Мъжете, които мразеха жените

ГЛАВА 19 Вторник, 19 юни – неделя, 29 юни

МИКАЕЛ ПРЕГЛЕДА СЪБРАНИЯ ОТ НЕГО материал през двата дни, в които очакваше да му съобщят дали Хенрик Вангер ще оживее. Той поддържаше постоянен контакт с Дирх Фроде. В четвъртък вечерта Фроде дойде до къщата за гости и му каза, че опасността е отминала.

– Все още е доста слаб, но днес успях да поговоря за малко с него. Иска да те види колкото може по-скоро.

И така в един часа следобед на Мидсъмър Микаел отиде с колата до болницата в Хедестад и намери отделението, в което лежеше Хенрик. Там срещна ядосания Биргер Вангер, който му препречи пътя и безапелационно му обясни, че Хенрик Вангер не може да приема посетители. Микаел обаче остана, загледан спокойно в общинския съветник.

– Много интересно. Хенрик Вангер ми изпрати съобщение, в което изрично настоява да ме види днес.

– Ти не си член на семейството и нямаш работа тук.

– Вярно е, че не съм член на семейството. Но работя за Хенрик Вангер и приемам нареждания само и единствено от него.

Спорът им вероятно щеше доста да загрубее, ако Дирх Фроде по някаква случайност не бе излязъл от стаята на Хенрик точно в този миг.

– А, ето те. Хенрик точно питаше за теб.

Фроде задържа вратата, а Микаел мина покрай Биргер Вангер и влезе в стаята.

Хенрик се беше състарил с десет години за изминалата седмица. Лежеше с притворени очи, в носа му имаше тръбичка за подаване на кислород, а косата му бе по-рошава от всякога. Една медицинска сестра хвана Микаел за рамото и го накара да спре.

– Две минути. Не повече. И не го разстройвайте.

Микаел кимна и седна на един от столовете за посетители, така че да може да вижда лицето на Хенрик. Почувства внезапна нежност, което го изненада. После протегна ръка и погали внимателно отпусната длан на стареца. Хенрик Вангер заговори на пресекулки, със слаб глас.

– Някакви новини?

Микаел кимна.

– Ще ти докладвам веднага щом се почувстваш по-добре. Все още не съм открил отговора на загадката, но намерих нов материал и в момента го проверявам. След седмица-две ще мога да кажа дали съм на прав път.

Хенрик Вангер се опита да кимне. Но успя единствено да примигне с очи в знак, че разбира.

– Трябва да замина за няколко дни.

Хенрик Вангер сбърчи вежди.

– Не, не напускам кораба. Налага ми се да направя едно проучване. Разбрах се с Дирх Фроде, че ще докладвам на него. Одобряваш ли?

– Дирх е… мой представител… в пълния смисъл на думата.

Микаел кимна.

– Микаел, …дори да не… оживея… искам… да довършиш започнатото.

– Обещавам, че ще го сторя.

– Дирх… притежава всички нужни пълномощия.

– Хенрик, искам да се оправиш. Страшно много ще ти се ядосам, ако си отидеш точно сега, когато отбелязах такъв напредък.

– Две минути – рече сестрата.

– Трябва да тръгвам. Следващия път, когато дойда, ще си поговорим повече.

БИРГЕР ВАНГЕР чакаше Микел в коридора, хвана го за рамото и го спря.

– Не искам да притесняваш повече Хенрик. Той е сериозно болен и не бива да бъде безпокоен или разстройван.

– Разбирам притеснението ти и го споделям. Няма да го разстройвам.

– На всички им е ясно, че Хенрик те е наел, за да се разровиш в случая на Хариет, любимото му хоби. Дирх Фроде каза, че Хенрик страшно много се е развълнувал при последния ви разговор точно преди да получи инфаркта. Според него това е и причината той сега да лежи в болница.

– Вече не ми се вярва. Артериите на Хенрик са били силно калцирани. Той би могъл да получи инфаркт дори и само ако отиде до тоалетната. Това би трябвало да ти е известно към този момент.

– Искам да знам всичко за тези щуротии, след като се ровиш в живота и историята на моето семейство.

– Както вече ти казах, …аз работя за Хенрик. Не за семейството ти.

Биргер Вангер явно не бе свикнал да „му показват среден пръст“. За миг се загледа в Микаел с поглед, който явно трябваше да му придаде респект, но по-скоро заприлича на надут лос. Биргер Вангер се обърна и влезе в стаята на Хенрик.

Микаел го напуши смях, но успя да се сдържи. Не бе моментът да се смее в коридора пред стаята на болния Хенрик, в която можеше да удари сетният му час. Микаел внезапно си спомни един стих от книгата с рими за азбуката на Ленарт Хюланд[113], издадена като част от кампанията на Националното радио за събиране на средства през шейсетте години. По някаква непонятна причина той бе успял да запамети въпросната строфа, докато се бе учил да чете и пише. Тя се отнасяше до буквата Л. Лосът седеше сам, с усмивка на уста, в раздираната от стрелба гора[114].

