На ръба на гроба

Глава 6

Дон пристигна в дома на майка ми заедно с целия екип за по-малко от петнайсет минути, след като му позвъних. Сигурно бяха нарушили всички правила на уличното движение, но едва ли някой полицай би се осмелил да му напише акт за превишена скорост.

Боунс и Анет оковаха Макс в капсулата. Дон щеше да го отведе… поне засега. Боунс заяви, че по-късно ще изпрати някой да вземе пленника, и тонът, с който го каза, ме накара да се зарадвам, че чичо ми не възрази. Всъщност не мислех, че Дон ще иска да задържи задълго Макс при себе си. Погледът, който си размениха двамата братя, докато оковаваха Макс в капсулата, бе толкова красноречив, че Дон отмести очи още преди вампирът да започне да го проклина.

Трябваше да ми се влее повече от литър кръв, за да се възстанови загубената. Кръвта на Боунс бе излекувала множеството ми рани, но пулсът ми бе опасно слаб.

— Бях на крачка от смъртта — казах му с колеблива усмивка, след като приключи кръвопреливането.

Седяхме в колата му, а той се опитваше да изтрие, доколкото може, кръвта по мен с една хавлиена кърпа. Трябваше да тръгваме. Боунс не искаше да се задържаме тук повече от необходимото, тъй като не бяхме сигурни на кого Макс и Калибос бяха разказали за своя план.

Очите ми срещнаха бездънния поглед на Боунс.

— Щях да те върна по един или друг начин, Котенце. Било като вампир или като гул, дори и след това да ме намразеше.

— Не и ако Макс бе осъществил намерението си — промърморих аз. — Той щеше да ме нареже на парчета.

Боунс изсъска, така че косъмчетата на тила ми настръхнаха. После бързо се овладя.

— Ще запомня това — каза, като натърти на всяка дума.

Бях преизпълнена с емоции: облекчение, закъснял страх, гняв, радост, желание да сграбча Боунс в прегръдките си и да му кажа колко съм щастлива, че го виждам отново. Но сега не беше моментът да се размеквам, така че потиснах тези чувства. Трябва да се стегнеш, Кат! Не си губи ума, има много работа за вършене.

Майка ми беше на задната седалка. Тя отказа да отиде в базата, въпреки че щеше да бъде много за кратко. Дон преместваше всички оттам. Щом Макс бе открил дома на майка ми, беше близко до ума, че е знаел къде се намира и базата. Чичо ми допускаше, че той е казал и на други вампири за нея. Нашият екип беше убил доста от тях, така че някой можеше да реши да пи посети.

Затова сега майка ми тръгваше с мен и Боунс, а Дон щеше да й намери ново жилище, където да се настани по-късно, след като приключеше с преместването на целия екип.

— Съжалявам, Катрин — измънка тя, като не смееше да ме погледне в очите. — Аз не исках да ти се обадя. Чух се да казвам думите, но не можех да се спра.

Въздъхнах.

— Ти не си виновна. Макс е използвал способността си за внушение. Казала си това, което ти е внушил да кажеш.

— Използвал е демонична сила — прошепна тя.

— Не — решително възрази Боунс. — Макс ти е казал, че всички вампири са демони, нали? След всичко, което се случи, смяташ ли, че е способен да говори истината?

— Макс ти е внушил да повярваш на всичко, което ти е казал — добавих аз, — точно както ти е внушил да ми се обадиш. Вампирите са друга раса, мамо, но не са демони. Ако бяха такива, защо още си жива? Ти на два пъти се опита да убиеш Боунс, а днес той ти спаси живота, вместо да те остави да се обесиш.

На лицето й се изписаха противоречиви чувства. Реалността опровергаваше всичко, в което пламенно бе вярвала цели двайсет и осем години, а това не бе лесно да се приеме.

— Излъгах те за баща ти — най-накрая прошепна тя толкова тихо, че едва я чух. — Онази нощ той не… но не исках да повярвам, че съм му позволила, въпреки че знаех, че не е човек…

При нейното признание затворих за миг очи. Бях подозирала, че в нощта, в която съм била зачената, не е имало изнасилване, но сега догадката ми получи потвърждение. След това срещнах погледа й.

— Била си само на осемнайсет години. Макс те с накарал да повярваш, че си родила съвременна версия на бебето на Розмари6 само защото му се е сторило забавно да те убеди, че вампирите имат демонична природа. Това още веднъж потвърждава какъв кретен е той. Като говорим за зова… — Измъкнах от ръката си иглата на кръвопреливната система, а след това облякох якето, което Купър любезно ми бе дал, тъй като моята блуза беше разкъсана и подгизнала от кръв, и слязох от колата. Пристъпите на световъртеж бяха престанали. Беше невероятно какво можеха да направят вампирската кръв и три банки плазма — по тялото ми нямаше дори белег, докато по всички закони трябваше да лежа мъртва, напъхана в черен найлонов чувал.

