Мъртво вълнение

2.

Близо два месеца не беше виждал специален агент Рейчъл Уолинг от Федералното бюро за разследване. И не беше минал и ден, без да мисли за нея. Никога не си бе представял обаче, че ще се срещнат — ако изобщо се срещнеха — посред нощ, при това на място, където е извършено убийство. Тя беше с дънки, риза и тъмносин блейзър. Тъмната й коса беше разчорлена, ала въпреки това изглеждаше прелестно. Явно я бяха повикали от къщи, също като него. Не се усмихваше и това му припомни колко зле бяха приключили нещата предишния път.

— Виж — рече той, — знам, че напоследък те пренебрегвам, ама нямаше нужда чак да ме проследяваш на местопрестъпление само за да…

— Сега не е време за шеги — прекъсна го Рейчъл.

— Ако това тук е каквото си мисля.

За последен път се бяха виждали по делото Ехо Парк. Тогава тя работеше в секретен отдел на ФБР, наречен „Тактическо разузнаване“. Така и не му обясни точно с какво се занимават, а и Бош не настоя, тъй като това нямаше значение за следствието. Потърси я заради предишната й работа като специалист по психопрофили на престъпници — и заради някогашните им лични отношения. Делото Ехо Парк се обърка, както и вероятността за подновяване на връзката им. Като я гледаше сега, той откриваше в нея само хладен професионализъм и имаше предчувствието, че най-после ще узнае какво всъщност представлява отдел „Тактическо разузнаване“.

— И какво е според теб? — попита Хари.

— Ще ти кажа, когато мога. Ще ме пуснеш ли да видя местопрестъплението?

Бош неохотно повдигна жълтата лента и отговори на официалното й държане с обичайния си сарказъм:

— Заповядайте, агент Уолинг. Чувствайте се като у дома си.

Тя се вмъкна отдолу и спря: поне признаваше правото му да я заведе на местопрестъплението.

— Всъщност бих могла да ти помогна в следствието — каза тихо. — Ако видя трупа, навярно ще мога официално да разпозная жертвата.

И кимна към папката, която носеше.

— Тогава насам, моля — каза Бош.

Заведе я на площадката. Стерилната флуоресцентна светлина на прожекторите обливаше трупа. Мъртвият лежеше върху кафеникавата пръст на метър и половина от ръба на урвата. Лунните лъчи се отразяваха във водохранилището долу. Оттатък язовира се простираше градът — килим от милиони светлинки, които блещукаха в хладната нощ като плаващи сънища.

Хари протегна ръка, за да спре Уолинг извън светлия кръг. Патолозите бяха преобърнали жертвата и сега тя лежеше по гръб. По лицето и челото на мъжа тъмнееха охлузвания, ала детективът позна човека от снимките на баджовете в жабката. Стенли Кент. Ризата му беше разкопчана и разкриваше обезкосмената, мъртвешки бяла кожа на гърдите му. Отстрани на тялото му имаше разрез, през който съдебният лекар беше вкарал термометър в черния му дроб.

— Добър вечер, Хари — поздрави го патологът Джо Фелтън. — По-точно, добрутро. Коя е приятелката ти? Мислех, че си партнираш с Иги Ферас.

— Правилно мислиш — потвърди Бош. — Това е специален агент Уолинг от отдел „Тактическо разузнаване“, ФБР.

— „Тактическо разузнаване“ ли? Какво ли не измислят!

— Според мен се занимават с контраразузнаване или нещо от тоя род. Нали знаеш: не питай, не говори, такива работи. Казва, че можела да удостовери самоличността на жертвата.

Уолинг го стрелна с поглед: предупреждаваше го да не се държи инфантилно.

— Можели да се приближим, докторе? — попита Бош.

— Разбира се, Хари. Почти приключваме. Бош понечи да пристъпи напред, ала Уолинг го изпревари и без колебание застана до трупа. Отвори папката и извади цветна снимка във фас формат 20X25 сантиметра. Наведе се и я доближи до лицето на жертвата. Хари се наведе, за да направи сравнението сам.

— Той е — заключи Рейчъл. — Стенли Кент.