НА ИЗЛИЗАНЕ от болницата Микаел се сблъска със Сесилия Вангер. Той бе звънял многократно на мобилния ѝ телефон, след като се бе върнала от неосъщественото си пътешествие, но тя така и не му вдигна. Всеки път, когато се беше отбивал до дома ѝ на остров Хедебю, го бе намирал пуст.

– Здравей, Сесилия – рече той. – Съжалявам за случилото се с Хенрик.

– Благодаря – каза тя и кимна.

Микаел се опита да улови емоциите ѝ, но не усети нито топлота, нито хлад.

– Трябва да поговорим – рече той.

– Съжалявам, че прекъснах всяка връзка с теб по този начин. Разбирам, че си ядосан, но в момента преживявам криза.

– Почакай, ти не ме разбра, Сесилия. Изобщо не съм ти ядосан. Надявам се, че ще успеем да запазим приятелството си, но ако не искаш да общуваш с мен… Ако това е решението ти, то аз ще го уважа.

– Не ме бива в емоционалните връзки – рече тя.

– Нито пък мен. Какво ще кажеш да изпием по чаша кафе? Той кимна към кафенето в болницата.

Сесилия Вангер се поколеба.

– Не, не днес. Сега искам да посетя Хенрик.

– Добре, но аз въпреки всичко трябва да говоря с теб. По работа.

– Какво имаш предвид? – тя изведнъж застана нащрек.

– Спомняш ли си първата ни среща, когато дойде в дома ми през януари? Тогава те уверих, че казаното ще си остане между нас и че ще те осведомя, когато искам да те разпитам официално във връзка с работата си. Става въпрос за Хариет.

Лицето на Сесилия Вангер внезапно почервеня от гняв.

– Проклет боклук.

– Сесилия, открих неща, за които чисто и просто трябва да разговарям с теб.

Тя отстъпи назад.

– Нима не разбираш, че ровенето в случая на проклетата Хариет е като терапия за Хенрик. Нима не разбираш, че той може би лежи на смъртния си одър и последното, от което се нуждае, е излишно вълнение и напразни надежди и…

Тя млъкна.

– Това може и да е хоби за Хенрик, но аз успях да събера повече нови доказателства от когото и да било другиго през последните трийсет и пет години. В разследването има въпроси без отговор и аз ще продължа да работя по поставената ми от Хенрик задача.

– Ако Хенрик почине, на това бързо ще бъде сложен край. А теб ще те изритат като мръсно коте – рече Сесилия Вангер и го подмина.

ВСИЧКО БЕ ЗАТВОРЕНО. Хедестад бе почти пуст, а хората явно празнуваха Мидсъмър във вилите си. Накрая Микаел стигна до местния хотел „Стадсхотелет“, чиято тераса всъщност бе отворена. Той си поръча сандвич с кафе и прегледа вечерната преса. По света не се бе случило нищо важно.

Остави вестниците настрана и се замисли за Сесилия Вангер. Не бе споделил нито с Хенрик, нито с Дирх Фроде съмненията си, че именно тя бе отворила прозореца в стаята на Хариет. Страхуваше се, че по този начин ще я превърне във вероятен заподозрян, а най-малко от всичко искаше да ѝ навреди. Но рано или късно трябваше да я попита.

Той остана на терасата в продължение на един час, след което реши за момента да остави този проблем настрана и поне на празника да не мисли за семейство Вангер. Мобилният му телефон бе съвсем тих. Ерика бе заминала да се забавлява някъде с мъжа си и той нямаше с кого да разговаря.

Върна се на остров Хедебю в четири часа следобед и взе още едно решение – да спре да пуши. Бе започнал да тренира редовно след отбиването на военната служба – ходеше на фитнес и бягаше по плажната алея Сьодер Меларстранд. След началото на аферата „Венерстрьом“ обаче бе занемарил напълно режима си. Започна да вдига отново тежести едва по време на престоя си в „Рулокер“, най-вече като един вид терапия, но това продължи до излизането му от затвора. Време беше да се захване по-сериозно с тренировките си. Облече си нахъсено екипа за джогинг и с бавно темпо започна да бяга по пътя до къщата на Готфрид, сви нагоре към Крепостта и продължи напред по по-труднопроходимия терен. Не се беше занимавал с ориентиране, откакто излезе от казармата, но винаги му бе харесвало повече да бяга през гората, отколкото по специално направените за бягане равни пътеки. Той продължи покрай оградата на Йостергорден и се върна в селото. Цялото тяло го болеше, когато задъхан стигна до къщата за гости.

В шест часа вече бе изкъпан. Свари картофи и сервира вечерята си на паянтовата маса пред къщата – херинга с горчица, зелен лук и яйца. Наля си чаша водка и се чукна сам със себе си. След това отвори един криминален роман от Вал Макдърмид[115] със заглавието „The mermaids singing“[116].

