Мъжът с кафявия костюм

Глава двадесет и шеста

— Права си. Истинското ми име е Хари Лукас. Баща ми беше военен от запаса, дошъл в Родезия, за да се занимава с фермерство. Той почина, когато бях втора година студент в Кеймбридж.

— Обичаше ли го? — неочаквано попитах аз.

— Аз… не знам.

После се изчерви и продължи с внезапно обзело го вълнение:

— Защо ли казвам това? Аз обичах баща си. Последния път, когато го видях, разменихме остри думи, а и много пъти сме се карали за моята необузданост и дългове, но аз държах на стареца. Едва сега разбирам колко — когато е твърде късно — продължи той по-спокойно. — В Кеймбридж срещнах и другия човек…

— Ърдсли младши?

— Да — младия Ърдсли. Неговият баща, както знаеш, беше един от най-известните хора в Южна Африка. С Ърдсли веднага си допаднахме. Обединяваше ни любовта към Южна Африка и влечението ни към онези места по света, където не беше стъпвал човешки крак. Ърдсли и баща му се скараха за последен път, след като той напусна Кеймбридж. Старецът беше платил на два пъти дълговете му, но отказа повече да прави това. Между тях се разигра неприятна сцена. Сър Лорънс заяви, че търпението му се е изчерпило и че повече нямало да си мръдне пръста. Вече трябвало сам оправя. Резултатът, както знаеш, беше, че двамата младежи заминаха за Южна Америка да търсят диаманти. Няма да разказвам за това сега, но там прекарахме чудесно. Разбираш ли — трудности колкото искаш, но животът ни харесваше — ежедневна борба за оцеляване, далеч от отъпканите пътища — и, Боже мой! — точно на такова място можеш да разбереш що за човек е приятелят ти. Между нас се породи такава близост, която само смъртта можеше да разруши. Е, както знаеш от полковник Рейс, нашите усилия се увенчаха с успех. Открихме второ Кимбърли в сърцето на джунглите в Британска Гвиана. Не мога да ти опиша нашата радост. Не ставаше толкова въпрос за действителната стойност на находището в пари — виждаш ли, Ърдсли цял живот беше живял богато и знаеше, че когато баща му почине, той ще бъде милионер, а Лукас цял живот беше живял в бедност и беше свикнал с нея. Не, това си беше чист възторг от самото откритие.

Той замълча, а след това добави, почти оправдателно:

— Нямаш нищо против, че ти го разказвам по този начин, нали? Като че ли аз не съм бил пряк участник. Така ми изглежда сега, като се обръщам назад и си мисля за тези две момчета. Почти забравям, че едното беше… Хари Рейбърн.

— Не се притеснявай, само разказвай — казах аз и той продължи:

— Пристигнахме в Кимбърли — съвсем опиянени от нашата находка. Носехме със себе си великолепна подборка от диаманти, която да предоставим на експерти. И тогава — в хотела в Кимбърли — срещнахме нея…

Аз настръхнах леко, а ръката ми неволно се сви в юмрук.

