На ръба на гроба

Глава 1

Мъжът се усмихна и аз задържах погледа си на лицето му. Очите му имаха прекрасен светлосин цвят, който ми напомни за сибирско хъски, само че индивидът, които седеше до мен, не беше животно. Разбира се, не беше и човек.

— Трябва да тръгвам, Ник — казах аз. — Благодаря за питиетата.

Той погали ръката ми.

— Пийни още едно. Позволи ми да се порадвам още малко на красивото ти лице.

Едва потиснах смеха си. Какъв лъжец! Ако толкова харесваше лицето ми, очите му нямаше да са залепнали върху деколтето ми.

— Добре. Барман…

— Нека да позная. — Високият глас дойде от другия край на бара. Едно непознато лице се ухили срещу мен. — Джин с тоник, нали Жътварю?

Мамка му.

Ник застина. После направи това, от което се опасявах — побягна.

— Код червено! — извиках, втурвайки се след бягащата фигура. Облечени в черно тежковъоръжени мъже нахлуха в бара, изблъсквайки настрани посетителите.

Докато го преследвах, Ник запращаше по мен изпречилите се по пътя му хора. Крещящи, размахващи ръце тела ме блъскаха, правейки още по-трудни опитите ми да ги хвана и същевременно да метна сребърен нож право в сърцето на Ник. Един от ножовете ми се заби в гърдите му, но твърде далеч от сърцето. Въпреки това не можех просто да оставя тези хора да осеят пода като боклук. Ник може и да мислеше за тях по този начин, но не и аз.

Моят екип се разгърна, завардвайки всички изходи, като се мъчеше да избута от пътя си останалите посетители.

Ник стигна до другия край на бара и се огледа трескаво. От едната страна напредвах аз със сребърните си ножове, от другата бяха моите хора с насочени към него пистолети „Пустинен орел“.

— Обграден си — заявих, изказвайки на глас очевидното. — Не ме ядосвай, защото ще престанеш да ме смяташ за красива, когато побеснея. Пусни момичетата.

Той бе сграбчил две девойки, като ги бе стиснал за крехките вратове. Виждайки ужаса в очите им, направо кипнах. Само страхливците се крият зад заложници. Или убийците, като Ник.

— Ако ме пуснеш да си тръгна, ще живеят, Жътварю — изсъска той, като в гласа му вече нямаше романтика. — Трябваше да се досетя. Кожата ти е прекалено идеална, за да бъде човешка, въпреки че сърцето ти бие и очите ти не са сиви.

— Цветни контактни лещи. Съвременната наука е кучка.

Ледено сините очи на Ник избледняха и засветиха във вампирско зелено, а кучешките му зъби се издължиха.

— Беше нещастен случай — изкрещя той. — Не исках да я убия, просто пих твърде много.

Нещастен случай? О, сигурно се шегуваше.

— Забавеният й пулс би трябвало да те предупреди — отговорих аз. — Не се опитвай да ми пробутваш тези глупости, аз живея с вампир и той нито веднъж не е допускал грешка.

Ник пребледня още повече, ако това изобщо бе възможно.

— И щом ти си тук…

— Точно така, приятел.

Акцентът бе британски, а тонът смъртоносен. По гърба ми преминаха невидими енергийни вълни, когато хората ми се разделиха, за да направят път на Боунс — вампирът, на когото имах най-голямо доверие.

Ник не отмести поглед, както се бях надявала. Напротив, очите му останаха приковани в мен, докато внезапно издърпа моя нож от тялото си и го заби в гърдите на една от девойките.

Аз ахнах и инстинктивно я улових, когато той я блъсна към мен.

— Помогни й! — извиках на Боунс, който се бе хвърлил към Ник. При тази рана, ако той не я излекуваше, й оставаха само няколко секунди живот.

Чух как Боунс изруга тихо, когато се обърна рязко, отказвайки се от преследването на Ник, и се отпусна на колене до момичето. Аз се втурнах след Ник, изругавайки на свой ред. Разнесоха се изстрели, но само няколко. Докато останалата част от посетителите в бара още се блъскаха да излязат през вратата, а Ник държеше другата девойка като щит, моят екип не можеше ей така да открие огън. Ник го знаеше, както и аз.

