Мъжът с кафявия костюм

Глава тридесет и четвърта

Тази нощ не успяхме да се върнем в Йоханесбург. Снарядите се сипеха около нас и аз разбрах, че на практика сме откъснати, тъй като бунтовниците бяха заели нова част от предградията.

Намерихме убежище в една ферма на около тридесет километра от Йоханесбург, разположена насред равнината. Бях капнала от умора. Вълнението и тревогата през последните два дни бяха отнели всичките ми сили.

Продължавах да си повтарям, без да мога да го повярвам, че неприятностите ни наистина бяха свършили. Хари и аз бяхме заедно и нищо не би могло отново да ни раздели, въпреки това през цялото време усещах някаква преграда между нас — някакво притеснение от негова страна, причината, за което не можех да проумея.

Сър Юстас бе откаран в обратна посока, придружен от усилена охрана. На тръгване той безгрижно ни помаха с ръка.

Рано сутринта на другия ден излязох на верандата и погледнах през равнината към Йоханесбург. Виждаха се огромните купища шлака, които блестяха на бледата утринна светлина и се чуваше приглушеният тътен на оръдията. Революцията все още не беше приключила.

Съпругата на фермера излезе и ме извика да закуся. Тя беше мила и сърдечна душа и аз вече бях успяла да се привържа към нея. Хари бил излязъл призори и все още не се бил върнал, каза ми тя. Почувствах как отново ме обзема тревога. Каква беше тази сянка между нас, която толкова осезателно усещах?

След закуска седнах на верандата с книга в ръка, но не ми беше до четене. Бях така дълбоко потънала в мисли, че изобщо не видях кога полковник Рейс е пристигнал и слязъл от коня си. Усетих присъствието му едва когато каза „Добро утро, Ан“.

— О — казах аз, като се изчервих, — това сте вие.

— Да. Може ли да седна?

Той притегли един стол до мен. За първи път оставахме насаме заедно след онзи ден при Матопос. Както винаги, бях обхваната от онази странна смесица от очарование и боязън, която той будеше у мен.

— Какво ново? — попитах аз.

— Утре Смътс ще бъде в Йоханесбург. Давам на този бунт още три дни, преди да бъде напълно потушен. Междувременно сраженията продължават.

— Иска ми се — казах аз — човек да е сигурен, че убиват хората, които заслужават това. Имам предвид тези, които са искали да се бият — а не просто нещастните хорица, които живеят в онези части на града, където се водят сражения.

Той поклати глава.

— Знам какво имате предвид, Ан. Това е една от несправедливостите на войната. Но имам и друга новина за вас.

— Да?

— Признание за зле свършена работа от моя страна. Педлър е успял да избяга.

— Какво?

— Да. Никой не знае как го е направил. Той беше затворен на сигурно място за през нощта — на горния етаж в една от фермите наоколо, която военните бяха превзели, но тази сутрин стаята се оказа празна. Птичката беше излетяла.

Тайно в себе си изпитах голямо задоволство. Никога, до ден-днешен, не можах да се отърся от някаква необяснима симпатия към сър Юстас. Сигурно заслужавам порицание, но въпреки това е така. Аз му се възхищавах. Той несъмнено беше истински негодник — но пък симпатичен. Оттогава не съм срещала друг човек, който да е и наполовина забавен колкото него.

Не дадох, разбира се, израз на чувствата си. Беше съвсем естествено полковник Рейс да се чувства виновен за това. Той искаше сър Юстас да бъде предаден на съда. Като се замисли човек, нямаше нищо изненадващо в това, че беше успял да избяга. Той трябва да е имал безброй шпиони и агенти из целия Йоханесбург. И, каквото и да си мислеше полковник Рейс, аз много се съмнявах, че някога биха могли да го заловят. Той сигурно е имал добре обмислен план за отстъпление. Всъщност той сам ни беше казал това.

Казах подходящите за случая думи, макар и доста вяло и разговорът замря. И тогава полковник Рейс ненадейно попита за Хари. Отговорих му, че е излязъл призори и че тази сутрин не съм го виждала.

— Вие разбирате, надявам се, Ан, че като оставим настрана формалностите, неговата невинност е вън от съмнение. Има, разбира се, технически подробности, но вината на сър Юстас е напълно доказана. Вече нищо не ви разделя.

Той каза това бавно, и смутено, без да ме гледа.

— Разбирам — с благодарност отвърнах аз.

— И нищо не му пречи веднага да започне да използва истинското си име.

— Не, разбира се.

— А вие знаете ли го?

Въпросът ме изненада.

— Разбира се. Хари Лукас.

Той не отговори, но ми се стори, че има нещо странно в начина, по който замълча.

— Ан, спомняте ли си, че на връщане от Матопос в онзи лен ви казах, че знам какво трябва да направя?

— Разбира се, спомням си.

— Мисля, открито мога да заявя, че го направих. Невинността на човека, когото обичате, е доказана.

— Това ли имахте предвид?

— Разбира се.

Наведох глава, засрамена от неоснователните съмнения, които бях изпитвала към него. Той отново заговори замислено:

— Когато бях съвсем млад, се влюбих в едно момиче, което ме изостави. След това започнах да мисля единствено за работата си. Кариерата ми означаваше всичко за мен. А после срещнах вас, Ан — и всичко това започна да ми се струва лишено от смисъл. Но младостта търси младост… А аз все още имам своята работа.

Не отговорих нищо. Предполагам не е възможно наистина да се обичат двама мъже едновременно — но може да изпитате такова желание. Този човек притежаваше изключителен магнетизъм. Вдигнах внезапно очи към него.

— Мисля, че ще стигнете далеч — замечтано промълвих аз. — Мисля, че ви предстои голяма кариера. Ще станете един от великите хора в света.

Чувствах се така, като че ли изричах някакво пророчество.

— Въпреки това ще бъда самотен.

— Всички хора, които вършат наистина велики неща, са самотни.

— Така ли мислите?

— Сигурна съм в това.

Той взе ръката ми и тихо каза:

— Бих предпочел… другото.

В този момент иззад ъгъла на къщата се появи Хари. Полковник Рейс се изправи.

— Добро утро… Лукас — каза той.

По някаква причина Хари се изчерви до корените на косата си.

— Да — радостно заявих аз, — хората вече трябва да се обръщат към теб с истинското ти име.

Но Хари все още не сваляше поглед от полковник Рейс.

— Значи знаете, сър — най-сетне каза той.

— Никога не забравям нечие лице. Видях те веднъж, когато беше момче.

— За какво става дума? — попитах аз озадачена, като гледах ту единия, ту другия.

Между тях, изглежда, се водеше някаква борба на волята. Рейс победи. Хари се извърна.

— Мисля, че сте прав, сър. Кажете й истинското ми име.

— Ан, това не е Хари Лукас — той беше убит през войната. Това е Джон Харълд Ърдсли.