Мъжът с кафявия костюм

Глава двадесет и пета

Свестих се бавно и мъчително. Главата ме болеше, а когато се опитах да се надигна, остра болка прониза лявата ми ръка. Всичко ми изглеждаше призрачно и нереално. Пред очите ми плуваха кошмарни видения. Почувствах, че падам — падам отново. Веднъж ми се стори, че от мъглата пред мен изплува лицето на Хари Рейбърн. Почти повярвах, че е истинско. След това отново избледня, като се усмихваше подигравателно. Спомням си, че веднъж някой поднесе към устата ми чаша и аз отпих. Насреща ми се хилеше черно лица — помислих си, че е лицето на дявола и изпищях. После отново сънища — дълги, мъчителни сънища, в които напразно търсех Хари Рейбърн, за да го предупредя — да го предупредя — за какво? И аз самата не знаех. Но имаше някаква опасност — някаква голяма опасност — и единствено аз можех да го спася. След това отново тъмнина, милостива тъмнина и истински сън.

Когато най-после се събудих, бях започнала да се съвземам. Безкрайният кошмар беше свършил. Помнех отлично всичко, което се беше случило — как бързах да изляза от хотела, за да се срещна с Хари, човека в тъмнината и онзи последен, ужасен момент, когато започнах да падам… По някакво чудо не бях загинала. Бях натъртена, болеше ме цялото тяло, чувствах се много слаба, но бях жива. Ала къде се намирах? С усилие успях да обърна главата си и да се огледам наоколо. Бях в малка стая с груби дъсчени стени. По тях бяха окачени кожи от животни и бивни от слонова кост. Лежах на грубо скован миндер, също покрит с кожи, а лявата ми ръка беше бинтована. Чувствах я изтръпнала и не можех да я движа. Отначало помислих, че съм сама, но след това видях фигурата на мъж, който седеше между мен и светлината, а главата му беше обърната към прозореца. Стоеше съвсем неподвижно, като издялан от дърво. Нещо в главата с късо подстригана черна коса ми се стори познато, но не посмях да дам воля на въображението си. Изведнъж той се обърна и аз затаих дъх. Това беше Хари Рейбърн. Хари Рейбърн, от плът и кръв.

Той стана и приближи към мен.

— По-добре ли се чувствате? — малко притеснено попита той.

Не можах да отговоря. По лицето ми се стичаха сълзи. Все още бях отпаднала, но стиснах ръката му с две ръце. Искаше ми се да умра така, докато той стои до мен и ме гледа с този нов израз в очите си.

— Не плачете, Ан. Моля ви, не плачете. Вече сте в безопасност. Никой няма да ви причини зло.

Той отиде и ми донесе една чаша.

— Пийнете малко от това мляко.

Отпих покорно. Той продължи да ми говори тихо и гальовно, сякаш говореше на дете.

— Хайде сега, стига толкова въпроси. Опитайте се пак да поспите. Малко по малко ще започнете да се оправяте. Ако искате, ще изляза.

— Не — настоятелно казах аз. — Не, не.

— Ще остана тогава.

Той донесе едно столче, постави го до мен и седна. Сложи ръка върху моята и аз, вече доволна и спокойна, отново потънах в сън.

Сигурно съм заспала вечерта, но когато пак се събудих, слънцето грееше високо в небето. Бях сама в колибата, но щом се размърдах, вътре дотича една възрастна негърка. Тя беше невероятно грозна, но ми се усмихваше окуражително. Донесе вода в един леген и ми помогна да измия лицето и ръцете си. След това ми донесе голяма купа супа, която излапах до дъно! Зададох и няколко въпроса, но тя само се усмихваше, кимаше и бърбореше на някакъв гърлен език и аз разбрах, че не знае английски.

Тя се изправи и се отдръпна почтително, когато Хари Рейбърн влезе. Той я отпрати с кимване на глава и тя излезе, като ни остави сами. Хари Рейбърн ми се усмихна.

— Наистина изглеждате по-добре днес!

— Да, наистина, но все още съм доста замаяна. Къде съм?

— На един малък остров в Замбези, на около четири мили нагоре от Водопада.

— Знаят ли… знаят ли моите приятели, че съм тук?

Той поклати глава.

— Трябва да ги уведомя.

— Вие, разбира се, ще постъпите, както намерите за добре, но според мен трябва да изчакате малко, докато позакрепнете.

— Защо?

Той не отговори веднага, затова продължих.

— От колко време съм тук?

— Почти месец.

