Мъжът с кафявия костюм

Глава петнадесета

Диаманти!

Запленена, аз не можех да откъсна поглед от купчинката стъкълца върху койката. Взех едно, което, ако не беше толкова тежко, можеше да бъде парченце от счупена бутилка.

— Сигурна ли сте, Сюзън?

— О, да, скъпа моя. Твърде често съм виждала необработени диаманти, за да имам някакви съмнения. А са и много красиви. Ан — бих казала, че някои от тях са изключителни. Сигурно има някаква история около тях.

— Историята, която чухме тази вечер — извиках аз.

— Искате да кажете…?

— Историята на полковник Рейс. Това не може да бъде съвпадение. Той я разказа нарочно.

— За да види какъв ефект ще има?

Кимнах.

— Какъв ефект ще има върху сър Юстас?

— Да.

Но още докато казвах това, ме обзе съмнение. Дали наистина сър Юстас беше подложен на изпитание или историята беше разказана специално заради мен? Спомних си впечатлението, с което останах онази вечер — че съзнателно ме „обработват“. По една или друга причина полковник Рейс хранеше съмнения. Но каква беше неговата роля? По какъв начин той би могъл да е свързан с цялата тази афера?

— Кой е полковник Рейс? — запитах аз.

— Добър въпрос — каза Сюзън. — Той е доста известен ловец на едър дивеч и както го чухте да казва тази вечер — далечен братовчед на сър Лорънс Ърдсли. Всъщност за първи път го срещнах тук, на кораба. Доста често пътува до Африка. По всеобщо мнение той работи за разузнаването. Не знам дали това е вярно или не, но той определено е доста загадъчна личност.

— Предполагам, че като наследник на сър Лорънс Ърдсли е получил доста пари.

— Скъпа ми Ан, той трябва да е много богат. Знаете ли, ще бъде чудесна партия за вас.

— Не мога да сторя нищо при положение, че вие сте на борда на кораба — казах аз с усмивка. — Ох, тези омъжени жени!

— Ние наистина привличаме мъжете — промърмори Сюзън самодоволно. — А всички знаят, че съм изцяло предана на Кларънс, моя съпруг. Толкова неангажиращо и приятно е да се ухажва предана съпруга.

— Кларънс сигурно е много щастлив, че се е оженил за човек като вас.

— О, да се живее с мен с цяло изпитание. Все пак той винаги може да се скрие във Външното министерство, където си слага монокъла и заспива в някое голямо кресло. Можем да му изпратим телеграма да ни разкаже всичко, което, знае за Рейс. Обичам да пращам телеграми. А те толкова нервират Кларънс. Той винаги казва, че едно писмо би свършило същата работа. Предполагам обаче, че нищо няма да ни каже, той е ужасно предпазлив. Ето защо с него трудно може да се живее по-дълго време. Но хайде, да продължим с нашето сватосване. Сигурна съм, че полковник Рейс много ви харесва Ан. Хвърлете му няколко погледа с тези ваши дяволити очи и работата е готова. Кой ли не се сгодява на борда на кораб? Просто няма какво друго да се прави.

— Не искам да се омъжвам.

— Така ли? — каза Сюзън. — И защо не? Толкова ми харесва да съм омъжена — дори и за Кларънс!

Не удостоих с внимание нейното лекомислие.

— Просто искам да знам — казах аз, изпълнена с решимост — каква е ролята на полковник Рейс във всичко това? Той е замесен по някакъв начин.

— Не мислите ли, че той разказа тази история съвсем@@@?

— Не, не мисля. — Категорично отвърнах аз. — Той наблюдаваше всички ни внимателно. Спомняте ли си, че само част от диамантите били намерени, не всички. Може би тези тук са липсващите — или пък…

— Или пък какво?

Не отговорих направо.

— Бих искала да разбера — казах аз — какво е станало с другия младеж. Не сър Ърдсли, а — как се казваше? — Лукас!

— Все пак нещата започват да се проясняват. Всички тези хора се стремят към диамантите. Сигурно „мъжът с кафевия костюм“ е убил Надина, за да се сдобие с диамантите.

— Той не я е убил — рязко казах аз.

— Разбираме се, че я е убил, кой друг би могъл да го направи?

— Не знам, но съм сигурна, че не е той.

— Влязъл е в къщата три минути след нея и излязъл блед, като платно.

— Защото е открил, че е мъртва.

— Но никой друг не е влизал.

— Значи убиецът вече е бил в къщата, или пък се е промъкнал по някакъв друг начин. Не е нужно да минава край къщичката на портиера, би могъл да се покатери по стената.

Сюзън ме изгледа внимателно.

— „Мъжът с кафевия костюм“ — замислено каза тя. — Интересно кой ли е бил той? Във всеки случай „лекарят“ от метрото и той са един и същи човек. Той е имал време да си свали грима и да проследи жената до Марлоу. Тя и Карстън е трябвало да се срещнат там — и двамата са имали разпореждане за оглед на същата къща, а щом са взели толкова сложни предпазни мерки срещата им да изглежда случайна, сигурно са подозирали, че ги следят. Въпреки това Карстън не е знаел, че неговият преследвач е „мъжът с кафевия костюм“. Всичко това е съвсем ясно, не мислите ли, Ан.

