Мъжът с кафявия костюм

Глава тридесет и първа

Йоханесбург, 7-ми март

Паджет пристигна. И, разбира се, е паникьосан. Веднага предложи да заминем за Претория. После, когато му заявих любезно, но твърдо, че ще останем тук, изпадна в другата крайност — започна да съжалява, че не си е взел пушката и да се хвали, че по време на войната участвал в охраната на някакъв мост. Железопътен мост при Литъл Пъдкоум или нещо подобно.

Скоро го прекъснах, като му казах да разопакова голямата пишеща машина. Мислех си, че това ще му създаде работа за известно време, защото бях сигурен, че машината се е повредила — тя винаги се поврежда — и ще му се наложи да я занесе някъде, за да я поправят. Но бях забравил способността на Паджет винаги да прави това, което трябва.

„Аз вече разопаковах всички каси, сър Юстас. Пишещата машина е в отлично състояние.“

„Какво искаш да кажеш — всички каси?“

„И двете малки каси.“

„Ще ми се да не се престараваш толкова, Паджет. Малките каси не са твоя работа. Те са на мисис Блеър.“

Паджет придоби съкрушен вид. Той мрази да допуска грешки.

„Така че можеш отново да ги опаковаш — продължих аз. — След което можеш да излезеш и да се поогледаш наоколо. До утре от Йоханесбург сигурно ще са останали само куп димящи развалини и това може да се окаже последната ти възможност.“

Мислех си, че това успешно ще ме избави от него поне преди обяд.

„Има нещо, което искам да ви кажа, когато имате свободно време, сър Юстас.“

„Сега нямам — побързах да отговоря аз. — В този момент не разполагам с абсолютно никакво свободно време.“

Паджет се оттегли.

„Между другото — извиках след него аз — какво имаше в онези каси на мисис Блеър?“

„Няколко кожени килимчета и една-две кожени… шапки, струва ми се.“

„Точно така — потвърдих аз. — Купи ги по пътя. Наистина са шапки — или нещо подобно — никак не се учудвам обаче, че не си успял да разбереш това. Тя май се кани да се появи с някоя от тях в Аскът. Какво друго имаше там?“

„Няколко филма за фотоапарат и кошници — много кошници…“

„Разбира се — уверих го аз. — Мисис Блеър е от този тип жени, които никога не купуват по-малко от дузина от едно и също.“

„Мисля, че това е всичко, сър Юстас, като се оставят настрана някои най-различни дреболии — воал за пътуване с автомобил, няколко единични ръкавици — все неща от този род.“

„Ако не беше идиот по рождение, Паджет, още в самото начало щеше да разбереш, че тези вещи не могат да бъдат мои.“

„Помислих си, че някои от тях може да са на мис Петигрю.“

„А, сега се сещам — какво си имал предвид, като си ми избрал за секретарка такава съмнителна личност?“

И му разказах за щателния кръстосан разпит, на който бях подложен. Веднага съжалих за това, защото видях в очите му да проблясва пламъче, което твърде добре познавах. Но беше вече късно. Паджет беше поел по бойната пътека.

После започна да ме отегчава с някаква безсмислена история за Килморден Касъл. Ставаше дума за ролка с фотографски филм и някакъв облог. Ролката с филма била хвърлена през един отдушник посред нощ от някакъв стюард, който би трябвало да прояви повече разум. Мразя такива глупави шеги. Казах това на Паджет, а той започна отново да ми разказва историята отначало. Все едно, никак не го бива като разказвач. Мина доста време, докато разбера за какво става дума.

Видях го отново едва по обяд. Влезе силно възбуден, като хрътка, която е надушила следа. Ненавиждам хрътки. В края на краищата се оказа, че е видял Рейбърн.

„Какво?“ — извиках слисан аз.

Да, той видял някого, за когото бил сигурен, че е Рейбърн, да пресича улицата. Паджет го проследил.

„И е кого мислите, че го видях да спира и да разговаря? С мис Петигрю!“

„Какво?“

„Да, сър Юстас. И това не е всичко. Аз поразпитах за нея…“

„Почакай малко. Ами Рейбърн?“

„Той и мис Петигрю влязоха в онзи магазин за сувенири на ъгъла…“

Аз неволно възкликнах. Паджет ме погледна въпросително.

„Нищо — казах аз. — Продължавай.“

„Чаках отвън цяла вечност — но те не излязоха. Най-накрая влязох. Сър Юстас, в магазина нямаше никой! Сигурно има друг изход.“

Изгледах го втренчено.

„Както вече казах, върнах се в хотела и поразпитах за мис Петигрю.“

Паджет сниши глас и започна да диша тежко, както прави винаги, когато решава да сподели нещо поверително.

„Сър Юстас, снощи са видели от стаята й да излиза мъж.“

Повдигнах вежди.

„Винаги съм я смятал за изключително порядъчна жена“ — промърморих аз.

Паджет продължи, без да ми обръща внимание.

„Влязох направо и претърсих стаята й. Какво мислите, че намерих?“

Поклатих глава.

