Мъжът с кафявия костюм

Глава дванадесета

Има какво да се каже за живота на борда на един кораб. Той е спокоен. За мое щастие посивелите ми коси ме избавят от унижението да подскачам за ябълки, да бягам нагоре-надолу по палубата с картофи и яйца и от изискващите по-големи усилия други „забавни“ игри. За мен винаги е било загадка какво удоволствие могат да изпитват хората от тези досадни занимания. На света обаче има много глупаци. И слава Богу, че ги има, стига човек да стои по-далеч от тях.

За щастие аз отлично понасям пътуването по море. Но не мога да кажа същото за бедния Паджет. Още щом навлязохме в открито море, той започна да позеленява. Предполагам, че и другият ми така наречен секретар също страда от морска болест. Във всеки случай досега не е напускал каютата си. А може би не става дума за морска болест, а за висша дипломация. Хубавото е, че той все още не е започнал да ми досажда.

Общо взето, хората на борда са жалка пасмина. Има само двама души, които играят прилично бридж и една дама с приятна външност — мисис Кларънс Блеър. Срещал съм я, разбира се, в града. Тя е една от малкото жени, която може да претендира, че има чувство за хумор. Приятно ми е да разговарям с нея и щеше да ми бъде още по-приятно, ако не беше онзи дългокрак, мълчалив глупак, който се е лепнал за нея като пиявица. Не мога да приема, че този полковник Рейс наистина е забавен. Не че не изглежда добре, но е ужасно скучен. Един от онези силни, мълчаливи мъже, по които се прехласват писателките на романи и девойките.

Гай Паджет изпълзя на палубата, след като напуснахме Мадейра и започна с глух глас да дърдори за работа. За какво, по дяволите, му трябва на човек да работи, когато се намира на борда на кораб? Вярно, бях обещал на издателите си да им предам моите „Спомени“ в началото на лятото, но какво от това? Кой, всъщност, чете спомени? Стари дами в предградията. И за какво толкова има да си спомням? Срещал съм през живота си известен брой така наречени прочути личности. С помощта на Паджет измислям за тях безинтересни анекдоти. А истината е, че Паджет е твърде честен за тази работа. Той не ми позволява да си измислям анекдоти за хората, които бих могъл да срещна, но не съм.

Опитах да бъда любезен с него.

„Все още изглеждаш твърде зле, скъпи ми приятелю — отсякох аз. — Имаш нужда да се изтегнеш в някой шезлонг на слънце. Не, нито дума повече. Работата ще трябва да почака.“

Още не изрекъл това, той започна да се тюхка за това, че нямаме допълнителна каюта.

„Във вашата каюта не може да се работи, сър Юстас. Пълна е с куфари.“

От тона му бихте могли да останете с впечатление, че куфарите са хлебарки, чието място не е там.

Обясних, че може би не му е известно, но когато човек пътува, обикновено взема със себе си няколко чифта дрехи. На устните му се появи онази едва доловима усмивка, с която посреща опитите ми да се шегувам, след което се върна отново на въпроса, който беше подхванал.

„А в моята малка дупка изобщо не може да се работи.“

Знам ги „малките дупки“ на Паджет — той обикновено се настанява в най-хубавата каюта на кораба.

„Съжалявам, че капитанът не се е погрижил за теб както подобава този път — заявих саркастично аз. — Може би ще оставиш част от твоя допълнителен багаж в моята каюта?“ Сарказмът е нещо опасно при човек като Паджет. Той изведнъж грейна.

„Е, ако мога да се освободя от пишещата машина и куфара с канцеларските материали…“

Куфарът с канцеларски материали е внушителен и тежи няколко тона. Той е причина за непрестанни кавги с носачите и върховната цел на Паджет с да успее да ми го натрапи. Постоянно се препираме по този повод. Той, изглежда, смята куфара за моя специална лична собственост. Аз пък си мисля, че задачата да се грижи за него е единственото полезно нещо, което някой секретар би могъл да върши.

