Мъртво вълнение

7.

Бош и федералните агенти стояха безмълвни. Във въздуха висеше почти физически осезаем страх. Току-що бяха потвърдили, че Стенли Кент е изнесъл трийсет и две капсули цезий от хранилището на „Сейнт Агата“ и после най-вероятно ги е предал на неизвестни лица. И тези неизвестни лица го бяха екзекутирали на площадката при Мълхоланд.

— Трийсет и две капсули цезий — каза Бош. — Какви щети може да нанесе такова количество?

Бренър го погледна навъсено.

— Ще трябва да попитаме специалисти, но предполагам, че е предостатъчно. Ако някой иска да Прати послание, ще го чуем високо и ясно.

Хари ненадейно се сети за нещо, което не се вписваше в известните им факти.

— Чакай малко. Дозиметричните пръстени на Стенли Кент не показваха облъчване. Как може да е изнесъл целия тоя цезий оттук и предупредителните устройства да не са светнали като коледна елха?

Бренър отхвърли въпроса с поклащане на глава.

— Явно е използвал прасе.

— Какво?!

— Прасе. Така наричат устройството за пренасяне на радиоактивни вещества. Общо взето, прилича на оловна кофа за миене на подове с колелца. Изолирана отгоре естествено. Тежка е, ниска — като прасе. Затова й викат така.

— И е можел да влезе и да излезе с такова нещо просто ей така?

Агентът посочи дневника на бюрото.

— Междуболничният трансфер на радиоактивни източници за лечение на рак е нещо обичайно. Той се е разписал за една единица, обаче е изнесъл всичките. Това е необичайното, ама кой ще вземе да отваря прасето и да проверява?!

Бош си спомни вдлъбнатините върху килимчето на дъното в багажника на поршето. В колата беше пренасяно нещо тежко, което после е било извадено. Вече знаеше какво е. За пореден път се потвърждаваше най-лошият сценарий.

Той поклати глава и Бренър взе жеста му за оценка на сигурността в лабораторията.

— Ще ти кажа нещо. Преди миналата година да дойдем тук и да повишим нивото на сигурността, всеки с бяла лекарска престилка можеше спокойно да влезе в хранилището и да си вземе каквото му трябва. Охраната им не струваше нищо.

— Нямах предвид сигурността. Всъщност…

— Трябва да се обадя по телефона — прекъсна го Бренър.

Извади мобифона си и се отдалечи. Детективът реши да използва момента за същото. Измъкна джиесема от джоба си, намери свободно ъгълче и позвъни на партньора си.

— Аз съм, Игнасио. Само проверявам как са нещата.

— Викай ми Иги, Хари. Какво става при теб?

— Нищо хубаво. Кент е изпразнил хранилището. Липсва всичкият цезий.

— Майтапиш ли се? Това е веществото, дето каза, че можело да се използва за мръсна бомба, нали?

— Точно така. И изглежда, че е изнесъл достатъчно количество за тая цел. Още ли си на местопрестъплението?

— Да. Виж, намерих тук едно хлапе, дето може да се окаже свидетел.

— Какво значи „може да се окаже свидетел“? Какво е хлапето, съсед ли?

— Не, историята си е направо шантава. Нали я знаеш оная къща, дето твърдят, че била на Мадона?

— Да.

— Ами да, била е нейна, ама вече не е. Отидох там да почукам на вратата и човекът, който сега живее там, вика, че не бил видял и чул нищо — същото като във всички други къщи. Както и да е, тъкмо си тръгвам, когато скивам тоя пич да се крие зад големите дървета в саксии на двора. Насочвам патлака си към него и викам подкрепление, нали разбираш, мислех си, че може да е убиецът от площадката. Да, ама не. Оказа се, че е хлапе — двайсетинагодишен, току-що слиза от рейса от Канада — и смята, че Мадона още живее в къщата. Има карта с адресите на звездите, в която е показано, че тя живее тук, и той искал да я види или нещо такова. Та затова прескочил оградата.

— Видял ли е убийството?

— Твърди, че нито е видял, нито е чул нещо, ама не знам, Хари. Мисля си, че може да е дебнел на двора на Мадона, когато се е случила нашата история на площадката. После се скрива и чака всичко да утихне. Само че аз го открих преди това.

