Мъртво вълнение

13.

Бош не каза нищо, докато не излязоха от паркинга. По това време на деня Холивудската магистрала вече беше задръстена от пътуващите за работа, затова той реши, че е по-добре да мине по градските улици. Най-бързият път до центъра беше Сънсет Булевард.

Ферас изтърпя само две преки, преди да попита какво е станало.

— Не се бой, Игнасио. И двамата още сме на работа.

— Добре де, какво стана?

— Каза, че си бил прав. Че не е трябвало да прескачам йерархията. Но обеща да се обади на някои хора и да се опита да задвижи нещата с Бюрото.

— Значи да изчакаме и ще видим, така ли?

— Да.

Известно време пътуваха в мълчание, после Бош повдигна въпроса за намерението на партньора си да помоли да го прехвърлят.

— Все още ли искаш да разговаряш с лейтенанта?

Ферас не отговори веднага. Явно се чувстваше неловко.

— Не знам, Хари. Все още ми се струва, че така ще е най-добре. И за двамата. Може би по-лесно се сработваш с партньорки.

Бош за малко да се засмее. Хлапето не познаваше Киз Райдър, предишната му партньорка. Тя никога не се съгласяваше с него. Също като Игнасио, Киз възразяваше всеки път, щом Бош речеше да се наложи. Тъкмо се канеше да му го обясни, когато мобифонът му започна да звъни и той го извади. Търсеше го лейтенант Гандъл.

— Къде си, Хари?

Гласът му звучеше по-високо и настойчиво от обикновено. Беше развълнуван от нещо и Бош се зачуди дали вече не е научил за срещата в „Донът Хоул“. Нима началникът го беше издал?

— На Сънсет. Идваме в Управлението.

— Подминахте ли вече Силвър Лейк?

— Още не.

— Добре. Насочете се натам. Отидете в почивния комплекс при язовира.

— Какво става, лейтенант?

— Намерили са колата на Кент. Хадли и неговите хора вече организират командния пункт. Помолиха да пратим детективи.

— Хадли ли? Защо е там? Защо им е команден пункт?

— В звеното на Хадли получили сигнал и го проверили, преди да решат да ни осведомят. Колата е паркирана пред къща, която е собственост на лице, представляващо интерес. Искат да отидеш там.

— „Лице, представляващо интерес“ ли? Какво значи това?

— В къщата живее човек, от когото се интересува СВС. Някакъв тип, когото подозират в симпатии към терористи. Не са ми известни всички подробности. Просто иди там, Хари.

— Ясно. Веднага отиваме.

— Обади ми се и ме информирай какво става. Ако ти трябвам там, само ми звънни.

Естествено Гандъл всъщност нямаше желание да напуска кабинета си, за да отиде на място. Това щеше да забави изпълнението на административните му задължения. Бош затвори и се опита да увеличи скоростта, ала прекалено натовареният трафик не му позволи. Той предаде на Ферас малкото, което беше научил от лейтенанта.

— Ами ФБР? — попита партньорът му.

— Какво по-точно?

— Знаят ли?

— Не попитах.

— Ами брифингът в десет?

— По-късно ще мислим за това.

След десет минути най-после стигнаха до Силвър Лейк Булевард и Бош зави на север. Този район носеше името си от язовира Силвър Лейк, който се намираше в центъра на общо взето средна класа квартал с бунгала и следвоенни къщи с изглед към водата.

Наближиха почивния комплекс и Хари видя два лъскави черни джипа, обичайните коли на СВС. Явно винаги беше лесно, помисли си, да осигуряваш финансови средства за звено, което би трябвало да преследва терористи. Освен това имаше две патрулки и камион на градската служба „Чистота“. Бош спря зад едната патрулна кола и с Ферас слязоха.

Група мъже в черни униформи, също отличителен белег на СВС, се бяха струпали около сваления заден капак на първия джип. Бош тръгна натам, следван на няколко крачки от партньора си. Мъжете им направиха път — и ето, че на задния капак седеше капитан Дон Хадли. Детективът никога не се беше срещал лично с него, ала често го виждаше по телевизията — едър червендалест мъж с пясъчноруса коса. Четирийсетинагодишен. Имаше вид на човек, който е прекарал половината си живот във фитнеса. Заради руменото си лице изглеждаше така, сякаш се е напрегнал или е затаил дъх.

— Бош? — попита Хадли. — Ферас?

— Аз съм Бош. Това е Ферас.

