Мъртво вълнение

11.

Слънцето още не се беше показало над хълмовете, ала небето вече розовееше. На дневна светлина около площадката при Мълхоланд не се забелязваха следи от снощното убийство. Дори боклуците, които обикновено оставаха на местопрестъпленията — гумени ръкавици, чаши от кафе и жълта лента — кой знае как бяха разчистени или ответи от вятъра. Все едно не бяха застреляли Стенли Кент, не бяха оставили трупа му на площадката, от която се разкриваше панорамна гледка към разстилащия се отдолу град. В детективската си кариера Бош беше разследвал стотици убийства. И никога не преставаше да се удивява колко бързо се изцелява градът, поне външно, и животът продължава. Всички се държаха така, сякаш не се е случило абсолютно нищо.

Той подритна меката светлокафява пръст и проследи с поглед падащите буци, които потънаха в храсталаците под урвата. Взе решение и се запъти обратно към колата.

— Какво ще правиш? — попита Ферас.

— Тръгвам. Ако ще идваш, качвай се.

Ферас се поколеба, после забърза след него. Качиха се във форда и потеглиха по Ероухед Драйв. Бош знаеше, че Алиша Кент е при феберейците, но връзката ключове от поршето на съпруга й още беше у него.

Автомобилът на ФБР, който преди десетина минути бяха забелязали на идване, продължаваше да е пред дома на Кент. Хари зави в отбивката, слезе и решително закрачи към входа. Не обърна внимание на колата на улицата дори когато чу, че вратата й се отваря. Успя да улучи нужния ключ и го пъхна в ключалката, преди зад тях да се разнесе глас.

— ФБР. Не мърдайте!

Бош постави длан върху бравата.

— Не отваряйте вратата.

Бош се обърна и погледна мъжа, който се приближаваше по алеята. Знаеше, че агентът, когото са пратили да наблюдава къщата, стои най-ниско в тотемния стълб на Тактическо разузнаване, някой неудачник или човек с тежки семейни ангажименти. Можеше да използва това в своя полза.

— Спецотдел „Убийства“, Лосанджелиско полицейско управление — представи се той. — Трябва да приключим тук.

— Не може — възрази агентът. — Бюрото пое юрисдикцията на това следствие и отсега нататък ще се занимава с всичко.

— Съжалявам, пич, не съм получавал такава докладна — отвърна Бош. — Извинявай, ама имаме работа.

И отново се обърна към вратата.

— Не отваряйте вратата — повтори фебереецът. — Следствието вече се отнася до националната сигурност. Можете да питате командването си.

Хари поклати глава.

— Вие може и да имате командване. Аз имам началство.

— Както и да е. Не можете да влезете в къщата.

— Хари — обади се Ферас. — Може би трябва да…

Бош му махна да млъкне. И отново погледна агента.

— Я дайте да видя някакъв документ.

Онзи направи ядосана гримаса и измъкна служебната си карта. Разтвори я и я протегна към тях. Хари беше готов. Сграбчи го за китката и я завъртя. Фебереецът полетя напред покрай Бош и той го натисна с рамо и издърпа ръката му със служебната карта зад гърба му.

Фебереецът опита да се съпротивлява, ала беше късно. Хари заби рамо между плешките му, за да не му позволи да помръдне, и бръкна под сакото му. Намери белезниците, с рязко дръпване ги откачи от колана му и ги щракна на китките му.

— Какво правиш, Хари?! — възкликна Ферас.

— Казах ти. Никой не може да ме изрита от следствието.

Взе служебната карта на агента, отвори я и прочете името. Клифорд Максуел. Обърна го с лице към себе си и натика картата в джобчето на сакото му.

— С кариерата ти е свършено — хладнокръвно заяви Максуел.

— Защо смяташ така? — попита Хари.

Агентът хвърли поглед към Ферас.

— Ако му играеш по свирката, и ти ще изхвърчиш. Хубаво си помисли.

— Затваряй си устата, Клиф — озъби се Бош. — Ще изхвърчиш ти, когато идеш в Тактическото и им кажеш как си допуснал двама местни селяндури да те прецакат.

Това накара агента да млъкне. Хари отвори вратата и го вкара вътре. Щом влязоха в хола, грубо го натисна да седне на един от фотьойлите.