— Анита Грюнберг — така се казваше. Беше актриса. Съвсем млада и много красива. Беше родена в Южна Африка, но майка й, мисля, беше унгарка. Около нея витаеше някаква загадъчност и това, разбира се, още повече засилваше нейната привлекателност за двете момчета, които се бяха завърнали у дома от пущинаците. Което правеше задачата й съвсем лесна. И двамата веднага хлътнахме по нея, и за двамата настъпиха дни на терзания. За пръв път в нашите отношения се беше появила някаква сянка, но дори и това не успя да отслаби приятелството ни. Всеки от двама ни, искрено вярвам в това, беше готов да отстъпи на другия и да му пожелае успех. Но не това искаше тя. Понякога, след това, съм се чудел защо, тъй като синът на сър Лорънс Ърдсли беше изключително изгодна партия. Истината беше обаче, че тя е омъжена — за някакъв сортировач в Де Беерс — въпреки че никой не знаеше за това. Тя се преструваше, че проявява голям интерес към нашето откритие и ние й разказахме всичко за него, дори й показахме диамантите. Далила — така би трябвало да я нарекат — тя изигра ролята си добре! В Де Беерс откриха кражбата и като гръм от ясно небе полицията се нахвърли върху нас. Те конфискуваха диамантите. В началото само се смеехме — цялата ситуация беше толкова нелепа. А след това диамантите бяха представени пред съда — и нямаше и капчица съмнение, че това са диамантите на Де Беерс. Анита Грюнберг беше изчезнала. Тя ловко беше извършила подмяната и твърденията ни, че тези диаманти не са донесените от нас, предизвикаха подигравателен смях. Сър Лорънс Ърдсли беше човек с огромно влияние. Той успя да прекрати делото — но то остави след себе си двама съсипани младежи, чиито имена бяха опозорени, и това съвсем сломи сърцето на стареца. Той проведе един тежък разговор със сина си и го обсипа с всевъзможни упреци. Беше успял да направи каквото може, за да спаси името на семейството, но от този ден нататък той вече нямаше син. А момчето, какъвто горд млад глупак си беше, мълча през цялото време, защото сметна под достойнството си да доказва своята невинност, изправен пред недоверието на собствения си баща. След този разговор излезе бесен — приятелят му го чакаше. Седмица след това беше обявена войната. Двамата приятели постъпиха в армията. Знаеш какво се случи. Най-добрият приятел, който човек може да си пожелае, беше убит — отчасти и поради собственото му лудешко безразсъдство, с което се излагаше на ненужни опасности. Той загина с опетнено име… Кълна ти се, Ан, най-вече заради него аз хранех такава злоба към тази жена. Той изпитваше много по-дълбоки чувства от мен. В началото бях лудо влюбен в нея — дори си мисля, че понякога я плашех — но неговото чувство беше по-дълбоко и по-трайно. Тя се беше превърнала в смисъл на живота му — и нейното предателство го разтърси из основи. Този удар го зашемети и парализира.

Хари замълча. След една-две минути той продължи:

— Както знаеш, аз бях обявен за „изчезнал по времева бойни действия, вероятно загинал“. Никога не си направих труда да разсея тази заблуда. Дойдох на този остров, който знаех от едно време, под името Паркър. В началото на войната хранех амбициозни надежди да докажа невинността си, но вече желанието за това сякаш е угаснало. Каква полза? — питах се аз. Моят приятел беше мъртъв. Нито той, нито аз имахме живи родственици, за които това би имало някакво значение. Мен също ме смятаха за мъртъв — нека продължават да ме смятат за такъв. Животът ми тук беше спокоен — нито щастлив, нито нещастен — лишен от всякакви чувства. Сега разбирам, макар навремето да не го осъзнавах, че това донякъде се дължи на войната. И тогава, един ден, се случи нещо, което отново ме разбуди. Щях да возя с лодката си някаква компания по реката и докато стоях на кея и им помагах да се качат, един от мъжете стреснато възкликна. Това привлече вниманието ми към него. Беше дребен, слаб човек с брада и ме гледаше така, сякаш бях призрак. Неговото вълнение беше толкова силно, че разбуди любопитството ми. Разпитах за него в хотела и научих, че името му е Картън, че бил от Кимбърли и че работел като сортировач в Де Беерс. В следващата минута отново ме обзе онова старо чувство за извършена несправедливост. Напуснах острова и заминах за Кимбърли. Не успях да разбера обаче кой знае колко за него.