— Какво правиш? — попита Боунс, като ме придържаше леко за ръката.

— Искам да се сбогувам с баща си — отговорих, насочвайки се към капсулата, която се издигаше като огромно сребърно яйце на алеята за автомобили.

— Отвори я — казах на Купър, който стоеше на пост, докато тя бъде натоварена в специалния ни фургон.

Той отключи външните ключалки. Не погледна встрани, когато вратата на капсулата се отвори, затова предположих, че идвайки насам, колегата е глътнал малко вампирска кръв. Това бе единственото нещо, което можеше да предпази човек от гибелното действие на вампирската сила за контрол над ума, макар че това имаше и странични ефекти.

Баща ми бе прикован на няколко места със сребърни клинове. Извитият им връх не му позволяваше да се дръпне и да се освободи, без да разкъса сърцето си или някои други части от тялото. Щом вратата се затвореше, той дори нямаше да може да помръдне заради вътрешната структура на капсулата, която не позволяваше никакви движения, докато сребърните клинове продължаваха да изцеждат кръвта и силата му. Всичко това ми бе добре известно, тъй като аз я бях проектирала.

Боунс погледна изпепеляващо Макс.

— Хайде, приятел, кажи една дума, да видим какво ще ти струва — подкани го той с мек като коприна и в същото време ужасяващо гробовен глас.

— Скъпи татко, мисля, че в момента е излишно да ти припомням моето предупреждение — казах мрачно на Макс. — Така че само ще повторя съвета, който ми даде по-рано: „Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност“.

После се обърнах към Боунс.

— Защо изобщо ще го караме някъде? С радост бих го убила веднага, за да не трябва да се тревожа за него.

— Той повече няма да те притеснява — отговори ми Боунс със същия вледеняващ кръвта тон. — Никога. Обаче няма да се отърве толкова лесно.

Той протегна ръка и докосна съвсем леко лицето на Макс, но баща ми трепна, сякаш бяха разрязали бузата му с нож.

— Ще се видим скоро, приятел. Умирам от нетърпение.

Анет дойде при нас. Очите й с цвят на шампанско се спряха на Макс. Тя е била на трийсет и шест, когато Боунс я е превърнал във вампир, но през седемнайсети век хората се състарявали по-рано, така че сега изглеждаше на около четирийсет и пет. Независимо от това, Анет се грижеше добре за външността си. Облеклото и прическата й винаги бяха безупречни, но в момента част от медно русата й коса се бе измъкнала от кока й, а тъмносиният й бутиков костюм бе в доста окаяно състояние.

— Ето това се казва ден — отбеляза тя.

Изсумтях раздразнено. Колко типично за Анет — да се изрази така за деня на моите мъчения.

— Заключи го отново — казах на Купър, не искайки да виждам повече баща си. Никога.

Купър изпълни искането ми и вратата на капсулата се плъзна на мястото си, а няколкото ключалки отново щракнаха. В този момент през ума ми мина тревожна мисъл.

— Какво стана с Калибос? С Макс имаше още един вампир.

— Главата му е ей там — отвърна Боунс, като кимна към дърветата, — но останалата част от него е доста по-надалече.

Почувствах злорадо задоволство.

— Как се сети да дойдеш тук?

— Самолетната компания загубила багажа на Анет. — В гласа на Боунс почти се долавяше насмешка. — Звънях ти два пъти, за да ти кажа, че ще закъснеем, защото ще се отбием по магазините да й купим нови дрехи. Ти не вдигна телефона. Обикновено винаги отговаряш, така че дадох газ и дойдох направо тук. На около километър от къщата чух твоя вик. Паркирах и с Анет се промъкнахме пеша зад къщата. Веднага открихме едното копеле. Тъй като не знаехме колко още има вътре, двамата едновременно влетяхме през прозорците.

Изсмях се на глас. Майка ми и аз дължахме живота си на загубването на багажа на Анет? Каква ирония!

— Обзалагам се, че ти се е искало да продължиш с пазаруването — не се сдържах да не подкача Анет.

На устните й се появи лека усмивка.

— Не съвсем, скъпа. Преди малко се обадих на Иън — добави тя, обръщайки се повече към Боунс, отколкото към мен. — Той побесня, като чу какво е направил Макс, и категорично заяви, че го прогонва от своето семейство.