— Настанявай се. И да не съм чул гък. После се наведе и разгърна сакото на Максуел, за да види дали е въоръжен. Нормално — носеше пистолета си в кобур под лявата мишница. Нямаше да може да го извади с ръце, оковани зад гърба. Детективът опипа крачолите му, за да провери за втори пистолет. Нямаше. Накрая се изправи и каза:

— Сега си почивай. Няма да се бавим много.

И тръгна по коридора, като даде знак на партньора си да го последва.

— Ти почни от кабинета, а аз ще се заема със спалнята. Абсолютно всичко е важно. Провери компютъра. Ако има нещо необичайно, каквото и да е, искам да знам.

— Хари…

Бощ спря и го погледна. Виждаше, че го хваща шубето. Остави го да се изкаже, въпреки че Максуел можеше да ги чуе.

— Не бива да го правим така.

— А как, Игнасио? Да не искаш да кажеш, че трябва да минем по каналния ред? Да помолим нашия щеф да разговаря с неговия, да си вземем по чаша лате и да чакаме разрешение да си свършим работата?

Ферас посочи към хола.

— Наясно съм с необходимостта от бързина. Ама смяташ ли, че той ще остави нещата така? Ще ни отнемат значките, Хари. Не ме е страх, че ще ме понижат, само че не искам да е заради това, което направихме току-що.

Бош му се възхити, че използва множествено число, така че сложи ръка на рамото му и сниши глас, за да не го чуе Максуел.

— Виж сега, Игнасио, абсолютно нищо няма да ти се случи. Абсолютно нищо, разбираш ли? В бранша съм малко по-отдавна от теб и съм наясно как действа Бюрото. По дяволите, бившата ми жена работеше там, разбираш ли? И ако изобщо знам нещо, това е, че най-важното за ФБР е да не го унижават. Тая философия им преподават в Куонтико, тя се пропива в костите на всеки агент от всеки провинциален клон във всеки град. „Не посрамвай Бюрото!“ Затова, когато свършим тук и пуснем тоя тип, той няма да каже на никого какво сме направили, дори изобщо, че сме били тук. Защо, мислиш, са го пратили да пази къщата? Защото е някакъв феберейски Айнщайн ли? Да бе! Той изкупва някакво унижение — или лично, или за Бюрото. И няма да каже нищо, което да му докара още неприятности.

Хари прекъсна тирадата си, за да позволи на Ферас да отговори. Партньорът му мълчеше.

— Затова дай да действаме бързо и да огледаме къщата — продължи Бош. — Когато бях тук нощес, всичко се въртеше около вдовицата и после се наложи да тичаме в „Сейнт Агата“. Искам да си довърша работата, само че експедитивно, нали разбираш какво имам предвид? Искам да направя оглед на дневна светлина и известно време да помисля върху случая. Така обичам да работя. Ще се изненадаш какво се открива понякога. Не бива да забравяш, че винаги има следи. Ония двама убийци също са оставили следи някъде и според мен криминалистите и всички останали не са ги забелязали. Не може да няма следи. Дай да ги открием.

— Добре, Хари.

Бош го потупа по рамото.

— Чудесно. Аз ще започна със спалнята. Ти провери кабинета.

И тръгна по коридора. Но тъкмо преди да влезе в спалнята, партньорът му го повика. Хари влезе в кабинета. Ферас стоеше пред бюрото.

— Къде е компютърът?

Бош ядосано поклати глава.

— Беше си тук. Взели са го.

— ФБР ли?

— Кой друг? Нямаше го в списъка на Криминалистични експертизи, само подложката за мишката беше там. Просто се огледай, претърси бюрото. Виж какво ще намериш. Няма да взимаме нищо. Само гледаме.

Бош за пореден път се запъти към спалнята. Помещението изглеждаше непокътнато. Все още слабо миришеше на урина.

Приближи се до нощното шкафче отляво на леглото. По обкова на двете чекмеджета и по равните повърхности видя черен прах за снемане на отпечатъци. Отгоре имаше лампа и поставена в рамка снимка на Стенли и Алиша Кент. Бош я вдигна и я разгледа. Двамата стояха до разцъфнал розов храст. Лицето на Алиша беше изцапано с пръст, ала тя се усмихваше широко, сякаш стоеше до родното си дете. Ясно се виждаше, че храстът е неин, а на заден план имаше още няколко. Нагоре по склона изпъкваха първите три букви от надписа „Холивуд“ — явно двамата бяха снимани в задния двор на къщата. Е, вече нямаше да има такива снимки на щастливото семейство.

