На ръба на гроба

Глава 23

Беше двайсет и седми декември и се бяхме събрали не къде да е, а в един оперен театър. Бях облечена цялата в черно, което бе напълно в унисон с настроението ми. Щях да се чувствам добре и с чувал, но вампирите се обличаха официално при такива случаи, а аз трябваше да изглеждам подобаващо. Черни кожени ботуши допълваха тоалета ми. Единственото светло нещо по мен бе тънката сребърна верига на кръста ми, на която бяха закачени няколко кинжала от същия метал. Те представляваха мълчалива негласна заплаха и надеждна защита.

Двамата с Менчерес стояхме в средата на сцената. Макар причината за събирането да бе известна на всички, съблюдавайки протокола, Менчерес повтори новината за смъртта на Боунс. Въпреки че тези опустошителни думи пронизаха сърцето ми, както и първия път, когато ги чух, всячески се стараех лицето ми да не издаде какво чувствам.

— … и съгласно волята му водачеството на неговото семейство се предава на съпругата му, Кат. — Менчерес ми подаде ръка и аз я стиснах. — От тази нощ нататък всички, които принадлежат на мен, принадлежат и на теб, и всички, които принадлежат на теб, принадлежат и на мен. За скрепяване на този съюз се изисква кръв. Катрин, известна също като Червенокосия жътвар, съгласна ли си да подкрепиш твоята клетва с кръвта си?

Повторих нужните думи, които никога не бях мислила, че мога да произнеса. След това направих дълбок разрез на дланта си. Менчерес взе същия кинжал и сряза своята, а после стисна ръката ми.

— Подкрепям клетвата си с моята кръв. Ако предам нашия съюз, тя трябва да измие вината ми.

За по-голям ефект вдигнахме стиснатите си ръце и веднага изпитах леко смъдене, тъй като раната ми започна да заздравява от контакта с неговата кръв, после се пуснахме. Обредът приключи.

Но не беше точно така.

— Аз отказвам да призная за мой господар един мелез и я предизвиквам на двубой, за да напусна нейното семейство.

— Томас, гадно копеле! — Спейд се втурна напред от мястото си в края на сцената. — Ако Криспин беше тук, щеше да изтръгне гръбначния ти стълб и да те пребие с него. Като негов най-добър приятел, аз лично ще направя това.

Честно казано, не бях изненадана от тази реакция. По време на официално събрание всеки вампир можеше да поиска да получи своята независимост. Ако господарят на семейството решеше бъде благосклонен към него или имаха предварителна уговорка, можеше да удовлетвори искането без бой. Но в противен случай…

— Дори не си го и помисляй, Спейд — казах аз. — Боунс щеше да ти бъде признателен за доброто намерение, както и аз, но този мъж предизвика мен на двубой и аз го приемам.

— Кат. — Спейд ме сграбчи за раменете и понижи глас. — От няколко дни не си спала и почти не си се хранила, а само тренираш. Ако не аз, то нека Менчерес отговори на предизвикателството. Той ще даде такъв урок на този негодник, че никой друг няма да посмее да последва примера му.

— Имаш право. — Спейд малко се успокои, обаче Боунс щеше да постъпи по друг начин. — Трябва да се даде урок на този подлец, но от мен. Ако не го направя, това семейство ще бъде разкъсвано от вътрешни раздори.

Бутнах Спейд обратно на мястото му и отидох до края на сцената.

— Томас, приемам предизвикателството ти. Ако искаш свободата си… — Изпуках пръстите на ръцете си и леко разкърших врата и раменете си. — Ела и си я извоювай.

Томас се приближи към сцената и с един скок се озова на нея. Останалата част от вампирите се отдръпнаха, за да направят място. С един жест Менчерес пресечи опитите на Спейд да протестира. Докато наблюдавах, едва не се усмихнах. Това бе най-доброто лекарство за мъката ми.

— Как искаш да умреш? — попитах, като втренчено изгледах Томас. — Защото много добре знаеш, че това ще стане. Така че избирай: мечове, кинжали или ръкопашен бой.

Той бе висок колкото мен и имаше сини очи и къдрава кестеняворижа коса. Забелязах всичко това, докато преценявах аурата му. Томас притежаваше силна енергия, която показваше, че не е млад вампир.

— Ще те убия бързо от уважение към моя господар — отговори той с ирландски акцент.

Изсмях се, развеселена. С ниския си ръст и кръглите си бузи, Томас ми напомни на елфа от кутията със зърнена закуска, която ядях като дете. Даже ми се прииска да му издекламирам стихчето, напечатано на опаковката. Жалко, че не бе облечен в зелено, приликата щеше да е пълна.

