Мъртво вълнение

12.

Ферас мълчеше. Бош знаеше, че младият детектив си мисли за опасността, заплашваща обещаващата му кариера заради действията на стария му и безразсъден партньор. Опита се да го извади от това настроение.

— Е, само си изгубихме времето. Нищо не намерих. Ти какво откри в кабинета?

— Нищо особено. Нали видя, компютъра го нямаше.

Говореше сърдито.

— Ами в бюрото?

— Беше почти празно. В едното чекмедже имаше потвърждения за подадени данъчни декларации и тем подобни. В другото намерих документи за акционерно дружество. Къщата, инвестиции в имот в Лагуна, застрахователни полици и всякакви такива неща са обединени в тръст. Там бяха и паспортите им.

— Ясно. Колко е спечелил Кент миналата година?

— Четвърт милион чисто. Освен това е собственик на петдесет и един процента от фирмата.

— Жена му има ли някакви доходи?

— Не. Тя не работи.

Бош замълча, обмисляше казаното. Когато се спуснаха от хълмовете, реши да не излизат на магистралата. Вместо това потегли по Кауенга до Франклин и зави на изток. Ферас зяпаше през десния прозорец, но скоро забеляза, че са отбили.

— Не отиваме ли в центъра?

— Първо ще минем през Лос Фелис.

— Какво ще търсим в Лос Фелис?

— „Донът Хоул“ на Върмонт.

— Ядохме само преди час.

Бош си погледна часовника. Наближаваше осем. Надяваше се, че още не е късно.

— Не отивам там заради донътите.

Ферас изпсува и поклати глава.

— С Шефа ли искаш да приказваш? Майтапиш ли се?

— Освен ако вече не съм го изпуснал. Ако това те смущава, можеш да останеш в колата.

— Прескачаш има-няма пет звена във веригата, нали знаеш. Лейтенант Гандъл ще ни съдере задниците.

— Ще съдере моя задник. Ти остани в колата. Все едно изобщо не си бил с мен.

— Само дето каквото направи единият партньор, вината за това винаги наполовина носи другият. Наясно си. Така става. Затова им викат „партньори“, Хари.

— Виж, аз ще се погрижа. Няма време да минаваме по каналния ред. Шефът трябва да знае какво е положението и аз ще му го обясня. Накрая може дори да ни благодари за предупреждението.

— Да бе, ама лейтенант Гандъл няма да ни благодари.

— После ще се оправя и с него.

Изминаха в мълчание останалата част от пътя.

Лосанджелиското полицейско управление имаше една от най-консервативните бюрократични системи на света, оцеляла повече от век: в него рядко търсеха нови идеи, решения и ръководители. Преди няколко години, когато градският съвет реши, че след дългогодишни скандали и обществени вълнения ЛАПУ има нужда от външно ръководство, едва за втори път в дългата му история постът началник на полицията не беше зает чрез повишение на негов служител. В резултат на това външният човек, когото поставиха начело на парада, се наблюдаваше с огромно любопитство и още по-огромен скептицизъм. Неговите действия и навици се документираха и всички данни се разпространяваха по неофициалната полицейска мрежа, която свързваше десетте хиляди полицейски служители като кръвоносни съдове в здраво стиснат юмрук. Сведенията се разнасяха на съвещания и в съблекалните, чрез есемеси до и от компютрите на патрулките, чрез имейли и телефонни разговори, в ченгеджийски барове и на събирания около скарата в нечий заден двор. Това означаваше, че всички патрулни полицаи знаят коя холивудска премиера е гледал предишната вечер новият началник. Полицаите от отдела за борба с порока знаеха къде си глади парадните униформи, а ченгетата от сектор „Уличен бандитизъм“ бяха наясно в кой супермаркет пазарува жена му.

Означаваше също, че детектив Хари Бош и неговият партньор Игнасио Ферас знаят къде се отбива всяка сутрин на кафе началникът на път за Паркър Сентър.

В 08:00 Бош спря на паркинга пред „Донът Хоул“, ала не забеляза необозначения автомобил на началника. Заведението се намираше в равнината под кварталите по хълмовете на Лос Фелис. Хари угаси мотора и се обърна към партньора си.

— Тук ли оставаш?

Ферас се беше вторачил право напред през стъклото. Кимна, без да го поглежда.

— Както искаш — рече Бош.

— Виж, Хари, не се обиждай, ама така няма да се получи. На теб не ти трябва партньор. Трябва ти момче за всичко, което никога да не оспорва действията ти. Мисля да поговоря с лейтенанта да ме прехвърли при някой друг.

