На ръба на гроба

Глава 12

„Маркиз“ беше суинг клуб, популярен сред садомазохистите, а хората, които го посещаваха, бяха малцинство. За да се слеем с обстановката, аз, Тейт и Дейв се преструвахме на любовна тройка. Боунс бе някъде тук, но не го виждах. Беше ми достатъчно трудно да крия коя съм и без да го държа за ръката.

Не бяхме дошли за извратени забавления и игрички. Макар да бяхме във война с неживата — с най-прочутата нежива, за да бъдем точни, — аз все още имах моята работа. След катастрофалното фиаско с Белинда, Дон не бе намерил друга жена, която да ме замести като примамка, а според докладите от този клуб бяха изчезнали няколко души. Въпреки че ставаше все по-трудно да съчетавам служебните си задължения с всички катаклизми в личния ми живот, работата не търпеше отлагане. Даже и заради две хиляди годишната дъщеря на Клеопатра.

Все още ми бе трудно напълно да приема с кого си имахме работа, но Боунс ми изтъкна, че хората, за които споменът е жив стотици или дори хиляди години след смъртта им, неминуемо са направили силно впечатление и на своите съвременници. Разглеждано от този ъгъл, не беше толкова изненадващо, че някои от знаменитите исторически личности или техните потомци, както в случая с Патра, бяха превърнати във вампири или гули. Обаче Менчерес не само бе превърнал Патра, но и няколко години след това се бе оженил за нея. Имайки предвид вампирските брачни обичаи, ухажването бе протекло много скоростно. И което бе още по-лошо, докато той не можеше да се реши да убие съпругата си, с която не живееха заедно, тя определено не изпитваше същите колебания спрямо него.

За да се слея с тълпата в „Маркиз“, бях положила много усилия да променя облика си. Бях си направила дебели черни кичури, а тоалетът ми, ако можеше да се нарече така, приличаше на комбинация от аксесоари от „Последно танго в Париж“ и „Американски чопър“.

От кръста нагоре облеклото ми се състоеше само от два черни кожени кръга, прикрепени към гърдите ми с тънки метални синджири, а от кръста надолу — от черни кожени прашки и множество вериги, които висяха от талията ми, образувайки някакво абсурдно подобие на пола. Тоалетът ми се допълваше от стигащи до средата на бедрото черни чорапи, обточени с кожена лента с остри метални шипове, и сребърни обувки с високи токчета, с които спокойно можех да отнема нечий живот. Обилният черен грим около очите ми придаваше вид на енот. А като добавим и множеството вериги, обвити около ръцете ми, отсега копнеех за края на вечерта.

Дейв и Тейт бяха облечени не по-малко отвратително: черна кожа, вериги и камшици. Това показваше, че или персоналът на Дон има подръка костюми за всякакви случаи, или че някой гардеробиер трябва много да обяснява.

На входа ни провериха за оръжие, като веригите не влизаха в сметката. Както винаги сребърните ми обувки останаха незабелязани. Скриването на оръжие на видно място се бе оказало много ефикасно. Тейт, Дейв и аз бяхме допуснати в бара, без никой да заподозре каквото и да било. Време бе мелето да започне.

Тримата спряхме, за да разгледаме вътрешността на бара. Дори аз, която бях виждала много неща, изненадано премигнах пред разкрилата се гледка.

При някои двойки единият партньор водеше другия за нашийник, като куче. Всеки втори държеше камшик. Почувствах се не на място. Точно пред нас избухна семейна свада: мъжът удари спътницата си с опакото на ръката толкова силно, че от устата й потече кръв. Инстинктивното ми желание да се намеся се изпари, когато тя простена от удоволствие и го помоли да я удари още веднъж.

Е, какво друго можех да очаквам? Садомазохистите не си падаха по ласките и сантименталностите.

Когато погледнах към дансинга, едва не се издадох. Като оставим настрана размяната на удари, които явно бяха нещо нормално за посетителите, някои хора и техните неживи партньори придаваха на мръсните танци съвсем ново значение.

— Леле — прошепна Тейт. — Те се чукат направо на дансинга.

— Виждам — отвърнах остро.

Дейв се ухили срещу мен.

— Хуан направо ще се разплаче, че остана в микробуса. Ако беше тук, щеше да извика „Налага се да бъдем автентични!“ и да си свали панталоните.