Накрая реших, че трябва да го принудя да говори. Взех със себе си своя револвер. За краткото време, през което го видях, бях разбрал, че този човек е страхливец. Едва бяхме застанали очи в очи, когато осъзнах, че той се страхува от мен. Не ми трябваше много време, за да го принудя да ми разкаже всичко, което знае. Той беше организирал част от кражбата, а Анита Грюнберг била негова съпруга. Видял ни веднъж, когато заедно с нея сме вечеряли в хотела и понеже прочел, че съм бил убит, появата ми при Водопада жив и здрав силно го изплашила. Той и Анита се били оженили съвсем млади, но тя скоро го напуснала. Събрала се е лоши хора, каза ми той — и тогава за пръв път чух за „Полковника“. Самият Картън никога не се бил замесвал в нещо друго, с изключение на тази афера — той така тържествено ме увери, че аз бях склонен да му повярвам. Определено нямаше закваската на опитен престъпник. Все още обаче имах чувството, че не ми казва всичко. За да проверя това, заплаших, че веднага ще го застрелям, като заявих, че вече малко ме интересува какво ще стане с мен. Обезумял от ужас, той ми разказа и нещо друго. Изглежда тази Анита Грюнберг нямала пълно доверие в „Полковника“. Преструвайки се, че му дава диамантите, които била взела от хотела, тя задържала част от тях у себе си. Цветът и качеството на диамантите били такива, че ако, по което и да е време, те видели бял свят, експертите на Де Беерс веднага биха признали, че тези скъпоценни камъни никога не са минавали през ръцете им. По този начин моят разказ за подмяната щял да се потвърди, доброто ми име щяло да бъде възстановено, а подозрението щяло да бъде насочено към истинския виновник. Успях да разбера, че, противно на обичая си, „Полковникът“ бил пряко замесен в тази афера и затова Анита изпитвала задоволство, че наистина би могла да го държи в ръцете си, ако се наложи. Картън ми предложи да се спазаря с Анита Грюнберг, или Надина, както сега наричала себе си. Мислеше, че срещу една значителна сума тя би била готова да предаде диамантите и да измени на бившия си работодател. Той веднага щял да й изпрати телеграма. Все още изпитвах подозрение към Картън. Той беше човек, който лесно би могъл да бъде изплашен, но и който в уплахата си би изрекъл толкова много лъжи, че не би било никак лесно да се отсее истината от тях. Върнах се в хотела и зачаках. Прецених, че до вечерта на следващия ден той би трябвало да е получил отговор на телеграмата си. Отидох в дома му, където ми казаха, че мистър Картън отсъствал, но щял да се върне на другата сутрин. Това веднага събуди у мен съмнение. Навреме успях да разбера, че всъщност той се кани да отплава за Англия с Килморден Касъл, който тръгваше от Кейп Таун след два дни. Едва имах време да стигна дотам и да се кача на същия кораб. Нямах намерение да плаша Картън с присъствието си на борда. Докато бях в Кеймбридж, бях участвал в доста любителски театрални постановки и за мен беше сравнително лесно да се преобразя в солиден господин на средна възраст с брада. Избягвах старателно Картън, докато бях на борда, като излизах от каютата си колкото се може по-рядко, под претекст, че съм болен. За мен не беше трудно да го проследя, когато пристигнахме в Лондон. Той отиде право в един хотел и излезе чак на следващия ден. Тръгна от хотела малко преди един часа. Следвах го по петите. Отиде при един агент за продажба и наемане на недвижими имоти в Найтсбридж. Там подробно разпита за къщи край реката, които се дават под наем. Аз бях на съседното бюро и също се интересувах за къщи. В този момент неочаквано влезе Анита Грюнберг, Надина — наречи я както искаш. Блестяща, високомерна и почти толкова красива както някога. Господи! Как я мразех! Ето — пред мен стоеше жената, която беше съсипала живота ми — а също и нечий друг живот, много по-ценен от моя.

В този момент бях в състояние да я хвана с ръце за врата и бавно да я удуша! В продължение на една-две минути не виждах нищо пред себе си. Едва разбирах това, което ми казваше агентът. След това чух нейния глас — висок и ясен, с нарочно подчертан чуждестранен акцент: „Мил Хаус, Марлоу. Собственост на сър Юстас Педлър. Струва ми се, че може да се окаже подходяща за мен. Във всеки случай ще отида да я огледам.“ Агентът й написа разпореждане и тя излезе с присъщия си царствен и високомерен маниер. С нито една дума или жест не бе дала да се разбере, че познава Картън, но аз бях уверен, че срещата им тук е била предварително уговорена. А след това започнах да си правя прибързани изводи. Тъй като не знаех, че сър Юстас е в Кан, помислих си, че цялото това търсене на къща е просто предлог за среща с него в Мил Хаус. Знаех, че той се е намирал в Южна Африка по време на кражбата и понеже никога не бях го виждал, стигнах до преждевременното заключение, че той самият е загадъчният „Полковник“, за когото толкова много бях слушал. Проследих двамата до Найтсбридж. Надина влезе в хотел Хайд Парк. Аз ускорих крачка и също влязох вътре. Тя отиде направо в ресторанта и аз реших, че не бива да рискувам да бъда разпознат от нея сега, а трябва да продължа да следя Картън. Хранех големи надежди, че диамантите ще бъдат предадени на него и че ако внезапно се появях, когато той най-малко очакваше това, в уплахата си щеше да ми каже истината. Проследих го до станцията на метрото при Хайд Парк Корнър. Той беше застанал сам в края на перона. Наблизо имаше само някакво момиче. Реших, че е настъпил моментът да поговоря с него. Знаеш какво се случи. В силната си изненада, че вижда човек, за когото си мислеше, че е някъде далеч в Южна Африка, той загуби самообладание, отстъпи назад и падна върху релсите. Под предлог, че съм лекар, успях да претърся джобовете му. Имаше портфейл с няколко банкноти в него и едно или две писма без особена важност, имаше ролка с филм — която трябва да съм изпуснал по-късно някъде — както и листче за някаква среща на двадесет и втори на Килморден Касъл. В бързината да се измъкна преди някой да ме задържи, съм изпуснал и него, но за щастие запомних цифрите. Забързах към най-близката тоалетна и припряно свалих грима си. Не желаех да бъда арестуван за това, че съм пребърквал джобовете на някакъв мъртвец. След това се върнах в хотел Хайд Парк. Надина все още обядваше. Няма нужда подробно да описвам как я проследих до Марлоу. Тя влезе в къщата, а аз заговорих жената в къщичката на портиера, като се престорих, че съм с нея. След това и аз влязох.

