На ръба на гроба

Глава 15

Червената нощница обгръщаше тялото ми — тъмна като кръвта, която течеше в него. Боунс ме държеше за бедрата и се извиваше под мен, стенейки хрипливо от удоволствие.

— Да, Котенце. Още… Не спирай… Обхваната от екстаз, затворих очи. Пръстите ми се вкопчиха в чаршафа, докато се движех все по-бързо и по-бързо.

— Да…

Сладострастието ни обгърна на мига като лека мъгла, а чаршафите сякаш оживяха. Като сатанински змии се увиха около китките и глезените ми. Опитах се да кажа на Боунс да спре, но когато отворих устата си, от нея бликна кръв.

— Все още ли се опитваш да бъдеш смела, малката? — попита нечий смразяващ глас.

Обзе ме ужас. Познавах този глас.

Мъглата се вдигна и аз нададох дълъг, пронизителен писък, когато Боунс и леглото изчезнаха и аз незнайно как се озовах на пода пред баща ми. Змийските чаршафи се превърнаха в кинжали, които пронизваха китките ми. Чувствах непоносима болка в корема, едното бедро и ръцете.

— Знаеш ли какво ще направя с теб, малката? — продължи Макс. — Отново ще ти прегриза гръкляна.

Той дойде до мен. Опитах да се извия настрани, но кинжалите в китките ми попречиха. Макс се изсмя, кучешките му зъби почти докоснаха кожата ми, докато аз напразно се мятах като обезумяла. Когато зъбите му бавно се потъркаха в шията ми, изкрещях:

— Спри, спри, спри!

Макс притисна нещо към устата ми. Закашлях се, пръскайки слюнки, после преглътнах. След няколко секунди образът на Макс избледня и видях нечие друго лице.

— Събуди се, Котенце.

Лицето на Боунс постепенно се избистри пред погледа ми. Пред очите ми синините и драскотините започнаха да изчезват, като на тяхно място останаха само петната от кръв. Китката му бе притисната към устата ми, около нас се търкаляха разкъсани чаршафи и не бяхме сами в стаята.

Спейд седеше на ръба на леглото и ме държеше за раменете. Когато премигнах срещу него, той ме пусна и се облегна назад с въздишка на облекчение. Дейв, Родни и Тейт се бяха скупчили до вратата, а Дениз почти подскачаше, за да надникне над главите им. След това единственото, което виждах, бяха гърдите на Боунс, който ме притисна към себе си.

— Слава богу, ти се събуди. — Той ме отдръпна от себе си и хвана с две ръце лицето ми. — Знаеш ли къде си?

В моята спалня. Бях чисто гола, както и Боунс. Спейд се изправи на крака и аз извърнах поглед. Не бяхме единствените голи.

— Боунс, какво правят всички тук? Спейд, покрий се с нещо!

Проклетите вампири си въобразяваха, че всички искат да видят колко са надарени.

Боунс продължаваше да ме притиска до себе си. Е, поне прегръдката му скриваше гърдите ми.

— Дръпнете се от пътя ми, животни такива!

Господи, майка ми беше в коридора и се опитваше да влезе. Щеше да получи удар, ако видеше това.

— Спейд, вземи хавлията от банята — изсъсках аз. — Запази част от тайнството!

Той се засмя, но смехът му прозвуча като уморено хъхрене.

— Тя е добре, Криспин. Ще се махна, за да не се изтощава, като ми се кара.

По тялото на Спейд също имаше засъхнали кървави следи. Какво ставаше, по дяволите? Улових погледа на Тейт и присъствието му ме смути. Той не трябваше да ме вижда в този им вид.

В това време Иън разбута останалите и влезе в спалнята, като затвори капачето на мобилния си телефон.

— Казах му, че се получи, Криспин. Той помоли да му се обадиш по-късно…

— Е, това вече е прекалено — извиках аз. Даже не обърнах внимание на сериозното изражение на Иън, без следа от каквото и да е непристойно намигване. — Просто сънувах кошмар. Това не е повод за обявяване на всеобща тревога, така че се разотивайте.

Иън ме погледна съчувствено.

— Загрижена е повече за благоприличието, отколкото за безопасността. Криспин, трябва да поговорим.

— Добре, малко по-късно.

Най-после спалнята се опразни. Когато излезе и последният, се отпуснах и цялата се разтреперах.

— Боже, това бе най-лошият кошмар, който съм сънувала. Ако не знаех, че е сън, бих казала, че шията още ме боли.