Думите му ме разсмяха и ми помогнаха да се отпусна.

— Напълно си прав. Е, да се разкършим, момчета, но дръжте онези си работи в гащите. Все пак работа ни чака.

През следващия половин час се забавлявахме, като в същото време оглеждахме помещението. До този момент, въпреки грубостите и неприличното поведение, нямаше признаци за нещо смъртоносно.

Внезапно почувствах пулсирането на енергия наблизо. Толкова бях свикнала с аурата на Боунс, че го познавах дори само по нея. Колкото се може по-небрежно, погледнах над рамото на Дейв и като го видях, направо се ококорих от изумление.

Гол до кръста, Боунс танцуваше и великолепните му мускули играеха под кристално гладката му кожа. По дяволите, кога бе успял да си направи пиърсинг на зърната? Тези халки сигурно бяха от сребро, защото то бе единственият метал, който тялото на вампира не отхвърляше. Блестящите сребърни халки привличаха вниманието върху изваяните му гърди. Чак след минута забелязах панталоните му и замръзнах на място.

— Не спирай да танцуваш, Кат — прошепна Дейв.

Отново започнах да кърша тяло, като продължавах да зяпам над рамото на Дейв. Панталоните на Боунс бяха изплетени от тънки метални брънки. Кожата му прозираше при всяко негово движение и бе повече от видно, че под тях не носеше бельо. Той срещна погледа ми и се усмихна, като бавно прокара език по устните си, при което забелязах, че зърната му не са единствените части на тялото, на които имаше пиърсинг.

Тъкмо бях започнала да се сгорещявам при мисълта какво ли ще е усещането на металното топче върху езика ми, когато една брюнетка си проправи грубо път сред танцуващите, за да се приближи до Боунс с грейнало от радостна изненада лице.

— Не мога да повярвам на очите си, това си ти! Помниш ли ме? Спомни си за Фресно в края на осемдесетте. Естествено тогава бях човек. Едва те познах с тази тъмна коса, тогава беше рус…

Боунс я изгледа с поглед, който можеше да замрази и стомана, но тя безгрижно продължи:

— Идвал ли си тук преди? Аз съм постоянен посетител и мога да ти покажа помещението за частни купони.

Раздразнението внезапно изчезна от лицето на Боунс и той радостно се усмихна:

— Присила? Разбира се, че те помня, скъпа. Частни купони казваш? Покажи ми къде се провеждат.

Той я остави да го дръпне настрани. Тейт се загледа след тях с едва прикрито отвращение.

— Не ти ли дойде до гуша от това, че половината жени, с които се сблъсква, са имали вземане-даване с него?

Пропуснах забележката му край ушите си и се съсредоточих върху Боунс и Присила. Боунс тъкмо й казваше, че аз съм включена в менюто за тази вечер, стига въпросното помещение да е достатъчно уединено, за да може да се вечеря там.

— О, да, напълно дискретно е — отвърна тя, като прокара ръце по тялото му. — Умирам от нетърпение да се чукам с теб сега, когато съм вампир. Беше толкова невероятен преди, а сега сигурно ще е още по-хубаво.

Изскърцах със зъби. Тейт разбиращо изсумтя.

След това Присила прилепи устни към тези на Боунс. Знаех, че трябва да отместя поглед, но не можех. Нито можех да се втурна през дансинга и да я удрям с юмруци, докато я направя на пихтия, както всъщност ми се искаше. Но ако го направех, щеше да е равносилно на това да изкрещя с мегафон коя съм. Така че наблюдавах, без да помръдна, забивайки до кръв ноктите в дланите си, как Боунс усърдно я целува. Само се преструва, точно както аз се преструвам, когато флиртувам по време на работа — напомних си аз.

Обаче ме болеше, сякаш беше истина, и се запитах как ли се чувстваше Боунс в обратната ситуация, когато аз се целувах и прегръщах с други мъже. Е, поне хвана ръката на Присила, за да я спре, когато кучката я плъзна към слабините му.

— Скоро ще го направим, скъпа, само да се нахраня — прошепна й той сладострастно. — Нали не искаш да бъда разсеян?

Боунс я поведе обратно към малката ни група.

— Това е Уилям — каза той, като кимна към Дейв, когото още държах в прегръдките си. — Останалите не си заслужава да ти ги представям — добави, като посочи мен и Тейт.