„Това!“

Паджет показа една самобръсначка и калъп бръснарски сапун.

„За какво са й на една жена тези неща?“

Предполагам Паджет никога не е чел рекламите във вестниците за дами от висшето общество. Аз ги чета. При все, че не взех да споря с него по този въпрос, отказах да приема самобръсначката като неопровержимо доказателство за пола на мис Петигрю. Паджет е безнадеждно изостанал от времето си. Никак не бих се учудил, ако в подкрепа на твърдението си беше извадил някоя табакера.

„Не сте убеден, сър Юстас. А какво ще кажете за това?“

Разгледах внимателно предмета, който той тържествуващо размаха.

„Прилича на коса“ — заявих аз с отвращение.

„Точно това е. Мисля, че се нарича тупе.“

„Нима?“ — забелязах аз.

„Сега убеден ли сте, че мис Петигрю е преоблечен мъж?“

„Наистина, скъпи ми Паджет, мисля, че да. Трябвате да се досетя по краката й.“

„Е, добре. А сега, сър Юстас, бих искал да поговоря с вас по личен въпрос. Не се съмнявам, като съдя по вашите намеци и постоянни подмятания за времето, прекарано от мен във Флоренция, че вие сте ме разкрили.“

Най-сетне загадката за това, което Паджет е направил във Флоренция, ще бъде разбудена!

„Признай си всичко, скъпи ми друже — любезно заявих аз. — Така ще е най-добре.“

„Благодаря ви, сър Юстас.“

„За съпруга й ли става дума? Досадни хора са тези съпрузи. Появяват се винаги, когато най-малко ги очакват.“

„Не ви разбирам, сър Юстас. Чий съпруг?“

„Съпругът на дамата.“

„Каква дама?“

„За Бога, Паджет. Дамата, с която си се запознал във Флоренция. Сигурно е имало дама. Не ми казвай, че просто си обрал някоя църква или си намушкал някой италианец в гърба, защото не ти е бил симпатичен.“

„Много трудно ми е да ви разбера, сър Юстас. Предполагам, че се шегувате.“

„Понякога, когато си направя труда, мога и да бъда забавен, но те уверявам, че точно в този момент изобщо не се опитвам да се шегувам.“

„Надявах се, че тъй като бях доста далеч от вас, не сте ме познали, сър Юстас.“

„Да те позная къде?“

„В Марлоу, сър Юстас?“

„В Марлоу? Какво, по дяволите, си правил в Марлоу?“

„Мислех, че сте разбрали за…“

„Започвам все по-малко да разбирам. Започни отначало. Отишъл си във Флоренция…“

„Значи вие все пак не знаете — и не сте ме познали!“

„Доколкото разбирам, явно без нужда си се издал — подгонен от гузната си съвест. Хайде сега, поеми дълбоко дъх и почни отначало. Значи си отишъл във Флоренция…“

„Но аз не съм ходил във Флоренция. Там е работата.“

„Е, къде отиде тогава?“

„Отидох си у дома — в Марлоу.“

„Защо, по дяволите, ти е трябвало да ходиш в Марлоу?“

„Исках да видя жена си. Тя е с крехко здраве, а очаква…“

„Жена ти? Но аз не знаех, че си женен!“

„Не, сър Юстас, нали това ви разправям. В случая ви измамих.“

„От колко време си женен?“

„Малко повече от осем години. Бях женен едва от шест месеца, когато станах ваш секретар. Не исках да загубя тази работа. От един личен секретар, който живее при работодателя си, се очаква да не е семеен, така че ви спестих този факт.“

„Ти направо ме смайваш — заявих аз. — И къде беше тя през всички тези години?“

„От пет години имаме малко бунгало край реката в Марлоу, съвсем близо до Мил Хаус.“

„Боже мой — промълвих аз. — А деца?“

„Четири, сър Юстас.“

Стоях и се пулех насреща му напълно безпомощно. Отдавна бих могъл да се досетя, че човек като Паджет не може да крие престъпна тайна. Почтеността на Паджет винаги е била моето проклятие. Точно такава тайна му подхожда — съпруга и четири деца.

„Казвал ли си това на някой друг?“ — попитах най-сетне аз, след като доста време го зяпах с нескрит интерес.

„Само на мис Бедингфийлд. Тя дойде на гарата в Кимбърли.“

Продължих да го гледам втренчено. Погледът ми го накара да се размърда неспокойно.

„Надявам се, сър Юстас, че не сте много разгневен?“

„Скъпи ми друже — казах аз, — нямам нищо против да ти кажа още тук и сега, че ти направо ме изуми!“

Излязох доста раздразнен. На минаване край магазина за сувенири на ъгъла внезапно ме обзе непреодолимо желание да вляза вътре. Собственикът раболепно пристъпи към мен, като потриваше ръце.

„Искам нещо по-особено — казах аз. — Случаят е специален. Ще ми покажете ли с какво разполагате?“

„Може би ще дойдете в задната стая? Там имаме доста интересни неща.“

И тук направих грешка. А си мислех, че постъпвам толкова хитро. Последвах го през люлеещите се завеси.