„Ще вземем допълнителна каюта“ — побързах да заявя аз.

Тази работа изглеждаше съвсем проста, но не и за Паджет, който обича на всяко нещо да придава при вкус на загадъчност. На следващия ден дойде при мен с изражение на средновековен заговорник.

„Нали си спомняте, че ми казахте да взема за канцелария седемнадесета каюта?“

„Е, и какво от това? Да не би куфарът с канцеларските материали да се е заклещил на вратата?“

„Вратите на всички каюти са еднакво широки — сериозно отговори Паджет. — Но ви казвам, сър Юстас, има нещо странно около тази каюта.“

В ума ми нахлуха спомени от книгата „Горната койка“, която бях чел.

„Ако искаш да кажеш, че е обитавана от духове — казах аз, — ние няма да спим там, така че не виждам какво значение има това. Духовете не се занимават с пишещи машини.“

Паджет заяви, че не става дума за духове и че в края на краищата не е успял да получи седемнадесета каюта. Разказа ми една дълга и объркана история. Явно той, някой си мистър Чичестър и някакво момиче на име Бедингфийлд едва не се сбили за тази каюта. Разбира се, спечелило момичето и по всичко личеше, че Паджет се чувства засегнат от това.

„И тринадесета, и двадесет и осма каюта са по-хубави — повтори той. — Но те не искаха и да ги погледнат.“

„Е — казах аз, като потиснах прозявката си, — ако трябва да бъдеш точен, и ти не си искал, скъпи ми Паджет.“

Той ме погледна укорително.

„Вие ми казахте седемнадесета каюта.“

Има нещо самоотвержено у Паджет.

„Скъпи ми друже — заявих раздразнено аз, — споменах седемнадесета каюта, защото случайно видях, че не е зает. Но не съм имал предвид да я отстояваш до смърт — тринадесета или двадесет и осма щяха да ни свършат същата работа.“

Той доби обиден вид.

„Има и нещо друго обаче — продължи да настоява той. — Каютата получи мис Бедингфийлд, но тази сутрин видях и Чичестър да се измъква крадешком от нея.“

Изгледах го строго.

„Ако се опитваш да забъркаш скандал около Чичестър, който е мисионер — въпреки че е отвратителна личност — и онова привлекателно дете, Ан Бедингфийлд, и думичка няма да повярвам — казах студено аз. — Ан Бедингфийлд е изключително хубаво момиче — с прекрасни крака. Бих казал, че има най-прекрасните крака на борда.“

На Паджет не се понрави моята забележка относно краката на Ан Бедингфийлд. Той е от онези хора, които никога не обръщат внимание на крака — или, ако го прави, по-скоро би умрял, отколкото да си признае. Освен това той смята, че да се възхищавам на такива неща е проява на лекомислие от моя страна. Обичам да дразня Паджет, затова заядливо продължих:

„Тъй като вече си се запознал с нея, можеш да я поканиш да вечеря на нашата маса утре вечер. Ще има бал с маски. Прочие, по-добре да отскочиш долу до бръснаря и да ми избереш някакъв маскараден костюм.“

„Ще се облечете в маскараден костюм?“ — ужасено изрече Паджет.

Виждах, че това е абсолютно несъвместимо с неговата представа за моето положение в обществото. Изглеждаше потресен и огорчен. Всъщност нямах никакво намерение да се пременям в маскараден костюм, но пълното объркване на Паджет беше твърде изкусително, за да не се възползвам от него.

„Какво искаш да кажеш? — запитах аз. — Разбира се, че ще бъда с маскараден костюм. Както и ти.“

Паджет потръпна.

„Така че слез долу до бръснаря и се погрижи за това“ — довърших аз.

„Едва ли ще има нестандартни размери“ — промърмори Паджет, като оглеждаше преценяващо фигурата ми.

Понякога Паджет, макар и несъзнателно, може да бъде изключително противен.