Което всъщност бе истина. Как бе възможно това?

Боунс ме погледна в очите.

— Котенце, това не беше само сън. Беше заклинание, което да те задържи в капана на собствения ти кошмар. Шията те боли… защото магията е възпроизвела онзи ден с Макс и ако не се беше събудила, тя щеше да довърши започнатото от него и да те убие.

Напрегнах се с всички сили в опит да се овладея.

— Откъде знаеш, че е било заклинание?

— Ти започна да крещиш в съня си. Чарлс се втурна в спалнята ни — беше скочил направо от леглото, затова беше гол — и се опитахме да те събудим. После ти започна да се мяташ като бясна. Веднага се досетихме, че е нещо повече от кошмар, а когато се концентрирах и проникнах в мислите ти, разбрах какво преживяваш. Никой нямаше представа какво да правим. Иън звънна на Менчерес да му каже какво се случва. Единствено той знаеше как да спре заклинанието.

— Колко време продължи това? Струва ми се, че беше само няколко минути.

— Около половин час, но на мен ми се стори цяла вечност.

Половин час!

— Каза, че Менчерес е знаел как да спре заклинанието. Откъде е знаел?

— Защото Патра го е направила — отговори Боунс с едва сдържана ярост. — Практикуването на магия е забранено, но тя тайно я е изучила. Заклинанието е било запечатано с кръвта й, така че само нейната кръв — или кръвта на господаря й — можеше да го развали. Менчерес беше твърде далече, но тъй като той сподели с мен кръвта и силата си, реши, че е възможно моята също да свърши работа. Така и стана.

Побиха ме ледени тръпки. Може би следващия път, когато заспя, няма да се събудя. Ще бъда убита от собствените си спомени. Ама че тъп начин да си отидеш.

— Значи Патра може да направи магия по всяко време и където и да се намира?

Боунс стисна зъби.

— Не и ако умре.

Същия ден следобед се обадих на пет различни фирми за доставка на храна по домовете. Не, хората, които ми бяха на гости, не бяха толкова придирчиви, просто се налагаше да бъда изобретателна. В края на краищата трябваше да се хранят и няколко вампири. Куриерите изобщо не разбраха, че вечерята са те самите, а не храната, която доставяха. Те просто си тръгваха с добър бакшиш и по-ниско съдържание на желязо в организма. Родни си направи свое собствено пиршество, което сподели с Дейв.

— Трябва да заловим някой от хората на Патра, преди да планираме нашата контраатака — заяви Иън след една продължителна пауза в разговора. — Или ако имаме късмет, да намерим някой изменник.

— Ти имаш най-голям опит с изменниците.

Язвителната забележка бе казана от Дон и аз неволно премигнах. След като се разбра коя е Патра, той не бе проронил нито дума.

— Глупости — отвърна с въздишка Иън. — Виж, Макс получи това, което поиска: да напусне работата си и да се избави от човешката си природа, и аз го превърнах, защото винаги можеше да ми потрябва някой умен и безскрупулен тип. Това е всичко.

Дон го изгледа възмутено.

— Това е всичко? Знаеш ли какво направи Макс, когато се опитах да го арестувам, след като узнах, че се е превърнал във вампир? Уби родителите ни и остави труповете им на прага ми! Ти му даде възможност да извърши това. Ти му даде силата.

Тази информация бе нова за мен. След като разбрах, че Дон е мой чичо, попитах дали имам и други роднини, а той рязко отговори, че няма. Сега ми стана ясно защо този въпрос го бе жегнал.

Иън спокойно погледна Дон.

— Макс е бил убиец още преди да ме срещне, така че единствената сила, която му дадох, бе да го прави със зъби.

— Не можеш да помогнеш на родителите си, но племенницата ти още е жива, друже — намеси се Боунс. — Можем да използваме твоя опит, за да я опазим жива и за в бъдеще. А сега директно на въпроса…

Той млъкна и се взря в дървената ламперия на тавана. Объркана, последвах примера му. Какво, да не ни бяха нападнали термити?

— Менчерес идва насам — заяви Боунс.

Спейд също вирна глава.

— Аз не го усещам.

Боунс се изправи.

— Обаче аз го усещам. Освен това не е сам.

Завъртях очи. Великолепно. Предполагам, че ще е най-добре да се обадим в онова ново италианско заведение. Време е някой да си пийне от шията на куриера им, а ние с Дениз ще можем да опитаме пилето им с пармезан.

