На ръба на гроба

Глава 24

Когато се върнах в къщата, отново ме посрещна зейналата пустота на леглото. Виж, чаршафите ми са изпънати — сякаш ми се подиграваше то. — На матрака ми няма вдлъбнатина от високото му бледо тяло, което те очаква. Боунс го няма. Той никога няма да се върне.

В безсилната си ярост изритах леглото и то се разби в стената. Единственият резултат бе, че пред очите ми се появи старинната кутия, съдържаща писмото, което нямах сили да прочета, и разпадналото се като всичките ми планове за бъдещето легло.

Нахлузих един анцуг и тениска и слязох на долния етаж, като носех кутията, увита в одеялото, което бях измъкнала сред отломките на леглото. Часовникът току-що бе отброил два часа след полунощ, но никой не спеше.

Спейд и Родни седяха в хола заедно с Иън. Менчерес не беше там, ала това изобщо не ме изненада. Явно срещата с Патра го беше разстроила. Донякъде ми стана жал за него. Все пак той бе обичал Патра, когато се е оженил за нея. Не беше направил много мъдър избор, но пък кой от нас е съвършен. Даже след хиляди години тази грешка още го преследваше.

— Добре се справи тази нощ, Кат — каза Иън, — макар че в момента изглеждаш отвратително.

При нормални обстоятелства щях да му отвърна нещо саркастично, но щеше да ми коства прекалено големи усилия. Ето защо се тръшнах на дивана, като сложих кутията на пода близо до краката ми.

— Щом казваш.

— Трябва да поспиш — каза Спейд за стотен път.

— Ако можех да заспя, момчета, нямаше да седя тук и да слушам вашето мърморене. Анубус не разкри ли нещо интересно?

Иън прекарваше най-много време с него. Е, не сам, а заедно с няколко свои садистични приятели. Анубус със сигурност предпочиташе просто да го убият, но те естествено не го правеха, независимо колко горещо ги молеше за това.

— Държи се като гадняр, както и преди — изсумтя гневно Иън. — Този негодник дори не знае как е бил заловен Криспин, нито кой друг е бил на онази гара, освен вампирите, които видяхме. Няма логика да не знае повече, но продължава да твърди, че е така.

— Трябва да положим повече усилия — предложи мрачно Родни. — Да бъдем по-изобретателни.

— Така е — съгласи се Спейд.

Потърках с пръсти слепоочията си в опит да намаля болката, която бе станала още по-силна.

— Иън е прав — каза внезапно Спейд. — Ти си в ужасно състояние и няма да издържиш още дълго, без да си починеш. Може ли…?

— Ти не можеш да й помогнеш, но аз мога.

Спейд изгледа заплашително влезлия в стаята Тейт. Иън и Родни последваха примера му. Дори това да го бе притеснило, той с нищо не го издаде и седна на дивана до мен.

— Тейт — казах с въздишка, — най-добре е да си вървиш. В мислите си те играят футбол с главата ти.

Без да обръща внимание на думите ми, той ми подаде едно шишенце.

— Обадих се на Дон. Това лекарство е направено съобразно твоя произход, Кат, и ще ти помогне да заспиш. Затова отсъствах няколко часа — отидох до аптеката пеша вместо с кола, така че никой да не може да ме проследи.

Всички в стаята, в това число и аз, го изгледахме изненадано. Взех шишенцето.

— Благодаря.

От очакването на кратката забрава, която щеше да ми донесе сънят, гласът ми прозвуча още по-искрено. Може би щях да се избавя от мъката, макар и за няколко часа.

Тейт ми подаде и чаша вода.

— Няма защо.

Изпих нужната доза и се отпуснах на дивана. Дървената кутия още стоеше до мен и писмото, затворено в нея, бе единствената ми връзка с Боунс. След няколко минути усетих, че напрежението ми взе да спада. Хапчетата бяха силни, а и имах бърз метаболизъм.

— Браво, момче — заяви Спейд, като забеляза, че започвам да се унасям. — В края на краищата може би ще има полза от теб.

