създал яростни врагове, което лъсна и в множеството злоради коментари по повод решението на съда по делото за аферата „Венерстрьом“.

Саландер затвори книгата и погледна задната корица със снимката на автора. Микаел Блумквист бе сниман отстрани. Тъмнорусият му бретон падаше небрежно на челото, сякаш през стаята бе полъхнал вятър точно преди фотографът да щракне копчето, или пък (това бе по-вероятно) самият фотограф, Кристер Малм, го бе оформил така. Той гледаше в обектива с иронична усмивка, а погледът му явно трябваше да излъчва момчешки чар. Доста красив мъж, на когото му предстояха три месеца затвор.

– Здравей, Кале Блумквист – каза тя на висок глас. – Май си доста самонадеян, а?

ПО ОБЯД Лисбет Саландер включи своя лаптоп „iBook“ и отвори програмата за електронна поща Юдора. Целият текст на писмото се побра в един многозначителен ред.

Имаш ли време?

Подписа се като Wasp и изпрати имейла на следния адрес: Plague_xyz_666@hotmail.com. За всеки случай криптира съобщението с помощта на програмата PGP.

После обу черни дънки, грубите зимни ботуши, топъл пуловер с поло, тъмно палто с два реда копчета, светложълти ръкавици в тон, шапка и шал. Свали обеците от веждата и носа си, сложи си светлорозово червило и се огледа в огледалото в банята. Приличаше на всички останали отпускари. Прецени, че бе избрала подходящо камуфлажно облекло за мисията отвъд вражеските линии. Качи се на метрото от спирка „Синкенсдам“ до спирка „Йостемалстор“ и се запъти към улица „Страндвеген“. Вървеше по алеята между двете платна и следеше номерата на къщите. Спря се почти до моста „Юргордсбру“ и заоглежда вратата, която търсеше. Пресече улицата и застана на няколко метра от входа.

Лисбет констатира, че повечето хора, които бяха излезли да се разхождат през този студен 26 декември, вървяха по кея, а само малцина сновяха по тротоара в посока към къщите.

Тя остана да чака търпеливо почти половин час, когато откъм остров Юргорд се зададе възрастна жена с бастун. Тя се спря и огледа подозрително Саландер, която ѝ се усмихна приветливо и ѝ кимна в знак на поздрав. Дамата с бастуна отвърна на поздрава и се опита да разбере дали познава младото момиче. Саландер се обърна с гръб към нея и се отдалечи на няколко стъпки от вратата, сякаш чакаше някого и не я свърташе от нетърпение. Когато отново се обърна, дамата с бастуна вече бе стигнала до вратата и внимателно въвеждаше кода на ключалката. Саландер видя комбинацията без проблем – 1260.

Изчака пет минути, преди да се приближи до вратата. Въведе числото и ключалката щракна. Тя отвори и се огледа. Малко по навътре имаше камера за наблюдение, Саландер ѝ хвърли бърз поглед и я игнорира. Камерата беше един от предлаганите от „Милтън Секюрити“ модели, които започваха да записват едва когато се включеше сигналната система срещу крадци в сградата. Малко по-навътре, отляво на стария асансьор, имаше втора врата, също с код; Лисбет отново въведе комбинацията 1260 и установи, че тя отключваше не само външната врата, но и тази към мазето и кофите за смет. Доста нехайно. Отне ѝ точно три минути да огледа приземния етаж, където откри незаключено перално помещение и стая с кофите за смет. След това използва комплект шперцове, които бе взела назаем от експерта по ключалки на „Милтън“, за да отвори една врата, която явно водеше към залата за срещи на жилищното сдружение. В дъното на мазето имаше стая за отдих и развлечения. Най-накрая намери това, което търсеше – малко помещение, в което се намираше централното командно табло за електрозахранване. Тя разгледа внимателно електромерите, бушоните и муфите. След това извади дигитален фотоапарат „Канон“, не по-голям от пакет цигари. Направи три снимки на това, което я интересуваше.

На излизане хвърли бърз поглед на таблото до асансьора и прочете името на живеещия на последния етаж. Венерстрьом.

После излезе от сградата и се запъти с бързи стъпки към Националния музей. Влезе в кафенето му, за да се стопли и изпие чаша кафе. След около половин час се върна на улица „Сьодер“ и се качи до апартамента си.

Бе получила отговор от Plague_xyz_666@hotmail.com. Когато го разкодира с помощта на криптиращата програма PGP, установи, че той съдържаше единствено числото 20.