Нещо в разказа убягваше на Бош.

— Защо му е да се крие? Защо просто не си е плюл на петите? Ние открихме трупа цели три часа след убийството.

— Да бе, знам. Тоя момент не се връзва. Може просто да го е било шубе или пък си е помислил, че ако го видят наблизо, може да го заподозрат или нещо от тоя род.

Хари кимна. Имаше такава вероятност.

— Задържа ли го за проникване в чужда собственост?

— Да. Разговарях с човека, който е купил имота от Мадона, и той ще ни съдейства. Ще предяви обвинение, ако му кажем. Така че не се бой, можем да го задържим и да го обработим.

— Добре. Закарай го в центъра, в някоя от стаите за разпит, и почни да го загряваш.

— Дадено, Хари.

— А, Игнасио, и не казвай на никой за цезия.

— Ясно. Няма.

Бош затвори, преди Ферас за пореден път да му предложи да го нарича Иги. После се заслуша в разговора на Бренър. Събеседникът му очевидно не беше Уолинг. Държеше се почтително — явно приказваше с някой шеф.

— Според дневника на пропуска в седем часа. Това значи, че предаването на площадката е станало към осем, така че в момента става дума за преднина от шест и половина часа.

Агентът замълча, после на няколко пъти понечи да заговори, ала онзи отсреща го прекъсваше.

— Слушам — накрая рече той. — Слушам. Връщаме се.

Затвори и се обърна към Бош.

— Връщам се с хеликоптера. Трябва да ръководя телеконференция с Вашингтон. Бих те взел с мен, Но мисля, че е по-добре да продължиш следствието. Ще пратя някой да ми прибере колата.

— Няма проблем.

— Партньорът ти свидетел ли е намерил? Стори ми се, че чух нещо такова.

Хари се зачуди как е успял, след като в същото време разговаряше по своя телефон.

— Възможно е, обаче е малко вероятно. Отивам в центъра да видя как стоят нещата.

Агентът кимна сериозно и му подаде визитка.

— Обади ми се, ако изскочи нещо. Тук са всичките ми телефони. Каквото и да е, обади ми се.

Бош взе визитката и я прибра в джоба си. После Заедно с агентите излезе от лабораторията и след няколко минути наблюдаваше федералния хеликоптер, който се издигаше в черното небе. Качи се В колата си, излезе от паркинга на болницата и пое на юг. Преди да стигне до магистралата, зареди на една бензиностанция на Сан Фернандо Роуд.

Трафикът към центъра не беше натоварен и спокойно можеше да поддържа сто и трийсет. Включи стереото и избра диск от конзолата, без да поглежда кой е. Още на петия тон от първата песен позна японския албум на басиста Рон Картър. Приятна музика за шофиране. Усили звука.

Музиката му помогна да избистри мислите си. Разбираше, че следствието се отклонява в грешна посока. Понеже феберейците преследваха липсващия цезий, вместо убийците. Тук имаше тънка разлика, която Хари смяташе за важна. Знаеше, че не бива да измества фокуса си от площадката и в никакъв случай да не забравя, че разследва убийство.

— Ако открием убийците, ще намерим и цезия — каза той на глас.

Стигна в центъра, зави по Лос Анджелис Стрийт и спря на предния паркинг на полицейското управление. По това време никой нямаше да обърне внимание, че не е ВИП или някой от ръководството.

Паркър Сентър доизживяваше последните си дни. Почти от десетилетие имаше одобрен строителен проект за нова сграда на Управлението, ала постоянно отлагаха изпълнението му по бюджетни и политически причини. Междувременно не се правеше нищо, за да спасят сегашната сграда от разруха. Сега строителството напредваше, но по предварителни изчисления до завършването на новия център оставаха четири години. Мнозина, които работеха в Паркър Сентър, се питаха дали ще изтрае дотогава.

Бош се качи на третия етаж. Стаята на отдел „Грабежи и убийства“ беше празна. Той извади мобифона и се обади на партньора си.

— Къде си?

— Здрасти, Хари. В момента съм в отдел „Криминалистични експертизи“. Събирам каквото мога, за да започна следственото дело. Вече в службата ли си?

— Току-що идвам. Къде прибра хлапето?

— Оставих го да се пържи във втора стая. Да почнеш с него ли искаш?

