Мъжете, които мразеха жените

. Глава 1 Петък, 20 декември

Процесът бе приключил. Всичко вече беше казано. Той и за секунда не се усъмни, че ще бъде признат за виновен. Съдът излезе с писмена присъда в петък, в десет сутринта. Единственото, което оставаше, бе чакащите в коридора пред залата репортери да обобщят фактите.

Микаел Блумквист ги видя през отворената врата и за миг забави крачка. Той не искаше да обсъжда присъдата, която току-що бе получил, но нямаше как да избегне въпросите им – прекрасно знаеше, че те трябваше да ги зададат и да получат отговор. „Значи такова било чувството да си престъпник; помисли си той, и да стоиш от грешната страна на микрофона.“ Изпъчи се притеснено и се насили да се усмихне. Репортерите също му се усмихнаха на свой ред и му кимнаха приятелски, дори леко смутено.

– Нека да видим… „Афтонбладет“, „Експресен“, ТТ, Тв 4[3] и… Ами ти откъде си? Аха, „Дагенс Индустри“. Явно съм станал известен – констатира Микаел Блумквист.

– Какво ще кажете на пресата, Кале Блумквист? – попита репортерът на единия вечерен вестник.

Микаел Блумквист, чието пълно име бе Карл Микаел Блумквист, се насили да не облещи очи, както правеше обикновено, ако чуеше някой да произнася прякора му. Преди двайсет години, когато самият той бе на двайсет и три и току-що бе получил първото си назначение като журналист по заместване през лятото, по стечение на обстоятелствата бе успял да разобличи банда, която обираше банки и през последните две години бе направила пет големи удара. Нямаше съмнение, че и в петте случая извършителят е един и същ. Запазена марка на престъпниците бе да отидат до някое малко градче и с военна прецизност да оберат една или две банки наведнъж. Носеха латексови маски на герои на Уолт Дисни, а полицаите неясно защо ги нарекоха Бандата на Доналд Дък[4]. Вестниците обаче ги прекръстиха на Бандата на Бийгълс, което звучеше малко по-сериозно, като се има предвид, че на два пъти престъпниците абсолютно безцеремонно и без изобщо да ги е грижа за околните, бяха стреляли предупредително във въздуха и бяха заплашвали случайни минувачи или любопитни зяпачи.

Шестият удар бе по средата на лятото, срещу една банка в Йостерйотланд. Репортер от местното радио случайно се намираше в банката по време на обира и реагира като по учебник. В мига, в който престъпниците си тръгнали, той отишъл до един телефонен автомат и съобщил новината в ефир.

По това време Микаел Блумквист бе с една своя позната в лятната къща на родителите ѝ, близо до Катринехолм. Той не можа да обясни дори на полицията как бе успял да направи връзката, но в мига, в който чул прякото предаване по радиото, в съзнанието му изплували лицата на четиримата младежи, които живеели на няколкостотин метра от тях. Бил ги забелязал преди няколко дни да играят бадминтон в градината, докато вървял с приятелката си към павилиона за сладолед.

Видял единствено четирима руси, добре тренирани млади мъже с къси панталони. Личало си, че се занимавали с бодибилдинг, но нещо го накарало да се вгледа в тях по-внимателно още веднъж. Може би фактът, че навън било адска жега, а играта им била твърде съсредоточена и ожесточена. Не изглеждало да се забавляват, именно това направило впечатление на Микаел Блумквист.

Нямало причина да ги заподозре за обирите, но въпреки това по-късно се разходил до един хълм, откъдето можел да види лятната им къща. Констатирал, че в момента ги нямало. Изминали четирийсет минути, преди младежите да се появят и да паркират волвото си на двора. Явно бързали, всеки носел спортен сак, което само по себе си можело да означава, че просто се връщали от плаж. Само че един от мъжете се върнал отново при колата, извадил от нея някакъв предмет и побързал да го покрие със спортното си яке. Дори от твърде отдалечения си наблюдателен пост Микаел Блумквист веднага разбрал, че това е достолепен стар АК-4[5], като този, с който самият той бил делил постеля по време на едногодишната си военна служба. Обадил се в полицията и съобщил за наблюденията си. В резултат на това бърлогата на престъпниците била подложена на тридневна масирана медийна обсада, в която участвал и самият Микаел Блумквист. Последвал и тлъст хонорар от един от вечерните вестници. Полицията разположила щаба си в един фургон в двора на лятната къща, където Микаел бил отседнал.

За кариерата на Микаел случаят с Бандата на Бийгълс беше онзи летящ старт, от който се нуждае всеки млад журналист от бранша. Обратната страна на медала бе, че другият вечерен вестник не можа да се въздържи да не публикува статия със заглавието „Кале Блумквист разреши случая“. Ироничният текст бе написан от една по-възрастна журналистка със собствена рубрика и съдържаше дузина препратки към младия детектив, създаден от Астрид Линдгрен. На всичкото отгоре вестникът помести и размазана снимка, на която Микаел с полуотворена уста и вдигнат показалец явно даваше някакви инструкции на един униформен полицай. В действителност той му бе показвал как да стигне до външната тоалетна на къщата.

НЯМАШЕ ЗНАЧЕНИЕ, че Микаел Блумквист никога през живота си не бе използвал името си Карл, нито пък се бе подписвал като Карл Блумквист. От този момент нататък за негово най-огромно съжаление всичките му колеги започнаха да го наричат Кале Блумквист – те произнасяха прякора му насмешливо и закачливо, не враждебно, но и не особено дружелюбно. При цялото си уважение към Астрид Линдгрен, чиито книги обичаше, той мразеше прозвището си. Трябваше да минат няколко години, през които успя да натрупа по-сериозни журналистически заслуги, преди прякорът му да бъде позабравен, но въпреки това Микаел продължаваше да подскача като ужилен всеки път, щом някой го наречеше така в негово присъствие.