— Ние с Боунс си приличаме по едно: и двамата искаме това, което е най-добро за нея — тихо отвърна Тейт. — Различията ни са по въпроса, което точно е то.

Боунс…

Името му още звучеше в главата ми, когато потънах в така дългоочакваната безпаметност.

Може би ще те видя в съня си.

Събуди ме шум. Някъде от къщата долетя писък. Последва го тропот от бързи стъпки. Тези звуци проникнаха в неспокойния сън, в който бях потънала под влияние на лекарството.

— Какво, по дяволите…? — чух да пита Спейд с необичайно висок глас.

— Дяволите да ме вземат!

Това Иън ли беше? Не можеха ли да говорят по-тихо?

Чу се писък — май беше на Анет — и то толкова пронизителен, че покрих главата си с възглавницата. Дори това малко усилие ме изтощи. Ако можех, щях да се оплача от цялата тази суматоха. Уж искаха да спя, а след това вдигаха такава врява. Лицемери.

Оглушителните неразбираеми крясъци, надавани безспорно от Анет, не спираха. Наблизо нещо падна с трясък на пода. Със замъгленото си съзнание реших, че може да е Тейт. Когато заспивах, той се люлееше на задните крака на стола си. Навярно също бе задрямал и е загубил равновесие. Обаче това не обясняваше смотолевеното от него изречение.

— Това някакъв шибан номер ли е?

Разнесе се хор от възбудени гласове, хлопане на врати и стана толкова шумно, че с мъка отворих едното си око. Сред врявата до мен достигна едно име, което ме накара да скоча от дивана.

Криспин!

— … трябва да видя жена си — бе всичко, което чух, преди да започна да крещя, блъскайки се в масичката за кафе, в опита си на сляпо да се втурна към този глас. Очите ми бяха отворени, но погледът ми бе разфокусиран и всичко наоколо бе размазвано, затова фигурата, която вървеше към мен, ми заприлича повече на призрак, отколкото на мъж.

Някакви ръце ме сграбчиха и ме притиснаха толкова силно към нечие тяло, че и двамата паднахме на пода. Лицето ми се озова до уста, от която звучеше така познатият глас.

— Толкова много ми липсваше, Котенце. Обичам те.

Това е сън, досетих се аз. Хубав сън и ще благодаря на Дон от цялото си сърце за тази илюзорна възможност отново да прегърна Боунс. Бог да благослови съвременната наука и тоновете кодеин, смесени с успокоителни вещества.

— Ти си мъртъв — изфъфлих. — Иска ми се наистина да беше тук…

— Оставете ме насаме с нея. Моля ви, излезте поне за минута. Чарлс…

Нещо бе прошепнато, но така тихо, че нищо не разбрах, макар че тъмнокосата глава на Спейд се наведе толкова ниско, че докосна брадичката ми. Той кимна веднъж и целуна бледото лице, което още не можех да видя ясно.

— Всичко, което поискаш, приятелю.

— Моля ви, не ме събуждайте — казах умолително, ужасена, че някой може да ме изтръгне от съня ми. Вкопчих се в тялото, което изглеждаше така реално, и стиснах очи. — Само още малко…

— Ти не сънуваш, Котенце. — Боже, устните му се притиснаха към моите и целувката накара сърцето ми бясно да затупти. — Аз съм тук.

— Те са те видели мъ… мъртъв и из… изсъхнал, и ти не си ис… истински. — Реалността и объркването, подсилено от действието на хапчетата и шока, се смесваха.

Той ме занесе на дивана.

— Ще поговорим после, а сега… — Мъжът счупи чашата ми с вода, сряза с нея дланта си и я притисна към устата ми. Нямах друг избор, освен да преглътна кръвта.

С всяка погълната капка мъглата от лекарствата все повече се разсейваше, докато накрая ясно видях Боунс, застанал на колене пред мен. Посегнах да го докосна с треперещи пръсти, страхувайки се, че това е друг сън, направен със заклинание от Патра. Сън, който ще приключи, като тялото му се разпадне на прах пред очите ми.