Аз не отговорих.

— Да, точно така е станало. Той взел листчето от мъртвия и в бързината си да го измъкне го изпуска. После проследил жената до Марлоу. Какво е направил, след като си е тръгнал от там, когато я е убил — или, според вас, установил, че е мъртва? Къде е отишъл?

Аз продължих да мълча.

— Сега се питам — каза Сюзън замислено — възможно ли е той да е склонил сър Юстас Педлър да го вземе със себе си на кораба, като негов секретар? За него това би била единствената възможност да се измъкне невредим от Англия и да избегне шумотевицата. Но как е успял да подкупи сър Юстас? Изглежда, е имал някаква власт над него.

— Или над Паджет — обадих се аз.

— Май този Паджет не ви е симпатичен, Ан. Сър Юстас твърди, че той е много способен и трудолюбив младеж, и навярно е, въпреки онова, в което го подозираме. И така — да продължим с моите догадки. Рейбърн е „Мъжът с кафевия костюм“. Той е прочел какво пише на листчето, което е изпуснал. Ето защо подведен от точката също като вас, се е опитал да се добере до седемнадесета каюта в един часа на двадесет и втори, като преди това е опитал да получи каютата с помощта на Паджет. По пътя някой го ранява с нож…

— Кой? — вметнах аз.

— Читестър? Да, всичко съвпада. Пратете на лорд Нейсби телеграма, че сте открили „мъжа с кафявия костюм“ и ще бъдете богата, Ан!

— Пропуснахте няколко неща.

— Какви неща? О, знам, Рейбърн има белег, но един белег може лесно да се имитира. Той има същата височина и телосложение. Какво беше онова описание на главата, с което сте събрали погледите на онези от Скотланд Ярд?

Аз потрепнах. Сюзън беше високообразована, начетена жена, но се молех да не е запозната с техническите термини на антропологията.

— Долихоцефална — небрежно казах аз.

Сюзън ме погледна недоверчиво.

— Това ли е?

— Да. Продълговата глава, нали разбирате. Глава, чиято широчина е по-малка от седемдесет и пет процента от дължината й — смело изрецитирах аз.

Настъпи мълчание. Едва бях започнала да си отдъхвам, когато Сюзън внезапно каза:

— А как е обратното?

— Какво имате предвид — обратното?

— Ами нали трябва да има термин и за обратното. Как се наричат глави, чиято широчина е по-голяма от седемдесет и пет процента от дължината им?

— Брахицефални — неохотно промърморих аз.

— Точно така. Мисля, че точно това казахте.

— Нима? Сигурно с било грешка на езика. Исках да кажа долихоцефална — заявих аз с цялата убедителност, на която бях способна.

Сюзън ме изгледа изпитателно, а след това се засмя.

— Лъжете много убедително, циганко. Но ще спестиш време и усилия, ако ми разкажете всичко.

— Няма нищо за разказване — казах неохотно аз.

— Наистина ли? — меко попита Сюзън.

— Е, май ще трябва да ви разкажа — бавно казах аз. — Не се срамувам от това. Човек не може да се срамува от нещо, което просто… се е случило с него. Ето какво стори той с мен. Държа се отвратително — беше груб и неблагодарен — но мисля, че мога да разбера това. Все едно куче, което е било държано на верига — или често е било бито — то се нахвърля да хапе всеки. Такъв беше и той — недоверчив и озлобен. Не знам защо държа на него — но е така. Страшно държа на него. Щом го видях, целият ми живот се преобърна. Обичам го. Желая го. Готова съм да прекося цяла Африка боса, докато го намеря и ще го накарам да се влюби в мен. Готова съм да дам живота си за него. Да работя за него, да бъда негова робиня, да открадна заради него, заради него съм готова на всичко! Е, сега знаете!

Сюзън дълго ме гледа.

— Вие по нито не приличате на англичанка, циганко — най-сетне каза тя. — У вас няма нищо сантиментално. Никога не съм срещала човек като вас, който да бъде едновременно толкова практичен и способен на такъв плам. Не бих могла да държа на някого по този начин — за мое щастие — и все пак… и все пак ви завиждам, циганко. Много хубаво е да си способен да държиш на някого. Повечето хора не са. А какво щастие за вашия доктор, че не сте се омъжили за него. Той изобщо не прилича на човек, комуто ще хареса да има в къщата си нещо толкова взривоопасно! Значи няма да изпратите телеграма на лорд Нейсби?

Аз поклатих глава.

— И все още смятате, че той е невинен?

— Освен това смятам, че и невинни хора понякога могат да увиснат на бесилото.

— Хм! Да. Но, Ан, скъпа, вие сте човек със самообладание — обърнете се с лице към фактите. Въпреки всичко, което ми казахте, той може да е убил тази жена.

— Не — казах аз. — Не е.

— У вас говорят чувствата.

— Не е така. Той би могъл да я убие. Може би е мислил за това, когато я е проследил. Но той не би използвал парче шнур, за да я удуши. Ако го е сторил той, щеше да я удуши с голи ръце.

Сюзън леко потрепери. Очите й се присвиха одобрително.

— Хм! Ан, започвам да разбирам защо този ваш млад човек толкова ви привлича.