Нарушители

37.

Вини спря да удря с лоста и го погледна.

В настъпилата тишина Кора се свлече на пода и обгърна коленете си. Очите й бяха съвършено безизразни.

— Ще ти отреже главата ли? — Тод се намръщи.

— След като ме държаха часове наред вързан на онзи стол, така ми казаха. Бях целият в синини и рани. Пикочният ми мехур щеше да се пръсне… Удържах, доколкото можах. Напиках се. Седях в урината си, а после и в лайната си. — Споменът го грабна. Страхуваше се, че ще повърне. Имаше чувството, че говори все по-бързо. — Щяха да ме заколят, но първо трябваше да се изфукат, че са ме хванали. Сложиха видеокамера, а сетне, разбира се, трябваше да докажат кой съм, затова махнаха чувала от главата ми. След като престанах да присвивам очи, видях, че се намирам в една разнебитена стая с бетонни стени, обграден от половин дузина мъже. Носеха качулки с отвори за очите и устата. Онзи тип, дето ме заплаши — само той единствен говореше английски, — беше пъхнал главата си през една дупка на дългите си одежди. Отдолу държеше нещо и не беше трудно да се досетя, че това е сабя. Видеокамерата беше сложена на един триножник пред мен. На нея имаше червена лампичка, която непрекъснато мигаше, а той ми нареди да си кажа името и за кого работя и да моля всички американци да напуснат Ирак, иначе онова, което щеше да се случи на мен, щяло да сполети и тях. — Бейлинджър знаеше, че говори прекалено бързо, но не можеше да се контролира и продължаваше да изстрелва думите една след друга. — Не знаех в продължение на колко време съм бил в безсъзнание след експлозията, откога не бях нито ял, нито пил. Име, чин и личен номер — на това ни бяха научили като рейнджъри. Бях дяволски сигурен, че няма да моля американците да напуснат страната, но нямаше нищо лошо в това да спечеля време и да си кажа името. Когато се опитах да говоря, от устата ми излязоха някакви грачещи звуци. Те разбраха, че трябва да ми дадат вода, за да мога да кажа нещо. Някой пъхна гърлото на бутилка в устата ми. Преглътнах, усетих как водата се стича по брадичката ми. После дръпнаха бутилката и онзи тип ми нареди да си кажа името пред камерата. Отново се опитах, но не можах. Дадоха ми още вода. И на третия път, когато не успях, онзи тип, дето знаеше английски, извади сабята. Стоях така няколко секунди. Няма минало. Няма бъдеще. Само сега. Само тази сабя. Заклех се в себе си, че ще издържа. — Бейлинджър разказваше своята история както винаги — с едни и същи думи, със същата стремителна бързина, както стократно я беше разказвал на психиатъра. — Не знам как го направих, но успях да произнеса името си. Онзи свали сабята и ми нареди да обясня за кого работя. Това беше същото като чина и личния номер, нищо лошо. Затова казах пред камерата името на компанията: „Блекуотър“. Продължавах да се старая това „сега“ да трае колкото е възможно по-дълго. След това той ми нареди да се моля за живота си. Помислих си: „Че какво му е лошото на това да се моля?“. Знаех, че всъщност няма да е за хубаво, но поне щях да си удължа миговете на този свят. Ала въпреки това не го направих. — Говореше все по-бързо и по-бързо. — От страх гласът ми пресекваше. Задавях се и трябваше да ми дадат още вода, но пак не можех да произнеса тези думи, затова онзи извади сабята отново. Животът ми беше към края си, когато изведнъж стените се разтресоха. Стаята се изпълни с прах, падаха парчета бетон, ушите ми пропищяха. Мъжете с качулките си викаха уплашено нещо един на друг. Отвориха вратата и слънцето ме заслепи. Последва още една експлозия навън. Някои грабнаха пушки. Двама ме хвърлиха в една друга стая, малка, с пръстен под, и ме заключиха. Чух ги как се отдалечават тичешком. Последва още една експлозия. Артилерийски огън. Когато ме бутнаха в стаята, все още бях вързан за стола. При падането той се строши. Измъкнах се от счупените парчета. Бях целият в пикня и лайна, ръцете ми все още бяха вързани отзад. Но можех да се движа и когато се измъкнах от стола, успях да прехвърля вързаните си ръце под бедрата си. Ето така. — На трепкащите пламъчета на свещите Бейлинджър вдигна завързаните си ръце.