— Кой е с него? — попитах.

Боунс ядосано изръмжа:

— Онзи гаден циркаджия.

Това накара Иън да се засмее.

— Наистина ли? В крайна сметка вечерта ще се окаже интересна.

За разлика от него, Спейд не изглеждаше развеселен от новината.

— Защо го е довел, Криспин? Той знае, че двамата не се понасяте.

— Да не говорим, че изобщо не ми се нрави той да знае къде живея — промърмори Боунс и закрачи из стаята. — Обаче той ненавижда Патра повече, отколкото мрази мен. А както гласи поговорката: „Врагът на моя враг е мой приятел“.

— Кой е той? — повторих аз. — Познавам ли го?

— Познаваш го — изсумтя Боунс.

Бръмченето на приближаващ хеликоптер сложи край на по-нататъшните разговори. След няколко минути стърженето на метал в бетон оповести кацането на неканените ни гости. Менчерес и още един вампир слязоха от хеликоптера. Боунс посрещна с прегръдка своя прагосподар, а неговия спътник удостои само с хладно кимване.

Боунс греши, не го познавам — помислих си, като погледнах непознатия вампир. Той беше висок около един и осемдесет, с изсечени черти на лицето, обрамчено с дълга кестенява коса и акуратно подстригана брада. Имаше високо, бледо чело и дълбоко поставени очи. Не беше красив в класическия смисъл на думата, но външността му бе впечатляваща. Щях да го запомня, ако се бяхме срещали.

Ръката, която протегна към мен, бе покрита с белези.

— Ти вероятно си Червенокосият жътвар.

Имаше странен акцент и не ме поздрави с общоприетото „Здравей, как си?“. Но бях чувала и по-лоши неща.

— Изглежда си по-информиран от мен — отвърнах и стиснах ръката му.

Силата му прониза дланта ми. Който и да бе той, беше мастер вампир, и то на няколкостотин години.

— Съмнявам се — отвърна той, като ме огледа преценяващо, както аз бях направила преди това.

— Стига си я разсъбличал с очи — каза рязко Боунс. — Въпреки че не беше на сватбата, сигурен съм, че си наясно, че тя е моя съпруга.

Непознатият се засмя. Тогава забелязах какъв необичаен цвят имаха очите му — бакърени ириси, обточени с изумрудено зелено.

— Поканата ми сигурно се е загубила по международната поща.

Боунс не обърна внимание на сарказма му.

— Менчерес, надявам се, че имаш основателна причина да го доведеш.

— Той има информация — отвърна старият вампир, преди да се обърне към мен. — Кат, радвам се да те видя отново.

След всичко, което се бе случило, се очакваше да бъда по-вежлива, но първата ми мисъл бе: „Не мога да кажа същото“.

Боунс ме изгледа с укор. Направих гримаса. Просто ми се бе изплъзнало от ума! Честно казано, не знам защо винаги изпитвах интуитивна неприязън към Менчерес. Може би сме били врагове в някой минал живот. Сега бях готова да повярвам на всичко.

Старият вампир не направи никакъв коментар на грубия ми вариант на „отдавна не сме се виждали“, така че се опитах да кажа на глас нещо по-учтиво:

— Привет, Менчерес.

— Да приключваме с това — промърмори Боунс, обръщайки се към другия вампир. — Котенце, това е Влад.

Смехът се изплъзна от устните ми, преди да успея да го потисна. Господи, някой май страдаше от раздвояване на личността.

— Не е много оригинално. Срещала съм поне дузина с това име.

Устните му се извиха в усмивка.

— Обаче се съмнявам, че това е кръщелното им име, както е в моя случай.

Очаквах да чуя края на вица, но такъв не последва. Изражението на Боунс бе все така ядосано, но сериозно, и изведнъж си дадох сметка, че никой от останалите вампири не се смее.

Най-сетне успях да продумам:

— Ти си Дракула? Сигурно ме будалкаш.

Докато се съвземах от изумлението, другите неживи гости поздравиха Влад. Той бе посрещнат с умерена любезност от всички, освен от Анет. Тя го целуна по устата, което ме накара да поклатя глава.

О, и с Дракула ли, Анет? Предполагам, че ако Франкенщайн и Човекът вълк бяха реални, досега да сте направили шведска тройка.

От устата на Менчерес се чу някакво хъхрене. Ако не го познавах, щях да помисля, че е смях.