ДИРХ ФРОДЕ намина към седем и се отпусна тежко в градинския стол срещу Микаел. Той му наля малко водка „Сконе“.

– Днес доста поразбуни духовете – рече Фроде.

– Разбрах.

– Биргер Вангер е глупак.

– Знам.

– Но Сесиля Вангер не е, а и тя ти е бясна.

Микаел кимна.

– Тя ми нареди да се погрижа да спреш да се ровиш в семейните им дела.

– Разбирам. А ти какво ѝ каза?

Дирх Фроде погледна чашата с водка и изведнъж я изпи на екс.

– Отговорих ѝ, че Хенрик ми е дал ясни инструкции за това какво иска да свършиш. Така че докато той не нареди друго, ти оставаш на работа съгласно съществуващия договор. Очаквам да дадеш всичко от себе си, за да изпълниш своята част.

Микаел кимна. После погледна към небето, по което бяха започнали да се скупчват дъждовни облаци.

– Задава се буря – рече Фроде. – Но аз ще те защитя, ако нещата загрубеят твърде много.

– Благодаря.

Те останаха мълчаливи известно време.

– Може ли да ми сипеш още малко?

САМО НЯКОЛКО МИНУТИ след като Дирх Фроде си тръгна, Мартин Вангер спря колата си на пътя пред дома на Микаел. След това се приближи и поздрави. Микаел му честити празника и му предложи да пийнат заедно.

– Не, не е сега моментът. Дойдох само да се преоблека и се връщам обратно в града. Ще прекарам вечерта у Ева.

Микаел слушаше в очакване.

– Говорих със Сесилия. Тя е малко разстроена в момента – с Хенрик са много близки. Надява се да ѝ простиш, ако те… е обидила.

– Аз много харесвам Сесилия – отвърна Микаел.

– Разбирам. Но с нея понякога е доста трудно. Просто искам да знаеш, че тя е категорично против да продължиш да се ровиш в миналото.

Микаел въздъхна. Явно всички в Хедестад бяха разбрали за какво го бе наел Хенрик.

– А ти какво мислиш?

Мартин Вангер махна с ръка.

– Случаят на Хариет преследва Хенрик от десетилетия. Не знам… Хариет ми е сестра, но всичко ми се струва някак далечно. Дирх Фроде каза, че договорът ти е железен и само Хенрик може да го развали. Страхувам се, че в сегашното му състояние това по-скоро би навредило, отколкото помогнало.

– Значи искаш да продължа?

– Имаш ли някакъв напредък?

– Съжалявам, Мартин, но ако ти разкажа без съгласието на Хенрик, ще наруша договора си.

– Разбирам.

Той изведнъж се засмя.

– Хенрик си пада малко конспиратор. От теб искам най-вече да не му даваш лъжливи надежди.

– Обещавам да не го правя. Ще му представям единствено факти, които могат да бъдат доказани.

– Добре. Между другото, имаме да мислим за още един договор. Тъй като Хенрик е болен, не може да изпълнява задълженията си към управителния съвет на „Милениум“, така че аз съм длъжен да действам от негово име.

Микаел продължи да мълчи.

– Трябва да свикаме съвещание и да обсъдим ситуацията.

– Това е добра идея. Но доколкото знам, следващата среща на Управителния съвет е планирана за август.

– Да, но вероятно ще се наложи да я изтеглим напред във времето.

Микаел се усмихна учтиво.

– Възможно е, но не с мен трябва да говориш. В момента аз не съм член на Управителния съвет на „Милениум“. Напуснах вестника през декември и не мога да влияя по никакъв начин върху решенията на Управителния съвет. Предлагам ти да се обърнеш към Ерика Бергер по този въпрос.

Мартин Вангер не бе очаквал такъв отговор. Замисли се за миг, после се изправи.

– Ти, разбира се, си прав. Мога да говоря с нея – потупа Микаел по рамото за довиждане и се запъти към колата си.

Микаел го проследи замислено с поглед. Не го бе изрекъл на глас, но Микаел бе усетил заплахата. Мартин Вангер беше поставил съдбата на „Милениум“ на кантар. След малко Микаел си наля още една глътка и отново взе романа на Вал МакДърмид.

Към девет часа пристигна кафявата петниста котка и се отърка в крака му. Той я вдигна и я почеса зад ухото.

– На нас с теб ни е доста скучно днес, на Мидсъмър, а – рече Микаел.

След това се прибра и си легна след първите капки дъжд. Котката предпочете да остане навън.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ИЗКАРА своя кавазаки и отдели целия ден на Мидсъмър да го прегледа старателно. Той бе от категория „леки“, сто двайсет и пет кубика, и може и да не беше една от най-яките машини на света, но бе неин и тя знаеше как да борави с него. Бе го ремонтирала собственоръчно гайка по гайка и дори беше увеличила оборотите на мотора малко над законовата граница за този клас.