С невероятен скок, преодолявайки гравитацията, Ник скочи към предните редици на тълпата, като метна момичето към един от моите хора. Безпомощен, войникът падна по гръб с девойката върху него, което бе достатъчно за Ник да се спусне и да изтръгне пистолета му.

Аз хвърлих още три от ножовете си, но при всички тези хора, които ме блъскаха, бе изключено да се прицеля точно. Ник нададе вик, когато те пронизаха гърба му, пропускайки сърцето, след което се обърна и стреля по мен.

Разполагах с част от секундата да осъзная, че ако се наведа, куршумите ще уцелят хората около мен. Те не бяха наполовина вампири, каквато бях аз, и вероятно щяха да загинат. Така че се стегнах… и в следващия миг бях завъртяна като от вихрушка, главата ми се блъсна в гърдите на Боунс, а той бе разтърсен от силните удари на трите куршума, предназначени за мен.

Боунс ме пусна, извъртя се и прелетя през помещението към Ник, който се опита да грабне друг заложник, но не успя. Боунс се стовари върху него с такава сила, че двамата пробиха стената. Прескачайки хората се втурнах след тях, тъкмо навреме, за да видя как Боунс заби и завъртя ножа си в гърдите на Ник.

Отдъхнах си. Забитото в сърцето сребро означаваше смърт за Ник и за всеки друг вампир.

Боунс завъртя ножа още веднъж, после измъкна острието и вдигна искрящите си очи към мен.

— Кървиш — каза той със сгърчено от безпокойство лице.

Пипнах бузата си, където ме бе одрал нечий колан или обувка, или нещо друго, когато Ник бе използвал хората като жива преграда, за да ме забави.

— Ти си прострелян, а се притесняваш за някаква драскотина по мен?

Боунс прекоси помещението и докосна лицето ми.

— Аз ще оздравея незабавно, любима. Но ти не можеш.

Макар да знаех, че това, което казва, е вярно, не можах да се сдържа да не опипам гърба му, за да се уверя, че кожата му е гладка и няма разкъсана от куршумите плът.

— Като стана дума за това, тук има десетки ранени хора, които трябва да излекуваш. Можеш да се занимаеш с моята драскотина по-късно.

Боунс пренебрегна казаното от мен, прокара палеца си по единия си кучешки зъб и със срязаното място първо докосна бузата ми, после устните ми.

— Ти винаги си на първо място за мен, Котенце.

Никой друг не ме наричаше така. За майка ми бях Катрин. Екипът ми ме наричаше Кат. За света на неживите бях Червенокосият жътвар.

Облизах кръвта, знаейки, че е безсмислено да споря с него. Освен това винаги се чувствах по този начин, когато ставаше дума за Боунс.

— Добре — казах, като вече не чувствах парене на бузата си. — Хайде да приключваме с това.

Девойката, която Ник бе запратил към един от моите хора, лежеше наблизо. Боунс докосна очите й, видя, че не е ранена и продължи нататък.

— Това е… той не е… — изломоти тя, като видя кучешките му зъби и искрящите му зелени очи.

Потупах я по рамото.

— Не се притеснявай. След десет минути няма да си спомняш нищо.

— Но какво…?

Игнорирах останалата част от пелтеченето й и започнах да проверявам другите хора. Слава богу, както изглеждаше, никой друг, освен Ник, не беше убит. Боунс бе излекувал другата девойка, взета за заложник. Сега на гърдите й се виждаше само едно кърваво петно и дупка в блузата, където преди малко бе забит моят нож. Бяхме извадили късмет.

— Докладвай за щетите — казах на Купър, коленичил до един от посетителите, който бе хвърлен към мен.

— Не е толкова зле, шефе. Множество фрактури, ожулвания, натъртвания. С една дума — обичайното.

Гледах как Боунс си проправя път между ранените, за да накара онези, които бяха в тежко състояние, да погълнат няколко капки от кръвта му. Нямаше по-лековито нещо от вампирската кръв.

— Още един „Код червено“ — отбеляза Хуан, един от моите капитани. Той посочи към бъбривия вампир в отсрещния край на помещението, който бе задържан от Дейв — другият капитан на нашия екип. Дейв беше гул, което означаваше, че има нужната сила да удържи мятащия се вампир. Никой от хората в моя екип не можеше да го направи.

Кимнах в знак на съгласие.

— За съжаление.

Хуан въздъхна.

— Да, за съжаление. За трети пореден път. Лесно те разпознават, дори и с различен цвят на очите и косата.