— Добре, че дойдохте, момчета. Струва ми се, че скоро ще решим вашия случай. Чакаме само един от моите хора да донесе заповедта за обиск и влизаме.

Той се изправи и даде знак на един от групата. Поведението му излъчваше прекалена самоувереност.

— Перес, провери какво става със заповедта. Омръзна ми да чакам. После се свържи с наблюдателния пост и виж какво става горе.

После пак се обърна към детективите.

— Елате с мен, момчета.

Бош и Ферас го последваха. Той ги заведе зад боклукчийския камион, за да могат да разговарят насаме, зае командирска поза с крак върху задната броня на камиона и опря лакът върху коляното си. Хари забеляза, че носи оръжието си в кобур, здраво стегнат с ремък на дясното му бедро. Като каубой от Дивия запад, само че не носеше револвер, а полуавтоматичен пистолет. Дъвчеше дъвка и не се опитваше да го скрие.

Бош беше чувал много истории за Хадли. И сега имаше предчувствието, че лично ще участва в една от тях.

— Исках да сте тук, за да участвате, момчета — започна шефът на СВС.

— В какво да участваме, капитане? — попита Бош. Хадли потри ръце.

— Намерихме вашия крайслер триста на две преки оттук, на една от улиците до язовира. Номерът отговаря на обявения за издирване. Видях крайслера с очите си. Това е колата, която търсим.

Хари кимна. Дотук добре. А по-нататък?

— Къщата, пред която е паркирана, е собственост на Рамин Самир — продължи капитанът. — Човек, когото от няколко години наблюдаваме. Лице, представляващо огромен интерес, така да се каже.

Името звучеше познато на Бош, ала в първия момент той не успя да се сети откъде.

— И защо представлява интерес, капитане?

— Рамин Самир е известен като привърженик на религиозни организации, които се стремят да навредят на американския народ и да накърнят нашите интереси. Нещо повече, той учи нашите младежи да мразят родината си.

Последните думи събудиха паметта на Бош.

Не си спомняше от коя близкоизточна страна произхожда Рамин Самир, обаче знаеше, че е бил гостуващ професор по международна политика в Калифорнийския университет, спечелил си широка известност с антиамериканските си позиции в аудиторията и пред медиите.

Преди терористичните атентати на 11 септември Самир вдигаше голяма шумотевица в пресата. След тях шумотевицата прерасна в грохот. Той открито твърдеше, че атентатите са оправдани поради намесите и агресията на Съединените щати по целия свят. И с вниманието, което привлече, успя да се превърне едва ли не в „официален“ антиамерикански оратор, хулеше американската политика по отношение на Израел, протестираше срещу военните действия в Афганистан и обявяваше войната в Ирак за чиста проба грабеж на петрол.

Така се задържа няколко години в ролята на агент-провокатор, гостуваше на всевъзможни предавания по информационните кабелни телевизии, в които обикновено всички само се надвикват. Беше идеален фон и за десните, и за левите, винаги готов да стане в четири сутринта, за да участва в неделния сутрешен блок на телевизиите по Източното крайбрежие.

Междувременно използваше трибуната и известността си, за да спомогне за създаването и финансирането на някои организации и в академичните среди, и извън тях, организации, които скоро бяха обвинени от консервативни групи и разследващи журналисти във връзка, поне непряка, с царя на терора Осама бен Ладен. Но въпреки че Самир често беше под следствен, срещу него така и не повдигнаха обвинение. От Калифорнийския университет обаче го уволниха по технически причини — в уводна статия за „Лос Анджелис Таймс“, в която твърдеше, че Иракската война е планирана от американците като геноцид срещу мюсюлманите, той не беше посочил, че изразява само своето мнение, а не това на учебното заведение.

И така петнайсетте минути слава на Самир изтекоха. Медиите постепенно престанаха да го взимат на сериозно, виждаха в него единствено самовлюбен провокатор, правещ странни изявления, за да привлече вниманието към себе си, вместо задълбочено да анализира злободневните проблеми. Накрая той дори нарече една от организациите си Младежка асоциация за мюсюлманската кауза, с което дублира английските инициали на отдавна наложилата се и международно известна Младежка християнска асоциация5 и тя го даде под съд.

Звездата на Самир залезе и той изчезна от публичната сцена. Бош не си спомняше кога за последен път го е виждал по телевизията или във вестниците. Ала като се оставеше настрана цялата реторика, фактът, че срещу Самир така и не бе повдигнато обвинение по времето, в което климатът в Съединените щати беше нажежен от страх от неизвестността и от стремеж за мъст, показваше на Хари, че тук не се крие нищо. Ако зад дима имаше огън, сега Рамин Самир щеше да е в затворническа килия или зад оградата на Гуантанамо. Човекът обаче си живееше край Силвър Лейк, така че детективът се отнасяше скептично към твърденията на капитан Хадли.