И така, той се усмихна спокойно и погледна в очите журналиста от вечерния вестник.

– Ами измисли нещо. Статиите ти така или иначе винаги са скалъпени.

Тонът на разговора бе приветлив. Те всички малко или много се познаваха, а най-отявлените критици на Микаел ги нямаше. Всъщност той бе работил с единия от присъстващите журналисти, а преди няколко години дори бе успял да свали репортерката, която работеше за Тв 4.

– Здравата те скастриха там вътре – констатира младият представител на „Дагенс Индустри“, който очевидно бе назначен по заместване.

– Мда – съгласи се Микаел. Нямаше как да го отрече.

– Как се чувстваш сега?

Въпреки сериозността на ситуацията нито Микаел, нито останалите по-възрастни журналисти можаха да сдържат усмивките си, когато чуха логично последвалия въпрос. Микаел се спогледа с дамата от Тв 4. „Как се чувстваш сега?“ – според Сериозните журналисти това бе единственият въпрос, който Глупавите спортни репортери успяваха да зададат на задъханите спортисти след финалната линия. След това обаче Микаел отново стана сериозен.

– Аз, разбира се, мога единствено да съжалявам, че съдът не взе друго решение – отвърна той малко сухо.

– Три месеца затвор и обезщетение от сто и петдесет хиляди крони. Това никак не е малко – рече представителката на Тв 4.

– Ще го преживея.

– Ще помолиш ли Венерстрьом за извинение? Ще си стиснете ли ръцете?

– Едва ли. Мнението ми за бизнес етиката на господин Венерстрьом не се е променило особено.

– Тоест продължаваш да твърдиш, че той е мошеник? – побърза да попита „Дагенс Индустри“.

Този въпрос можеше да роди статия с потенциално унищожително заглавие и Микаел вероятно щеше да падне в капана, ако нетърпението, с което репортерът му поднесе микрофона, не бе издало намеренията му. За миг се замисли какво да отговори.

Съдът все пак бе постановил, че Микаел Блумквист е опозорил името на финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом. Бяха го осъдили за клевета. Процесът бе приключил и той нямаше намерение да обжалва. Какво щеше да се случи обаче, ако по невнимание отново повтореше твърденията си още на излизане от съда? Микаел реши да не отговаря.

– Смятам, че имах достатъчно основания да публикувам събраните от мен сведения. Съдът обаче е на различно мнение и аз, разбира се, трябва да го приема. С колегите ще обсъдим внимателно присъдата и ще решим какви действия да предприемем. За момента няма какво повече да добавя.

– Ти явно си забравил, че всеки журналист трябва да подкрепи твърденията си с доказателства – каза малко рязко репортерката от Тв 4.

Не можеше да отрече, че бе права. С нея бяха добри приятели. Изражението на лицето ѝ бе неутрално, но на Микаел му се стори, че забеляза разочарование и дистанцираност в очите ѝ.

Микаел Блумквист остана да отговаря на въпросите им още няколко мъчителни минути. Във въздуха висеше един неизречен въпрос – как така Микаел бе написал статия, без да има каквито и да било доказателства за твърденията си. Нито един репортер не го зададе може би защото всичко бе страшно нелогично и срамно. Репортерите пред него, с изключение на младока от „Дагенс Индустри“, до един бяха ветерани с богат опит. За тях евентуалният отговор на този въпрос би бил непонятен.

Представителката на Тв 4 го накара да застане пред вратата на кметството и го интервюира пред камерата. Тя се държеше по-мило, отколкото той заслужаваше. Бе казал достатъчно, така че всички репортери да са доволни. Историята му щеше да роди доста заглавия – нямаше как да го избегне. За пореден път си каза, че все пак това бе най-важното събитие в медийното пространство за годината. Журналистите бяха получили каквото искаха и се върнаха всеки в съответната редакция.

МИСЛЕШЕ да се поразходи, но този декемврийски ден се оказа доста ветровит и той се почувства премръзнал още след края на интервюто. Докато стоеше сам на стълбите пред кметството, вдигна глава и видя Уилям Борг да излиза от колата си, където бе изчакал Тв 4 да приключи. Погледите им се срещнаха, а Уилям Борг се усмихна.

– Струваше си да дойда дотук само за да те видя с този лист в ръка.

Микаел не отговори. С Уилям Борг се познаваха от петнайсет години. Веднъж дори бяха работили заедно по заместване като финансови репортери в един сутрешен вестник. Именно там се превърнаха във врагове за цял живот може би поради взаимната си органическа нетърпимост. Микаел смяташе Борг за ужасен репортер. Беше му неприятен и като човек – дребнав и отмъстителен, той тормозеше околните с плоски шеги и се изказваше презрително за по-възрастните и следователно по-опитни журналисти. Особена неприязън изпитваше към по-възрастните жени репортери. С Микаел се скараха веднъж, последваха и други кавги, а накрая неразбирателството им се превърна в лична вражда.

През годините Микаел Блумквист и Уилям Борг неведнъж бяха кръстосвали шпаги, но едва в края на 1990 година се превърнаха в истински врагове. Микаел написа книга за финансовите журналисти, в която старателно бе цитирал няколко глупави статии на Борг. Според версията на Блумквист Борг се бе изкарал голям познавач, но бе анализирал фактите погрешно и бе написал хвалебствени статии за интернет компании, които скоро след това западнаха. Борг не бе останал във възторг от позицията на Микаел и когато веднъж се срещнаха случайно в едно заведение на улица „Сьодер“, едва не стигнаха до бой. Точно тогава Борг се отказа от журналистическата си кариера и започна доста по-високоплатена работа като консултант в една компания, която на всичкото отгоре попадаше в сферата на интереси на индустриалеца Ханс-Ерик Венерстрьом.