Боунс хвана ръката ми и я стисна.

Разглеждах го жадно. Като се изключи косата му, която бе поразително бяла, той изглеждаше същият. Кожата му бе все така блестяща, тъмнокафявите му очи бяха приковани в моите.

— Наистина ли си тук?

Не можех да се отърся от ужаса, че той е мираж. Какво щеше да стане, ако се оставех да повярвам, а после се събудех и откриех, че е било само сън? Нямаше да го понеса. Щях да полудея.

В прилив на отчаяние, грабнах едно назъбено парче стъкло и го забих в крака си. Боунс го измъкна изумен.

— Какво правиш, Котенце?

Туптящата болка, която моментално ме прониза, бе най-прекрасното нещо, което някога бях чувствала, защото означаваше, че не сънувам. По някакъв необясним начин Боунс наистина бе тук. Контролът, който си бях наложила през последните няколко дни, се изпари и аз избухнах в сълзи, като се притиснах в него, макар че той се опитваше да ме отблъсне, за да излекува раната на крака ми.

— Ти си жив, ти си жив…

Не можех да спра да го повтарям, въпреки че ме разтърсваха ридания. Ръцете ми трескаво го опипваха, усещайки под дрехите познатите очертания на тялото му. Водена от неистовото желание да докосна кожата му, разкъсах ризата му и като усетих успокояващата енергия, която струеше от голата му плът, отново се разридах.

Боунс ме държеше здраво в обятията си. Шепнеше нещо в ухото ми, но аз нищо не разбирах. Скръбта и болката от последните няколко дни се изливаха от мен и се превръщаха в радост, която ме зашеметяваше със силата си. Сдържаността, с която толкова се гордеех, ме напусна, но не ми пукаше. Всичко, което мислех, че съм загубила завинаги, изведнъж бе отново при мен. Притисках се в Боунс, сякаш щях да умра, ако го пусна.

Това може би продължи няколко минути, но на мен ми се сториха като един миг. Боунс ме отдръпна от себе си само за да ме целуне и аз жадно впих устни в неговите. Той ме придърпа по-близо и изстена, когато увих крака около кръста му. Сега ръцете ми го докосваха по съвсем различен начин. Това не беше продиктувано просто от желанието за секс, а от отчаяната потребност да го почувствам в себе си, която надхвърляше и най-силната страст.

Боунс сигурно изпитваше същото, защото изобщо не чака. Дрехите ни бяха разкъсани за миг, а след това изпитах невероятния екстаз от усещането на плътта му в мен. Стенех и ридаех едновременно, притисках се в него, сякаш исках да го смажа, а после го целувах, докато главата ми не се замая от липсата на кислород.

Сексът беше кратък и бурен. Боунс достигна оргазъм само миг след мен, като изкрещя от удоволствие. Сърцето ми биеше до пръсване, което можеше да е опасно, имайки предвид всички наркотични вещества в моя организъм. Не че ме интересуваше. Можех да умра на секундата и пак щях да бъда най-щастливият човек на света.

— Нямаш представа колко ми липсваше, Котенце — прошепна Боунс.

— Всички, освен теб, се върнаха — отвърнах, задъхвайки се от мъчителния спомен. — Позвъних ти. Обади се Патра. Тя каза…

Замълчах. Споменът ме върна към основния въпрос, който шокът и радостта бяха изтикали на заден план.

— Какво се случи, Боунс?

За да не повтаря многократно разказа си, той извика всички, след като си намерихме и облякохме нови дрехи. Седях на дивана и пиех изстинало кафе, за да се отърся от последните остатъци от замайването. Кръвта на Боунс бе прогонила съня, предизвикан от лекарството, но все още не се чувствах напълно добре.

След като всички отново се събраха в хола, Боунс буквално минаваше от прегръдка в прегръдка. Анет почти със сила си проправи път до него. Тя го прегърна бурно и го целуна по устата, преди той да успее да погледне извинително към мен.