Това бе най-суровото наказание, което можеше да се наложи на един вампир. Изгнанието означаваше, че оттук нататък никой нямаше да го е грижа за бъдещето на Макс, а сега то изглеждаше доста мрачно.

— Баща ми каза, че Иън не знае нищо — добавих, макар че не харесвах много бившия им господар. — Заяви, че имал нови приятели, които желаели смъртта ми не по-малко от него.

Боунс сдържано кимна.

— Отиваме си вкъщи, сладурче. Трябва да открием кои са приятелите, помогнали на Макс да организира това и да ги изтребим до крак.

Домът ни представляваше голяма къща, издигаща се на върха на хълм, с бронирани стъкла на прозорците, през които се откриваше панорамна гледка към Блу Ридж Маунтинс7. Къщата бе достатъчно отдалечена, така че никога не бяхме срещали съседите си и наличието на хеликоптерна площадка и хангар до нея не събуждаше ничие любопитство.

Съгласно първоначалния ни план Анет отиде с Дон, за да помогне на Тейт, но Боунс отказа да я придружи. Той заяви на чичо ми, че приоритетите му са се променили и Дон прояви разбиране. Тейт щеше да се чувства добре, обгрижван от двама неживи. Пък и след изявленията на Макс моята безопасност изглеждаше по-застрашена от неговата.

Щом влязох у дома, котката ми скочи и започна да се умилква около краката ми. Очаквахме да се приберем не по-рано от седмица, ето защо бях пуснала автоматичната хранилка и самопочистващата се котешка тоалетна. Сега моето коте щеше да получи порция от яденето ми, вместо сухата си храна. Нищо чудно, че се радваше да ме види.

Майка ми не бе идвала досега в дома ни, затова изгарях от нетърпение да измия кръвта от себе си и да й отделя достатъчно време, за да я разведа.

— Това е стаята за гости — казах й, като посочих спалнята на първия етаж. — В гардероба има някакви дрехи, така че си избери нещо. Аз ще си взема душ.

Боунс ме последва на втория етаж. Съблякох даденото ми от Купър яке, окървавения сутиен и дънките. Не исках никога повече да виждам тези дрехи. Боунс също свали опръсканата си с кръв риза и панталони, ритна ги в един ъгъл и се присъедини към мен под душа.

Отначало водата бе ледена — по това време на годината трябваше да минат няколко минути, докато потече топла. Цялата се разтреперих под студените водни пръски. Боунс ме прегърна и застана така, че водата да пада върху неговия гръб. Продължих да треперя даже след като потече топлата вода и той ме обърна, за да могат струите да отмият кръвта от тялото ми.

— Днес не вярвах, че ще се измъкна — казах тихо.

Боунс ме притиснало себе си.

— Сега си в безопасност, Котенце, и никога повече няма да преживееш подобно нещо. Кълна ти се.

Не отговорих нищо, но си помислих, че това е обещание, което той може и да не успее да изпълни. Кой знае какво можеше да се случи в бъдеще? Тук не ставаше дума само за желанието на баща ми да отмъсти на мен и на майка ми заради моето съществуване. Макс го бе направил, защото му бяха обещали награда и покровителство. Оставаше въпросът: „Кой?“.

Не споделих нищо от моите опасения. Боунс беше прав — сега бях в безопасност. И той беше до мен. Постарах се да се съсредоточа върху това. Поне за момента.

Не бе минал и час от прибирането ни вкъщи, когато взеха да идват гости. Първо пристигнаха Хуан и Купър, които Дон бе изпратил да подсилят охраната ми. Двамата носеха толкова сребърни кинжали и пистолети със сребърни куршуми, че можеха да убият дузина вампири.

После се появи подкреплението на Боунс в лицето на трима вампири, които не бях срещала до този момент. Единият, който се казваше Ратлър, ми напомни за младия Самюел Елиът, Зиро изглеждаше като албинос с дългата си руса коса и воднисто сини очи, а Тик Ток имаше катранено черна кожа, черна коса и черни очи. Мислено ги нарекох Каубоя, Снежко и Брикета.

След това дойде Спейд, или Чарлс, както бе истинското му име. Прякорът Спейд идваше от името на инструмента, с който работел, докато излежавал присъдата си в колониите. Запазил прякора си, за да му напомня за някогашната му безпомощност. Докато Боунс бе избрал името си, защото се бе събудил като вампир върху аборигенско гробище. Неживите никак не ни улесняваха да запомним имената им.