Той спря. Настъпи напрегнато мълчание.

— Ще ми повярваш, нали, Ан? Кълна се пред Бога, че това, което ще кажа, е истина. Влязох в къщата след нея, а дълбоко в себе си изпитвах желание да я убия — но тя беше мъртва! Открих я в онази стая на първия етаж. Господи! Беше отвратително. А в къщата нямаше и следа от друг човек! Разбира се, веднага осъзнах в какво ужасно положение се намирам. С един майсторски ход изнудваният се беше избавил от изнудвача и в същото време беше намерил жертва, на която да бъде приписано престъплението. Ясно личеше ръката на „Полковника“. За втори път щях да стана негова жертва. Какъв глупак бях — да вляза толкова лесно в капана! Едва си спомням какво направих след това. Успях да изляза оттам със сравнително нормален вид, но знаех, че не след дълго престъплението ще бъде открито и че описанието ми ще бъде разпратено с телеграми из цялата страна. Няколко дни се спотайвах, без да се осмеля да предприема нищо. Най-накрая случаят ми помогна. Успях да дочуя на улицата разговор между двама джентълмени на средна възраст, единият от които се оказа сър Юстас Педлър. Веднага ми хрумна да се присъединя към него като негов секретар. Откъсът от разговора, който бях чул, ме наведе на мисълта как да постъпя. Вече не бях толкова сигурен, че сър Юстас Педлър е „Полковникът“. Неговата къща би могла да бъде избрана за място на срещата случайно или поради някаква незнайна причина, която не бях разбрал.

— Знаеш ли — прекъснах го аз, — че Гай Паджет е бил в Марлоу в деня на убийството?

— В такъв случай това решава всичко. Аз мислех, че той е бил в Кан със сър Юстас.

— Той е трябвало да бъде във Флоренция — но определено не е ходил там. Съвсем сигурна съм, че той всъщност е бил в Марлоу, но, разбира се, не мога да го докажа.

— А като си помисля, че нито за минута не се усъмних в Паджет до онази нощ, в която се опита да те хвърли зад борда. Този човек е невероятен актьор.

— Да, нали?

— Това обяснява защо са избрали Мил Хаус. Паджет вероятно би могъл да влезе и излезе от нея незабелязан. Разбира се, той не се възпротиви, че ще придружа сър Юстас на кораба в пътуването му през океана. Не е искал веднага да ме арестуват. Разбираш ли, очевидно Надина не е донесла диамантите със себе си на срещата, както са разчитали, че ще направи. Мисля си, че те наистина са били у Картън и той ги е скрил някъде на Килморден Касъл — това е била неговата задача. Надявали са се, че аз бих могъл да имам някаква представа къде са скрити. Докато не си възвърне диамантите, „Полковникът“ все още е в опасност — оттук и неговото силно желание да ги намери на всяка цена. Къде, по дяволите, ги е скрил Картън — ако наистина ги е скрил, не знам!

— Това е друга история — цитирах го аз. — Вече моята история. И сега ще ти я разкажа.