Мъжът с кафявия костюм

Глава двадесет и девета

Йоханесбург, 6-ти март

Има нещо в обстановката тук, което никак не е здравословно. Ако трябва да използвам добре известната фраза, която толкова често съм чувал, живеем върху кратера на вулкан. Банди стачници, или така наречени стачници, патрулират по улиците и гледат хората на кръв. Предполагам, че си набелязват оядени капиталисти, за да са им под ръка, когато започнат убийствата. Човек не може да се вози в такси — ако го направи, стачниците го извличат навън. А в хотелите усмихнато ви дават да разберете, че щом храната свърши, ще ви изхвърлят на улицата!

Снощи срещнах Рийвс, моя приятел — лейбърист от Килморден Касъл. По-уплашен човек от него не съм виждал. И той е като всички останали свои колеги, които произнасят дълги бунтарски речи единствено поради политически причини, а после им се иска да не са го правили. Сега само ходи насам-натам и разправя, че той всъщност не е правил това. Когато го срещнах, тъкмо се канеше да заминава за Кейп Таун, където смяташе да изнесе в продължение на три дни реч на холандски, с която да се оправдае и да заяви, че нещата, които е казал, всъщност означават нещо съвсем друго.

Благодарен съм, че не ми се налага да заседавам в Законодателното Събрание на Южна Африка. И в Камарата на Общините е зле, но ние поне говорим само на един език и имаме някакви, макар и малки, ограничения, касаещи продължителността на изказванията. Когато отидох в Събранието, преди да отпътувам от Кейп Таун, слушах някакъв сивокос господин с увиснали мустаци, който изглеждаше досущ като лъжливата костенурка от Алиса в страната на чудесата. Думите се процеждаха от устата му една по една по особено скръбен начин. От време на време той се самозареждаше с енергия за по-нататъшните си усилия, възкликвайки нещо, което звучеше като „Плат скеет“, с всичка сила и в пълен контраст с останалата част от речта му. Щом стореше това, половината от присъстващите започваше да вика „Уф, уф!“, което на холандски вероятно означава „Браво, браво!“, а другата половина се сепваше и се събуждаше от приятната дрямка, която ги беше налегнала. Увериха ме, че господинът говори най-малко от три дни. Хората в Южна Африка трябва да са много търпеливи.

Измислях какви ли не задачи, които да задържат Паджет в Кейп Таун, но плодовитостта на въображението ми се изчерпа и той ще пристигне утре, досущ като някое вярно куче, което застава до господаря си, готово да умре заедно с него.

А толкова добре напредвах със своите „Спомени“. Бях измислил някои изключително духовити неща, които ръководителите на стачката ми били казали и които аз съм бил казал на тях.

Тази сутрин с мен разговаря един правителствен служител. Беше любезен, убедителен и говореше с недомлъвки. В началото той се позова на моята високопоставеност и важност и предложи услугите си да уреди заминаването ми за Претория.

„Значи очаквате безредици?“ — попитах аз.

Неговият отговор беше поднесен по начин, от който нищо не ми стана ясно. Което пък явно означаваше, че очакват сериозни размирици. Подхвърлих, че неговото правителство е допуснало нещата да отидат твърде далеч.

„Понякога е по-добре да дадеш някому лопата, та сам да си изкопае гроба, сър Юстас.“

„О, разбира се, разбира се.“

„Не стачниците причиняват безредици. Зад тях стои някаква организация, която е истинската движеща сила. В страната непрестанно се внасят оръжие и експлозиви, а наскоро заловихме някои документи, които хвърлят доста светлина върху методите за техния внос. Има цял шифър. Картофи означава «детонатори», карфиол — «пушки», а имената на други зеленчуци означават най-различни експлозиви.“

„Това е доста интересно“ — одобрително казах аз.

„Нещо повече, сър Юстас, имаме основателни причини да смятаме, че човекът, който стои в дъното на всичко това и гениално ръководи цялата операция, в този момент се намира в Йоханесбург.“

Той така настойчиво втренчи поглед в мен, та започнах да се боя, да не би да подозира, че аз съм въпросният човек. При тази мисъл ме обля студена пот и започнах да съжалявам, че изобщо ми е хрумнало лично да проследя тази малка революция.

