Мъжът с кафявия костюм

Глава тридесета

Щом стигнах в Кимбърли, веднага пратих телеграма на Сюзън. Тя пристигна с възможно най-голяма бързина, известявайки придвижването си с телеграми, изпращани по пътя. Страшно се изненадах като разбрах, че тя наистина е привързана към мен — аз си мислех, че представлявам за нея просто нещо забавно, но когато се видяхме, тя направо се хвърли на врата ми и се разхлипа.

След като се поуспокоихме малко от обзелите ни чувства, седнах на леглото и й разказах всичко от игла до конец.

— Вие винаги сте подозирали полковник Рейс — замислено каза тя, когато свърших. — А аз не — до нощта, в която изчезнахте. Винаги съм го харесвала и си мислех, че той ще бъде чудесен съпруг за вас. О, Ан, скъпа, не ми се сърдете, но откъде знаете, че този ваш младеж казва истината? Вие вярвате на всяка негова дума.

— Разбира се, че му вярвам — извиках с негодувание аз.

— Но с какво толкова ви привлича той? Не виждам в него нищо особено, с изключение на доста дръзката му хубост и начина, по който ви ухажва като някой шейх от Каменната ера.

В продължение на няколко минути изливах гнева си върху Сюзън.

— Просто защото имате добър брак и сте започнали да пълнеете, вие забравяте, че може да съществува и такова нещо като романтика.

— О, но аз не пълнея, Ан. Покрай всички притеснения за вас напоследък съм станала като вейка.

— Изглеждате изключително добре охранена — хладно казах аз. — Бих казала, че сте сложили два-три килограма.

— Нито пък съм сигурна, че бракът ми е добър — меланхолично продължи Сюзън. — Кларънс ми изпращаше ужасни телеграми, с които настояваше веднага да се прибера у дома. Най-накрая престанах да отговарям и вече повече от две седмици не съм получавала нищо от него.

Боя се, че не взех твърде присърце семейните неприятности на Сюзън. Тя отлично ще се справи с Кларънс, когато му дойде времето. Насочих разговора към диамантите.

Сюзън ме погледна доста изненадано.

— Трябва да ви обясня, Ан. Виждате ли, щом започнах да изпитвам подозрение към полковник Рейс, ужасно се притесних за диамантите. Исках да остана при Водопада, в случай, че той ви е отвлякъл някъде наблизо, но не знаех какво да правя с диамантите. Страхувах се да ги държа у себе си…

Сюзън притеснено се огледа, като че ли се боеше, че стените могат да имат уши и след това зашепна разпалено в ухото ми.

— Изключително добра идея — похвалих я аз. — Поне за тогава, искам да кажа. Сега ще ни създаде известно неудобство. Какво направи сър Юстас с касите?

— Големите бяха изпратени в Кейп Таун. Паджет ми писа, преди да замина от Водопада. Беше приложил квитанцията за съхранението им. Впрочем той тръгва днес от Кейп Таун, за да се присъедини към сър Юстас в Йоханесбург.

— Разбирам — замислено казах аз. — А малките, къде са те?

— Вероятно сър Юстас ги е взел със себе си.

— Е — казах най-накрая аз, — неудобно е наистина, но пък са на сигурно място. По-добре да не правим нищо засега.

Сюзън ме погледна усмихнато.

— Не обичате бездействието, нали, Ан?

— Никак — отговорих искрено аз.

Единственото нещо, което можех да направя, беше да се сдобия с разписание и да видя в колко часа влакът на Паджет щеше да мине през Кимбърли. Установих, че щеше да пристигне в пет часа и четиридесет минути следобед на другия ден и да потегли в шест. Исках да се видя с Паджет колкото се може по-скоро и това беше добра възможност да го сторя. Положението в Ранд беше започнало сериозно да се влошава и сигурно щеше да мине доста време, преди да ми се удаде такава възможност.

Единственото нещо, което внесе оживление в ежедневието ни, беше телеграма, изпратена от Йоханесбург. Телеграма, която звучеше съвсем безобидно:

Ерик беше нашият псевдоним за Рейс. Избрах го, защото страшно мразя това име. Явно нищо не можех да предприема, преди да се срещна с Паджет. Сюзън се зае да изпраща дълга успокоителна телеграма на Кларънс. Тя започна да става доста сантиментална към него. По свой си начин — който, разбира се, е съвсем различен от този между мен и Хари — тя наистина е привързана към Кларънс.

— Как ми се иска да беше тук, Ан — разчувствана заяви тя. — Толкова време мина, откакто не съм го виждала.

— Сложете си малко крем за лице — опитах се да я успокоя аз.