Гледаха се продължително, след което Микаел се обърна и си тръгна. Бе типично в стила на Борг да дойде до кметството с единствената цел да му се надсмее.

Докато се отдалечаваше от сградата, пред него спря автобус номер 40 и той се качи само за да се махне оттам. Слезе на площад „Фридхемсплан“ и остана на спирката. Продължаваше да стиска листовете с присъдата в ръка и се чудеше накъде да тръгне. Накрая реши да се разходи до кафене „Ана“ край входа на полицейския гараж.

По-малко от половин час след като си поръча кафе с мляко и сандвич, по радиото започнаха новините. Неговата история попадна на трето място след бомбен атентат на камикадзе в Йерусалим и новината, че правителството е назначило комисия, която да разследва новосъздаден картел в сферата на строителната индустрия.

„Журналистът Микаел Блумквист от вестник „Милениум“ бе осъден в четвъртък сутринта на три месеца затвор за груба клевета срещу индустриалеца Ханс-Ерик Венерстрьом. В прословутата си статия, публикувана по-рано тази година, за така наречената афера Минос Блумквист излезе с твърдението, че Венерстрьом е вложил в сделки с оръжие държавни средства, предвидени за инвестиции в индустрията на Полша. Микаел Блумквист също така бе осъден да заплати обезщетение в размер на сто и петдесет хиляди крони. Бертил Камнермаркер, адвокатът на Венерстрьом, сподели в свое изявление, че клиентът му е доволен от присъдата. „Това е изключително сериозен случай на клевета“ – заяви той.“

Текстът на присъдата беше разположен на двайсет и шест страници. В нея бяха представени аргументите за признаването на Блумквист за виновен по петнайсет случая на груба клевета срещу бизнесмена Ханс-Ерик Венерстрьом. Микаел констатира, че всяко от обвиненията, за които го бяха осъдили, му струваше десет хиляди крони и шест дни затвор. Без да се смятат разходите по делото и хонорарът на адвоката му. Дори не му се мислеше колко дълга щеше да излезе сметката, но същевременно осъзнаваше, че нещата можеше да са далеч по-зле. Съдът бе решил да го признае за невинен по седем точки.

Докато четеше текста на присъдата, някакво смътно чувство караше стомаха му да се свива все по-силно. Това го изненада. Още от началото на процеса бе наясно, че само чудо може да го спаси от присъда. Към този момент вече нямаше никакво съмнение, че бе виновен, така че се беше примирил с тази мисъл. Изобщо не се бе притеснявал по време на двудневния процес, нито докато беше чакал в продължение на единайсет дни съдът да вземе решение и да формулира текста, който държеше в ръката си. Облада го безпокойство едва сега, след като всичко бе свършило.

Всеки път, щом отхапеше от сандвича, имаше чувството, че хлябът набъбва в устата му. Бе му трудно да преглъща и бутна чинията настрани.

За първи път осъждаха Микаел Блумквист за престъпление, за първи път бе заподозрян и обвинен. Всъщност присъдата бе незначителна. Престъплението му беше леко. Все пак не се касаеше за въоръжен грабеж, изнасилване или убийство. Въпреки това финансовият ѝ аспект бе значителен. „Милениум“ не беше флагманският кораб на медийната флота и не разполагаше с неограничени ресурси. Вестникът съществуваше на кътни зъби, но въпреки това присъдата не бе огромна катастрофа за него. Проблемът се заключаваше в следното – Микаел бе един от акционерите на медията, а освен това, колкото и глупаво да беше, се изявяваше и като журналист, и като отговорен издател. Микаел смяташе да плати обезщетението от сто и петдесет хиляди крони от собствения си джоб, което щеше да погълне всичките му спестявания. Вестникът трябваше да покрие разноските по делото. Всичко щеше да се нареди, ако направеха добър разчет на бюджета си.

Обмисляше дали да не продаде жилището си, макар че сърцето му се късаше при тази мисъл. Бе започнал да си търси дом в края на осемдесетте години – прекрасното време, когато имаше постоянна работа и сравнително добър доход. Бе търчал по много огледи на апартаменти, но нищо не му хващаше окото, докато накрая не прекрачи прага на един тавански апартамент от шейсет и пет квадрата точно в началото на улица „Белмансгатан“. Предишният собственик беше започнал да го ремонтира, за да го превърне в годно за живеене място, но внезапно бе получил назначение в някаква интернет компания в чужбина и Микаел имаше късмет да го купи евтино.

Микаел изхвърли начертаните от специалиста по вътрешен дизайн скици и сам довърши започнатото. Вложи всичките си пари в ремонта на банята и кухнята, а останалото остави както си беше. Вместо да постави паркет на пода и да изгради вътрешните стени, така че жилището му да стане двустайно, както бе планирано, той шлифова таванските дъски, вароса грубите стени и скри най-ужасните участъци с акварели на Емануел Бернстоун. Крайният резултат беше жилище с отворен интериор. Спалнята бе отделена от пространството, предназначено за трапезария и дневна, с библиотека, а кухнята – с бар-плот. Апартаментът имаше два покривни прозореца и един във фронтон с изглед над покривите към Ридарфьерден[6] и Гамла стан[7]. Можеше дори да види ивица вода от Слусен[8] и кметството. Днес не би могъл да си позволи подобен апартамент и затова не му се искаше да го продава.