— Ако уважаваше Боунс, нямаше да искаш свободата си по време на война — изсъсках аз. — Това е много невъзпитано, както би казал той.

— Проблемът му бе, че се остави да го омае вещица като теб — отвърна Томас и си избра кинжал от таблата, на която набързо бяха подредени оръжията. Аз не си направих труда да взема оттам, тъй като носех няколко на колана си. — Ти го подтикна към войната заради насилие, което никога не се е случвало.

Сред вампирите на сцената се разнесоха гневни възклицания. Обхвана ме студена ярост. Опитваше се да нанася удари под кръста? Много добре.

Нададох вик и се приведох, сякаш се готвех да нападна. Томас се хвърли напред със светкавична скорост. Когато се озова точно пред мен, а кинжалът му — на милиметри от гърдите ми, аз се извъртях на една страна и забих собствения му нож дълбоко в стомаха му. В следващия миг второ сребърно острие прониза сърцето му. Всичко стана за по-малко от секунда.

— Проклет глупак, предполагам, че не си внимавал, когато Боунс те е учил да не се хващаш на блъфове.

С кинжал в сърцето, Томас застина и сякаш се превърна в кубче лед. Наведох се почти до ухото му и прошепнах:

— Поздрави Боунс от мен. — После завъртях ножа. — А когато той се заеме с теб, наистина ще съжаляваш.

Изритах започналото да се съсухря тяло на Томас толкова силно, че го запратих в дупката за оркестъра. После затъкнах ножа в колана си, без да си правя труда да го избърша от кръвта.

В далечния край на залата настана суматоха. Чу се хлопане от отварящи се врати. Вдигнах поглед точно когато Менчерес пристъпи към мен и ме хвана за ръката.

— Кат, много съжалявам, но нямах представа, че тя ще се осмели да дойде — каза той през зъби. — Не можеш да я нападнеш на официално събрание, това противоречи на нашите закони. Ако го направиш, ще осъдиш на смърт всички нас.

Думите му ме изтръгнаха от моментното ми объркване, причинено от петимата вампири, които влязоха в залата. Първата ми мисъл бе, че са закъснели за събранието. Но противният смях, който се разнесе още докато Менчерес говореше, бързо ме избави от заблудата. Познавах този смях. Той се бе запечатал в паметта ми.

— Менчерес, съпруже мой, няма ли да ме поздравиш?

Стиснах ръката му толкова силно, че пръстите ми побеляха, а костите на Менчерес се счупиха така бързо, както и зараснаха. Патра се бе обърнала към него, но докато вървеше със змийска грация по страничната пътека, очите й бяха приковани върху мен.

Тя не носеше прословутата египетска прическа, станала известна от филмите за майка й. Не, дългата й черна коса се спускаше свободно и сред нея проблясваха златисти нишки. Веждите й също не бяха дебели, както ги представяха в Холивуд. Всъщност те бяха тънки, както и самата тя. В действителност фигурата й бе по-скоро атлетична, отколкото пищна. Кожата й бе бледа, но по-тъмна от моята, с подчертан меден оттенък. Носът й бе малко по-дълъг, отколкото се котираше според съвременните модни тенденции, но независимо от това Патра бе красива.

— Защо?

Зададох въпроса на Менчерес, без да откъсвам очи от нея. Цялото ми тяло бе напрегнато до краен предел. В главата ми се въртеше само една мисъл: Убий я!

— Такива са нашите закони. Като моя съпруга, тя може да присъства на всяко официално събрание, но не може да ни нападне. Ала и ние не можем да я нараним. Опитва се да те провокира, но не й позволявай да постигне толкова бърза победа.

Значи Патра се опитваше да ме провокира! Добре. Исках да я разкъсам на парчета и да се окъпя в нейната кръв. Очите ми заблестяха в зелено и от тях заструи цялата ми омраза към нея.

— Здравей, кучко.

Смехът й прозвуча отново, напомнящ мъркането на котка.

— Значи ти си мелезът. — Очите й заплашително блеснаха. — Кажи ми, добре ли спиш напоследък?

В този момент с изумление си дадох сметка, че не ме обзе дива ярост. А в следващия от устата ми се отрони весел и безгрижен смях — в пълен контраст с чувствата, които изпитвах.

— Това ли е всичко, което можеш, Патра? Колко досадно.

Тя бе очаквала всичко друго, но не и това. Аз самата бях изненадана от себе си.

На Патра не й хареса, че й се присмях. Ядосаното й изражение бе красноречиво доказателство за това.