„И запази маса за шестима в салона — казах аз. — Ще поканим капитана, момичето с прекрасните крака, мисис Блеър…“

„Мисис Блеър няма да приеме без полковник Рейс — прекъсна ме Паджет. — Знам, че е получила покана да вечеря с него.“

Паджет винаги знае всичко. Бях обзет от справедлив гняв.

„Кой е Рейс?“ — попитах аз възмутено. Както вече казах, Паджет винаги знае всичко — или си мисли, че знае. Той отново си придаде загадъчен вид.

„Разправят, че бил от Тайните служби, сър Юстас. Някаква важна клечка. Но, разбира се, не съм сигурен.“

„Съвсем в стила на правителството! — възкликнах аз. — На борда има човек, чиято работа е да разнася секретни документи, а те ги поверяват на някакъв кротък външен човечец, който иска единствено да го оставят на спокойствие.“

Паджет придоби още по-загадъчен вид. Той приближа една крачка към мен и сниши глас.

„Ако питате мен, сър Юстас, цялата тази история е твърде странна. Да вземем моята болест, преди да отпътуваме…“

„Скъпи ми друже — безцеремонно го прекъснах аз, — това беше жлъчна криза. Редовно получаваш жлъчни кризи.“

Паджет леко трепна.

„Не беше обикновена жлъчна криза. Този път…“

„За Бога, не навлизай в подробности за здравословното си състояние, Паджет. Не ме интересува.“

„Много добре, сър Юстас. Но аз смятам, че бях нарочно отровен!“

„А! — казах аз. — Говорил си с Рейбърн.“

Той не отрече.

„Във всеки случай, сър Юстас, той мисли така — а при неговата работа той би трябвало да знае.“

„Впрочем къде е той? — попитах аз. — Не съм го мяркал, откакто се качихме на борда.“

„Представя се за болен и стои в каютата си, сър Юстас. — Паджет отново сниши глас. — Но това е маскировка, сигурен съм. За да може да следи по-добре.“

„Да следи?“

„За вашата безопасност, сър Юстас. В случай, че някой се опита да ви нападне.“

„Така умееш да ободряваш хората, Паджет — казах аз. — Мисля, че си въобразяваш. Ако бях на твое място, щях да се маскирам за танците като мъртвешки череп или палач. Това би подхождало на твоята мрачна хубост.“

Това го накара да замълчи, поне за момента. Качих се на палубата. Ан Бедингфийлд беше увлечена в разговор с Чичестър, свещеника — мисионер. Жените винаги се въртят около свещеници.

Човек с моята фигура не обича да се навежда, но аз бях така любезен да вдигна някакво листче, което беше паднало до краката на свещеника.

Моите усилия не бяха възнаградени с благодарствени думи. Всъщност без да искам видях какво пишеше на листчето. Имаше само едно изречение:

Виж ти, с какви неща се занимавал свещеникът! Чудя се що за човек е този Чичестър? Той изглежда кротък като агънце. Външността обаче често мами. Ще попитам за него Паджет. Паджет винаги знае всичко.

Отпуснах се елегантно в моя шезлонг до мисис Блеър, като по този начин прекъснах нейния tete-a-tete с Рейс, и подхвърлих, че вече не знам какво да мисля за днешното духовенство.

След това я поканих да вечеря с мен в деня на Бала с маски. По един или друг начин Рейс също успя да бъде включен в поканата.

След обяда момичето Бедингфийлд дойде и седна при нас за кафето. Оказах се прав за краката — те наистина са най-хубавите на борда. На всяка цена ще поканя и нея на вечеря.

Много бих искал да узная каква пакост е извършил Паджет във Флоренция. При всяко споменаване на Италия той направо рухва. Ако не знаех, че е изключително почтен човек — бих започнал да подозирам, че се е замесил в някоя непочтена amour…

Започвам да се чудя! Дори и най-почтените хора… Ако е така, това би ме развеселило безкрайно! Паджет — с престъпна тайна! Чудесно!