Но рискът да загуби апартамента бе нищо в сравнение с удара върху кариерата му. Щеше да му отнеме доста време да преодолее, да отстрани щетите. Ако изобщо можеше да ги оправи.

Ставаше въпрос за доверие. В обозримо бъдеще малцина редактори не биха се поколебали да публикуват негова статия. Той все още имаше доста приятели в бранша, които щяха да приемат, че тази случка бе резултат от лош късмет и злощастно стечение на обстоятелствата, но отсега нататък нямаше право да греши.

Най-много го болеше обаче заради унижението.

Бе държал всички козове и въпреки това загуби срещу един полугангстер в костюм на Армани. Финансов измамник. Юпи с прочут адвокат, което се бе хилило нагло по време на целия процес.

Защо всичко се обърка така?

Аферата „Венерстрьом“ бе започнала толкова обещаващо навръх Мидсъмър[9] преди година и половина в каютата на една жълта яхта „Мелар – 30“. Всичко стана съвсем случайно. Бивш негов колега, понастоящем чиновник в областния съвет, в желанието си да впечатли новата си приятелка съвсем прибързано бе наел една платноходка „Скампи“ за спонтанно романтично пътешествие по Шергорден[10]. Приятелката му, пристигнала наскоро в столицата от Халстахамар, за да учи, се съгласи при условие и сестра ѝ да ги придружи заедно с гаджето си. Никой от тримата от Халстахамар преди не се бе качвал в платноходка. Проблемът бе, че чиновникът имаше повече ентусиазъм отколкото опит. Три дни преди да потеглят той се обади отчаян на Микаел и го убеди да отиде с тях в ролята на пети член на екипажа и навигатор.

В началото предложението не впечатли Микаел, но след това той се изкуши от възможността да си почине няколко дни на архипелага с добра храна и в приятна компания, както се казваше. Само че тези му въжделения не се сбъднаха, а пътуването се оказа по-катастрофално, отколкото си бе представял. Плаваха по красивия, но скучен маршрут нагоре от остров Буланд по канала Фурусундследен и макар че се движеха с не повече от пет метра в секунда, новата приятелка на чиновника веднага я хвана морска болест. Сестра ѝ се скара с гаджето си и никой от тях не прояви ни най-малък интерес към ветроходството. Скоро стана ясно, че от Микаел се очакваше да управлява платноходката, докато останалите му даваха добронамерени, но по принцип безполезни съвети. Той бе готов да слезе на остров Фурусунд и да вземе автобуса за вкъщи, след като пренощуваха в един от заливите на остров Енгсьо. Единствено отчаяните молби на чиновника го накараха да остане на борда.

В дванайсет часа на следващия ден, достатъчно рано, за да има все още свободни места, те хвърлиха котва край кея за гости на Архолма. Точно бяха изяли приготвения набързо обяд, когато видяха една жълта пластмасова яхта М-30 да се носи в залива. Бе вдигнато само най-голямото ѝ платно. Лодката направи плавен завой, докато капитанът търсеше къде да акостира. Микаел се огледа и установи, че единствената свободна пролука бе между тяхната „Скампи“ и една Х-бот[11] вдясно от борда, но М-30 бе достатъчно тясна, за да успее да се вмъкне там. Микаел се изправи на кърмата и посочи с ръка мястото. Капитанът на другата лодка му махна в знак на благодарност и насочи плавателния съд към кея. Един самотен яхтсмен, който дори не си прави труда да включи мотора, отбеляза Микаел. Чу дрънченето на котвата, а само след няколко секунди голямото платно се спусна надолу, докато капитанът се щураше напред-назад като залят с вряла вода плъх и се опитваше да вмъкне лодката в свободното място и същевременно да приготви въжето за акостиране.

Микаел се качи на планшира и протегна ръка, за да му сигнализира, че е готов да поеме въжето. Новопристигналият направи една последна промяна в курса, плъзна се изящно и бавно напред и застана до кърмата на тяхната „Скампи“. Едва когато капитанът хвърли въжето на Микаел, двамата се познаха и по устните им се разляха усмивки на радост.

– Здравей, Робан – поздрави Микаел. – Защо не използваш мотора, вместо да ожулиш всички лодки в пристанището?

– Здравей, Мике. Значи не съм се излъгал, когато ми се стори, че те познавам. С удоволствие бих използвал мотора, ако можех да го запаля. Проклетникът отказа преди два дни край Рьодльога[12].

Преди цяла вечност, през седемдесетте години, докато учеха в гимназия „Кунгсхолмен“, Микаел Блумквист и Роберт Линдберг бяха приятели, и то доста добри. Дружбата им обаче приключи в деня на завършването, както често се случва между съученици. Пътищата им се бяха разделили, а през последните двайсет години се бяха виждали не повече от шест пъти. От последната им среща допреди днешния ден, когато случайно се засякоха на кея на Архолма, бяха изминали поне седем-осем лета. Оглеждаха се любопитно един друг. Роберт бе загорял, косата му бе рошава и не се бе бръснал от около две седмици.

Настроението на Микаел изведнъж се оправи. Когато чиновникът и скучната му компания слязоха на сушата, за да танцуват по случай Мидсъмър около празничния стълб с цветя до магазина от другата страна на острова, той остана да си бъбри със стария си приятел от ученическите години в каютата на М-30 на по чашка шведска ракия и херинга.

ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ СЪЩАТА ВЕЧЕР, след като се отказаха да се борят с прословутите комари на Архолма, се преместиха в каютата, където изпиха значително количество ракия и разговорът им премина в приятелски спор за морала и етиката в света на бизнеса. И двамата си бяха избрали професии, които в една или друга степен бяха свързани с икономиката на страната. Роберт Линдберг бе продължил обучението си в Икономическия университет и бе станал банкер. Микаел Блумквист бе завършил Журналистическия факултет и бе посветил по-голямата част от професионалния си живот на разкриването на съмнителни сделки в областта на банковото дело и бизнеса. Разговорът им се завъртя около моралната страна при прилагането на клаузата „златен парашут“[13] в няколко случая от деветдесетте години на миналия век. След като храбро бе защитил няколко от най-прословутите „парашутисти“, Линдберг остави чашата си на масата и с нежелание призна, че в света на бизнеса все пак се среща по някой друг корумпиран мерзавец. После изведнъж стана сериозен и погледна Микаел.

– След като си разследващ журналист, който се занимава с икономически престъпления, защо досега не си написал нищо за Ханс-Ерик Венерстрьом?

– Не знаех, че има какво да се напише за него.

– Порови се. Порови се, по дяволите. Какво знаеш за програмата КИП?

– Ами че е някаква програма от деветдесетте години за икономическо подпомагане на бившите държави от Източния блок. Прекратиха я преди две години. Не съм писал за това.

– КИП е съкратено от Комитет за индустриално подпомагане, ръководен от представители на десет големи шведски предприятия и подкрепен от правителството. КИП получи държавни гаранции по редица проекти, договорени с правителствата на Полша и Прибалтийските републики. Дори Централното управление на синдикатите в Швеция се включи като гарант, че работническите движения ще добият повече тежест чрез прилагането на шведския модел. На теория това бе проект, който се основаваше на принципа „помощ за самопомощ“ и чиято основна цел бе да предостави на източните правителства възможност да укрепят икономиките си. На практика обаче благодарение на него шведските предприятия получиха държавни субсидии, с които закупиха акции на източни компании. КИП се ползваше с горещата подкрепа на проклетия министър от Християндемократическата партия. В проекта бе заложено построяването на целулозен завод в Краков и циментова фабрика в Талин, модернизацията на металната индустрия в Рига и така нататък. Парите бяха разпределяни от управлението на КИП, в което влизаха важни банкери и индустриалци.

– Тоест става въпрос за парите на данъкоплатците?

– Около петдесет процента от всички средства бяха осигурени от държавни субсидии, останалата сума бе покривана от банките и индустрията. Само че те изобщо не развиваха дейност с идеална цел. Всъщност банките и предприятията разчитаха на доста голяма печалба. Иначе никога не биха се включили в подобен проект.

– За каква сума става въпрос?

– Почакай, има още да чуеш. Като цяло КИП бе плод на желанието на големите шведски предприятия да стъпят на източния пазар. Сред тях бяха мощни компании като АББ[14], „Сканска“[15] и така нататък. С други думи, все солидни фирми, а не някакви съмнителни предприятия.

– Да не би да твърдиш, че „Сканска“ не се занимава със спекулации? Нима техният изпълнителен директор не бе уволнен, след като позволи на сина си да пропилее половин милиард в набързо сключени сделки? И нима в момента не строят като луди в Лондон и Осло?

– Да, така е. Във всяка компания по света има идиоти, но ти знаеш какво имам предвид. Тук става въпрос за предприятия, които все пак имат собствено производство. Гръбнакът на шведската промишленост и така нататък.

– Как се вписва Венерстрьом в картината?

– Венерстрьом е основната фигура в цялата история. Пръкнал се отникъде младеж, без каквито и да било фамилни традиции в областта на промишлеността, на когото изобщо не му е тук мястото. Само че с годините успява да натрупа огромно богатство от игра на борсата, инвестира в стабилни предприятия и така си осигурява място сред големите играчи в света на бизнеса, като се вмъква през задния вход.

Микаел напълни чашата си с водка „Раймерхолмс“, облегна се назад и се опита да си спомни какво знаеше за Венерстрьом. Не бе никак много. Беше роден някъде в Норланд[16], където основава своя собствена инвеститорска компания през седемдесетте години. Натрупва известно състояние и се премества в Стокхолм, където прави шеметна кариера през благодатното време на осемдесетте. Създава концерна „Венерстрьом“, който по-късно прекръства на „Венестрьом груп“, след като отваря офиси в Лондон и Ню Йорк. Името на компанията се появява в статии редом с това на „Бейер“[17]. Венерстрьом търгува с акции и опциони и извършва различни трансакции. Превръща се в обект на интерес за клюкарската преса като един от многото нови милиардери с мансарда на улица „Страндвеген“, великолепна вила на остров Вермдьо и двайсет и три метрова моторница, която купи от една залязла вече разорена тенис звезда. Играч с безспорни качества, но осемдесетте бяха десетилетието на играчите и спекулантите с недвижими имоти, а и Венерстрьом не бе постигнал повече от всеки друг. Даже напротив – винаги бе стоял в сянката на Големите момчета. Липсваше му високопарният маниер на Стенбек и не откровеничеше пред пресата като Барневик. Вместо да се занимава с недвижими имоти, той бе направил редица инвестиции в страните от Източния блок. Когато през деветдесетте години балонът се спука и редица изпълнителни директори бяха принудени да разтворят златния си парашут, компанията на Венерстрьом преодоля кризата изненадващо безболезнено, без да се забърка в какъвто и да било скандал. Или, както бе обобщил самият „Файненшъл таймс“ в своя статия, това бе една „История за шведски успех“.

