Нарушители

24.

Сред оглушителния шум Бейлинджър едва не падна от тласъка. По-голямата част от удара пое с ръцете и краката си. Но въпреки това въжето внезапно се стегна около гърдите му и го остави без дъх. Вкопчвайки се здраво в него, той се наклони назад, за да балансира тежестта на професора. Изстена, краката му се подхлъзнаха.

— Дърпайте! — извика Франк на останалите.

Примката около гърдите му се пристегна още повече, другите едва го задържаха да не пропадне през ръба на зейналата дупка. Ако не беше якето му, въжето щеше да го ожули до кръв. Професорът висеше в тъмното, лъчът на една от лампите шареше под ръба на падналото стълбище — Бейлинджър видя, че въжето здраво се бе заклещило в някакви парчета от счупени дъски.

— Професоре? — Франк едва успяваше да си поеме дъх.

Не последва никакъв отговор.

— За бога, не ме ли чуваш? Кажи ми нещо. Ранен ли си?

Едва доловимо мърморене долетя от зейналата бездна.

Лицето на Бейлинджър плувна в пот.

— Професоре?

— Чувствам се… задушен.

— Това е от примката около гърдите ти.

— Не мога да дишам.

„Господи, да не би да е получил сърдечен пристъп?“ — запита се Бейлинджър.

— Дишай бавно — натъртено изрече той. — Ако дишаш учестено, ще изпаднеш в паника.

— Паника е слабо казано — долетя отдолу хрипливият глас на професора.

Въжето изскърца.

— Рик, Кора, продължавайте да го държите. Вини, ела тук и ми помогни да го издърпам! — извика с последни сили Франк.

— Боли! — изстена професорът, когато въжето се приплъзна нагоре.

— Скоро ще те освободим от примката.

— Не е от нея, кракът ме боли!

Бейлинджър и Вини напрегнаха мишци. Над ръба се появи лампата върху каската на Конклин. След това — и измъченото му лице, още по-бледо от преди. Очилата му ги нямаше. Без тях разширените му от страх очи изглеждаха уязвими.

Франк и Вини го издърпаха още по-нагоре.

— Закачих се на нещо. — Професорът изпъшка.

Бейлинджър усещаше как застаналите зад гърба му Рик и Кора дърпат здраво въжето. Долавяше напрегнатото им дишане.

— Вини. — Гласът на Бейлинджър звучеше отпаднало. — Пусни въжето и извлечи професора на балкона.

Вини постепенно освободи ръцете си и щом цялата тежест се прехвърли върху Бейлинджър, пристъпи внимателно към ръба. Той сграбчи ръката на професора и задърпа.

Конклин потръпна от болка, но не помръдна.

— Предницата на якето му се е закачила за една дъска — извика Вини.

— Знаеш какво да направиш. Извади ножа, затова го носиш със себе си. Срежи якето!

Вини като че ли изведнъж си спомни, че има нож. Освободи клипса, прикрепен вътре в джоба му, отвори го и разряза якето на Конклин. За миг ужасено погледна в пропастта, където се бяха сринали стълбите.

— Готово! — Той се втурна към Франк и сграбчи въжето.

Задърпаха с всички сили. Възрастният човек се мъчеше да им помага. Като опря лакти върху ръба на балкона, той успя да прехвърли дясното си коляно отгоре. Бейлинджър се придвижи по въжето, сграбчи професора за якето и помогна на Вини да го издърпат на безопасно място.

Рик и Кора се озоваха до него. Професорът лежеше по гръб и едва си поемаше дъх, когато Бейлинджър освободи плъзгащия се възел и свали въжето от него.

— Можеш ли да дишаш сега? — Франк трескаво провери пулса на професора, чиито гърди се надигаха и спускаха.

Бейлинджър отчете пулс 140 — беше като на спортист, който е пробягал няколко мили. Но за човек с наднормено тегло бе прекалено висок.

— Гърдите болят ли те още?

— Не толкова, колкото преди. Чувствам се по-добре. Мога да си поема дъх.

— О, по дяволите! — изруга Рик.

— Вижте левия му крак — посочи Кора.

Бейлинджър долови силна стипчива миризма. Свеждайки очи към краката на професора, видя, че единият му крачол е просмукан с кръв от бедрото до обувката.

Конклин простена.