— Не съм толкова глупава, колкото си мислиш — продължих аз. — Сега или млъкни, или напусни, защото ни пречиш. Сигурно и за това си има закон.

— Ще си тръгна — отговори тя с презрителна усмивка. — Видях това, което исках. Ти си нищожество и скоро от теб няма да остане и спомен. Но преди да изляза, мисля, че трябва да узнаеш защо се оказа замесена в тази война. Обзалагам се, че съпругът ми не ти е казал, нали?

— Какво да ми каже?

Тя пак се изсмя и си дадох сметка, че мразя смеха й повече от всеки друг звук на света.

— Не си ли се питала защо изобщо съм въстанала срещу съпруга си? Ако не го бях направила, нямаше да има война и нямаше да има причина да убия теб или Боунс.

Ако се бе надявала, че ще я подканя да продължи, жестоко се бе излъгала, защото аз запазих мълчание. Патра въздъхна:

— Е, добре, все пак ще ти обясня. Когато Менчерес предложи да ме направи вампир, аз му казах, че ще се съглася само ако превърне и моя любим Антеф. Но когато се събудих след смъртта си, моят съпруг ми каза, че Антеф е бил убит, преди хората му да се доберат до него.

Тя замълча и хвърли обвинителен поглед на Менчерес.

— Мина време. Един ден Анубус, бивш приятел на мъжа ми, се разприказва. Стана ясно, че Антеф не е бил убит от римляните, а от Менчерес. Виждаш ли, малък мелез, оказа се въвлечена в тази война, защото най-накрая аз ще отмъстя на убиеца на моя любим, така че кой е истинският виновник за смъртта на Боунс?

Погледнах към Менчерес, който затвори за миг очи, преди да срещне погледа ми. И тогава разбрах, че всичко, което каза Патра, е вярно, до последната дума. За момент ме обзе желанието да пробода с кинжал и двамата заради безогледната жестокост, с която се домогваха до онова, което искаха.

Обаче се овладях и се обърнах отново към Патра:

— Разбрах какви са мотивите ти. Но е трябвало просто да преследваш Менчерес. Вместо това, ти реши да похитиш близките на невинни хора, за да ги принудиш да играят ролята на камикадзета. Реши да убиеш Боунс и затова ще те унищожа. Точно ти трябва най-добре да разбираш защо.

Патра се усмихна.

— Именно защото разбирам болката ти, ще те избавя от нея. — Тя повиши глас. — Ще помилвам всички, които я напуснат и се присъединят към мен! Нещо повече — този, който я убие, ще получи невероятно щедро възнаграждение. Давам думата си на богиня.

Аз й отвърнах с поглед по-твърд от диаманта на пръста ми.

— А ти, арогантна кучко, скоро ще бъдеш мъртва. Давам думата си на мелез.

Патра ми хвърли един последен презрителен поглед и ми обърна гръб. Съпроводена от четиримата си телохранители, тя пое обратно по страничната пътека със същата грациозна походка, с която бе дошла.

Когато вратите се затвориха, шумно издишах. Цялата се тресях от ярост.

В залата се възцари гробовна тишина — ни звук от помръдване или нервно покашляне. Отидох в края на сцената, където бяха оставени оръжията, и почти спокойно взех един меч. Най-добре бе веднага да се справя с последиците от предложението на Патра, отколкото да оставя у всички да се заформи идеята, че съм прекалено слаба, за да бъда техен водач.

— Добре, всеки, който вярва на тази кучка и мисли, че може да ме победи, да заповяда. Аз съм тук.

От различни краища на залата веднага се чуха няколко гласа. Този път обаче не предложих избор на оръжие. За себе си запазих меча. И един след друг пробождах или обезглавявах всеки вампир, който се качваше на сцената. Влагах в ударите цялата си задушаваща ярост и мъка и бях благодарна, че в тези кратки моменти можех да изпитвам и нещо друго, освен болка.

Когато приключих с осмия вампир, като забих меча си толкова дълбоко в сърцето му, че влезе и половината ми ръка, дрехите ми бяха разкъсани на десетки места и през някои дупки неприлично проблясваше тялото ми. По ирония на съдбата раните ми бяха заздравели от непрестанния контакт с прясна вампирска кръв.

Обърнах се към залата:

— Има ли още желаещи да ме убият?

Никой не се обади. Забих меча в средата на сцената подобно на прочутия Ескалибур в камъка. После избърсах кръвта от бузата си с парцаливите останки от ръкава ми и се обърнах към Менчерес:

— Сега може ли да си вървим?