— Може би ще е добре да го подхване някой, когото още не е виждал. Някой по-възрастен.

В последните думи се четеше деликатен намек. Евентуалният свидетел беше находка на Ферас. Хари нямаше да се заеме с него поне без мълчаливото съгласие на партньора си. Положението обаче налагаше някой с опита на Бош да проведе такъв важен разпит.

— Започвай го, Хари. Когато се върна, ще ви наблюдавам от медийната зала. Ако искаш да вляза и аз, само ми сигнализирай.

— Добре.

— Направил съм кафе в кабинета на капитана, м ко ти се пие.

— Хубаво. Имам нужда. Само че първо ми разкажи за свидетеля.

— Джеси Митфорд. От Халифакс. Скитник. Обясни ми, че пътувал на стоп и нощувал в приюти, а понякога и из хълмовете, когато било топло. Това е горе-долу всичко.

Не беше много, но стигаше за начало.

— Може да се е канил да спи на двора на Мадона. Затова не се е чупил.

— Не се сетих за това, Хари. Възможно е да си нрав.

— Непременно ще го питам.

Бош затвори, извади чашата си за кафе от чекмеджето на бюрото и тръгна към кабинета на капитана. В преддверието, където се намираше бюрото на секретарката, имаше маса с кафемашина. Още с влизането си усети аромата на горещо кафе и дори само това го зареди с нужното му количество кофеин. Напълни чашата, пусна един долар в кошничката и тръгна обратно към бюрото си.

Бюрата в стаята на ОГУ бяха в редици по две, така че партньорите да седят един срещу друг. Тази подредба изключваше каквото и да било лично или служебно уединение. Повечето други детективски отдели в града бяха преминали към кабинки със звукоизолиращи стени, обаче в Паркър Сентър, поради предстоящото разрушаване на сградата, не се харчеха пари за подобрения.

Тъй като Бош и Ферас бяха постъпили последни п отдела, бюрата им се намираха в края на една редица, в ъгъл без прозорци, с лоша вентилация. А и бяха най-далеч от изхода в случай на извънредно положение като земетресение.

Работното място на Хари беше чисто и подредено, точно както го бе оставил. Върху бюрото на партньора си забеляза раница и найлоново пликче за веществени доказателства. Първо вдигна раницата. Отвори я и установи, че съдържа главно дрехи и други лични вещи, принадлежащи на евентуалния свидетел. Имаше и една книга, „Сблъсък“ на Стивън Кинг, както и несесер с паста и четка за зъби. Скромни вещи за скромно съществувание.

Остави раницата и взе пликчето с веществени доказателства. Съдържанието му се свеждаше до малко щатски долари, ключове, тънък портфейл и канадски паспорт. Имаше и карта „Домовете на звездите“, такива се продаваха на уличните ъгли из цял Холивуд. Разгъна я и намери площадката на Мълхоланд Драйв. Наляво от нея видя черна звездичка с числото 23. Мястото беше оградено с химикалка. Провери в показалеца на картата. Номер 23 гласеше: „Холивудският дом на Мадона“.

Очевидно не бяха осъвременили картата с новия адрес на поп звездата, а и Хари подозираше, че малко от адресите на звездите са точни. Това обясняваше защо Джеси Митфорд е дебнел в къщата, в която Мадона вече не живееше.

Сгъна картата, прибра всички вещи в пликчето и го остави на бюрото на партньора си. После извади от чекмеджето бележник и декларация за отказ от право на адвокат и тръгна към стая за разпити № 2, която се намираше в коридора зад детективската стая.

Джеси Митфорд изглеждаше по-млад от годините си, къдрав брюнет с кожа, бяла като слонова кост. Редките косми по брадичката му явно още не бяха виждали бръснач. Имаше сребърни пиърсинги на едната ноздра и веждата. Ако се съдеше по вида му, беше нащрек и умираше от страх.

В стаичката за разпити миришеше на мръсно тяло. Младежът се потеше, което беше целта естествено. Преди да влезе, Бош беше хвърлил поглед на термостата. Ферас бе настроил температурата в стаята на двайсет и осем градуса.

— Как си, Джеси? — попита детективът, докато се настаняваше на свободния стол срещу него.

— Хмм, не много добре. Много е горещо.