Присила прокара пръст по гърдите му.

— А как е твоето име? Никога не си ми го казвал.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Ще ти го кажа после.

Отново скръцнах със зъби, но си замълчах.

— Последвайте ме — каза Присила. — Насам.

Бившите му безразборни връзки най-накрая ще са от полза — помислих си мрачно, като наближихме вратата на тайното помещение. Щеше да ни отнеме доста време да я открием сами.

Беше скрита под неизползваемия бар в далечния ъгъл на залата. За да се стигне до нея, трябваше да се мине зад една преградна стена и да се повдигне фалшивият барплот, който прикриваше стълбите. Те се спускаха стръмно надолу, а шумът от забавляващите се и музиката заглушаваха звуците, които идваха от подземието. От другата страна на тесния проход долиташе някакво ритмично шляпане, което се усилваше с всяка наша крачка.

— Добре дошли в истинския „Маркиз“ — каза Присила с усмивка и отвори вратата.

Стаята не беше голяма, но беше претъпкана с различни необичайни уреди. По стените висяха окови, а по закачените на тях белезници имаше петна от кръв. Минахме край пейки, чието предназначение не исках и да научавам, протрити от многократна употреба ремъци и закопчалки. Колело? Не желаех дори да си представя за какво го използваха.

Шляпащият звук, който бяхме чули, се оказа от боя с камшик на двама души, завързани за един метален пилон. Те стояха с гръб към техния мъчител и при всеки удар челата им се блъскаха в пилона. Съдейки по вида им, двамата изобщо не се наслаждаваха на наказанието.

Биячът преустанови ритмичните удари, за да погледне към нас. Беше вампир и съдейки по аурата му, бе на около двеста години.

— Кого си ми довела, Присила?

На един съседен диван се бе излегнал друг вампир, който пиеше кръв от шията на жена, лежаща в несвяст на коленете му.

— Гости, Андре — отвърна Присила.

Той спря жълто-кафявите си очи върху мен.

— Нея аз ще я взема. С удоволствие ще оставя отпечатъка от зъбите си върху безупречната й кожа. — След това вампирът огледа Боунс. — Изглеждаш ми познат, срещали ли сме се?

Боунс се усмихна студено.

— Не сме се запознавали официално, но сме се срещали в Лондон през 1890 година, когато търсех един тип на име Ренард. Спомняш ли си? Аз взех главата му, а не теб оставих всичко останало.

Андре отпусна камшика си. По изражението на лицето му си пролича, че си е спомнил. След това хвърли злобен поглед на Присила.

— Идиотка, знаеш ли кой е той?

Тя погледна объркано към Боунс. С огромно удоволствие се възползвах от нейната разсеяност и с един удар я повалих на пода, като забих тока на сребърната си обувка в сърцето й.

— От самото начало ми лазеше по нервите — казах, без да се обръщам към никой конкретно.

Вампирът на дивана, който бе гледал напрегнато случващото се, застина над жертвата си. Скочих към него. Изтръгнах девойката от ръцете му, хвърлих я на Дейв, а след това му нанесох силен удар с глава. Той остана замаян за секунда — достатъчно, за да забия токчето си в сърцето му.

Андре започнала отстъпва, макар че нямаше къде да отиде. Тейт и Дейв бяха зад него, а ние с Боунс стояхме отпред.

— Моля ви, не ме убивайте, нищо не съм ви направил — прошепна той.

— Покажи малко достойнство, по дяволите. Ти си позор за нашата раса — смъмри го Боунс.

— Тейт, заеми се с онези нещастници — наредих му аз.

Той отиде до тях, сряза дланта си и последователно я долепи до устата на жертвите. Скоро белезите от ударите с бича изчезнаха от телата им. Тейт ги отвърза от пилона и ги отведе настрани.

Андре протегна умолително ръка към Боунс.

— Нямаш причина да ме нараняваш. Искаш хората? Твои са.

Поклатих глава. Защо винаги именно побойниците най-много се бояха от отмъщението?

— Страхуваш се от него, но всъщност трябва да се боиш от мен.

Вдигнах един от камшиците, които бе изпуснал и изплющях с него, за да подчертая думите си. Боунс бе смятал, че няма да издържа да гледам какво ще причини на Макс, но можех да му докажа, че не съм твърде гнуслива, когато трябваше да се свърши мръсната работа.