Бош кимна и й подаде ръка, за да й помогне да прекрачи тялото. Тя не му обърна внимание и го направи без негова помощ. Хари погледна Фелтън, който клечеше до убития, и попита:

— Е, докторе, ще ни опишеш ли ситуацията?

И се наведе от другата страна на трупа, за да го проучи по-отблизо.

— Човекът е бил доведен тук или е дошъл сам по някаква причина и са го принудили да застане на колене.

Патоанатомът посочи панталона на жертвата. На коленете му имаше оранжевокафеникави петна.

— После някой го е прострелял два пъти в тила и той е паднал по очи. Лицевите травми, които виждате, са получени при падането му на земята. Вече е бил мъртъв.

Хари кимна.

— Няма изходни рани — продължи Фелтън. — Оръжието сигурно е малко, вероятно двайсет и втори калибър, с рикошетен ефект в черепа. Адски ефикасно.

И в този момент Хари разбра, че лейтенантът се бе изразил образно, в смисъл, че някой бил пръснал мозъка на жертвата и бил загрозил хубавата гледка от площадката. В бъдеще трябваше да има предвид склонността на Гандъл към хиперболите.

— Час на смъртта? — попита Бош.

— Ако се съди по температурата на черния дроб, преди четири-пет часа — отвърна патологът. — Към осем вечерта, плюс-минус.

Това заключение малко притесни Бош. В осем вече беше тъмно и всички любители на залезите сигурно отдавна си бяха отишли. Ала двата гърмежа бяха отекнали и не можеше да не са ги чули в къщите по околните склонове. И все пак никой не се беше обадил в полицията, поради което патрулните бяха открили трупа чак след три часа.

— Знам какво си мислиш — рече Фелтън. — Гърмежите. Има вероятно обяснение. Момчета, дайте да го върнем в изходно положение.

Хари се изправи и се отдръпна, а съдебният лекар и един от помощниците му преобърнаха трупа.

Бош погледна Уолинг и очите им за миг се срещнаха, после тя отново насочи поглед към жертвата.

След като преобърнаха тялото, се видяха входните рани на тила. Черната коса на Кент беше сплъстена от кръв. По гърба на бялата му риза имаше кафеникави пръски, които моментално привлякоха вниманието на Бош. Беше присъствал на толкова много местопрестъпления, че не им помнеше броя. Тези пръски не бяха от кръв.

— Това не е кръв, нали?

— Не е — потвърди Фелтън. — Според мен в лабораторията ще установим, че е най-обикновена кока-кола.

Уолинг се обади, преди Хари да успее да реагира:

— Импровизиран заглушител. Залепваш празна еднолитрова пластмасова бутилка кола за дулото на оръжието и тя значително заглушава гърмежа от изстрела, понеже звуковите вълни се насочват към стените на шишето, вместо да се разпространят във въздуха. Ако в бутилката е останала малко кола, при изстрела изпръсква жертвата.

Фелтън кимна одобрително и попита:

— Къде я намери, Хари? Бива си я.

Хари се обърна към Уолинг. И той беше впечатлен.

— Има го в интернет — каза Рейчъл.

Бош кимна, макар да не й повярва.

— Има още нещо, на което трябва да обърнеш внимание — прибави съдебният лекар.

Хари отново се наведе. Фелтън се пресегна над трупа и посочи ръката на убития откъм страната на Бош.

— На пръстите на двете ръце има по едно такова нещо.

Сочеше червен пластмасов пръстен на средния пръст. Хари го погледна, после провери другата ръка. Същият червен пръстен. От вътрешната страна и на двата пръстена имаше бяло покритие, приличаше на лепенка.

— Какво е това?

— Още не знам — отвърна патоанатомът. — Но ми се струва, че…

— Аз знам — прекъсна го Уолинг.

Бош я погледна. После кимна. Естествено, че Рейчъл знаеше.

— Наричат ги ТЛД пръстени — каза тя. — Съкращението означава термолуминесцентна дозиметрия. Предупредително устройство. Пръстен, който засича радиация.