— И какво стана? — попита Джей Ди.

Франк отново заразказва бързо:

— Артилерийският огън и експлозиите ставаха все по-мощни. На прозореца имаше дървен капак. Задърпах го, но той беше прикрепен здраво отвън, затова грабнах седалката на стола и заудрях с нея. Не мога да ви опиша колко силно блъсках. Най-накрая разбих капака. Промъкнах се през дупката и се строполих отвън. Не си позволих да припадна от болка. Трябваше да продължа напред. Хората наоколо бягаха панически от взривовете. Следващата експлозия ме събори на земята. Този път изгубих съзнание и когато дойдох на себе си, осъзнах, че взривът е дошъл откъм сградата, където ме бяха затворили. Беше я изравнил със земята.

— И после как се спаси? — заинтересува се Тод.

— Рейнджъри от американски патрул ме намериха. Компанията, за която работех, уреди лечението ми. Бях в Ирак само от две седмици, ала ми дадоха цялата месечна заплата. Платиха ми самолетния билет до дома. Бяха ми осигурили застраховка. Петдесет хиляди, ако ме убият, двайсет и пет хиляди при раняване. От тях се издържах. Психиатърът от Болницата на ветераните казва, че имам посттравматичен стрес. Светът е жив кошмар. Има много стрес, особено ако си спомниш за един тип с качулка, който иска да ти отреже главата.

Осъзна, че е започнал да говори за себе си във второ лице. Психиатърът го беше нарекъл „дистанциране“. Гласът му трепереше. Сърцето му биеше силно, очите му помътняха.

— Е, сега вече знаете, че не съм ченге.

— Така ли? А как се събрахте с професора?

— Казах ви, че учих в неговия курс. — Дрехите на Бейлинджър бяха пропити с пот. — Когато живееш в непрекъснат кошмар, как можеш да избягаш от света? Ирак е навсякъде. Как да избягаш от шибания Ирак? Единственото, което исках, беше да се потопя в миналото. Моят психиатър ми каза, че ще ми е от полза да чета стари романи. Опитах Дикенс, Толстой, Александър Дюма. Но онази глава от „Граф Монте Кристо“, в която героя го слагат в чувал и го хвърлят през стената в океана, ми се видя твърде близка до реалността. Затова започнах да чета исторически книги. Биографиите на Бенджамин Франклин и Уърдсуърт и основаването на компанията „Ротшилд“ — всичко това е в сигурното и безопасно минало, случило се преди двайсети век. Големи, дебели томове, от които едва не получих херния. Колкото по-дебели, толкова по-добре. Колкото повече подробности, толкова по-хубаво. Как обичам бележките под линия. Единствените модерни романи, които прочетох, бяха от Джак Фини и Ричард Матисън. „Отново и отново“ и „Моли времето да се върне“. Герои, които отчаяно искат да напуснат настоящето. Така силно се съсредоточават, че се пренасят в миналото. Де да можеше! Отидох в Държавния университет на Бъфало, престорих се на студент и слушах толкова лекции по история, на колкото успях да се промъкна. Когато професорът разбра, че не съм записан, си поговорихме в неговия кабинет. Разказах му за себе си, а той ми позволи да посетя още негови лекции. Преди един месец, след като го бяха уволнили от работа, ме помоли да му помогна. Каза, че ще имаме толкова много пари, че никога няма да ни се налага да се притесняваме за настоящето.

Тих тътен премина през сградата.

— С чувал на главата, а? — замисли се Тод.

Бейлинджър кимна.

— И през цялото време на тъмно — добави Мак.

— И след всичко преживяно си наложи да минеш през онези тунели, за да влезеш в хотела, да се изкачиш чак дотук в тъмнината — възкликна Джей Ди. — Трябва да си си припомнил много от случилото се в Ирак.

— На два пъти — с равен глас отвърна Франк.

Тътенът се чу отново.

— Много си издръжлив.

— Не смятам така.

— Ти спаси онзи дългоушко там, спаси и професора.

„Но Бог да ми е на помощ, не можах да спася Рик“, помисли си Бейлинджър.

— Да, истински герой — каза Тод.

Тътенът стана малко по-силен.

— Но ако се опиташ отново да бъдеш герой…

Тод вдигна пистолета, прицели се в Бейлинджър и стреля.