Сюзън леко намаза връхчето на очарователния си нос.

— Скоро ще имам нужда от още крем за лице — отбеляза, — а този може да се намери само в Париж. — Тя въздъхна. — Париж!

— Сюзън — казах аз, — съвсем скоро ще ви дойде до гуша от Южна Африка и приключения.

— Бих искала една наистина хубава шапка — призна замечтано Сюзън. — Искате ли да ви придружа на срещата с Паджет утре?

— Предпочитам да отида сама. Ще се притеснява повече, ако трябва да говори пред двете ни.

И така, следобед на другия ден стоях пред вратата на хотела и се опитвах да се преборя с един своенравен слънчобран, който не искаше да се разтвори, докато Сюзън лежеше кротко на леглото си с книга в ръка и кошничка плодове.

Според портиера на хотела днес влакът се държал прилично и щял да пристигне почти навреме, при все, че той много се съмняваше дали изобщо ще може да стигне до Йоханесбург. Линията била вдигната във въздуха, важно ме увери той. Ама че радостна вест!

Влакът пристигна на гарата само с десет минути закъснение. Хората наскачаха на перона и започнаха да сноват нагоре-надолу. Не ми беше трудно да открия Паджет. Заговорих го нетърпеливо. Както винаги, когато ме видеше, той се сепна — този път доста по-осезаемо.

— Господи, мис Бедингфийлд, бях разбрал, че сте изчезнали.

— Отново се появих — отвърнах сериозно аз. — А вие как сте, мистър Паджет?

— Много добре, благодаря — с нетърпение очаквам отново да поема работата си при сър Юстас.

— Мистър Паджет — казах аз, — искам да ви попитам нещо. Надявам се, няма да се обидите, но доста работи зависят от това, дори много повече, отколкото бихте могли да си представите. Искам да знам какво сте правили в Марлоу на осми януари?

Той силно потръпна.

— Моля ви, мис Бедингфийлд… аз… наистина…

— Били сте там, нали?

— Аз… имах причини да бъда наблизо, да.

— Няма ли да ми кажете какви са били тези причини?

— Нима сър Юстас вече не ви е казал?

— Сър Юстас? Той знае ли?

— Почти съм сигурен, че знае. Надявах се, че не ме е познал, но от намеците, които прави и от забележките му, боя се, че е съвсем наясно. Във всеки случай исках всичко да му разкажа и да му предложа оставката си. Той е особен човек, мис Бедингфийлд, със странно чувство за хумор. Изглежда на него му доставя удоволствие да се чувствам като на тръни. Смея да кажа, че той беше съвсем наясно с истинските факти. Вероятно ги е знаел от години.

Надявах се, че рано или късно ще мога да разбера за какво говори Паджет. Той продължи, без да спира:

— Трудно е за човек с положението на сър Юстас да се постави на мое място. Знам, че бях виновен, но тази лъжа ми изглеждаше толкова безобидна. Мисля си, че щеше да бъде по-достойно от негова страна, ако веднага се беше разправил с мен — вместо да си позволява шеги с недомлъвки за моя сметка.

Чу се изсвирване и хората започнаха да се качват обратно на влака.

— Да, мистър Паджет — прекъснах го аз, — напълно съм съгласна с това, което казвате за сър Юстас. Но защо отидохте в Марлоу?

— Не беше редно от моя страна, но при дадените обстоятелства беше съвсем естествено — да, и сега съм убеден, че беше напълно естествено при тези обстоятелства.

— Какви обстоятелства? — извиках отчаяно аз. За първи път Паджет изглежда осъзна, че му задавам въпрос. Мисълта му се откъсна от странностите на сър Юстас и собствените му оправдания и се насочи към мен.

— Извинете, мис Бедингфийлд — хладно отвърна той, — но не виждам вас какво ви засяга това.

Той вече беше във влака и ми говореше, наведен оттам. Чувствах, че ме обзема отчаяние. Какво би могъл да стори човек с него?

— Разбира се, ако е толкова ужасно, че се срамувате да ми го кажете… — започнах презрително аз.

— Ужасно? Да се срамувам? Не ви разбирам.

— Кажете ми тогава.

Той стори това с три кратки изречения. Най-сетне знаех тайната на Паджет! Оказа се, че изобщо не е това, което очаквах.

Бавно се запътих към хотела. Там ми връчиха една телеграма. Отворих плика. Тя съдържаше пълни и точни указания незабавно да тръгна за Йоханесбург, или по-точно към една малка гара преди Йоханесбург, където щеше да ме чака кола. Подписът беше не Анди, а Хари.

Седнах на един стол и се отдадох на сериозен размисъл.