Следващият, който дойде, бе гулът Родни. Той веднага спечели симпатиите на Хуан, като се зае да готви. На мен не ми се ядеше и отидох да си легна, но както се очакваше, не можах да заспя. Щом затворех очи, виждах майка ми, обесена на перилото на стълбището, или подигравателно ухиленото лице на баща ми, докато стреляше в мен.

Дон се появи малко след обяд. Аз седях на масата в кухнята заедно с Хуан, Купър, майка ми и Боунс. Разговаряхме за всичко друго, но не и за случилото се, когато чичо ми пристигна. Всъщност идването му ме изненада. Мислех, че ще е зает с преместването на базата.

— Шефът ти знае ли, че си избягал? — попитах го.

Дон напрегнато се усмихна.

— Няма да се застоявам. Просто исках да уточним някои неща и… да видя как си.

Той можеше да изясни свързаните с работата въпроси и по телефона, така че предположих, че причината да дойде, е свързана с втората част на обяснението му.

— Радвам се, че дойде — казах искрено. Началото на взаимоотношенията ни може и да беше трудно — е, добре де, много трудно, — но като изключим майка ми, Дон бе единственият роднина, който имах.

— Седни да хапнеш — поканих го аз и като посочих многото захлупени ястия на плота до печката, добавих: — Родни сготви толкова много храна, че не съм предполагала, че сме имали толкова хранителни продукти вкъщи.

Дон толкова подозрително погледна към ястията, че Родни се засмя.

— Това е вегетарианска храна, приготвена по гулски — увери той чичо ми. — В нея няма нищо, което да не можеш да намериш в магазините за хранителни стоки.

С недоверчиво изражение на лицето, Дон си сипа малко в една чиния и седна. Гледах го как опита една хапка, преглътна… и след това стана да си сипе по-голяма порция. Да, Родни бе превъзходен готвач.

Мобилният телефон на Боунс иззвъня. Той се извини, че трябва да се обади, и говорейки тихо, напусна стаята. Успях да чуя само няколко думи, тъй като Хуан и Купър поведоха разговор с Дон за новата база, където щяхме да се местим. Щеше да е трудно да съберем цялото имущество и да го извозим, без никой да забележи.

Приключвайки разговора си, Боунс се върна в кухнята. В Стойката му се долавяше напрежение, което преди го нямаше.

— Какво има? — попитах го.

— Тази нощ трябва да изляза за малко, Котенце, но ти няма за какво да се притесняваш.

— Кой се обади? Какво ще се случи по-късно?

Боунс помълча за миг, сякаш подбираше думите си.

— Беше моят велик прагосподар Менчерес. Потвърди, че ще присъства на демонстрацията.

Въздъхнах.

— Май не ми казваш всичко. Каква демонстрация? За какво става дума?

Останалите вампири внезапно се престориха на очаровани от заобикалящата ги обстановка. Лицето на Боунс стана непроницаемо.

— Днес свиквам членовете на моето семейство, семейството на Иън и други влиятелни господари да присъстват на изтезанията на Макс.

Примигнах смаяно.

— Свикваш голямо събрание само за да измъчваш баща ми публично?

— Онези, които са помогнали на Макс и Калибос, не са се притеснявали, че ще реагирам, ако бъдеш измъчвана, убита и разчленена. Очевидно някои хора смятат, че не ми пука за теб или че нямам куража да отвърна на удара. Но скоро всички ще видят какво ще се случи на всеки, който се опита да ти навреди.

— В това има известен смисъл — каза Дон. — Публичното наказание на един ще обуздае останалите. Но, Боунс, като убиеш Макс тази вечер, дори и да го смажеш от бой преди това, само ще забавиш следващото нападение. Въпреки всичко пак няма да знаеш кой друг е замесен, а трябва да ги откриеш, за да предотвратиш повторен опит.

— Напълно си прав, приятелю — съгласи се Боунс. — Но аз няма да убия Макс. Ще го оставя жив и ще дам ново значение на определението за жестоко и необичайно наказание. Ще го убия едва когато духът му напълно се сломи. Дотогава ще минат години на ежедневно страдание. Лично аз се надявам да са десетилетия.

Лицето на Дон стана мъртвешки бледо при тази безмилостна присъда. Родни, Спейд и другите три вампира не показаха никаква изненада.

Майка ми погледна Боунс и се усмихна.

— Трябва да видя това.

— Да не си… — започнах аз, но Боунс ме спря, като вдигна ръка.

— Почакай, Котенце, това е между мен и майка ти. Джъстайна, не забравяй, че ако дойдеш, ще си единственият човек там. Обидите ти ще трябва да бъдат насочени единствено към виновния вампир. Ще успееш ли да се справиш?