Не казваше нещо, което не знаех. Улових погледа на Боунс, а изражението на лицето му красноречиво изразяваше „Нали ти казах!“.

Действително през последните месеци ситуацията за нас беше станала по-опасна. Твърде много от неживите вече знаеха, че има човек полувампир, който ги преследва, и знаеха какво да очакват.

Погледнах заловения вампир.

— Благодаря, че разкри прикритието ми.

— Исках само да те черпя едно питие — изломоти вампирът. — Не бях сигурен, че си ти, но кожата ти… изглеждаше твърде идеална, за да е човешка, независимо че дишаш. И си червенокоса, видях го, когато си вдигна ръката. Косъмчетата под мишницата ти не са руси.

Вдигнах ръка невярващо и разгледах наболите косъмчета на избръснатата си мишница. Гледах и недоумявах.

Дейв също ми хвърли един поглед.

— Той е прав. Разбира се, кой би си помислил, че хората ще проверяват мишницата ти?

— Кой наистина?

Прокарах разочаровано пръсти през изрусената си коса. Вече не ми останаха цветове за боядисване. Първо бях тъмнокоса, после брюнетка, а освен това носех цветни контактни лещи, за да заблудя мишените, но напоследък и това не помагаше.

— Хуан, подръж ги — казах и му подадох ножовете си. Като премигнах няколко пъти, извадих кафявите лещи от очите си. Ах, какво облекчение! Цяла нощ ме дразнеха.

— Може ли да ги видя? — помоли внезапно вампирът. — Чувал съм за тях, но може ли да ми ги покажеш?

Дейв го стисна по-здраво.

— Тя не е панаирна атракция.

— Не съм ли? — Въздъхнах и накарах очите ми да светнат. Сега те искряха като два изумрудени фара, точно като очите на всички вампири. Безспорно доказателство за моя смесен произход.

— Добре, започвай да говориш. Кажи ми защо да не те убия.

— Казвам се Ърни. Аз съм от семейството на Ту Чейн, а той е приятел на Боунс, така че не можеш просто така да ме убиеш.

— С приятели като теб, кой има нужда от врагове? — каза язвително Боунс, приближавайки се към мен, след като бе приключил с лечението наранените хора и им бе внушил нови спомени с вампирските си умения за контрол над ума. — Ти, кръвопиецо, я изложи на риск, като извика името й — продължи той. — Само заради това трябва да ти откъсна топките и да те накарам да ги изядеш.

При някои това би било само празна заплаха. Но не и при Боунс. Той никога не блъфираше. Очевидно репутацията му бе добре известна на Ърни. Той кръстоса крака.

— Моля те, недей. — От преговори мина към молби. — Не исках да й навредя, кълна се в Каин.

— Добре — каза Боунс хладно. — Но ако ме лъжеш, ще ти е нужен някой по-силен от създателя на всички вампири. Котенце, искам да го затворя и да го закарам в базата, докато не проверя дали наистина е от семейството на Ту Чейн.

По въпросите, свързани с работата, Боунс се обръщаше към мен, защото аз бях командирът. Обаче по въпросите от вампирско естество той бе по-старши с повече от два века.

— Разбира се. Макар че капсулата никак няма да му хареса.

Боунс се засмя мрачно. Знаеше от личен опит колко неприятен бе нашият транспорт за вампири.

— Ако лъже, това ще е най-малката му грижа.

Купър дойде при нас.

— Шефе, капсулата е готова.

— Напъхай го в нея и го завържи. Хайде да приключваме тук колкото се може по-бързо.

Заместник-командирът на екипа Тейт Брадли влезе в клуба. Тъмносините му очи огледаха помещението, търсейки ме.

— Кат, това е третият път, в който те разпознават.

Сякаш не го знаех.

— Просто трябва да измислим по-добра маскировка. И то бързо, преди операцията през следващата седмица.

Тонът ми не успя да разубеди Тейт.

— Целият този риск най-накрая ще те убие. Един ден някой ще те познае и просто ще извади шибания си пистолет, вместо да ти предложи питие. Става твърде опасно, дори и по твоите стандарти.

— Не ми казвай какво да правя, Тейт. Аз съм командващият, така че не се дръж с мен като Татко Мечок1.

— Знаеш, че чувствата ми към теб не са бащински.