— Спомням си го — отвърна Бош. — Той само приказваше, капитане. Никога не е имало сериозна връзка между Самир и…

Хадли вдигна показалец като учител, призоваващ за тишина.

— Никога не е била установена сериозна връзка. Само че това не значи нищо. Тоя тип събира пари за Палестински джихад и други мюсюлмански каузи.

— За Палестински джихад ли? Какво е това? И какви мюсюлмански каузи? Нима твърдите, че не съществуват законни мюсюлмански каузи?

— Виж, твърдя само, че е кофти тип и че точно пред къщата му е паркирана кола, използвана за убийство и кражба на цесии.

— Цезий — обади се Ферас. — Откраднатото вещество се казва цезий.

Хадли явно не беше свикнал да го поправят. Присви очи и известно време втренчено се взираше в младия детектив.

— Както и да е. Няма голямо значение как му викаш, синко, ако го изсипе в ей оня язовир там или е в дома му и прави от него бомба, докато ние киснем тука и чакаме да ни издадат заповедта за обиск.

— От ФБР не споменаха, че представлява опасност, ако се разпространи във вода — отбеляза Бош.

Капитанът поклати глава.

— Няма значение. Важното е, че представлява опасност. Сигурен съм, че от ФБР са ви го казали. Е, в Бюрото може да си приказват, ние пък ще направим нещо по въпроса.

Хари реши да поохлади дискусията. Всичко се развиваше прекалено бързо.

— Значи искате да го обискирате, така ли? — попита той.

Хадли дъвчеше дъвката си с бързи и резки движения на челюстите. Като че ли не усещаше силната воня на боклук, която се носеше от камиона.

— Ще го обискираме, точно така. Веднага щом получим заповедта.

— Как успяхте да намерите съдия, който да подпише такава заповед въз основа на открадната кола, паркирана пред къщата? — осведоми се Бош.

Хадли махна на един от хората си и извика:

— Донеси пликовете, Перес! После се обърна към детектива. — Не е само това. Днес е ден за събиране на боклука. Пратих камиона на адреса и двама от моите изсипаха кофите, които бяха пред дома на Самир. Напълно законно, както ти е известно. И глей какво открихме.

Перес дотича с найлоновите пликове за веществени доказателства и ги подаде на началника си.

— Обадих се в наблюдателния пост, капитане — съобщи той. — Горе още е спокойно.

— Благодаря, Перес.

Хадли взе пликовете и се обърна към Бош и Ферас. Перес тръгна обратно към джипа.

— Наблюдателният ни пост е на едно дърво — с усмивка ги информира капитанът. — Моят човек ще ни съобщи, ако някой се появи, преди да сме готови.

После връчи пликовете на Хари. В два от тях имаше черни вълнени скиорски маски. В третия имаше лист хартия с нахвърляна на ръка карта. Бош внимателно я разгледа — пресичащи се черти, две от които обозначени като Ероухед и Мълхоланд. Веднага се виждаше, че това е сравнително точна скица на квартала, в който беше живял и умрял Стенли Кент.

Детективът му върна пликовете и поклати глава.

— Според мен трябва да поизчакате, капитане. Предложението му видимо порази Хадли.

— Да поизчакаме ли? Нищо няма да изчакваме. Мислиш ли, че ако тоя тип и неговите авери отровят язовира, хората в нашия град ще приемат такова обяснение — че сме поизчакали да проверим абсолютно всичко?! Нищо няма да изчакваме!

И подчерта решимостта си, като извади дъвката от устата си и я хвърли в боклукчийския камион. После свали крак от бронята и тръгна към хората си, ала неочаквано спря, върна се и застана пред Бош.

— Смятам, че сме разкрили главатаря на терористична група, която действа в тази къща, и затова ще отидем и ще го пипнем. Имаш ли някакви възражения, детектив Бош?

— Прекалено е лесно, това е възражението ми. Не става дума да проверяваме чак абсолютно всичко, защото убийците вече са го направили. Това е грижливо обмислено престъпление, капитане. Те не биха оставили колата пред къщата просто ей така, нито ще изхвърлят тия неща в боклука. Хубаво помислете.

Хадли поклати глава.