— О! — извиках аз. — Трябва да съобщя на Сюзън. Тя сигурно много се тревожи.

— Коя е Сюзън?

— Мисис Блеър. Бях с нея и сър Юстас и полковник Рейс в хотела — но вие сигурно знаете това?

Той поклати глава.

— Не знам нищо, с изключение на това, че ви открих да висите сред клоните на едно дърво, в безсъзнание и със зле изкълчена ръка.

— Къде беше дървото?

— Надвиснало над пролома. Ако дрехите ви не се бяха закачили за клоните му, сигурно щяхте да станете на пихтия.

Изтръпнах от ужас. Внезапно в ума ми проблесна друга мисъл.

— Значи не сте знаели, че съм тук. Ами онази бележка?

— Каква бележка?

— Бележката, която ми изпратихте и с която ме молихте да се срещнем при просеката?

Той ме изгледа учудено.

— Не съм пращал никаква бележка.

Почувствах как се изчервявам до корените на косата си. За щастие той като че ли не забеляза това.

— Как, тогава, сте се озовали там по такъв удивителен начин? — попитах аз колкото се може по-равнодушно. — И какво всъщност правите в тази част на света?

— Аз живея тук — простичко отвърна той.

— На този остров?

— Да. Дойдох тук след войната. Понякога возя компании от хотела с лодката си, но тук почти от нищо нямам нужда, тъй че през по-голямата част от времето правя каквото си поискам.

— Живеете тук сам-самичък?

— Не жадувам за компания, уверявам ви — отговори хладно той.

— Съжалявам тогава, че ви натрапих своята — отвърнах аз, — но изглежда никой не е искал мнението ми по този въпрос.

За моя изненада в очите му се появиха весели пламъчета.

— Абсолютно никой. Метнах ви през рамо като чувал с картофи и ви пренесох до лодката. Също като първобитен човек от Каменната ера.

— Но по съвсем друга причина — подхвърлих аз.

Този път той се изчерви, страните му пламнаха.

Червенината личеше дори под тена на лицето му.

— Но не ми казахте защо сте се скитали там, в толкова удачно избрано за мен време? — побързах да кажа аз, за да прикрия смущението му.

— Не можех да заспя. Не ме свърташе на едно място — бях неспокоен. Имах чувството, че нещо ще се случи. Най-накрая се качих на лодката, доплавах до брега и тръгнах към Водопада. Тъкмо бях стигнал до дерето с палмите, когато чух, че извикахте.

— Защо не потърсихте помощ от хотела, вместо да ме мъкнете чак дотук? — попитах аз.

Той отново се изчерви.

— Предполагам във вашите очи това изглежда непростима волност — но мисля, че дори и сега не осъзнавате на каква опасност сте изложена. Мислите си, че е трябвало да уведомя приятелите ви? Не, аз се заклех пред себе си, че ще се грижа за вас по-добре от всеки друг. На този остров не стъпва жива душа. Доведох старата Батани, която някога излекувах от треска, да се грижи за вас. Тя ми е предана. Никога няма и думичка да каже. Бих могъл да ви държа тук месеци наред и никой няма да разбере.

Бих могъл да ви държа тук месеци наред и никой няма да разбере! Какво удоволствие ми доставяха някои думи!

— Постъпили сте съвсем правилно — тихо казах аз. — И аз на никого няма да се обадя. Един или два дни повече безпокойство нямат кой знае какво значение. Освен това те не са ми толкова близки. Всъщност са само мои познати — дори Сюзън. И който и да е написал тази бележка, сигурно е знаел доста! Външен човек не би могъл да направи това.

Този път успях да спомена бележката, без изобщо да се изчервя.

— Ако приемете един съвет от мен… — Каза той колебливо.

— Едва ли — отговорих аз съвсем откровено. — Но нищо няма да загубя, ако го чуя.

— Винаги ли правите единствено това, което ви харесва, мис Бедингфийлд?

— Обикновено — предпазливо отвърнах аз. На всеки друг бих казала „Винаги“.

— Горко на съпруга ви — неочаквано рече той.

— Няма защо да го съжалявате — отговорих аз. — Не бих и помислила да се омъжа за някого, ако не съм лудо влюбена в него. А, разбира се, в действителност нищо не доставя по-голямо удоволствие на една жена от това да прави всички онези неща, които на нея лично не харесват, за някого, когото наистина харесва. И колкото по-своенравна е тя, толкова повече й харесва.