Следобед си сложи шлема и кожените дрехи и се отправи към санаториума „Еплевикенс“, където прекара вечерта с майка си. Чувстваше леко безпокойство и угризения на съвестта. Майка ѝ изглеждаше по-отнесена от всякога. През трите часа, които прекараха заедно, си размениха само няколко думи, а дори и тогава майка ѝ явно не знаеше с кого говори.

МИКАЕЛ ЗАГУБИ НЯКОЛКО дни в опити да идентифицира колата, чийто регистрационен номер започваше с АС 3. След като се сблъска с всевъзможни проблеми, той се консултира с един пенсиониран автомобилен механик в Хедестад, който констатира, че въпросната кола бе от марката „Форд“ Англия. От този модел били пуснати много малка бройка коли и Микаел чуваше за него за първи път. След това се свърза с един чиновник от Регистрационната служба и попита дали има възможност да получи списък с всички автомобили „Форд“ Англия, чиито номера през 1966 година са започвали с АС 3. След като направиха някои справки, го уведомиха, че биха могли да се нагърбят с подобно почти археологическо проучване в архива, но щяло да отнеме доста време, а и малко излизало извън границите на принципа за откритост[117].

Микаел се качи във взетото назаем волво едва няколко дни след Мидсъмър и се отправи на север по Е 4. Никога не бе обичал високите скорости, затова караше спокойно. Спря точно пред моста Херносандсбру и си поръча кафе в сладкарницата на Вестерлунд.

Следващата спирка беше Умео. Отби се в една кръчма и си поръча специалитета за деня. Купи си карта и продължи към Шелефтео, където сви наляво към Нуршо. Пристигна в шест часа вечерта и се настани в Хотел „Нуршо“.

Започна работа рано на следващата сутрин. Дърводелската фабрика „Нуршо“ не фигурираше в телефонния указател. Рецепционистката на арктичния хотел, момиче на двайсетгодишна възраст, никога не бе чувала за това предприятие.

– Кого мога да попитам?

Рецепционистката се замисли за миг, след това лицето ѝ светна и тя му каза, че ще се обади на баща си. Върна се след две минути и му обясни, че Дърводелска фабрика „Нуршо“ е била затворена в началото на осемдесетте години. Ако Микаел искал да говори с някого, който знаел повече за фабриката, трябвало да се обърне към мъж на име Бюрман, който бил работил там като началник, а сега живеел на улица „Сулвендан“.

НУРШО БЕ малко градче с една-единствена главна улица, носеща изключително подходящото име „Стургатан“[118]. Тя стигаше от единия му край до другия и бе пълна с магазини, пресечки и жилищни сгради. Край източния вход на града имаше малка промишлена зона и конюшня, а край западния се издигаше изключително красива дървена църква. Микаел забеляза, че градът приютява още две църкви – една мисионерска и една на общността на петдесетниците. На таблото до автогарата имаше афиш, който приканваше посетителите да посетят музеите на ските и лова. А един друг, вече поостарял, съобщаваше, че Вероника бе пяла по случай Мидсъмър. Можеше да отиде от единия край на града до другия за двайсет минути.

Улица „Сулвендан“ се състоеше от еднофамилни къщи и се намираше на около пет минути от хотела. Бюрман не отвори, когато Микаел позвъни на звънеца. Бе девет и половина и той предположи, че мъжът или бе отишъл на работа, или, ако вече беше пенсионер, бе излязъл да свърши нещо.

Следващата му спирка бе железарският магазин на улица „Стургатан“. „Ако живееш в Нуршо, рано или късно ще посетиш железарията“, помисли си Микаел. Имаше двама продавачи; Микаел избра да се обърне към по-възрастния, който изглеждаше на около петдесет години.

– Здравейте, търся двойка, която вероятно е живяла тук през шейсетте. Много е възможно мъжът да е работил в дърводелската фабрика. Не знам как се казват, но разполагам с две техни снимки от 1966 година.

Продавачът гледа фотографиите дълго и внимателно, но накрая поклати глава и обясни, че не познава нито мъжа, нито жената.

На обяд Микаел си купи един хамбургер „Парисаре“[119] от павилиона за закуски до автогарата. Бе минал през общината, библиотеката и аптеката и се бе отказал от магазините. Полицейското управление беше празно и той започна да спира случайни възрастни хора по улиците и да им задава въпроса си. Към два часа следобед попита две по-млади жени, които, разбира се, не познаваха двойката от снимката, но му дадоха много добра идея.

– Ако фотографията е направена през 1966 година, то те сега би трябвало да са на около шейсет години. Можете да отидете до старческия дом до улица „Сулбака“ и да разпитате пенсионерите, които живеят там.

Микаел се представи на трийсетгодишната жена, която откри в администрацията, и ѝ обясни по какъв повод идва. Тя го гледаше доста подозрително в началото, но накрая отстъпи. Той я последва в общата дневна стая, където в продължение на половин час показа снимките на огромен брой хора на възраст от седемдесет и нагоре. Те бяха много отзивчиви, но никой не успя да идентифицира заснетата през 1966 година двойка.