— Сериозно?

— Вие моят адвокат ли сте?

— Не, Джеси, аз съм твоят детектив. Казвам се Хари Бош. От спецотдел „Убийства“ съм и работя по случая на площадката.

Остави бележника и чашата си с кафе на масата. Митфорд още беше с белезници. Находчиво допълнение от страна на Ферас, за да държи хлапето в страх и смут.

— Казах на мексиканския детектив, че няма да говоря повече. Искам си адвоката.

Бош кимна и каза:

— Той е американец от кубински произход, Джеси. И няма да получиш адвокат. Адвокатите са само за граждани на Съединените щати.

Лъжеше естествено, ала разчиташе, че един двайсетгодишен едва ли го знае.

— Загазил си, малкият — продължи Хари. — Едно о да дебнеш старо гадже, обаче със звездите е съвсем друго. Това е град на звезди в страна на звезди, Джеси, и ние се грижим за своите. Не знам как е там при вас в Канада, но тук наказанията за това, което си направил, са доста сурови.

Митфорд разтърси глава, като че ли така можеше да се избави от проблемите си.

— Ама на мен ми казаха, че тя даже вече не живеела там. Мадона де. Значи всъщност не съм я дебнел. Става дума просто за проникване в чужда собственост.

Бош отрицателно поклати глава.

— Въпросът е в намеренията, Джеси. Мислил си, че тя е там. Имаш карта, според която тя наистина живее там. Дори си оградил мястото с химикалка. От гледна точка на закона, това си възлиза на чисто дебнене.

— Тогава защо продават карти с адресите на звездите?

— А защо баровете имат паркинги, след като шофирането в нетрезво състояние е забранено? Няма да играем тая игра, Джеси. Никъде на картата не пише, че спокойно можеш да прескачаш оградите и да проникваш в тяхната собственост, това е важното, нали разбираш какво искам да кажа?

Митфорд сведе очи към окованите си китки и тъжно кимна.

— Обаче ще ти кажа нещо. Можеш да се успокоиш, положението не е чак толкова кофти, колкото изглежда. Срещу теб е повдигнато обвинение за проникване в чужда собственост, но според мен можем да уредим тоя проблем, ако се съгласиш да ми съдействаш.

Хлапакът се наведе напред.

— Ама, както казах на оня мекси… на кубинския детектив де, не видях нищо.

Хари направи дълга пауза, после каза:

— Не ме интересува какво си му казал. Сега си имаш работа с мен, синко. И ми се струва, че криеш нещо.

— Нищо не крия, кълна се в Господ.

И разпери длани в умолителен жест, доколкото му позволяваха белезниците. Бош обаче не се върза. Митфорд беше прекалено млад, за да успее да го излъже. Затова реши да подходи директно.

— Гледай сега, Джеси. Моя партньор си го бива, ще направи добра кариера в Управлението. В това няма съмнение. Но още е зелен. Детектив е горе-долу толкова време, колкото ти си пускаш тоя мъх по брадичката. Виж, аз пък съм тук доста отдавна и това значи, че съм си имал работа с много лъжци. Понякога даже ми се струва, че познавам само лъжци. Разбирам ги тия неща, Джеси. Ти ме лъжеш, а мен никой не може да ме метне.

— Не! Аз…

— Та затова имаш трийсет секунди да почнеш да ми пееш, иначе веднага те пращам в окръжния арест. Сигурен съм, че там все ще чака някой, дето ще те накара да пееш „О, Канада!“ пред микрофона още преди да се е развиделило. Загряваш ли, това имах предвид, като ти казах, че наказанията за дебнене на звезди са доста сурови.

Митфорд се вторачи в отпуснатите си върху масата ръце. Бош зачака. Бавно изтекоха двайсет секунди. Накрая детективът се изправи.

— Добре, Джеси, ставай. Тръгваме.

— Чакайте, чакайте!

— Какво да чакам? Казах да ставаш! Да вървим. Водя следствие за убийство и няма да си губя времето за…

— Добре де, добре, ще ви кажа. Видях всичко, разбирате ли? Всичко видях.

Хари впери поглед в него.

— За площадката ли говориш? Че си видял убийството на площадката, така ли?

— Всичко видях бе, човек.

Бош отново седна.