— Боя се, че не съм съгласен с вас. По правило става точно обратното. — Той заяви това леко подигравателно.

— Точно така — разгорещено възкликнах аз. — И затова има толкова неудачни бракове. Всичко е по вина на мъжете. Те или отстъпват за всичко на жените си — и жените ги презират, или са абсолютни егоисти, които винаги настояват на онова, което са си наумили и никога не казват „благодаря“. Добрият съпруг съумява да накара съпругата си да направи точно това, което той иска, а после се разтапя в благодарности. Жените обичат да се подчиняват, но мразят, когато жертвите, които правят, не се оценяват. От друга страна мъжете никак не ценят жени, които през цялото време ги глезят. Когато се омъжа, през по-голямата част от времето ще бъда същински дявол, а след това, когато съпругът ми най-малко очаква, ще му покажа какъв чудесен ангел мога да бъда!

Хари искрено се разсмя.

— Ще живеете като котка и куче.

— Влюбените винаги се карат — уверих го аз. — Защото не се разбират един друг. А когато започнат да се разбират, те вече не се обичат.

— А обратното също ли е вярно? Че хората, които постоянно се карат, са влюбени един в друг?

— Н-н-не знам — казах аз, като за миг се сконфузих.

Той се обърна към огнището.

— Искате ли още супа? — попита нехайно той.

— Да, моля. Толкова съм гладна, че бих могла да изям цял хипопотам.

— Това е добре.

Той се зае да подклажда огъня. Аз го наблюдавах.

— Когато стана на крака, ще ви готвя — обещах аз.

— Не допускам, че можете да готвите.

— Мога да претоплям неща от консерви, също като вас — отговорих аз, като посочих редицата консервни кутии върху поставката над огнището.

— Предавам се — каза той и се засмя.

Когато се смееше, цялото му лице се променяше. Изглеждаше момчешко, щастливо — като на съвсем различен човек.

Супата ми хареса. Докато си хапвах, си спомних, че той така и не ми каза какъв беше неговият съвет.

— А, да, ето какво исках да кажа. Ако бях на ваше място, щях да остана тук в неизвестност, без да вдигам шум около себе си, докато отново укрепна. Враговете ви ще си помислят, че сте загинали. Те едва ли биха се учудили, че тялото ви не е било открито. То щеше да стане на парчета върху скалите, а течението щеше да го отнесе.

Аз потръпнах.

— След като напълно оздравеете, можете необезпокоявана да стигнете до Бейра и да се качите на някой кораб за Англия.

— Това ще бъде съвсем безславно — презрително отсякох аз.

— Все едно, че слушам някоя глупава ученичка.

— Не съм глупава ученичка — възнегодувах аз. — Аз съм жена.

— Опазил ме господ, разбира се, че сте — смотолеви той и бързо излезе навън.

Възстановявах се бързо. Двете наранявания, които бях получила, бяха удар по главата и зле изкълчена ръка. Последното беше най-сериозно и отначало моят спасител беше помислил, че тя всъщност е счупена. След като внимателно я огледал обаче, разбрал, че не е счупена и въпреки че много ме болеше, скоро започнах да си служа с нея.

Беше чудно време. Бяхме откъснати от света, сами двамата като Адам и Ева — толкова различно! Старата Батани се навърташе край нас, ала ние почти не й обръщахме внимание. Настоявах да се занимавам с готвенето, или поне с част от него, доколкото можех да се справя с една ръка. През по-голямата част от времето Хари беше навън, но прекарвахме дълги часове заедно, изтегнати под сянката на палмите, като разговаряхме и се карахме — обсъждайки всичко под слънцето, карайки се и отново сдобрявайки се. Доста се препирахме, но между нас се породи истинско и трайно приятелство, каквото трудно можех да си представя, че съществува. Това — и още нещо.

Знаех, че приближава моментът, в който щях да бъда достатъчно здрава, за да си тръгна — осъзнавах това с натежало сърце. Щеше ли да ми позволи да си отида? Без дума да ми каже? Без да ми даде някакъв знак? От време на време се умълчаваше — дълги, потискащи паузи, моменти, когато внезапно скачаше и тръгваше да скита сам. Бурята се разрази една вечер. Бяхме привършили скромната си вечеря и седяхме на прага на колибата. Слънцето залязваше.

Фуркетите бяха предмети от първа необходимост, които Хари не бе успял да ми осигури и косата ми, права и черна, се спускаше до коленете ми. Седях, подпряла брадичка върху ръцете си, потънала в мисли. По-скоро почувствах, отколкото видях, че Хари ме гледа.