Преди да успея да мигна, Боунс бе стиснал за гърлото Тейт, а краката му се поклащаха високо над земята. Бях толкова ядосана от коментара на моя заместник, че ми отне минута, преди да кажа на Боунс да го пусне. Ако не познавах Тейт от няколко години, щях сама да го удуша, задето продължаваше да предизвиква Боунс заради мен. Вместо да рита или да се съпротивлява, заместникът ми направи гримаса, приличаща на усмивка.

— Какво ще направиш, Пазителю на криптата? — изхъхри той. — Ще ме убиеш ли?

— Пусни го, Боунс. Имаме по-сериозни проблеми от неговото държане — продължих аз. — Трябва да приключим тук, да проверим родословието на Бърни, да докладваме на Дон, а след това да се приберем у дома. Хайде, минава полунощ.

— Някой ден ще достигнеш границата на търпението ми — изръмжа Боунс, като пусна Тейт на земята.

Хвърлих предупредителен поглед на заместника ми. Притеснявах се, че някой ден наистина ще прекали. Той бе мой приятел и държах на него, но чувствата му към мен бяха от съвсем различно естество. И никак не ми помагаше, защото напоследък изглеждаше решен да показва тези чувства, особено в присъствието на Боунс. Беше като да размахваш червена кърпа пред бик. Вампирите не се славеха със склонност да делят притежанието си. Досега бях успявала да предотвратя избухването на истинска битка между тях, но знаех, че ако някой ден Тейт наистина накара Боунс да излезе от кожата си, нямаше да живее достатъчно дълго, за да съжали за това.

— Сенатор Томпсън ще бъде доволен, че убиецът на дъщеря му е наказан — каза по-късно моят чичо и шеф Дон Уилямс, когато всички ние седяхме в кабинета му. — Кат, чух, че отново са те разпознали. Това се случва за трети път.

— Имам идея — предложих аз. — Може ти, Тейт и Хуан да се подредите в редица и едновременно да изкрещите това от покрива. Знам, че е за трети шибан път, Дон!

Езикът ми не го смути. През първите двайсет и две години от живота ми Дон не бе присъствал в него, но през последните пет заемаше централно място на първия ред. Допреди няколко месеца дори нямах представа, че сме роднини. Беше крил семейната ни връзка от мен, защото не искаше да знам, че вампирът, който според слуховете бе изнасилил майка ми, му е брат.

— Ще ни трябва друга жена, която да служи за примамка — заяви Дон. — Можеш да продължиш да ръководиш екипа, Кат, но вече е твърде опасно да те използваме за стръв. Знам, че Боунс ще се съгласи с мен.

Това ме накара да се изсмея гръмко. На Боунс му харесваше да излагам редовно живота си на риск почти колкото аз харесвах баща си.

— Разбира се, че ще е съгласен. По дяволите, той ще танцува на гроба ти, ако напусна работата си.

Боунс невъзмутимо повдигна вежди, без да оспорва казаното от мен.

— Така само ще постигне да измъкне Дон от гроба, Кат — подхвърли с иронична усмивка Дейв.

Усмихнах се на свой ред. Точно това бе направил Боунс с Дейв, когато той бе убит при изпълнението на една от мисиите ни. Беше ми известно, че вампирската кръв е мощен еликсир за изцеление, но не знаех, че ако един смъртно ранен човек погълне малко от нея, преди да умре, по-късно може да се върне на този свят като гул.

Дон се покашля.

— Както и да е, всички са съгласни, че е прекалено опасно да продължиш да бъдеш примамка. Помисли за случайните свидетели, Кат. Всеки път, когато се обяви код „червено“, много от тях рискуват да бъдат убити.

Беше прав. Тази вечер бе ярък пример за това. Вампирите и гулите реагираха доста отчаяно, когато бяха притиснати в ъгъла, особено като добавим и факта, че ми се носеше славата, че не вземам пленници. Какво щяха да загубят, ако повлекат със себе си в смъртта колкото се може повече хора?

— Мамка му! — признах се за победена. — Но ние нямаме други жени в екипа благодарение на твоите сексистки правила, Дон, а ни чака още една мисия през следващата седмица. Нямаме достатъчно време да подберем квалифицирана жена войник, да й съобщим лошата новина за съществуването на вампирите и гулите, да я обучим как да се защитава, а след това да я наконтим и подготвим за действие.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание. Дон задърпа веждата си, Хуан подсвирна, а Дейв изпука врата си.