— Кажи ми имената на партньорите си, Андре. Ако откажеш… Тук имаш доста забавни играчки. Напоследък пробвал ли си някои от тях върху себе си?

След час вече разполагах с едно име — Слаш. Той беше тук някъде и търсеше сред посетителите потенциалната си вечеря. При целия шум, който се чуваше от клуба, се съмнявах, че е разбрал какво е станало с Андре.

Върнах се на дансинга и затърсих сред танцуващите мъж с татуировка на сребърен дракон на бузата. Докато си проправях път, бях бутана, блъскана и дори шамаросана от една жена, чийто партньор се бе дръпнал в последния момент. Тя дори не се извини. Просто ме изгледа злобно и рече:

— Този подарък не беше за теб.

— Тогава ще ти го върна — отговорих аз и й шибнах един. Ами така де, какво щеше да й стане, ако се бе извинила?

Някой ме сграбчи изотзад. Нечии хладни ръце покриха гърдите ми и грубо ги стиснаха. Настръхнах, но не му забих лакътя си в гръдния кош. Не още.

— Отпред изглеждам по-добре — казах с мъркащ като на проститутка глас.

В следващия момент той дръпна главата ми толкова силно назад, че сигурно в ръката му останаха няколко кичура. Стиснах зъби. Най-добре би било този тип да е Слаш или щях да пребия тъпия задник.

Втората хладна ръка се плъзна от гърдата ми надолу към корема и не спря там. Е, добре, стига съм била добро момиче!

Извъртях се рязко, изгубвайки още коса, и едновременно с това нанесох силен удар с коляно. Високият, мургав и развратен тип, който нямаше татуиран сребърен дракон на бузата си, се преви надве. С още един удар го запратих сред веселящата се тълпа.

— Казах ти, че отпред изглеждам по-добре.

Сред танцуващите край нас, които станаха свидетели на случилото се, се разнесе смях. Хвърлих още един заплашителен поглед на високия, мургав и развратен тип, преди отново да подновя търсенето на Слаш. Той трябваше да е някъде тук. Не ми се връщаше утре, в случай че не го откриех. Всъщност щях да бъда много щастлива, ако кракът ми никога повече не стъпеше на това място.

Други две хладни ръце обгърнаха талията ми и ме дръпнаха назад към нечия твърда гръд. Стиснах юмрук, канейки се да нанеса удар, когато зърнах нещо с крайчеца на окото си и се спрях. Нямаше ли татуирани сребърни люспи на бузата на моя нов Ромео?

Обърнах се… и се усмихнах.

— Изглеждаш толкова готин, че ми иде да те схрускам, красавецо.

Непознатият се ухили, разтягайки опашката на дракона, която се спускаше от бузата до ъгълчето на устата му.

— Забавно е, че го казваш. Тъкмо си мислех същото за теб.

Започнахме да танцуваме. Слаш бе висок колкото мен и не пропусна да се възползва напълно от това, притискайки ме. Изтърпях го няколко минути, докато не дръпна ципа на кожения си панталон и не извади пениса си.

— Еха! — възкликнах аз, извивайки се настрани, когато той се опита да намери подслон за твърдия си приятел. — Няма ли някое местенце, където можем да се… усамотим?

Слаш погледна пениса си, сякаш очакваше той да възроптае на глас. После ме хвана за ръката.

— Ела с мен. Знам едно такова място.

Видях с облекчение, че ме помъкна към фалшивия бар. Ако бе тръгнал в обратната посока, всичко щеше да отиде по дяволите. Той изобщо не си направи труда да прибере пениса си в панталоните. Малкият му приятел стърчеше напред през цялото време, сякаш сочеше пътя.

— Леле, колко вълнуващо! — възкликнах, когато Слаш вдигна барплота и отдолу се показаха скритите стълби.

Той ме сграбчи за ръката и ме дръпна към себе си. Теснотата на прохода правеше слизането много неприятно. Мислено си обещах да взема душ възможно най-скоро.

— Мисля, че ще бъдеш много изненадана — каза Слаш, докато отваряше вратата. После се закова на място. — Какво, по…?

Блъснах го вътре с всичка сила. Той полетя напред и се просна на земята точно до пилона, за който сега бе завързано с вериги окървавеното тяло на Андре.