„От Йоханесбург до Претория не пътуват влакове — продължи той. — Но аз мога да уредя да заминете с частен вагон. В случай, че ви спрат по пътя, мога да ви осигуря два различни пропуска, единият от Юнионисткото правителство, а другият — че сте пристигнали на посещение от Англия и че нямате нищо общо с правителството.“

„Един за вашите хора и един за стачниците, а?“

„Точно така.“

Идеята не ми се понрави — знам какво става в такива случаи. Човек започва да се вълнува и обърква всичко. Сигурно ще представя точно комуто не трябва пропуска, който не трябва и всичко ще завърши с разстрела ми от кръвожаден бунтовник или от бранителите на реда и закона, които виждам да сноват по улиците с бомбета и лули, нехайно пъхнали пушките си под мишница. Пък и какво да правя в Претория? Да се възхищавам на архитектурата на юнионистките сгради и да слушам ехтежа от изстрелите край Йоханесбург? Един Господ знае колко време ще трябва да остана заточен там. Чувам, че вече са вдигнали железопътната линия във въздуха. Човек няма да може едно питие да намери там. Преди два дни в града обявили военно положение.

„Скъпи ми друже — заявих аз, — вие изглежда не разбирате, че проучвам условията в Ранд. Как, по дяволите, ще ги проучвам от Претория? Благодарен съм за загрижеността, която проявявате към моята безопасност, но няма нужда да се тревожите за мен. Всичко ще бъде наред.“

„Предупреждавам ви, сър Юстас, че положението с храната вече е доста сериозно.“

„Малко постене ще е от полза за фигурата ми“ — с въздишка казах аз.

В този момент ми връчиха телеграма и разговорът прекъсна. Прочетох я удивен:

Мисля, че никога не съм вярвал напълно в гибелта на Ан. Има нещо особено, неразрушимо у тази млада жена — също като онези кожени топки, които човек подхвърля на териера си. Тя притежава невероятната способност да се появява изневиделица с усмивка на уста. Все още не мога да разбера защо е било необходимо да изляза от хотела посред нощ, за да отиде в Кимбърли. Тъй или иначе нямаше влак. Трябва да си е сложила чифт ангелски криле, за да прелети дотам. Освен това предполагам, че никога няма да даде обяснение за това. Никой нищо не ми обяснява. Винаги трябва да се досещам. След известно време това започва да става досадно. Мисля си, че в дъното на всичко стои журналистиката. „Как се спуснах по бързите“ — от нашия специален кореспондент.

Сгънах телеграмата и побързах да се сбогувам с моя приятел от правителствените среди. Не ми се нрави перспективата да стоя гладен, но не се тревожа за собствената си безопасност. Смътс е напълно способен да се справи с революцията. Готов съм обаче да дам доста пари за едно питие! Чудя се дали Паджет ще прояви достатъчно разум да донесе със себе си бутилка уиски, когато пристигне утре?

Сложих си шапката и излязох с намерение да купя някой и друг сувенир. Магазините за сувенири в Йоханесбург са доста приятни. Както си стоях и разглеждах една витрина, пълна с впечатляващи кожени наметки, от магазина излезе някакъв човек, който връхлетя върху мен. За моя изненада се оказа, че това е Рейс.

Не мога да се похваля, че се зарадва, като ме видя. Всъщност явно му стана неприятно, но аз настоях да ме съпроводи обратно до хотела. Доскучава ми, когато няма е кого да си поговоря, освен с мис Петигрю.

„Нямах представа, че сте в Йоханесбург — казах аз с желание да поддържам разговора. — Кога пристигнахте?“

„Снощи.“

„Къде сте отседнали?“

„При приятели.“

Беше настроен съвсем недружелюбно, а моите въпроси изглежда го притесняваха.

„Надявам се, че гледат домашни птици — отбелязах аз. — От това, което чувам, съвсем скоро никой няма да възразява срещу една диета от прясно снесени яйца и по някой заклан стар петел от време на време.“

„Между другото — заявих аз, когато стигнахме в хотела — разбрахте ли, че мис Бедингфийлд е здрава и читава.“

Той кимна.

„Доста ни изплаши — казах небрежно аз. — Къде, по дяволите, е отишла онази нощ, това искам да знам.“

„През цялото време е била на острова.“

„Кой остров? Да не би онзи, на който живеел младият мъж?“

„Да.“

„Колко непристойно — казах аз. — Паджет ще бъде възмутен. Той никога не е харесвал Ан Бедингфийлд. Предполагам това е същият млад мъж, при когото тя първоначално възнамеряваше да отиде в Дърбан?“

„Не мисля.“

„Ако става дума за нещо, което не искате да ми кажете, не ми го казвайте“ — заявих аз, с цел да го накарам да се разприказва.