Към пет часа отново се върна на улица „Сулвендан“ и позвъни на вратата на Бюрман. Този път късметът му проработи. Семейство Бюрман бяха пенсионери и бяха прекарали целия ден навън. Поканиха го в кухнята. Съпругата веднага сложи да вари кафе, а Микаел обясни по каква работа идва. И тук обаче удари на камък точно както при всички останали посещения през деня. Бюрман се почеса по главата, запали лулата си и след малко констатира, че не познава двойката от снимката. Съпрузите разговаряха помежду си на силния, специфичен за града диалект и на Микаел му бе трудно от време на време да ги разбира. Така например жената имаше предвид, че момичето от снимката е с къдрава коса, когато използва думата „knövelhära“.

– Но сте напълно прав, че този стикер е от фабриката – рече мъжът. – Браво, че сте се сетили. Проблемът е, че ние ги раздавахме наляво и надясно. На шофьори, на купувачи и доставчици на дървесина, на монтьори и машинни оператори и на кого ли още не.

– Оказа се по-трудно да ги открия, отколкото предполагах.

– А защо ги търсите?

Микаел бе решил да каже истината, ако някой го попита. Всяка измислена история би изглеждала недостоверна и би предизвикала объркване.

– Това е дълга история. Разследвам едно престъпление, което е извършено в Хедестад през 1966 година. Мисля, че съществува макар и минимална възможност двойката от снимката да е видяла какво се случва. Те не са сред заподозрените. А и едва ли предполагат, че може би знаят нещо, което би могло да разреши случая.

– Престъпление? Какво престъпление?

– Съжалявам, но не мога да кажа нищо повече. Разбирам, че изглежда доста мистериозно някой да се появи след четирийсет години в опит да намери въпросните лица, но случаят все още остава неразрешен, а новите доказателства бяха открити съвсем наскоро.

– Разбирам. Поводът, който ви води насам, е доста необичаен.

– Колко души са работили във фабриката?

– Обикновено около четирийсет. Аз започнах в средата на петдесетте години, когато бях на седемнайсет, и останах, докато не затвориха фабриката. След това станах шофьор. – Бюрман се замисли за миг. – Мога да кажа обаче, че момчето от снимката никога не е работило във фабриката. Не е изключено да е бил шофьор, но и в такъв случай трябваше да го познавам. Има и още една възможност, разбира се. Баща му или някой роднина да е бил зает във фабриката и колата да е тяхна.

Микаел кимна.

– Разбирам, че има много варианти. Можете ли да ме насочите към някого?

– Да – рече Бюрман и кимна. – Наминете утре сутринта и ще отидем да поговорим с момчетата.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР бе изправена пред важен методологичен проблем. Тя беше експерт в изравянето на информация за когото и да било, но винаги бе започвала с името и ЕГН-то на свой съвременник. Ако въпросното лице бе вписано в някой електронен регистър, което в днешни дни бе неизбежно, то бързо падаше в мрежата ѝ. Ако даденият човек притежаваше свързан с интернет компютър, адрес за електронна поща или дори собствена интернет страница, което важеше за повечето от обектите на специфичните ѝ разследвания, тя можеше да открие и най-дълбоко пазените му тайни.

Работата, която бе приела да извърши за Микаел Блумквист, беше от съвсем друго естество. Настоящата ѝ задача, най-просто казано, предполагаше идентифицирането на четирима души, като почти нямаше на какво да се опре. Освен това тези лица бяха живели преди няколко десетилетия. Така че електронният регистър едва ли съдържаше данни за тях.

Тезата на Микаел, която се основаваше на случая на Ребека Якобсон, гласеше, че те са станали жертва на убийства. Следователно трябваше да присъстват в документацията по различни неразрешени случаи. Единствената информация за времето и мястото на извършване на престъпленията, с която разполагаше, бе фактът, че те се бяха случили преди 1966 година. За първи път в кариерата си бе поставена в подобна ситуация.

И така, как да подходим?

Тя включи компютъра си и отвори прозореца на търсачката Google. След това въведе ключовите думи „Магда“ и „убийство“. Това бе най-простата форма на проучване, която изобщо съществуваше. За нейно учудване този метод веднага даде резултат. Най-отгоре в прозореца се показа програмата на телевизионна станция „Вермланд“ в Карлста, която анонсираше епизод от поредицата „Убийства във Вермланд“, излъчена през 1999 година. След това откри кратка анотация във вестник „Вермландс Фолкблад“:

„В следващия епизод от поредицата „Убийства във Вермланд“ ще бъде представен случаят на Магда Лувиса Шьоберг от Ранмутреск, една ужасяваща загадка за убийство, върху която работи полицията в Карлста преди няколко десетилетия. През 1960 година четирийсет и шест годишната фермерка Лувиса Шьоберг е открита брутално убита в семейната плевня. Репортерът Клас Гунарс описва последния ѝ час и безплодното издирване на убиеца. Случаят разбунва общественото мнение. Появяват се множество теории за предполагаемите виновници. В предаването ще участва млад роднина на жертвата, който ще разкаже как повдигнатото срещу него обвинение разбива живота му. 20.00.“