Затворих вратата зад гърба си. Боунс се приближи до Слаш, изгледа насмешливо бързо омекващия му пенис и се усмихна студено.

— Не, приятел, смятам, че ти ще си изненаданият.

— Ако успеем да излезем незабелязано, мисля, че няма да се наложи да викаме екипа — каза Тейт, като хвърли трупа на Слаш върху този на Андре. Присила и другият безименен вампир лежаха до тях.

— Да се изнижем с подвити опашки през задния вход? — изсумтя презрително Боунс. — Страхът е много полезен стимулатор. Ако се измъкнем, няма какво да спре някой предприемчив тип отново да отвори заведението, нали?

Обмислих думите му. Повечето ни операции протичаха на принципа „Виждаме им сметката и си обираме крушите.“ Елиминирахме лошите момчета (или момичета!), събирахме доказателствата, тоест труповете, и бързо напускахме мястото. Навярно трябваше да преосмислим тази стратегия. Боунс бе прав, че страхът е отличен метод за въздействие. В момента Патра използваше тази тактика срещу нас. Може би трябваше да покажем, че ние също не се шегуваме.

Погледнах към Дейв. Той ми отвърна с почти незабележимо кимване. Обаче Тейт ядосано избухна:

— Гениален план, Пазителю на криптата. Искаш да им вземем главите като сувенири, а след това да размахаме назидателно пръст пред всички изроди горе и да кажем: „Тези бяха непослушни“? Ти не си с всичкия си!

— Глупак. Страхливец — натърти саркастично на думите Боунс.

Тейт изръмжа и се наложи да го спъна, когато тръгна наперено към него.

— Сигурно си се подхлъзнал, защото съм сигурна, че не се канеше да направиш нещо неразумно, нали?

Тейт вдигна очи към мен и навярно прочете в погледа ми какви ще бъдат последствията, ако изпълни намерението си, защото преглътна яда си.

— Щом казваш, Кат. Какво ще правим?

Странно е, но моето решение бе повлияно от случилото се, когато блъснах високия, мургав и развратен тип. Танцуващите около нас — хора и неживи, просто се разсмяха. Никой не се спусна да му помага да ме принуди да му се подчиня.

— Ще им отправим предупреждение и ще им дадем доказателство, че не се шегуваме. Както ти сам каза, Тейт, ще използваме тези глави като нагледно средство.

— Всички да бъдат в готовност — предаде Тейт по радиостанцията. Не ми убягна фактът, че в гласа му се долавяше едновременно гняв и примирение.

Тръгнахме в индианска нишка по стълбите. Начело вървеше Боунс, следван от мен, Тейт, Дейв и двамата спасени, които през цялото време не бяха проронили нито дума. Когато всички излязохме от подземието, Боунс ме качи на барплота, тъй като ръцете ми бяха заети, и изсвири така пронизително, че заглуши силната музика.

— Изключи тази какофония! — изрева той, като погледна заплашително с искрящите си зелени очи стъписания вампир, който седеше зад диджейския пулт.

Разтърсващият техноритъм замлъкна. Чуха се викове на протест от страна на танцуващите, но те веднага секнаха, щом ме видяха. Определено изглеждах впечатляващо, както стоях на бара, държейки за косата четири отрязани глави.

— Ще бъда кратка, за да не ви откъсвам задълго от забавленията. Аз съм Червенокосият жътвар, а тези четирима — вдигнах главите, за да се виждат по-добре — отидоха твърде далече, като убиваха хора. Ако това се повтори, ще се върна.

Двеста чифта очи ни гледаха втренчено и повечето от тях принадлежаха на неживи. Вътрешно се напрегнах. Кой знае как можеха да се развият нещата? Ситуацията можеше да загрубее доста бързо.

Боунс ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза. Пуснах зловещите си трофеи и я поех.

Може би някои от присъстващите го познаха или се досетиха кой е. Или просто им беше безразлично. Така или иначе, хората и вампирите един след друг взеха да отстъпват встрани, докато между нас и вратата се образува свободна пътека. Боунс ме свали от бара и необезпокоявани от никого се отправихме към изхода.

— Това е невероятно, мамка му — изруга под нос Тейт, когато стигнахме до паркинга.

— Което само показва колко много имаш да учиш — отвърна Боунс.