— Не съм ядосана — казах, като за първи път наистина не ревнувах. — През последните дни тя бе нещастна колкото мен.

Когато Анет най-после го пусна, Менчерес със смаяно изражение сложи ръце на раменете му и опипа бялата му коса.

— Досега виденията ми винаги са се оказвали верни — заяви той. — Видях те да изсъхваш.

— Не се притеснявай, репутацията ти няма да пострада — отговори Боунс. — Ще стигнем и до този въпрос. Благодаря ти, че спази нашето споразумение. Никога няма да забравя това.

След това го прегърна Иън, като се засмя с дрезгав от вълнение глас.

— Проклетнико, жена ти трябва да ти изпече задника за този подъл трик!

Боунс го потупа по гърба.

— Ти още си тук, приятелю. Внимавай, иначе има опасност да се превърнеш в почтен вампир.

Останалите вампирите в къщата също изразиха своята радост, че го виждат отново. Мина ми мисълта, че би трябвало да се притеснявам, задето вероятно всички са чули неконтролируемите ми изблици както в емоционален, така и във физически план при срещата ми с Боунс, но всъщност не ми пукаше. Да върви по дяволите моята свенливост! Не съжалявах нито за момент за получения втори шанс да изразя своята любов към Боунс, било със сълзи или с нещо друго. Животът бе твърде кратък, за да се вълнувам от подобни дреболии.

Най-после Боунс седна до мен. Хванах ръката му, водена от нуждата да го докосвам, за да се уверя, че е реален.

— Както знаете, аз се втурнах да догоня последния вампир — започна Боунс. — Той скочи върху покрива на един минаващ влак. Скачайки от вагон на вагон, усетих присъствието на другите. Явно Патра беше там, придружена от цял куп мастер вампири. Хитрата кучка е знаела, че ще можем да я усетим чак когато влакът пристигне. Помощниците й се качиха на покрива и тръгнаха към мен. Това беше брилянтна засада. Да водиш ръкопашен бой върху движещ се влак, докато избягваш сребърни кинжали, е доста трудно.

Равнодушният тон, с който Боунс описваше тази смъртоносна сцена, ме накара направо да зяпна.

— Защо не скочи от покрива и не избяга?

— От самонадеяност — отговори той откровено. — Патра бе толкова близо. Единственото, което трябваше да направя, бе да унищожа охраната й и тази война щеше да приключи. Така че се заех с мастер вампирите и когато останаха само шест се случи това. Единият от тях хвърли кинжал, който се заби право в сърцето ми. От болката паднах на колене. Онзи вампир побърза да се върне във вагона, за да съобщи на Патра, че ме е убил. И аз си помислих същото, обаче той пропусна да завърти кинжала.

Бях така поразена от описанието, че едва когато усетих нещо мокро по пръстите си, осъзнах, че съм забила ноктите си до кръв в дланта му.

— Извинявай — прошепнах.

— Спомням си, че си помислих, че с мен е свършено и ме беше много яд. Успях да изтегля кинжала, но не бях в състояние да се защитавам. След това, точно преди да ме погълне пълен мрак и тишина, почувствах някаква много странна енергия. Последното нещо, което си спомням, бе, че се движехме по един мост и аз се претърколих от покрива на вагона и паднах във водата. След това — нищо. Докато не пих кръв.

Боунс изпъшка разкаяно.

— Сигурно течението ме е изхвърлило на брега. Някакъв бедняк ме е намерил и най-вероятно е поискал да провери дали нямам нещо полезно в джобовете си, защото като дойдох на себе си, открих, че стискам трупа му. Бях прегризал гърлото на горкия човек и бях изпил до капка кръвта му. Наблизо се оказа негов събрат по съдба и аз пих и от неговата кръв, преди разумът ми да се върне ида се овладея. Когато видях ръцете си… направо се ужасих.

Боунс замълча, протегна длан и взе да я разглежда. Не видях нищо необичайно, но той се усмихна печално.