Бош го погледна, премисли и отвърна:

— Това е първото ни съвместно следствие, Игнасио. Не смяташ ли, че е по-добре да поизчакаш? Точно така ще ти отговори Гандъл. Ще ти каже, че не бива да започваш кариерата си в Грабежи и убийства с репутация на човек, който бяга от партньорите си.

— Не бягам. Просто не се получава.

— Правиш грешка, Игнасио.

— Не, мисля, че така е най-добре. И за двамата. Хари дълго го наблюдава, после повтори:

— Както искаш.

Слезе и тръгна към заведението. Реакцията и решенията на партньора му го разочароваха, но съзнаваше, че трябва да му даде известна свобода на действие. Ферас още беше хлапе и затова се налагаше да се отнася с него предпазливо. Не си падаше по предпазливостта и в миналото неколкократно се беше разделял с партньорите си. Когато приключеха с това следствие, щеше да направи нов опит да промени решението на младежа.

Вътре се нареди на опашка зад двама души и когато дойде редът му да застане пред азиатеца на щанда, си поръча кафе.

— Не иска донът?

— Не, само кафе.

— Капучино?

— Казах кафе.

Разочарован от скромната поръчка, човекът се обърна към машината до задната стена и напълни една чаша. Когато му я поднесе, Бош извади служебната си карта.

— Началникът идва ли вече?

Азиатецът се поколеба. Нямаше представа за неофициалната съобщителна мрежа и не беше сигурен как да отговори. Знаеше, че може да изгуби ценен клиент, ако се раздрънка.

— Няма проблем — успокои го Хари. — Имаме среща, просто закъснях.

И се опита да се усмихне така, сякаш е загазил. Не се получи както трябва и той се отказа.

— Още не бил тука — отвърна онзи.

Облекчен, че не го е изпуснал, Бош плати кафето и пусна рестото в буркана за бакшиш. Избра си свободна маса в ъгъла. В този утринен час повечето клиенти взимаха поръчките си и веднага си тръгваха. Зареждаха се с гориво за работния ден. В продължение на десетина минути Бош проследи представителна извадка от градското общество, обединена от пристрастеността към кофеин и захар.

Накрая видя черния линкълн „Таун Kap“ да отбива в паркинга. Началникът се возеше на предната дясна седалка. Двамата с шофьора слязоха, огледаха се и се запътиха към заведението. Шофьорът беше полицай и изпълняваше функцията на бодигард.

Когато влязоха, на щанда нямаше опашка.

— Здрасти, началник — поздрави го азиатецът.

— Добро утро, господин Мин — отвърна началникът на полицията. — Обичайната поръчка.

Бош се изправи и се приближи. Бодигардът, който стоеше зад шефа си, се обърна и му препречи пътя. Хари спря.

— Може ли да ви почерпя едно кафе, господин началник?

Началникът го погледна и със закъснение го позна: вече бе разбрал, че не е обикновен гражданин, който просто се държи любезно. За момент се намръщи — отзвукът от историята с Ехо Парк все още преследваше Бош, — ала лицето му бързо стана отново безизразно.

— Детектив Бош. Не сте дошли да ми съобщите нещо лошо, нали?

— По-скоро да ви предупредя.

Началникът се обърна, взе от господин Мин чаша кафе и книжна кесийка и каза:

— Добре. Разполагам с около пет минути. Сам ще си платя кафето.

Докато началникът плащаше, Бош се върна на масата си. Седна и изчака полицейския шеф да занесе поръчката си на друг щанд, където си сложи сметана и подсладител. Според него този човек беше полезен за Управлението. Беше допуснал някои политически грешки, беше взел някои спорни решения за назначения в командния състав, но иначе допринасяше много за издигане на духа на обикновените полицаи.

А не можеше да се каже, че това е лесна задача. Шефът беше наследил управление, действащо под прякото наблюдение на Министерството на правосъдието вследствие на федералното разследване на корупцията в полицейския участък на Рампарт през 1997-а и на още безброй скандали. Всички аспекти на действията и работата им се подлагаха на анализ от федерални наблюдатели. В резултат ЛАПУ не само отговаряше пред феберейците, но и ставаше жертва на федералната бумащина. И без това вече бяха с орязан състав, понякога трудно се виждаше дали изобщо се върши полицейска работа. Ала под ръководството на новия началник редовите полицаи някак си се бяха сплотили и успяваха да изпълняват задълженията си. Статистиката дори отчиташе спад на престъпността, което според Бош означаваше, че има голяма вероятност да е намалял и броят на реалните престъпления — той се отнасяше с подозрителност към статистическите проучвания.