По-изчерпателна информация откри в статията „Случаят Лувиса разтърси цяло едно селище“, публикувана в периодичното издание „Вермландскултур“[120], чиито броеве бяха качени в интернет. С нескрит ентусиазъм и язвителен тон бе описано как съпругът на Лувиса Шьоберг, горският работник Холгер Шьоберг, бе открил съпругата си мъртва към пет часа, след като се бе прибрал вкъщи след работа. Тя бе станала жертва на жестоко сексуално насилие, беше намушкана с нож и накрая убита с вила. Престъплението било извършено в семейната плевня. Най-впечатляващ обаче бе фактът, че след като бе извършил деянието си, насилникът я завързал на колене в един конски бокс.

По-късно на двора била открита крава с рана от нож на шията.

В началото подозренията падат върху съпруга, но той представя желязно алиби. Работел на едно сечище на около четирийсет километра от дома си и не се бил отделял от колегите си от шест часа сутринта. Лувиса Шьоберг била видяна за последно жива в десет часа сутринта, когато я посетила една съседка. Никой не бе чул или забелязал нещо. Най-близкият до фермата имот беше на около триста метра.

След като сваля подозренията от съпруга, полицията насочва вниманието си към трийсет и три годишния племенник на убитата. Той на няколко пъти имал вземане-даване с правосъдието, страдал от сериозни финансови проблеми и неколкократно вземал пари назаем от леля си. Неговото алиби бе значително по-неубедително и той прекарал известно време в затвора, след което бил освободен поради липса на доказателства, както се казва на правен език. Въпреки това обаче много от хората в селото смятаха за доста голяма вероятността извършителят да е той.

Полицията проследява и редица други версии. През повечето време разследващите се занимават с преследването на някакъв мистериозен амбулантен търговец, който бил забелязан в района, и със слуха за група „крадливи цигани“, които обикаляли наоколо с цел обирджийство. Не бе ясно защо тези лица биха извършили брутално сексуално престъпление.

За известно време интересът на полицията е насочен към един от съседите на жертвата, който на младини бил заподозрян в хомосексуализъм, тоест по времето, когато хомосексуалните действия все още били смятани за престъпно деяние, наказуемо от закона, и който според мнозина бил „странен“. Така и не е изяснено защо един хомосексуалист би извършил сексуално престъпление, чиято жертва е жена. Нито една от тези версии не довежда до арест или присъда.

Лисбет Саландер смяташе, че връзката със записките от бележника на Хариет Вангер е очевидна. Библейски цитат от Трета книга Мойсеева 20:16 гласеше:

Ако жена отиде при някой добитък, за да се съвкупи с него, убий жената и добитъка: те трябва да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях. Едва ли бе случайно, че фермерка на име Магда бе открита убита в плевнята си, вързана на колене в един конски бокс.

Оставаше само въпросът защо Хариет Вангер бе отбелязала името Магда вместо официалното Лувиса. Ако в телевизионния анонс не бе поместено пълното име на убитата, Лисбет щеше да я пропусне.

Главният въпрос обаче, разбира се, беше: имаше ли връзка между убийството на Ребека от 1949 година и това на Магда Лувиса от 1960 година и изчезването на Хариет Вангер от 1966 година? И как, за Бога, Хариет Вангер бе успяла да я открие?

БЮРМАН ПОВЕДЕ Микаел на една безрезултатна съботна обиколка в Нуршо. Сутринта посетиха петима бивши служители на фабриката, които живееха съвсем наблизо. Домовете на трима от тях се намираха в центъра, а на останалите двама – в Сьорбюн, в покрайнините на града. Всички ги поканиха на кафе, разгледаха снимките и поклатиха глави.

След като изядоха скромния си обяд в дома на Бюрман, Микаел и хазаинът му се качиха на колата и потеглиха на нова обиколка. Посетиха четири селца около Нуршо, в които живееха бивши служители на дърводелската фабрика. Навсякъде бяха приети топло, но никой не успя да им помогне. Микаел започна да се отчайва. Чудеше се дали цялото това пътуване до Нуршо няма да се окаже задънена улица.

Към четири часа следобед Бюрман спря пред една червена ферма в типичния за областта Вестерботен стил. Фермата се намираше в град Нуршовален, недалеч от Нуршо, в северна посока. След това представи Микаел на Хенинг Форшман, пенсиониран дърводелец.

– Ами това е момчето на Ассар Бренлунд – рече Хенинг Форшман в мига, в който Микаел му показа снимката.

Бинго.

– Аха, значи това е момчето на Ассар – рече Бюрман. А после се обърна към Микаел. – Той беше купувач.

– Къде мога да го намеря?