Майка ми кимна.

— Дълго чаках този миг. Ще се справя. Имаш думата ми.

Боунс стисна ръката й и това бе първият път, в който тя доброволно докосна вампир. И трябва да й се признае, че успя да се въздържи да не я избърше в дрехите си, когато той я пусна.

— Значи се договорихме. Хуан, Купър, искам един от вас също да дойде. Така ще може да разкаже за видяното на членовете на екипа на Кат като предупреждение какво ги очаква, ако някога някой от тях се изкуши да я предаде. Дон, теб не те каня. Не е нужно да гледаш какво ще се случи с брат ти.

Ооо! — помислих си в мига, в който майка ми скочи от стола си.

— Макс е твой брат? — попита тя язвително.

Дон дори не трепна пред гневния й изблик.

— Да. Именно заради него основах моя отдел. Исках да убият брат си и всички от неговия вид. Дори се възползвах от племенницата си, за да ми помогне да го направя, като премълчах пред нея кой съм. Боунс й каза истината, когато разбра. Така че, ако се сърдиш на някого, нека да е на мен, а не на Кат.

Смели думи, казани в стая, пълна с неживи. Спейд погледна възмутено чичо ми, докато Родни само облиза устните си. Без съмнение в ума си той вече подправяше Дон със сол и черен пипер.

— Когато откри Катрин, знаеше ли, че е твоя племенница? — попита невярващо майка ми.

Чичо ми въздъхна.

— Четох жалбата за изнасилване, която си подала в нощта, когато си срещнала Макс. От описанието разбрах, че е той, а след това ти роди дете с необичайна генетична аномалия. Да, през цялото време знаех, че Кат е полувампир… и моя племенница.

Майка ми се изсмя горчиво.

— Значи и двамата сме я използвали за собствените си егоистични цели. Този вампир се отнесе с нея по-добре от собственото й семейство.

Боунс изненадано повдигна вежди.

— Джъстайна, това е най-хубавото нещо, което си казвала за мен.

Аз също бях слисана, но се бяхме отклонили от главната тема.

— Тази вечер идвам с теб — заявих, забелязвайки, че Боунс не ме беше включил в списъка си.

На лицето му се изписа сурово изражение.

— Не, Котенце. Ти няма да присъстваш!

Не повярвах на ушите си.

— Аз съм тази, която беше пребита, простреляна, намушкана с нож, кълцана и изгорена, не помниш ли? Да, по дяволите, ще присъствам.

— Не, няма — повтори Боунс с още по-рязък тон. — Ако искаш лично да си разчистиш сметките с Макс, чудесно, но ще го направиш някой друг път. Не тази вечер.

Внезапно разбрах причината да не ме иска: той бе уверен, че няма да мога да понеса гледката на мъченията. От шестнайсетгодишна бях затънала до гуша в кръв и лайна, а сега изведнъж трябваше да бъда предпазена от жестоките нрави на вампирите?

— Боунс, аз не съм някакво нежно цвете. Едва ли ще видя нещо, което да не мога да понеса.

— Напротив — отвърна той. — Ако дойдеш, ще бъдеш ужасена, защото имам намерение да извърша ужасяващи неща, иначе няма да постигна целта си. Не, Котенце. Състраданието е една от чертите на характера ти, които най-много харесвам у теб, но в този случай то може да ни раздели. Ти няма да присъстваш и точка по въпроса.

Не можех да повярвам на ушите си. В душата ми се бореха болка и гняв. Как можеше Боунс еднолично да решава какво мога и какво не мога да издържа? Между нас трябваше да цари разбирателство, а не диктатура.

— А ти искаш ли да знаеш коя твоя черта харесвах най-много? — попитах, чувствайки се предадена. — Това, че никога не се държеше властно с мен, въпреки възрастта си. Да, всичко, което съм видяла или направила, не е ново за теб, но винаги ме третираше като равна. А сега се отнасяш с мен като с малко, слабо момиченце, за каквото ме смяташе Макс. Искаш да проведеш противното си зрелище без мен? Отлично! Обаче това, което бих могла да видя там, нямаше да застане между нас така, както сегашният ти отказ.

— Котенце — каза Боунс, като протегна ръка към мен.

Аз обаче минах покрай него и хукнах по стълбите към втория етаж. Зад гърба ми Хуан смутено се прокашля. Ратлър прошепна нещо от рода да ми дадат време да се успокоя. Дон се изкашля и промърмори, че трябва да проведе още няколко разговора. Боунс не каза нищо и не ме последва.