Но като оставеше всичко това настрани, Хари имаше един главен мотив да харесва началника. Преди две години той го беше върнал на работа. Скоро след пенсионирането си Бош осъзна, че е сбъркал с преждевременното си оттегляне, и тогава новият началник го прие обратно. Това предопределяше лоялността на детектива и бе единствената причина за срещата в „Донът Хоул“.

Шефът на полицията седна срещу него.

— Имате късмет, детектив. Ако беше друг ден, щях да съм минал и заминал оттук още преди час. Снощи обаче работих до късно — участвах в срещи на участниците в програмите ни за превенция на престъпността в три различни квартала.

Вместо да отвори кесията, началникът я разкъса по дължина и почна да си яде донътите. Бяха с пудра захар и шоколадова глазура.

— Ето го най-опасния убиец в града. — Той взе донъта с глазурата и го захапа.

Бош кимна.

— Имате право.

Усмихна се неловко и се опита да стопи леда. Предишната му партньорка Киз Райдър наскоро се беше върнала на работа след тежко раняване. Бяха я прехвърлили от Грабежи и убийства в кабинета на началника, където беше работила и по-рано.

— Как е старата ми партньорка, господин началник?

— Киз ли? Киз е добре. Справя се отлично с работата и мисля, че е на точното място.

Хари отново кимна. Май почваше да му става навик.

— А вие на точното място ли сте, детектив?

Бош го погледна и се зачуди дали няма предвид прескачането на командната йерархия. Преди да успее да измисли какво да отговори, му беше отправен нов въпрос.

— Заради убийството на площадката при Мълхоланд ли сте тук?

Бош пак кимна. Предполагаше, че лейтенант Гандъл е осведомил ръководството и началникът до известна степен е информиран за случая.

— Всяка сутрин тренирам по един час, само за да мога да ям такива неща — поясни шефът на полицията. — Пращат ми сводките по факса и ги чета, докато въртя педалите. Знам, че сте поели случая на площадката и че той е привлякъл интереса на ФБР. Освен това сутринта ми се обади капитан Хадли. Според него имало елемент на тероризъм.

Включването на Дон Фишека и СВС в играта изненада Бош.

— Какво е предприел капитан Хадли? — попита той. — Не ми се е обаждал.

— Както обикновено. Проверява нашите източници на информация, опитва се да установи връзки с феберейците.

Хари за кой ли път само кимна.

— Е, какво имате да ми казвате, детектив? Защо дойдохте тук?

Бош му описа случая по-подробно, като подчерта участието на ФБР и вероятния опит на Бюрото да измести ЛАПУ от собственото му разследване. Призна приоритетността на липсващия цезий, който бе истинската причина за интереса на федералните власти. Само че ставаше дума за убийство, което попадаше под юрисдикцията на Управлението. Изброи събраните веществени доказателства и изложи някои от теориите, които обмисляше.

Докато стигне до края, началникът вече беше изял донътите си. Избърса устата си със салфетка и преди да отговори, си погледна часовника. Първоначално отпуснатите пет минути отдавна бяха изтекли.

— Какво пропуснахте да ми кажете? — попита шефът.

Бош сви рамене.

— Почти нищо. Само едно незначително сдърпване с някакъв агент в къщата на жертвата, обаче от това едва ли ще последва нещо.

— Партньорът ви защо не е с вас? Защо чака в колата?

Хари разбра. Началникът беше видял Ферас на идване, когато оглеждаше паркинга.

— Имаме известно разногласие за това как да действаме. Той е добро хлапе, но е готов прекалено лесно да отстъпи на феберейците.

— А ние в ЛАПУ — не, естествено.

— Не и ако зависи от мен.

— Партньорът ви смята ли, че е редно да прескочите командната верига и направо да се обърнете към мен?

Бош сведе поглед към масата. В гласа на началника звучаха строги нотки.

— Всъщност не. Идеята не беше негова. Аз настоях. Просто смятам, че нямаме достатъчно време да…

— Не е важно какво смятате. А какво сте направили. Така че, ако бях на ваше място, нямаше да споменавам на никого за тази среща. Аз ще постъпя по същия начин. Никога повече не правете така, детектив. Наясно ли сме с това?

— Да, напълно.

Началникът хвърли поглед към стъклената витрина, в която бяха изложени тавите с донъти.

— И между другото, откъде знаете, че идвам тук?