— Приличаш на магьосница, Ан — каза той най-накрая и усетих в гласа му нещо, което досега отсъстваше.

Протегна ръка и докосна косата ми. Аз потръпнах. Той внезапно скочи с проклятие на уста.

— Утре си заминаваш, чуваш ли? — извика той. — Аз… не мога да издържам повече. В края на краищата и аз съм мъж като всички други. Трябва да си идеш, Ан. Трябва. Ти не си глупава. И сама знаеш, че това не може да продължава.

— Изглежда си прав — бавно казах аз. — Но… беше много хубаво, нали?

— Хубаво? Същински ад!

— Наистина ли беше толкова зле?

— Защо ме измъчваш? Защо ми се подиграваш? Защо казваш това — и се смееш, скрита зад косата си?

— Не се смея. И не ти се подигравам. Ако искаш да си ида — ще си отида. Но ако искаш да остана — ще остана.

— Само това не! — извика разпалено той. — Само това не! Не ме изкушавай, Ан. Знаеш ли кой съм аз? По-лош и от престъпник. Преследван човек. Тук ме познават като Хари Паркър — мислят, че съм обикалял из страната, но всеки момент могат да съпоставят фактите — и тогава ще стане страшно! Ти си толкова млада, Ан и толкова хубава — с онази красота, която влудява мъжете. Всичко е пред теб — любовта, животът, всичко. А на мен нищо добро не ми предстои — всичко е зад гърба ми, съсипано, разбито, с горчив привкус на пепел.

— Ако не ме искаш…

— Знаеш, че те искам. Знаеш, че душата си бих дал да те взема в прегръдките си и да те задържа там навеки, скрита от света. А ти ме изкушаваш, Ан. Ти, с твоята дълга като на магьосница коса и с очите си, които са и златисти, и кафяви, и зелени и не престават да се смеят дори когато говориш сериозно. Но аз ще те спася от самата теб и от себе си. Ще заминеш още тази нощ. Ще заминеш за Бейра…

— Няма да замина за Бейра — прекъснах го аз.

— Ще заминеш. Ще заминеш за Бейра, дори ако трябва самият аз да те заведа дотам и да те хвърля на кораба. Да не мислиш, че съм от желязо? Да не мислиш, че ще се будя нощ след нощ, от страх да не са те хванали? Човек не може вечно да разчита на чудеса. Ти трябва да се върнеш в Англия, Ан, и да се омъжиш и да бъдеш щастлива.

— За някой улегнал мъж, който ще ми осигури добър живот!

— По-хубаво от това — здраве му кажи!

— А какво ще стане с теб?

Лицето му придоби твърд и решителен израз.

— Имам работа тук. Не ме питай каква е. Мисля, че се досещаш. Едно нещо ще ти кажа — ще изтрия позора от името си или ще умра, докато се опитвам да го сторя, и ще се разправя с проклетия негодник, който направи всичко възможно да те убие в онази нощ.

— Трябва да бъдем честни — казах аз. — В действителност той не ме бутна в пропастта.

— Не е трябвало да го прави. Неговият план е бил по-коварен. Аз ходих до пътеката след това. Всичко изглеждаше наред, но от следите по земята се виждаше, че камъчетата, които очертават пътеката, са били извадени и поставени малко по-встрани. Точно над ръба растат високи храсти. Той е закрепил последните камъчета по тях така, че да си помислиш, че все още си на пътеката, а в действителност да паднеш в пролома. Господ да му е на помощ, ако успея да го пипна.

Той помълча около минута, а после, вече със съвсем различен тон, каза:

— Никога не сме говорили за тези неща, нали, Ан? Но вече е време да го направим. Искам да чуеш цялата история — от самото начало.

— Ако спомените за миналото ти причиняват болка, не го прави — казах тихо аз.

— Но аз искам да знаеш. Никога не съм мислил, че трябва да обсъждам тази част от живота си с някого. Не е ли странно какви номера ни погажда съдбата?

Той помълча малко. Слънцето беше залязло и кадифената тъмнина на африканската нощ ни обгръщаше като наметало.

— Част от нея вече знам — казах тихо аз.

— Какво знаеш?

— Знам, че истинското ти име е Хари Лукас.

Той все още се колебаеше — беше вперил поглед пред себе си и не поглеждаше. Нямах представа какви мисли минават през ума му, но най-сетне той рязко вдигна глава, като че ли се съгласи с някакво свое, неизречено решение и започна разказа си.