— Костите ми се виждаха, сякаш се бях превърнал наполовина в скелет. Не можех да се концентрирам върху нищо, едва виждах и чувах, нямах никакво обоняние и бях слаб като агне. Когато слънцето изгря, отново загубих съзнание.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — възкликна Иън. — Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Аз обаче съм чувал — каза спокойно Менчерес. — Остави го да довърши разказа си.

— Събудих се след залез-слънце и случайният ми компаньон се свести по същото време. Той се опита да избяга, но аз го сграбчих за глезена. Говорех не много ясно, но все пак достатъчно разбираемо. Казах му да ме завлече до някой телефон и след това ще го пусна. Човекът естествено се вцепени от ужас. Можете да си представите: някакъв полуразложен труп те стиска за глезена! Чудя се как не умря от сърдечен удар. Изчакахме да мине полунощ, така че да няма свидетели на това как някакъв бездомник влачи труп към най-близкия обществен телефон.

Представата за тази картина ме накара да избухна в смях. Това бе най-откаченото нещо, което бях чувала.

— Стигнахме до един телефонен автомат, но се оказа, че човекът няма никакви монети. Не бях помислил за това, защото все още не можех да разсъждавам нормално. Единствената ми мисъл бе да се добера до някое безопасно място. Казах на скитника да звънне за сметка на абоната, но след опитите му се оказа, че всичките проклети номера не работят или никой не отговаря. Помнех само няколко от тях: твоя, на Менчерес, на Чарлс… но всички телефони или бяха изключени, или извън обхват. Последният номер, който си спомних, проработи. Свързах се с Дон.

Моят чичо? Премигнах от изненада.

Боунс унило въздъхна.

— Да, той също беше изненадан. Дон каза, че гласът ми не му звучи като моя, и беше прав. Тогава му припомних, че в деня на първата ни среща му казах, че искам да одера кожата му като портокал — някак си успях да си спомня това, — и че ще го направя сега, ако продължи да оспорва самоличността ми. Дон попита бездомника къде се намираме и обеща, че ще дойде. За да не стоя на улицата, където някой можеше да ме види, накарах човека да ме пъхне в една кофа за боклук.

— След около два часа Дон отвори капака. Като го видях, му казах: „Отне ти много време, стари приятелю“, и той най-накрая повярва, че съм аз, макар да ми заяви, че парче дехидратирано говеждо трябва да бъде по-вежливо. Дон ме качи в един микробус и ми даде банки с кръв. Изпих ги всичките, но се оказаха недостатъчни, за да си върна нормалното състояние. Той ме закара в базата и продължи да ме пои с кръв. За пълното ми възстановяване бяха необходими дванайсет часа.

— Защо не ми се е обадил, по дяволите?

Възклицанието се изтръгна от устата ми, независимо от дълбоката признателност, която изпитвах към чичо ми. Дон не харесваше Боунс, никога не го бе харесвал, и въпреки това бе спасил живота му. До края на живота си нямаше да мога да му се отплатя за това.

— Първо, той не знаеше на кой номер да те търси, Котенце. Не знаеше електронната поща на никой друг, освен твоята, а ти явно не си я проверяваше, защото Дон ти писа. Освен това, тъй като аз не се излекувах веднага, той не беше сигурен дали изобщо ще се възстановя. Така че Дон не искаше да ти дава напразни надежди. Около час след като се оправих, Тейт му звънна, за да го пита за подходящо за теб сънотворно. Дон ми даде адреса на аптеката. Щом стигнах там, проследих миризмата на Тейт до тук.

Нещо в гласа на Боунс ме накара едва сега да забележа, че в стаята липсва някой. Дори майка ми, макар да си даваше вид, че историята на Боунс не я интересува, бе застанала до вратата.

— Къде е Тейт? Защо Дон не му се обади, когато видя, че си по-добре? Чичо ми знаеше, че е с мен.

Боунс ме погледна в очите. В погледа му съзрях съжаление, но и непоколебимост.

— Дон не се обади на Тейт, защото аз му забраних. В крайна сметка не исках човекът, който се опита да ме убие, да разбере, че съм жив.