Остави снимката и последователно издърпа чекмеджетата. Горното беше пълно с лични вещи на Стенли. Очила за четене, книги и шишенца с лекарства. В долното нямаше нищо. Спомни си, че там Кент беше държал револвера си.

Затвори чекмеджетата и застана в ъгъла на стаята от отсрещната страна на нощното шкафче. Търсеше нов ъгъл, някаква непроучена гледна точка. Само че му трябваха снимките, а ги беше оставил в колата.

Излезе в коридора и тръгна към входната врата. В хола видя, че Максуел се е проснал на пода пред фотьойла, на който го бяха оставили. Беше изхлузил окованите си китки надолу по хълбоците си и лежеше със свити колене. Ръцете му бяха зад тях и не можеше да ги придвижи нито надолу, нито обратно нагоре. Вдигна към детектива зачервеното си потно лице и изпъшка:

— Заклещих се. Помогни ми. Хари едва не избухна в смях.

— След малко.

Излезе, отиде при колата и взе папките с докладите и снимките. Беше пъхнал вътре и пратената по имейла фотография на Алиша Кент.

Върна се в къщата и бързо тръгна към спалнята.

— Помогни ми бе, човек! — извика подире му агентът.

Без да му обърне внимание, Бош пътьом надникна в домашния кабинет. Ферас претърсваше чекмеджетата на бюрото и нареждаше отгоре всичко, което искаше да разгледа по-внимателно.

В спалнята Хари извади разпечатания имейл и остави папките на леглото. Вдигна снимката пред себе си, за да я сравни със сегашното състояние на стаята. После се приближи до огледалната врата на дрешника и я отвори под ъгъл, както беше на снимката. На снимката забеляза белия хавлиен халат, метнат на креслото в ъгъла. Влезе в дрешника, за да потърси халата, намери го и го постави в същото положение върху креслото.

След това застана на мястото, от което смяташе, че е направена снимката. Огледа спалнята с надеждата някаква особеност да изпъкне и да го насочи към нещо. Видя неработещия часовник на нощното шкафче и го сравни с разпечатката. И там екранът не показваше нищо.

Отиде при шкафчето, клекна и се наведе, за да погледне отзад. Щепселът на часовника беше изваден. Пресегна се и го включи. На дигиталния екран запремигваха червени цифри: 12:00. Работеше. Само трябваше да се настрои.

Замисли се за значението на този факт. Трябваше да попита Алиша Кент. Предполагаше, че похитителите са изключили часовника. Въпросът беше защо. Може би не бяха искали да знае колко време е изтекло, докато е чакала завързана на леглото.

Засега остави проблема с часовника и отиде при леглото, отвори една от папките и извади снимките от местопрестъплението. Проучи ги и забеляза, че вратата на дрешника е отворена под малко по-различен ъгъл, отколкото на фотографията, пратена по имейла. Освен това го нямаше халата, очевидно защото впоследствие го беше облякла Алиша Кент. Приближи се до дрешника, нагласи ъгъла на вратата като на снимката, после се отдръпна и пак огледа стаята.

Нищо не изпъкваше. Следите продължаваха да му убягват. Обзе го смут. Интуитивно усещаше, че нещо му се губи. Нещо, което беше в спалнята — пред очите му.

Несполуката води до напрежение. Погледна си часовника и видя, че федералният брифинг, ако изобщо се проведеше такъв, започва след по-малко от три часа.

Излезе от спалнята и тръгна към кухнята, влизаше във всяка стая, за да претърси шкафовете и чекмеджетата. Нищо не му се стори подозрително и като че ли нищо не липсваше. Отвори вратата на дрешника в домашния фитнес и установи, че е пълен с лъхащи на мухъл топли дрехи на закачалки. Стенли и Алиша Кент явно се бяха преселили в Лос Анджелис от място с по-студен климат. И също като повечето пришълци, отказваха да се разделят със зимното си облекло. Никой не знаеше със сигурност докога ще издържи в този град. И затова всички винаги бяха готови да го напуснат.