— Какво ще кажеш за Белинда? — попита Тейт.

Погледнах го изумено.

— Но тя е убиец!

Той изсумтя.

— Да, но се представя добре като тренировъчна играчка за мъжете. А и обещахме да я пуснем след десет години за доброто й поведение. Може би ако я взимаме с нас по време на мисиите ни, ще успеем да преценим дали е обърнала нова страница, както тя твърди.

Боунс леко сви рамене.

— Рисковано е, но Белинда е вампир, така че е достатъчно силна за работата. Плюс това е достатъчно привлекателна, за да служи за примамка, а и не се нуждае от обучение.

Не харесвах Белинда и то не само защото веднъж се бе опитала да ме убие. Тя бе имала афера с Боунс, която включваше парти за рождения му ден, една друга жена вампир на име Анет, две човешки момичета и много малко говорене.

— Дон? — обърнах се към шефа си аз.

— Следващата седмица ще опитаме с Белинда — отговори той след известно мълчание. — Ако тя не се справи, ще намерим подходящ заместник.

Използване на вампир като примамка за залавяне и убиване на други вампири. Това бе почти толкова налудничаво, колкото и сегашната ни стратегия, а именно използването на полувампир — тоест мен — за същото нещо.

— Трябва да обсъдим и още нещо — каза Дон. — Когато Боунс се присъедини към нас преди три месеца, бяха поставени известни условия. Но не сме искали от него това, което би дало най-голям принос за нашата работа… до днес.

Напрегнах се, защото знаех какво означава това. Боунс отегчено вдигна вежда.

— Няма да наруша споразумението ни, така че назови човека, когото искаш да превърна във вампир.

— Мен.

Тази единствена дума бе произнесена от Тейт. Погледнах към него.

— Ти мразиш вампирите — избухнах. — Защо искаш да се превърнеш в един от тях?

— Мразя Боунс — съгласи се веднага Тейт. — Но точно ти каза, че личността формира характера на един вампир, а не обратното. Което означава, че щях да мразя Боунс и ако беше човек.

Чудесно, помислих си, все още шокирана от намерението му. Добре е да знам, че няма предразсъдъци към неживите. Да, точно така.

Боунс хвърли поглед към Дон.

— Имам нужда от време, за да го подготвя за прехода, и нека да изясним нещо веднага. — Той насочи вниманието си обратно към Тейт. — Това няма да я накара да те обикне.

Извърнах очи. Боунс бе изрекъл на глас онова, което безпокоеше и мен. Господи, надявам се, че нямам нищо общо с решението на Тейт да бъде първият член на екипа, който ще се превърне във вампир. Моля те, не го оставяй да направи нещо толкова драстично заради мен.

— Аз те обичам като приятел, Тейт — казах меко. Неприятно ми беше, че трябва да го кажа пред екипа, но всички знаеха как се чувства той. Напоследък Тейт не се бе старал да го прикрива. — Всъщност ти си един от най-добрите ми приятели. Но аз те възприемам единствено като такъв.

Дон се прокашля.

— Ако ти или Боунс нямате някакви основателни възражения, личните чувства на Тейт са без значение.

— Мен ме безпокоят подбудите му — каза веднага Боунс. — Какво ще стане, ако го обземе горчивина, когато не успее да ми я отнеме? А те уверявам, приятел, че това няма да се случи. Така че остава въпросът дали прави този избор заради себе си или заради нея? Ако го прави поради грешна причина, той ще има предостатъчно време да съжалява за това.

Най-накрая се обади Тейт:

— Подбудите ми са си моя грижа, но всеотдайността ми към работата няма да пострада.

Боунс се подсмихна.

— След сто години тази работа и шефът ти отдавна няма да ги има, но ти все още ще си мое творение. Ще ми дължиш вярност, освен ако не ти позволя да създадеш твое собствено семейство или ако не ме предизвикаш на двубой и не си го извоюваш сам. Сигурен ли си, че искаш да сключиш такъв договор?

— Мога да се справя — отвърна само Тейт.

Боунс сви рамене.

— Тогава се договорихме. Ако всичко върви добре, скоро ще имаш своя вампир, Дон. Както обещах.

Изражението на Дон бе едновременно мрачно и доволно.

— Надявам се, че няма да съжалявам.

Аз също се надявах.