Нарушители

58.

04,00 ч.

Прозорецът зейна отворен. Също като другите в хотела, той беше счупен — част от маскировката на сградата, за да изглежда потискащо изоставена. В мрака навън вятърът и дъждът зашибаха лицето на Бейлинджър. Той и Аманда най-сетне поеха с пълни гърди свеж въздух. Блесна светкавица и освети плажа седем етажа по-надолу.

Франк вдигна рамката на прозореца, за да не се пореже на парчетата стъкло.

— Ще намеря къде да вържа въжето — каза той на Аманда. — Веднага затвори капака след мен. Ако Рони долови свежия въздух, ще разбере какво правим.

Той се прехвърли през прозореца. Сред обагрения в зелено мрак внимателно се спусна на покрива. Вятърът го заблъска с невидими ръце, дъждовните капки бодяха лицето му, стичаха се по устните му и той усети горчивия вкус на пот, мръсотия и кръв.

Очилата му се намокриха и трудно се виждаше. Избърса стъклата им, трепна, когато наблизо блесна светкавица, и предпазливо се придвижи напред.

Покривът беше мокър и хлъзгав. Той се премести надясно и задиша по-леко, когато отново стъпи на нещо по-твърдо. Приклекна, за да не може вятърът да го събори.

Но щом погледна надолу, го завладя пълно отчаяние. Централната част на покрива под него се беше сринала и водата се стичаше вътре. Блесна светкавица и освети полуразрушените долни етажи. Облицовката им беше разбита, осеяна с дупки.

Бейлинджър пое въздух. Залитна под напора на вятъра. Светкавица освети плажа. Дъждът се засили, от мокрите дрехи му стана още по-студено. Потърси къде да завърже въжето, което носеше в раницата си.

През очилата за нощно виждане забеляза ръждясала вентилационна тръба, натисна я с обувката си — изглеждаше устойчива. Като избърса дъждовната вода от очилата си, той тръгна обратно към прозореца, но попадна на място, където покривът поддаде под нозете му. Всеки момент можеше да се срути. Заобиколи го, ала след три крачки лявата му обувка хлътна. Той застина. Бавно освободи обувката си и проверявайки покрива пред себе си, продължи напред.

Посегна да плъзне капака настрани и отново залитна. Стреснат, видя ръцете на Аманда, които се протягаха към него, за да му помогнат да мине през прозореца.

От дрехите му се стичаше вода. Целият трепереше, когато се промуши през прозореца в кухнята и затвори капака. След свежия въздух навън атмосферата в мезонета, изпълнена с дим, болка и смърт, го зашемети.

Очилата не можеха да прикрият колко е отчаян.

— Какво има? — попита Аманда.

— Тримата няма да можем да се спуснем. Ако носим Вини, покривът няма да издържи тежестта ни. Но поотделно бихме могли да минем.

— Тръгвайте сами! — прошепна измъченият от болките Вини. — Аз ви задържам. — Едва произнасяше думите. — Оставете ме, потърсете помощ.

— Не, аз няма да те оставя. — Бейлинджър свали раницата и извади въжето. — Аманда, ти си най-лека. Има една вентилационна тръба на покрива… Пробвах я, ще те издържи. Вържи въжето за нея, спусни се по стената, след това го издърпай. Потърси друга опора, за да го вържеш отново, и продължавай да се спускаш.

Лицето на Аманда беше напрегнато и съсредоточено.

— Колко е разстоянието до земята?

— Седем етажа.

— Не е толкова лесно, колкото ми го описваш. Дори да успея да сляза долу, после какво? Къде ще намеря помощ?

— Районът е пуст. Ще трябва да отидеш до полицейския участък. Ще ти обясня как да стигнеш.

— Далече ли се намира?

— На три километра и половина.

Димът накара Аманда да се закашля.

— В тази буря? Чувствам се изтощена от стоенето в трезора. А и облечена само с тази нощница, ще припадна от студ. Върви сам. Ти си най-издръжлив от нас. Аз ще остана с Вини.

Бейлинджър я погледна: руса коса, мило, решително лице. Толкова много приличаше на Даян.

Но идеята й му се видя неосъществима.

— Докато намеря помощ, може да е твърде късно — каза той.

— Тогава какво ще правим?

Франк се вслушваше в плющенето на дъжда по капака на прозореца.

— Може би имаме само един шанс.

Тя го гледаше, стараейки се да прикрие отчаянието си.

— Трябва да го пипна! — каза Бейлинджър.

— Рони ли? — От студа устните на Аманда бяха станали съвсем бледи.

До умивалника висеше една престилка. Той й я подаде, за да увие с нея голите си крака.

Погледнаха към ъгъла на стаята и видяха един плъх. Други плъхове надничаха от трапезарията.

— Привлича ги миризмата от изгорелите крака на Вини — рече Аманда.

Още плъхове се появиха на вратата на библиотеката. Един от тях беше едноок.

Бейлинджър влезе в спалнята и взе нещо от якето на Кора. Върна се и го показа на Аманда — беше водният пистолет.

— Пълен е с оцет.

Той напръска един плъх и гризачът побягна.

Аманда взе пистолета.

От радиотелефона се чу пращене.

— Димът е по-гъст тук, долу — обади се гласът на Рони.

— Тогава трябва да напуснеш сградата — отвърна Бейлинджър. Той изключи радиотелефона и го пъхна в раницата. Сложи вътре и лоста. Обърна се към Аманда и й обеща: — Ще се върна веднага щом мога.

Но не помръдна, не можеше да се обърне. И двамата усетиха едно и също чувство. Прегърнаха се.

Бейлинджър искаше да почерпи сили от нея: това може би беше последното приятелско лице, което щеше да види някога. Чувствата напираха в гърдите му. Той плъзна капака на прозореца и го отвори. Дъждът зашиба лицето му. Точно преди да стъпи внимателно на покрива, погледна обратно към кухнята и видя как Аманда се свлече на пода и положи главата на Вини в скута си. Обагрените в зелено плъхове отново се появиха в единия ъгъл на стаята. Тя насочи водния пистолет към тях.

Бейлинджър стъпи здраво на покрива и затвори капака на прозореца.