Затвори вратата, без да докосва дрехите. Преди да излезе, забеляза бледо петно на стената до куките, на които висяха рогозките за тренировки. Едва забележимите следи от скоч показваха, че там е бил залепен плакат или голям календар.

Излезе в хола. Максуел все още пъхтеше на пода, зачервен и потен. Вече беше измъкнал единия си крак изпод окованите си китки, ала явно не можеше да провре другия, за да премести ръцете си отпред. И лежеше на плочките с китки между краката. Приличаше на петгодишен малчуган, който се стиска в опит да не се напишка.

— Почти свършихме, агент Максуел — осведоми го Бош.

Фебереецът не отговори.

Хари продължи към кухнята, отвори задната врата и излезе на верандата към градината. Дневната светлина промени представата му за двора. Намираше се на склон и детективът преброи четири реда розови храсти. Едни цъфтяха, други — не. Някои бяха вързани за подпорни пръчки, на които висяха табелки с наименованията на различните видове рози. Той се заизкачва по склона и прочете няколко етикета, после се върна в къщата.

Заключи, мина покрай кухнята и отвори поредната врата — знаеше, че води към гаража. Покрай задната му стена имаше шкафове. Отвори ги един по един и проучи съдържанието им: състоеше се главно от градинарски и домашни инструменти, няколко чувала тор и добавки за пръст.

В гаража имаше и боклукчийски кош на колелца. Бош вдигна капака и видя вътре найлонов чувал за смет. Измъкна го, развърза вързалката и установи, че е пълен само с кухненски отпадъци. Книжните кърпи най-отгоре бяха изцапани с нещо лилаво, като че ли някой е бърсал с тях разлята течност. Вдигна една към носа си — миришеше на гроздов сок.

Върна чувала в контейнера, излезе от гаража и в кухнята се сблъска с партньора си.

— Мъчи се да се освободи — съобщи Ферас.

— Да си се мъчи. Приключи ли в кабинета?

— Горе-долу. Чудех се къде си.

— Иди да довършиш и да тръгваме.

След като Ферас излезе, Хари провери кухненските шкафове и килера и огледа всички храни по лавиците. После отиде в тоалетната за гости в коридора и насочи вниманието си към мястото, от което бяха вдигнали цигарената пепел. Върху капака на бялото порцеланово казанче имаше кафяво петно, дълго колкото половин цигара.

Бош любопитно се вторачи в него. Не пушеше вече от седем години, ала не си спомняше някога да е оставял цигарата си да догори така. Ако я беше изпушил, щеше да я хвърли в тоалетната и да пусне водата. Цигарата явно беше забравена.

Завършил огледа, той се върна в хола и повика партньора си.

— Готов ли си, Игнасио? Тръгваме.

Максуел все още лежеше на пода, но изглеждаше изтощен от борбата и примирен с унизителното си положение.

— Хайде де, по дяволите! — извика. — Махни ми белезниците!

— Къде ти е ключът?

— В джоба на сакото. Отляво.

Хари се наведе и бръкна в джоба му. Извади връзка ключове, хвана малкия за белезниците, хвана и веригата между тях и я опъна нагоре, за да пъхне ключето. Не пипаше нежно.

— Обаче се дръж прилично, след като те освободя.

— Прилично ли?! Ще ти пръсна гъза от бой! Бош пусна веригата и китките на Максуел се удариха в пода.

— Какво правиш бе? — изохка фебереецът. — Отключи ме!

— Ще ти дам един съвет, Клиф. Следващия път, като ме заплашиш така, може да ти се прииска да не съм те отключвал.

Изправи се и хвърли ключовете на пода чак в другия край на стаята.

— Отключи се сам.

И тръгна към изхода. Ферас вече излизаше от къщата. Докато затваряше вратата след себе си, Бош хвърли поглед назад към проснатия на пода Максуел. Лицето на агента беше червено като знак „Стоп“.

— Ще ти дам да разбереш, гад — изломоти той последна заплаха.

— Очаквам го с нетърпение.

И затвори вратата. Ферас изглеждаше покрусен, все едно бяха закопчали него.

— Я по-бодро — рече Хари.

Докато сядаше зад волана, си представи как агентът от ФБР пълзи с хубавия си костюм по пода на хола, за да се добере до ключовете.

И се усмихна.