Думите й предизвикаха зловещо мълчание. Уолинг продължи:

— Ще ви кажа и още нещо. Когато са обърнати така навътре, с ТЛД екрана към дланта, обикновено този, който ги носи, има работа с радиоактивни вещества.

Бош се изправи и нареди:

— Отдръпнете се от трупа. Всички.

Криминалистите, патолозите и Бош едновременно заотстъпваха от тялото. Уолинг обаче остана на мястото си и вдигна ръце, като че ли призоваваше за вниманието на паството в черква.

— Чакайте, чакайте. Чисто е! Няма опасност.

Всички спряха и я загледаха.

— Ако имаше радиоактивна опасност, ТЛД екраните на пръстените щяха да почернеят — обясни Рейчъл. — Щом не са черни, значи сме в безопасност. А и нося ей това.

Разтвори блейзъра си и показа черна кутийка, закрепена на колана й като пейджър.

— Това е датчик за радиация. Ако имахме проблем, това нещо щеше да вдига вой до небесата и аз първа щях да си плюя на петите. Обаче всичко е наред, чисто е.

Хората колебливо започнаха да се връщат по местата си. Хари Бош се приближи до Рейчъл и я хвана за лакътя.

— Може ли да поговорим?

Тръгнаха към тротоара на Мълхоланд. Бош изпитваше смесени чувства, ала се опитваше да не им дава израз. Беше ядосан. Не искаше да изгуби контрола на местопрестъплението, а тази информация го застрашаваше.

— Какво правиш тук, Рейчъл? — попита той. — Какво става?

— Същото като теб: обадиха ми се посред нощ. И ме пратиха тук.

— Това не обяснява нищо.

— Уверявам те, че съм тук, за да ви помогна.

— Тогава започни, като ми обясниш точно какво правиш тук и кой те праща. Това наистина ще ми помогне.

Уолинг се огледа и посочи оттатък жълтата лента.

— Да идем там.

Провряха се под лентата и излязоха на улицата. Когато прецени, че са се отдалечили достатъчно и никой от хората на местопрестъплението не може да ги чуе, той спря и я погледна.

— Е, тук сме насаме. Какво става? Кой те праща?

Уолинг го погледна в очите.

— Виж, това, което ще ти кажа, трябва да остане поверително. Засега.

— Слушай, Рейчъл, нямам време за…

— Стенли Кент е в един списък. Когато ти или някой твой колега сте проверили името му в Националния криминален компютърен индекс, във Вашингтон се е задействала предупредителна система и ми се обадиха в „Тактическото“.

— Да не е терорист?

— Не. Медицински физик. И доколкото знам, почтен гражданин.

— Тогава какви са тия дозиметрични пръстени и защо ФБР се появява тук посред нощ? В какъв списък е бил Стенли Кент?

Уолинг остави въпроса му без отговор.

— Ще те попитам нещо, Хари. Успял ли е някой вече да отиде в дома на тоя човек или да се обади на жена му?

— Още не. Първо се заехме с местопрестъплението. Каня се да…

— Тогава мисля, че трябва веднага да го направим — настойчиво продължи Рейчъл. — Можеш да ми зададеш въпросите си по пътя. Вземи ключовете на Кент, ако се наложи да влезем вътре. Аз ще ида да докарам колата.

Уолинг понечи да се отдалечи, ала Бош я хвана за ръката.

— Ще карам аз.

И посочи мустанга си. Тръгна към патрулката, върху чийто багажник бяха наредени пликовете с веществените доказателства. Съжали, че бе побързал да освободи Едгар, и махна на сержанта да се приближи.

— Трябва да ида до дома на жертвата. Едва ли ще се бавя много, а и детектив Ферас ще се появи всеки момент. Просто охранявай местопрестъплението, докато не дойде един от нас.

— Ясно.

Бош извади мобифона си и се обади на партньора си.

— Къде си?

— Тъкмо тръгвам от Паркър Сентър. На двайсет минути от теб.

Хари му обясни, че има работа и че той трябва да побърза. Затвори, взе пликчето с връзката ключове от багажника и го пъхна в джоба на сакото си.

Уолинг вече седеше в мустанга. Тъкмо затваряше джиесема си.