Боунс отново ми напомни с поглед: „Внимавай какво си мислиш, по дяволите!“. Реших да пренасоча вниманието си от сексуалните връзки на Анет към неживата легенда, която стоеше пред мен.

— Дракула. Когато бях шестнайсетгодишна и се опитвах да науча колкото се може повече за вампирите, изчетох доста неща за теб. Брам Стокър те е направил почти симпатичен, докато в историческите хроники си описан с доста по-тъмни краски.

Боунс внезапно престана да се мръщи и ми се усмихна одобрително. Завъртях красноречиво очи. Значи него мога да обиждам, а Анет — не? Лицемер!

— Не се казвам така, а и не трябва толкова лесно да вярваш на всичко, което четеш. Историята е изменчива. Чудя се какво ли ще каже тя за теб, Катрин?

— Казвам се Кат — поправих го веднага. — Запомни името ми и аз ще се обръщам към теб е правилното ти име.

Като приключихме с представянето, всички се настанихме в гостната. Разбира се, в хола щеше да бъде по-просторно, но ми се искаше да бъда в по-уютна обстановка, докато планираме убийството на една историческа знаменитост с помощта на втора, не по-малко известна личност. Влад се настани в стола до мен, разполагайки се така, сякаш седеше на трон. Той се подсмихна леко, като погледна Боунс, което ме наведе на мисълта, че го направи нарочно, за да го подразни, и успя. Боунс седна до мен на дивана и стисна многозначително ръката ми.

Независимо от обстоятелствата, десетгодишното дете в мен искаше да затрупа Влад с въпроси. Кой е погребан в църквата до твоя замък? Наистина ли си заковал чалмите за главите на султанските пратеници, когато те отказали да ги свалят? Кога си станал вампир — преди или след като си пил бокали с кръв на бойното поле, пирувайки сред набучените си на кол врагове?

— Един селянин с моя ръст. Да. След това. Всъщност тогава пиех червено вино.

По дяволите — изругах наум, преди да затворя съзнанието си. — Още един!

— Впечатляващо. — Влад премести погледа си от мен към Боунс. — Чудя се къде ли се е научила да поставя такива изключителни мисловни бариери. Криеш ли нещо, младежо?

— Не се дръж снизходително с мен в собствения ми дом, свадлив стар прилеп. Ти си гост тук и се дръж като такъв.

— Влад — обади се Менчерес и в гласа му се долови лек укор. По-интересното бе, че Влад реагира на това с едно помирително махване с ръка.

— Да, вярно. Обещах да оставя настрана нашите разногласия заради общото благо и точно затова съм тук. Знаеш, че не те харесвам, Боунс, както и ти не ме харесваш. Всъщност, ако Патра се бе опълчила срещу теб, без да закача Менчерес, сега можех да седя с нея.

Боунс сви рамене.

— Ако не беше Менчерес, двамата с теб отдавна щяхме да сме изиграли танца на смъртта. Но той много те цени и сигурно си има причина за това, така че ще се доверя на неговата преценка, че не си безполезен мръсник, за какъвто те мисля.

Премигнах. Изглежда примирието между тях щеше да е трудно.

Менчерес се изправи. Изисканите обноски му придаваха безобиден вид, но знаех, че външността може да е измамлива. Бях сигурна, че в битка ще е страховит противник.

— Боунс, бях шокиран, като чух, че Патра е използвала магия срещу Кат. Както знаеш, на вампирите е забранено да си служат с магия. Но все пак имаме някакво предимство. Използването на това заклинание е изчерпало силите на Патра поне за няколко дни, което ни дава време да нанесем ответен удар, ако успеем да я намерим. Влад има информация за възможното местонахождение на един от нейните подчинени.

Боунс изгледа хладно Влад, който му отвърна с усмивка:

— Никога не си мислил, че може да имаш нужда от мен, нали?

— Вече си решил дали ще ми кажеш, или не, така че или изплюй камъчето, или си обирай крушите — отвърна кратко Боунс.

Влад погледна към мен, а после — странно защо — към Тейт.

— Подушвам страстта му към Кат. Той дори не се опитва да я прикрие. Сигурно те вбесява фактът, че някой от твоето семейство изпитва влечение към жена ти, нали?

— Хей, чакай малко — понечих да протестирам, но Боунс го изгледа саркастично и каза рязко:

— Говори по същество.

Тънките устни на Влад се разтегнаха в още по-широка усмивка.

— Скоро ще стигна и до това.