– През 1992 година Венерстрьом внезапно се явява пред КИП и заявява желанието си да получи субсидии. Представя план, очевидно подкрепен от местни заинтересовани лица в Полша, чиято цел е стартирането на производство на амбалаж за хранителната промишленост.

– С други думи, полагане основите на консервна промишленост.

– Не съвсем, но нещо подобно. Нямам представа кои точно личности от борда на КИП е познавал, но успява да измъкне шейсет милиона крони.

– Започва да става интересно. Нека да позная – парите изчезват вдън земя.

– Бъркаш – рече Роберт Линдберг и се усмихна като човек, който беше наясно с нещата. После се подкрепи с още няколко глътки водка. – Случилото се впоследствие представлява класическа икономическа история. Венерстрьом наистина основава предприятие за производство на амбалаж в Полша, по-точно в Лодз. Нарича го „Минос“. КИП получава няколко ентусиазирани отчета през 1993 година, след което настъпва мълчание. През 1994 година „Минос“ внезапно фалира.

РОБЕРТ ЛИНДБЕРГ трясна празната ракиена чаша в масата, за да демонстрира как бе рухнало предприятието.

– Проблемът с КИП бе, че липсваше стройна система за отчетност по проекта. Спомняш си какви времена бяха тогава. Всички бяха въодушевени и изпълнени с оптимизъм след падането на Берлинската стена. Източните държави щяха да се демократизират, заплахата от атомна война бе останала в миналото, а болшевиките се превърнаха в капиталисти за една нощ. Правителството искаше да затвърди устоите на демокрацията на Изток. Всеки капиталист искаше да участва в този процес и да помогне за изграждането на една нова Европа.

– Не съм подозирал, че капиталистите изгарят от толкова силно желание да се занимават с благотворителна дейност.

– Вярвай ми, това бе най-голямата мечта на всеки капиталист. Русия и източноевропейските държави бяха последният голям неразработен пазар след Китай. За промишлеността не бе никакъв проблем да подкрепи правителството, особено като се има предвид, че предприятията трябваше да покрият само една минимална част от разходите. В крайна сметка КИП поглъща малко над трийсет милиарда шведски крони от парите на данъкоплатците. Парите щяха да се върнат в хазната под формата на бъдещи печалби. Формално идеята за създаването на КИП принадлежи на правителството, но влиянието на промишлеността е толкова силно, че действията на управлението на КИП са напълно независими.

– Разбирам. И каква е сензацията?

– Прояви малко търпение. В началото на проекта финансирането бе безпроблемно. Швеция все още не беше засегната от лихвената криза. Правителството бе доволно, че благодарение на КИП може да се похвали с голям шведски принос за утвърждаването на демокрацията на Изток.

– Значи това се случва по време на управлението на десните.

– Не намесвай политиката. Става въпрос за пари, няма значение дали министрите са назначени от социалистите или демократите. И така, в началото всичко се развива прекрасно, след това обаче се появяват валутните проблеми, а по-късно няколко новодемократи (нали помниш партията Нова демокрация?) повдигат въпроса, че липсва надзор на дейността на КИП. Един от техните идиоти бе объркал КИП с ШМАСР[18] и бе решил, че става въпрос за някакъв проклет благотворителен проект за подпомагане като тези в Танзания. През 1994 година е назначена комисия, която да разследва дейността на КИП. Към този момент има няколко проекта, които предизвикват подозрения, но първият, с който се залавя комисията, е „Минос“.

– А Венерстрьом не успява да представи отчет за изразходваните средства.

– Напротив. Венерстрьом представя блестящ отчет, съгласно който той е инвестирал малко над петдесет и четири милиона крони в „Минос“, но в изостаналата в икономическо отношение Полша имало прекалено големи структурни проблеми, за да може да функционира нормално едно модерно предприятие за производство на амбалаж. Продукцията им на практика била изместена от пазара от тази на конкурентно предприятие по подобен немски проект. Немците практически изкупували целия Източен блок.

– Ти каза, че той е получил шейсет милиона крони.

– Точно така. Парите на КИП всъщност представляват един вид безлихвени заеми. Идеята била предприятията да върнат част от средствата след определен брой години. Но „Минос“ фалира и проектът на Венерстрьом се проваля, за което никой не може да го държи отговорен. И така идва редът на държавните гаранции. Венерстрьом дори получава пълно обезщетение. Не само че не му се налага да връща изгубените след фалита на „Минос“ пари, но успява и да докаже, че той самият е загубил също толкова голяма сума собствени средства.

– Чакай да видим дали съм разбрал добре. Правителството е готово да предостави милиарди крони от парите на данъкоплатците на разположение на дипломати, които да проправят нови пътища на Изток. Промишлеността получава парите и ги инвестира в съвместни предприятия, след което прибира огромни печалби. Нищо ново под слънцето. Едни печелят, други плащат сметката и всички са наясно кой кой е.

– Ти си циник. Заемите трябваше да бъдат върнати на държавата.

– Ти каза, че те са безлихвени. Това означава, че данъкоплатците не са получили нищо срещу парите си. Венерстрьом прибира шейсет милиона, от които инвестира петдесет и четири. Какво се случва с останалите шест?

– Веднага щом разбира, че дейността на КИП ще бъде разследвана, Венерстрьом изпраща чек от шест милиона, с които покрива разликата. С това от юридическа гледна точка въпросът е приключен.

РОБЕРТ ЛИНДБЕРГ ЗАМЛЪКНА и погледна очаквателно Микаел.