— Колата може да не е оставена, може да се канят да я използват пак, за да превозят отровата. Има адски много променливи, Бош. Неща, които не са ни известни. Все пак ще обискираме къщата. Изложихме всичко в искането до съдията и той отговори, че разполагаме със сериозно основание. Това ми стига. Всеки момент ще получим заповедта и определено ще я използваме.

— Откъде получихте сигнала, капитане? — не се предаваше детективът. — Как открихте колата?

Челюстите на Хадли направиха няколко дъвкателни движения, преди той да си спомни, че е изплюл дъвката.

— От един от моите източници. Вече близо четири години създаваме разузнавателна мрежа в града. И днес бяхме възнаградени.

— Искате да кажете, че знаете кой е източникът, така ли? Или сигналът е анонимен?

— Няма значение. — Хадли махна с ръка. — Сигналът е точен. Колата е същата. В това няма и капка съмнение.

Той посочи язовира. От отговора му Бош разбра, че сигналът е бил анонимен, нещо типично за всяка инсценировка.

— Настоявам да изчакате, капитане. Нещо тук не е наред. Прекалено е просто, а тоя план не е елементарен. Това е някакъв ход за отклоняване на вниманието и трябва да…

Въздъхна. Нямаше да успее да го убеди. Този човек очевидно смяташе, че е на ръба на голяма победа, която ще изкупи всички допуснати от него грешки.

— Къде са федералните агенти? — попита Бош. — Те не трябва ли…

— Нямаме нужда от ФБР — тросна му се шефът на СВС. — Подготвени сме, притежаваме необходимата екипировка и умения. Нещо повече, стиска ни да го направим. И сега за пръв път сами ще се погрижим за собствения си заден двор.

И посочи земята, като че ли стоеше на последното бойно поле между Бюрото и ЛАПУ.

— Ами началникът? — опита друга тактика Бош. — Осведомен ли е?

— Началникът ми е дал пълното право да ръководя звеното си. Ти обаждаш ли се на началника всеки път, когато отиваш да арестуваш някой?

След което се обърна и царствено закрачи към хората си, като остави Бош и Ферас да го проследят с поглед.

— На ти сега! — изпъшка младият детектив.

— Да — съгласи се Хари.

Отдръпна се от вонящия боклукчийски камион и извади мобифона си. Отвори списъка на контактите и потърси Рейчъл Уолинг. Тъкмо беше натиснал бутона за избиране, когато Хадли не щеш ли отново се изпречи пред него.

— Детектив Бош! На кого се обаждаш? Хари не се поколеба.

— На моя лейтенант. Нареди ми да го информирам за положението веднага щом пристигнем.

— Никакви разговори по мобифони и радиостанции. Може да подслушват.

— Кой?

— Дай ми телефона.

— Господин капитан?

— Дай ми телефона, иначе ще заповядам да ти го вземат. Нямам намерение да излагаме операцията на опасност от провал.

Бош затвори телефона, без да прекрати обаждането, и му го даде. Ако имаше късмет, Уолинг можеше да вдигне и да ги чуе. И да разбере предупреждението. Бюрото дори можеше да локализира сигнала и да прати хора при Силвър Лейк, преди всичко тотално да се е оплескало.

Хадли се обърна към Ферас.

— Твоят мобифон, детектив.

— Господин капитан, жена ми е бременна в осмия месец и трябва…

— Мобифонът ти, детектив. Или сте с нас, или сте против нас.

Хадли стоеше с протегната ръка. Ферас неохотно откачи телефона от колана си и го пусна в шепата му.

Капитанът отиде при единия джип, отвори предната дясна врата и хвърли двата мобифона в жабката. После властно я затръшна и хвърли поглед към двамата детективи, сякаш ги предизвикваше да опитат да си вземат телефоните.

После вниманието му се насочи към трети черен джип, който тъкмо спираше на паркинга. Шофьорът му даде знак с палци нагоре. Хадли вдигна показалец към небето, описа с него въртеливо движение и извика:

— Хайде, всички! Получихме заповедта, планът ви е известен. Перес, повикай въздушна подкрепа и ни осигури наблюдение отгоре. Останалите, пригответе се! Започваме.

Бош с растящ ужас наблюдаваше как хората от СВС зареждат оръжията си и си слагат каските. Двама обличаха скафандри за радиационна защита.

— Това е безумие! — прошепна Ферас.

— „Виетнамците не карат сърф“6 — отвърна Хари.

— Моля?

— Нищо. Това е отпреди да се родиш.