Бош сви рамене.

— Не си спомням. Просто го знам отнякъде.

Шефът обаче може би си мислеше, че източникът е предишната му партньорка.

— Не е от Киз, ако това имате предвид — побърза да каже Бош. — Просто всички го знаят.

Началникът на полицията кимна.

— Жалко. Тук ми харесваше. Удобно, вкусни донъти и господин Мин е наистина любезен. Много жалко.

Бош разбираше, че сега шефът ще трябва да промени навиците си. Не го устройваше всички да знаят къде и кога може да бъде открит.

— Съжалявам — рече той. — Но ако ми позволите, бих ви препоръчал едно място на Фермерския пазар, казва се „Бобс Кофи енд Донътс“. Не ви е точно на път, ама кафето и донътите ги бива.

Шефът замислено кимна.

— Ще го имам предвид. Добре, какво искате от мен, детектив Бош?

Хари реши, че началникът явно иска да преминат по същество.

— Трябва да продължа с разследването и за тая цел се налага да имам достъп до Алиша Кент и до партньора на нейния съпруг, някой си Келбър. И двамата са при феберейците и ми се струва, че достъпът ми до тях беше отрязан преди около пет часа.

И след кратко мълчание Бош стигна до същината на тази непланирана среща.

— И затова съм тук. Нуждая се от достъп. Предполагам, че можете да ми го осигурите.

— Освен поста ми в Управлението, аз съм член на Междуведомствената контратерористична спецчаст — каза началникът. — Мога да се обадя на някои хора, да вдигна гюрултия и навярно да ви осигуря достъп. Както вече споменах, отделът на капитан Хадли вече работи по случая и той може би ще е в състояние да установи нужните контакти. В миналото са ни държали на тъмно за такива неща. Мога да повдигна въпроса, да се обадя на директора на Бюрото.

Това прозвуча на Бош като обещание за подкрепа.

— Знаете ли какво е гастроезофагеален рефлукс, детектив?

— Моля?

— Това е състояние, при което стомашната киселина се връща в гърлото ти. И пари, детектив.

— Аха.

— Искам да кажа, че ако предприема тези ходове и ви осигуря нужния достъп, не желая да се получи никакъв рефлукс. Разбирате ли ме?

— Разбирам.

Началникът повторно си избърса устата и остави салфетката върху разкъсаната кесия. После я смачка на топка, като внимаваше да не посипе черния си костюм с пудра захар.

— Ще се обадя на когото трябва, обаче няма да е лесно. Убягва ви политическото значение на случая, нали, Бош?

Хари го погледна въпросително.

— Цялостната картина, детектив. За вас това е разследване на убийство. А всъщност е много повече. Разберете, на федералните власти им е изключително изгодно това нещо на площадката да е елемент от терористичен заговор. Една стопроцентова вътрешна опасност до голяма степен ще отклони общественото внимание и ще отслаби напрежението в други точки. Войната се провали, изборите бяха пълна катастрофа. Освен това имаме Близкия изток, цената на бензина и ниския президентски рейтинг. Списъкът е безкраен, а тук има възможност за изкупление. Шанс да компенсират грешките в миналото. Да изместят посоката на общественото внимание и да променят общественото мнение.

— Искате да кажете, че може да опитат да протакат, даже да преувеличат опасността, така ли?

— Нищо не искам да кажа, детектив. Просто се мъча да ви покажа нещата в друга перспектива. В такива случаи трябва да имате предвид политическата ситуация. Не може да се движите като слон в стъкларски магазин — което в миналото е било запазената ви марка.

Хари за пореден път кимна.

— И отгоре на всичко трябва да се съобразявате с политиката на местно равнище — продължи началникът. — В градския съвет има човек, който ме дебне и само чака да се издъня.

Имаше предвид Ървин Ървинг, дългогодишен заместник-началник в Управлението, когото беше уволнил. Онзи се беше кандидатирал за градски съветник и го бяха избрали. Сега беше най-жестокият критик на Управлението и неговия началник.

— Ървинг ли? Той има само един глас в съвета.

— Обаче знае много тайни. И това му позволи да изгради политическата си база. След изборите ми прати есемес. Само две думи, „Очаквай ме“. Не му давайте възможност да се възползва от случая, детектив.

Началникът се изправи и каза:

— Премислете нещата и внимавайте. И не забравяйте: никакъв рефлукс. Никакви рикошети.

— Слушам.

Началникът на полицията се обърна и кимна на шофьора си. Бодигардът тръгна към изхода и отвори вратата пред шефа си.