– Изглежда, че Венерстрьом пропилява известна сума от парите на КИП, но на фона на разбунилите обществото случаи с изчезналия от „Сканска“ половин милиард и историята за „златния парашут“ на директора на АББ, благодарение на който той получава обезщетение от над един милиард крони, за него няма кой знае какво да се напише – констатира Микаел. – На днешните читатели им е дошло до гуша от статии за некомпетентни финансови юпита, макар че тук става въпрос за пари от данъци. Има ли още нещо?

– О да, най-интересното тепърва предстои.

– А ти откъде знаеш всичко това за сделките на Венерстрьом в Полша?

– През 1990 година работех в Търговската банка. Познай кой разследва банковия представител в КИП?

– Ясно. Разказвай.

– И така… Нека обобщим. КИП получава обяснение от Венерстрьом. Документите са подписани. Липсващата сума е възстановена. Връщането на шестте милиона всъщност е доста хитър ход. Ако някой стои в коридора с торба пари, които е готов да ти даде, ти веднага би решил, че делата му са абсолютно чисти.

– Давай направо към същността на въпроса.

– Блумквист, именно това е важното в случая, че в КИП остават доволни от отчета на Венерстрьом. За тях това е просто провалена инвестиция, но нямат забележки по отношение на управлението ѝ. Прегледахме фактурите, паричните преводи и цялата документация. Всичко бе изключително точно. Поне така мислех. А също и шефът ми. Такова бе становището и на КИП, а правителството нямаше какво да добави.

– Къде е уловката?

– Ето тук вече нещата започват да намирисват – каза Линдберг и изведнъж лицето му придоби изненадващо трезв вид. – Тъй като ти си журналист, това, което ще ти кажа сега, е неофициална информация.

– О, я стига. Не можеш да седиш тук и да ми разказваш разни неща, за да ми съобщиш впоследствие, че не мога да пиша за тях.

– Мога и още как. Казаното дотук е обществено достояние. Дори можеш да прочетеш доклада, ако искаш. Останалата част от историята, която все още не знаеш, можеш да публикуваш единствено ако ме третираш като анонимен източник.

– Аха, само че съгласно общоприетата терминология неофициалната информация предполага, че са ми доверили нещо, за което обаче нямам право да пиша.

– Не ми пука за терминологията. Пиши за каквото искаш, по дяволите, но аз ще съм твоят анонимен източник. Договорихме ли се?

– Естествено – отвърна Микаел.

Като се връщаше сега към този момент, разбираше, че отговорът му бе грешка.

– И така. Аферата с „Минос“ се разигра преди едно десетилетие, точно след падането на Берлинската стена и превръщането на болшевиките в изрядни капиталисти. Аз бях сред хората, които разследваха Венерстрьом, и през цялото време ме глождеше чувството, че в тази история има нещо гнило.

– Защо си си мълчал по време на разследването?

– Обсъдих го с началника си. Само че нямаше за какво да се хванем. Всички документи бяха изрядни. Единственото, което ми оставаше, бе да подпиша доклада. Но след това всеки път, когато попадах на името на Венерстрьом в пресата, се сещах за „Минос“.

– Ясно.

– Работата е там, че по-късно, в средата на деветдесетте години, банката ми участва в определен брой сделки с Венерстрьом. Всъщност доста мащабни сделки. Те обаче не бяха много успешни.

– Да не ви измами?

– Не, чак дотам не се стигна. И двете страни спечелиха от сделките. По-скоро… Не знам как да го обясня. Ето че вече започнах да говоря за работодателя си, а не искам. Но крайното ми общо впечатление, както се казва, не бе положително. Медиите представят Венерстрьом като някакъв невероятен финансов оракул. Това го поддържа. На това разчита.

– Знам какво имаш предвид.

– Просто ми се стори, че този мъж е мошеник. Той всъщност изобщо не е толкова добър икономист. Дори познанията му по някои въпроси ми се сториха твърде ограничени. Просто разчита на съветите на няколко изключително интелигентни young warriors[19]. Но има нещо отблъскващо в личността му.

– Ясно.

– Преди няколко години пътувах до Полша по съвсем друга работа. Вечеряхме с няколко инвеститори в Лодз, а аз се озовах на една маса с кмета на града. Разговаряхме за това колко трудно е да се изправи полската икономика на крака и съвсем случайно споменах проекта „Минос“. За миг кметът изглеждаше съвсем озадачен, сякаш никога не бе чувал за този проект, но после си спомни, че това била една малка мътна сделка, от която нищо не излязло. Той приключи темата със смях и каза, цитирам, че ако това било най-доброто, на което шведските инвеститори са способни, то със страната ни скоро щяло да е свършено. Следиш ли мисълта ми?

– Изказването на кмета на Лодз говори, че той е доста интелигентен мъж, но давай нататък.

– Тази фраза се запечата в съзнанието ми и не ми даваше мира. На следващия ден имах само една среща сутринта, след това бях свободен. От чист инат отидох да разгледам затворената фабрика „Минос“ в едно малко градче до Лодз, чиято кръчма се помещаваше в грозна постройка с външна тоалетна. Фабриката „Минос“ бе пълна развалина пред срутване. Стар склад от корозирала ламарина, построен от Червената армия през петдесетте години. Срещнах един пазач, който говореше малко немски, и разбрах, че един от братовчедите му бе работил в „Минос“. Братовчедът живееше съвсем наблизо и ние се отбихме у тях. Пазачът ме последва в ролята на преводач. Интересно ли ти е да разбереш какво чух?

– Изгарям от нетърпение.

