Нарушители

8.

Бейлинджър чуваше ехото от стъпките. Професорът вървеше най-отпред и току поглеждаше някаква скица.

Тунелът беше висок малко повече от метър и половина и се налагаше да се навеждат. По стените и тавана минаваха ръждясали тръби. Докато групата шляпаше в локвите, Франк бе благодарен за съвета да обуе непромокаеми ботуши.

— Мирише като океана — обади се Вини.

— Намираме се малко над линията на прилива — обясни Конклин. — Когато се разразил ураганът през 1944-а, тези тунели са били наводнени.

— Ето ти и късче информация за твоята статия — рече Вини на Бейлинджър. — Уолт Уитман е бил един от първите градски изследователи.

— Уитман ли?

— Поетът. През 1861 година той е бил репортер в Бруклин. Писал е за проучването на изоставения тунел на метрото под Атлантик Авеню. Този тунел е бил прокопан през 1844-а, бил е първият по рода си, но само седемнайсет години по-късно е бил безнадеждно остарял. През 1980 година друг градски изследовател открил отново същия тунел, който е бил запушен и забравен в продължение на повече от век.

— Внимавай! — изпищя Кора.

— Добре ли си? — Рик й подаде ръка.

— Плъх! — Кора насочи светлината на миньорската си лампа към тръбата пред тях.

Един плъх опули злобно розовите си очички и заприпка напред, като опашката му се влачеше по тръбата.

— Виждала съм толкова много плъхове, че досега би трябвало да съм свикнала.

— Както изглежда, този си има приятел.

Някъде напред още един гризач се присъедини към първия, след миг станаха половин дузина и броят им продължаваше да расте.

На Бейлинджър му се пригади.

— Ако живеят тук, трябва да са слепи — каза Конклин. — Не реагират на светлината, а само на звуците и на миризмата ни.

Франк чуваше как ноктите им драскат по тръбата. Плъховете изчезнаха в една дупка в стената.

Вляво се появи правоъгълен отвор. Трепкащите светлини разкриха дебела ръждясала тръба, блокираща пътя надолу.

— Ще минем оттук — каза Конклин.

Вини и Кора провериха показанията на своите газомери.

— Нормално — казаха те.

Рик обаче дишаше тежко.

— Метанът все още е на границата.

Професорът бе насочил фенерчето си към ръждясалата тръба.

— Послуша ли съвета ми да се ваксинираш допълнително против тетанус?

— Разбира се. Но може би трябваше да ми бият нещо против бяс.

— И защо?

— Плъховете са черни.

На метър и половина пред тях няколко гризача ги гледаха неподвижно. Лампите на каските осветиха червеното в дъното на невиждащите им очички.

— Дали проверяват новите си съседи? — зачуди се Рик. — Или пък си правят сметка как да отгризат по някое парче от нас за вечеря?

— Ама че смешно — каза Кора.

— Този големият май ще може да ти изяде два-три пръста.

— Рик, ако искаш секс през близките години — млъкни!

— Добре, добре, съжалявам. Ще се отървем от тях. — Рик извади воден пистолет от джоба на якето си и пристъпи към плъховете, които останаха намясто. — Ето каква е сделката, драги. Или жена ми, или вие. — Той се намръщи. — За бога…

— Какво има?

— Единият има две опашки. Другият е с три уши. Нещо като генетичен дефект поради кръвосмесителни бракове. Махайте се оттук, дявол ви взел!

Рик натисна спусъка на пистолета и ги напръска с течността.

Бейлинджър чу писъци, които го накараха да потръпне. Уродливите животинки побягнаха панически и изчезнаха в една дупка.

— Какво има във водния пистолет?

— Оцет. Ако ни хванат, това изглежда много по-безобидно от сълзотворен газ или лютив пипер.

Сега и Франк усети миризмата. Ноздрите му потръпнаха.

— Предполагам, че никой не се сети да направи снимка — обади се Конклин.

— По дяволите! — ядосано махна с ръка Вини. — Аз просто стоях тук, нищо не правех. Съжалявам. Няма да се повтори.

Дигиталният фотоапарат на Вини, марка „Канон“, малък и спретнат, беше прикачен с калъфа си към колана му. Той го извади и го включи, като натисна копчето на светкавицата, за да улови в кадър едноок плъх. Беше подал главата си от една дупка до дебела тръба, над която висяха паяжини. Рик ги отмахна с ръкавиците си.

— Не виждам кафяви отшелници наоколо.

Бейлинджър знаеше, че Рик има предвид паяк отшелник, чието ухапване можеше да е смъртоносно. Младият мъж се провря и възседна за малко тръбата — оттук идваше и названието „трошачки на топките“. Обувките му изхрущяха, щом се надигна с присвити колене и насочи светлината на миньорската лампа по протежението на тунела.

— Всичко е наред… ако не смятаме скелета.

— Какво? — попита Бейлинджър.

— Скелет на животно. Не мога да разбера какво е, но е по-голямо от плъх.

Вини се прехвърли през тръбата и приклекна до него.

— Това е било котка.

— Откъде знаеш?

— Има ниско чело и леко издадена долна челюст. А и зъбите не са достатъчно големи, за да са на куче.

Един по един останалите от групата се прехвърлиха над тръбата, като дрехите им остъргваха ръждата. Конклин беше последен. Франк забеляза, че възрастният човек диша тежко, килограмите му го затрудниха.

Кора попита Вини:

— Че ти откъде знаеш толкова много неща за животинските скелети?

— Само за скелетите на котки. Когато бях дете, случайно изрових един в задния двор.

— Трябва да си бил страхотен хлапак, щом си разкопавал двора на родителите си.

— Търсех злато.

— И намери ли?

— Само едно старо парче стъкло.

Бейлинджър продължаваше да се взира в скелета.

— Според вас тази котка как се е вмъкнала тук?

— Ами плъховете как са се вмъкнали? Животните намират начин — каза професорът.

— Чудя се какво ли я е убило.

— Не ще да е умряла от глад, при всичките тези мишоци наоколо — рече Вини.

— Може би плъховете са я убили — отбеляза Рик.

— Става все по-смешно! — нервно се обади Кора.

— Е, това тук не е смешно. Има още един скелет. — Вини го посочи. — И още един. И още…

Лампите на каските им хвърляха трепкаща светлина върху пръснатите наоколо кости.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита Бейлинджър.

В тунела цареше тишина, чуваше се само дишането им.

— От урагана е — рече Кора.

— Какво искаш да кажеш?

— Според професора, ураганът е наводнил тунелите. Тези четири котки са се опитали да се измъкнат по тунела нагоре, но потопът ги е залял. Когато най-накрая водата се е отдръпнала, труповете са били блокирани от тръбата. Вместо да ги отнесе течението, са потънали на дъното.

— Смяташ, че тези кости са тук още от 1944 година? — попита Франк.

— Че защо не? Няма пръст, която да им помогне да изгният.

— Кора, ако все още беше в моята група в университета, щях да ти пиша отличен. — Професорът сложи ръка на рамото й.

Бейлинджър забеляза, че ръката му остана там повече от необходимото.