— Кой беше? — попита Бош, след като се настани зад волана. — Президентът ли?

— Партньорът ми. Казах му да ме чака при къщата. Къде е твоят партньор?

— Идва.

Щом потеглиха, Хари започна с въпросите.

— Щом Стенли Кент не е терорист, в какъв списък е включен?

— Като медицински физик, той е имал пряк достъп до радиоактивни вещества. Затова фигурира в този списък.

Бош си спомни всички болнични баджове в поршето на убития.

— Какъв достъп? В болниците ли?

— Да. Там се съхраняват тия неща. Използват се главно при лечение на рак.

Бош кимна. Картината започваше да му се изяснява, ала все още не разполагаше с достатъчно информация.

— Добре, още какво не ми е известно, Рейчъл? Обясни ми.

— Стенли Кент е имал пряк достъп до вещества, до които биха искали да се доберат някои хора. Вещества, които биха били изключително ценни за тия хора. Само че не за лечение на рак.

— Терористи.

— Точно така.

— Искаш да кажеш, че нашият човек просто е можел да влезе в болницата и да изнесе тия неща, така ли? Няма ли си правилници?

— Винаги има правилници, Хари. Обаче не винаги е достатъчно само да ги има. Еднообразието, рутината — това са пролуките във всяка система за сигурност. По-рано оставяхме вратите на пилотските кабини в пътническите самолети отключени. Вече не. Трябва да се случи нещо с разтърсващи последици, за да променим процедурите и да засилим предпазните мерки. Разбираш ли за какво говоря?

Той се замисли за бележките върху гърбовете на някои баджове в поршето на жертвата. Нима Стенли Кент се беше отнасял толкова небрежно към охраната на тези вещества, че да си записва комбинациите за достъп на гърба на баджовете си? Инстинктът му подсказваше, че отговорът вероятно е положителен.

— Разбирам.

— Е, ако искаш да заобиколиш установената система за сигурност, независимо колко е стабилна, към кого ще се обърнеш? — попита Рейчъл.

Бош отново кимна.

— Към човек, който познава тая система отвътре.

— Точно така.

Зави по Ероухед Драйв и насочи вниманието си към адресните номера на тротоара.

— Значи искаш да кажеш, че това може да е от случаите с разтърсващи последици, така ли?

— Не, не твърдя такова нещо. Засега.

— Познаваш ли Кент?

Докато задаваше въпроса, Хари погледна Уолинг и видя, че е изненадана. Не му се струваше много вероятно, просто искаше да провери реакцията й, а не непременно да получи откровен отговор. Тя се извърна към прозореца. Тази тактика му беше позната. Класически признак. Знаеше, че сега ще го излъже.

— Не, никога не съм го виждала.

Той зави в следващата пряка и спря.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

— Стигнахме. Това е домът на Кент.

Около къщата, пред която се намираха, цареше пълен мрак, не светеха лампи нито отвън, нито вътре. Тук сякаш не живееше никой.

— Не е — възрази Уолинг. — Той е на следващата пряка и…

И млъкна, разбрала, че Бош я е изпързалял. Известно време Хари я наблюдаваше в тъмния мустанг, преди да заговори.

— Искаш ли да се изясним сега, или предпочиташ да слезеш от колата?

— Виж, Хари, казах ти. Някои неща не мога да…

— Слизай от колата, агент Уолинг. Ще продължа сам.

— Виж, трябва да разбе…

— Извършено е убийство. Следствието водя аз. Слизай от колата.

Тя не помръдна.

— Трябва само да се обадя по телефона, за да те отстранят от следствието, преди да успееш да се върнеш на местопрестъплението.

— Тогава се обади. Предпочитам да ме изритат още сега, отколкото да съм параван на феберейците. Това не беше ли един от принципите на Бюрото? Оставяй местните власти на тъмно и ги засипвай с говежди лайна. Е, с мен няма да успееш. Не и тая нощ, не и с моето следствие.

Хари се пресегна през скута й и понечи да отвори дясната врата. Уолинг го отблъсна назад и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре де, добре. Какво искаш да знаеш?

— Тоя път искам истината. Цялата истина.