– „Минос“ отваря врати през есента на 1992 година. Персоналът наброява петнайсетина служители, повечето от които стари бабички. Заплатите им били около сто и петдесет крони месечно. В началото нямало машини, така че работниците се занимавали с почистването на развалината. През първите дни на октомври докарали три закупени от Португалия машини за производство на кашони. Били втора употреба, в лошо състояние и морално остарели. Цената на този бракуван боклук едва ли надвишавала повече от няколко хиляди. Машините, разбира се, работели, но непрекъснато се разваляли. Естествено нямало и резервни части, така че производството на „Минос“ постоянно спирало. Обикновено някой от работниците се намесвал и оправял временно машината.

– От това вече може да се роди статия – призна Микаел. – Какво всъщност е произвеждала „Минос“?

– През 1992 и половината на 1993 година произвеждали обикновени кашони за препарат за миене на съдове, кори за яйца и така нататък. След това преминали на хартиени пликове. Но фабриката изпитвала постоянен недостиг на суровини, така че не може да се говори за кой знае колко мащабно производство.

– Като те слушам, инвестицията не ще да е била огромна.

– Аз направих някои изчисления. Целият наем за две години е бил най-много петнайсет хиляди крони. За заплати са похарчени не повече от сто и петдесет хиляди, и то при положение, че съм бил щедър в сумите, които съм пресмятал. Средствата, изразходвани за закупуване на машини и транспорт, за микробус за доставка на корите за яйца… да са някъде двеста и петдесет хиляди. Добавяме и разходите за различни разрешителни и някое и друго пътуване оттук дотам и обратно, макар че само един-единствен швед е посетил града няколко пъти. Да речем, че цялата операция възлиза на по-малко от един милион крони. След това един летен ден на 1993 година бригадирът идва във фабриката и съобщава на всички, че тя ще бъде затворена. Малко по-късно пристига камион от Унгария, за да прибере машините. Сбогом, „Минос“.

ПО ВРЕМЕ НА ПРОЦЕСА Микаел често се връщаше мислено към тази вечер. През по-голямата част от времето тонът на разговора бе като между стари съученици, които водеха приятелски спор, точно както в гимназията. Като тийнейджъри си бяха помагали да се справят с несгодите на възрастта. Сега, като възрастни, всъщност си бяха чужди, почти нищо не ги свързваше. Онази вечер Микаел си бе мислил, че не можеше да се сети какво ги бе превърнало в толкова добри приятели в гимназията. Спомняше си Роберт като тихо и затворено момче, което неясно защо много се стесняваше от момичетата. Сега се бе превърнал в преуспяващ банкер и в кариерист, което беше очевидно. Микаел бе напълно убеден, че приятелят му споделя противоположни на неговите възгледи.

Микаел рядко прекаляваше с алкохола, но благодарение на тази случайна среща злощастното му плаване бе ознаменувано с една приятна вечер, в която бързо опустошиха бутилката водка. И тъй като си говореха неангажиращо, той в началото не прие на сериозно разказа на Роберт за Венерстрьом. Интиуцията му на журналист обаче постепенно се пробуди. Изведнъж се заслуша внимателно в историята на Роберт, а логиката му откри редица несъответствия.

– Чакай малко – възкликна Микаел. – Венерстрьом е едно от най-големите имена сред борсовите играчи. И ако не бъркам, е милиардер…

– Капиталът на „Венерстрьом груп“ възлиза на около двеста милиарда. Вероятно ще попиташ защо му е на един милиардер да си губи времето с измами на дребно за някакви си мижави петдесет милиона, които за него са си направо джобни пари.

– Не, по-скоро бих попитал защо би рискувал всичко с една толкова очевидна измама.

– Не бих казал, че е толкова очевидна. Целият управителен съвет на КИП, банковите специалисти, правителството и ревизорите на парламента приеха единодушно отчета на Венерстрьом.

– Все пак става въпрос за незначителна сума.

– Определено. Но помисли малко. „Венерстрьом груп“ е инвеститорска компания, която търгува с всичко, от което би спечелила бързи пари – ценни книжа, опциони, валута… you name it[20]. Венерстрьом отива при КИП през 1992 година, точно когато пазарът бе на път да се срине. Спомняш ли си есента на 1992 година?

– И още как. Бях теглил заеми с плаваща лихва, за да купя апартамента, когато през октомври Националната банка обяви лихвени стойности от петстотин процента. Цяла година се мъчих с деветнайсет процента лихва.

– Дааааа, уникално време беше – усмихна се Роберт. – И аз самият загубих доста. А Ханс-Ерик Венерстрьом – точно като всички останали играчи на пазара – се бореше със същия проблем. Компанията му притежаваше милиарди под формата на различни ценни книжа, но за сметка на това разполагаше с удивително малко пари в брой. Изведнъж се оказаха в ситуация, при която не можеха да теглят нови огромни заеми. Обичайната практика в такива случаи е да продадеш няколко недвижими имота и да си оближеш раните след загубата. Но през 1992 година никой не искаше да купува недвижимо имущество.

– Cash-flow problem[21].

– Точно така. А Венерстрьом не бе единственият, който изпитваше такива затруднения. Всеки бизнесмен…

– Недей да използваш тази дума. Наричай ги както щеш, но не обиждай тази изключително сериозна професия, като ги определяш като бизнесмени.

– …Борсови играчи тогава, всички те имаха недостиг на оборотни средства… Погледни го от тази страна: Венерстрьом получава шейсет милиона крони. От тях връща шест, но чак след три години. Разходите по „Минос“ не надхвърлят повече от милион. Дори само натрупаната за няколко години лихва върху тези пари никак не е малка. В зависимост от това как е инвестирал парите би могъл да ги удвои или дори да ги утрои. А това вече изобщо не е мижава сума. Наздраве впрочем.