– Него ли? Ще ти се наложи да покопаеш. Казваше се Гунар и работеше в Булиден[121]. Загина при един взрив през седемдесетте години.

По дяволите.

– Но съпругата му все още е жива. Момичето от снимката. Казва се Милдред и живее в Бюрселе.

– Бюрселе?

– Намира се на около десет километра от Бастютреск. Живее в червената съборетина от дясната страна на влизане в селото. Пада се третата къща. Доста добре ги познавам.

– ЗДРАВЕЙТЕ, КАЗВАМ СЕ Лисбет Саландер и в момента работя върху дисертация по криминология за насилието върху жените през двайсети век. Бих искала да посетя полицейския участък в Ландскруна и да разгледам материалите по един случай от 1957 година. Става въпрос за убийството на жена на име Ракел Лунде. Имате ли представа къде е прибрана документацията по случая?

БЮРСЕЛЕ БЕШЕ като рекламен плакат на село от Вестерботен. Състоеше се от около двайсетина къщи, разположени в полукръг сравнително близо една до друга по единия бряг на езерото. Насред селото имаше кръстопът с две разклонения – едното водеше към Хеминген, на 11 километра, а другото – към Бастютреск, на 17 километра. До кръстопътя имаше малко мостче, под което течеше рекичка. Микаел предположи, че именно оттук идваше втората част в името на населеното място – „селе“[122]. Сега, през лятото, пейзажът бе страшно красив, като картичка.

Микаел паркира пред един затворен супермаркет на отсрещната страна на пътя, малко по-нагоре от третата къща вдясно. Той почука на вратата, но нямаше никого.

Направи си едночасова разходка край пътя към Хеминген. Подмина мястото, където рекичката се превръщаше в силен бързей. Преди да тръгне обратно, срещна две котки и една сърна, но нито един човек. Домът на Милдред Бренлуд все още бе празен.

На един стълб до моста откри избеляла листовка, която канеше всички желаещи да присъстват на АСБЛ, което означаваше Автомобилно състезание на Бюрселе върху лед. Това очевидно бе зимно забавление, при което участващите буквално разбиваха колите си върху вледенения сняг. Микаел се загледа замислено в афиша.

Той изчака до десет вечерта, след което се предаде и се върна в Нуршо. Там вечеря, легна си и дочете криминалния роман на Вал МакДърмид.

Развръзката бе доста зловеща.

КЪМ ДЕСЕТ ЧАСА ВЕЧЕРТА Лисбет Саландер откри още едно от имената от списъка на Хариет Вангер. Постигна го доста колебливо, след като бе мислила по въпроса в продължение на няколко часа.

Бе намерила по-лесен и бърз начин на търсене. През равни интервали от време в пресата се появяваха текстове за неразрешени случаи на убийство. В неделната притурка на един вечерен вестник тя откри статия от 1999 година със заглавието „Много убийци на жени все още са на свобода“. Статията бе доста сбита, но съдържаше имена и снимки на няколко от жертвите, на които бе посветена. Случаят „Солвейг“ в Нортеле, убийството на Анита в Норшопинг, Маргарета в Хелсингборг и редица други.

Най-старите престъпления бяха извършени през шейсетте години, но нито едно от тях не можеше да бъде свързано със списъка, който бе получила от Микаел. Един от случаите обаче привлече вниманието ѝ.

През юни 1962 година трийсет и две годишна проститутка на име Леа Першон от Гьотеборг бе заминала за Удевала, за да посети майка си и деветгодишния си син, попечителството над когото бе присъдено на баба му. Една неделна вечер след няколко дни тя бе прегърнала майка си, бе казала довиждане и бе тръгнала към гарата, за да се качи на влака за Гьотеборг. Откриват я два дни по-късно зад един изоставен контейнер до запустяла индустриална сграда. Била изнасилена и подложена на изключителна жестокост.

Убийството на Леа беше предизвикало огромно вълнение благодарение на местния вестник, който бе следил развитието му през цялото лято, но извършителят така и не бе открит. В списъка на Хариет Вангер нямаше Леа. Нито пък някой от библейските цитати можеше да бъде свързан с нея.

За сметка на това обаче имаше една странна подробност, която привлече вниманието на Лисбет Саландер. На около десет метра от мястото, където бяха открили трупа на Леа, бе намерена саксия с гълъб. Около врата на птичката имало връв, която била прекарана през дупката на дъното на саксията. След това тя била положена на малък огън, запален между две тухли. Нямаше доказателства, че този случай на измъчване на животно бе свързан с убийството на Леа; това можеше да е дело на деца, които се бяха забавлявали с някаква жестока, зловеща игра през лятото. Медиите обаче бяха кръстили случая на Леа „Убийството на гълъба“.

Лисбет Саландер не бе от хората, които щяха да тръгнат да четат Библията. Дори не притежаваше екземпляр. Но вечерта отиде до църквата „Хьогалидсшуркан“ и с известно усилие успя да заеме една. Седна на пейка в парка пред църквата и се зачете в Трета книга Мойсеева. Когато стигна до глава 12, стих 8, повдигна вежди. Глава дванайсета бе посветена на пречистването на майките.