„Предполагам това е един млад мъж, когото всички ще се радваме да заловим.“

„Да не би…?“

Той кимна.

„Хари Рейбърн, известен още като Хари Лукас — това е истинското му име. Още веднъж ни се изплъзна, но скоро ще го пипнем.“

„Виж ти, виж ти“ — промърморих аз.

„Във всеки случай, не подозираме момичето в съучастничество. От нейна страна това е… просто любовно увлечение.“

Винаги съм си мислел, че Рейс е влюбен в Ан. Начинът, по който произнесе последните думи, ме накара да се почувствам сигурен в това.

„Заминала е за Бейра“ — доста припряно продължи той.

„Така ли — казах аз, като го изгледах. — Откъде знаете?“

„Тя ми писа от Булавайо — оттам се канела да се прибере у дома. Това ще е най-доброто за бедното дете.“

„Не знам защо ми се струва, че не е в Бейра“ — замислено казах аз.

„Тъкмо се канела да тръгне, когато ми писа.“

Бях озадачен. Явно някой лъжеше. Без дори да се замисля, че Ан може да е имала основателни причини за своите заблуждаващи твърдения, аз си позволих удоволствието да жегна Рейс. Той винаги е толкова самонадеян. Извадих телеграмата от джоба си и му я подадох.

„Как, тогава, ще обясните това?“ — попитах небрежно аз.

Той изглеждаше втрещен.

„Пишеше, че се кани да замине за Бейра“ — смотолеви смаяно той.

Повечето хора са на мнение, че Рейс е умен. По мое мнение обаче той е доста глупав човек. Изглежда никога не му е минавало през ума, че момичетата невинаги казват истината.

„В Кимбърли значи. Какво правят там?“ — промълви той.

„Да, това ме учуди. Бих си помислил, че мис Ан ще дойде тук, във водовъртежа на събитията, да събира материал за дописка за Дейли Бъджет.“

„Кимбърли — повтори той. Самото място изглежда го притесняваше. — Там няма какво да види — рудниците не работят“.

„Знаете какви са жените“ — многозначително казах аз.

Той поклати глава и си тръгна. Очевидно му бях дал храна за размисъл.

Току-що беше тръгнал, когато правителственият служител се появи отново.

„Надявам се да ми простите, че пак ви безпокоя, сър Юстас — извини се той. — Но има един-два въпроса, които бих желал да ви задам.“

„Разбира се, скъпи ми друже — приветливо заявих аз. — Питайте.“

„Отнася се за вашия човек…“

„Не знам нищо за него — побързах да заявя аз. — Той ми се натрапи в Лондон, открадна някои ценни документи — за което ще бъда строго мъмрен — и изчезна яко дим в Кейп Таун. Вярно е, че съм бил при Водопада по едно и също време с него, но аз бях в хотела, а той — на острова. Мога да ви уверя, че изобщо не съм го виждал през цялото време, докато бях там.“

Спрях, за да си поема дъх.

„Не ме разбрахте. Имах предвид друг.“

„Какво? Паджет? — извиках аз, искрено изненадан. — Той е с мен от осем години — човек, който заслужава пълно доверие.“

Моят събеседник се усмихна.

„Все още говорим за различни хора. Имам предвид дамата.“

„Мис Петигрю?“ — възкликнах аз.

„Да. Видели са я да излиза от магазина за местни сувенири на Аграсато.“

„За Бога! — прекъснах го аз. — Аз самият влизах в този магазин днес следобед. Можехте да попаднете на мен, когато излизам!“

Изглежда в Йоханесбург човек не може нищо да направи, без да бъде заподозрян.

„О! Но тя не за първи път ходи там — и то при доста съмнителни обстоятелства. Мога и да ви кажа — под секрет, сър Юстас — че този магазин е добре известен като място за срещи, използвано от тайната организация, която стои зад тази революция. Ето защо ще се радвам, ако споделите всичко, което ви е известно, за тази дама. Къде и как я наехте?“

„Беше ми предоставена — студено отговорих аз — от вашето собствено правителство.“

Това го съсипа напълно.