Ако пък не бе в състояние да донесе агне, нека вземе две гургулици, или два млади гълъба, един за всесъжение, а други за жертва за грях, и свещеникът ще я очисти, и тя ще бъде чиста.

Леа съвсем спокойно би могла да присъства в бележника на Хариет Вангер като Леа – 31208.

Лисбет Саландер изведнъж осъзна, че никое друго от предишните ѝ проучвания не се доближаваше и на милиметър до измеренията на настоящата ѝ задача.

МИЛДРЕД БРЕНЛУНД се бе омъжила повторно и бе сменила името си на Милдред Бергрен. Тя отвори на Микаел, когато той почука на вратата ѝ в десет часа сутринта в неделя. Жената бе на около четирийсет и бе напълняла поне със също толкова килограми, но Микаел веднага разпозна в нея момичето от снимката.

– Здравейте. Казвам се Микаел Блумквист. Вие трябва да сте Милдред Бергрен.

– Да.

– Моля за извинение, че идвам така изведнъж, но се нуждая от помощта ви по един сложен за обяснение въпрос. – Микаел ѝ се усмихна. – Бихте ли ми отделили малко от времето си?

И съпругът на Милдред, и синът му, който бе на трийсет и пет, си бяха вкъщи, затова тя го покани без колебание. Настаниха се в кухнята. Той се ръкува с всички. През последните дни Микаел бе изпил повече кафе от когато и да било през живота си, но вече се бе научил, че да откажеш почерпка в Норланд се приема като израз на неучтивост. Милдред извади чашите за кафе на масата, седна и изпълнена с любопитство, попита с какво може да помогне. На Микаел му бе трудно да я разбира, защото говореше на специфичния за Нуршо диалект, и затова тя премина на книжовен шведски.

Микаел си пое дълбоко въздух.

– Това е дълга и странна история. През септември 1966 година сте се намирали в Хедестад с тогавашния си съпруг Гунар Бренлунд.

Тя, изглежда, се изненада. Той изчака, докато жената кимна, след което постави снимките от улица „Йернвегсгатан“ на масата пред нея.

– Тези фотографии са оттогава. Спомняте ли си обстоятелствата, при които са направени?

– О, мили боже! – възкликна Милдред Бергрен. – Та това бе преди цяла вечност.

Новият ѝ съпруг и синът му застанаха зад нея и се вгледаха в снимките.

– Бяхме на сватбено пътешествие. Връщахме се от Стокхолм и Сигтуна и просто решихме да спрем някъде. Значи е било в Хедестад, така ли?

– Да, това е Хедестад. Тези снимки са направени около един часа следобед. Отне ми известно време, докато ви идентифицирам. Това се оказа трудна задача.

– Значи намирате тази стара моя снимка и благодарение на нея стигате до мен. Идея си нямам как сте успели.

Микаел извади фотографиите от паркинга.

– Успях да ви проследя благодарение на ето тази, която е направена малко по-късно същия ден.

Микаел обясни как бе стигнал до Бюрман благодарение на Дърводелска фабрика Нуршо и как той на свой ред го бе отвел до Хенинг Форшман и Нуршовален.

– Предполагам, че имате доста основателна причина, за да проведете едно толкова странно издирване.

– Да, имам. Момичето, което стои точно пред вас на снимката, се казва Хариет. Тя е изчезнала в този ден и се смята, че е станала жертва на убийство. Нека да ви покажа какво се е случвало.

Микаел извади преносимия си компютър и ги въведе в историята, докато го чакаше да зареди. След това им показа поредицата от снимки, която разкриваше промяната в изражението на лицето на Хариет.

– Забелязах ви, докато разглеждах тези стари снимки. Вие стоите точно зад Хариет с апарат в ръка и изглежда снимате точно това, което тя наблюдава и което предизвиква тази реакция у нея. Знам, че вероятността е много малка, но ви потърсих, за да попитам дали сте запазили снимките от този ден.

Микаел бе подготвен, че Милдред ще го прекъсне и ще му обясни, че снимките отдавна са загубени, че така и не са проявили филма, или че ги е изхвърлила. Вместо това тя го погледна със светлосините си очи и му отговори с такъв тон, сякаш това бе най-естественото нещо на света, че тя, разбира се, пази всичките си ваканционни снимки.

След това отиде до другата стая и след няколко минути се върна с един кашон, в който бе прибрала няколко албума с голям брой снимки. Отне ѝ известно време да открие фотосите от въпросното пътуване. Бе направила три снимки в Хедестад. Една неясна – на главната улица. Една на първия ѝ съпруг. Третата бе на клоуните от парада.

Микаел се наведе нетърпеливо напред. Видя една фигура от другата страна на улицата. Снимката не му говореше абсолютно нищо.