Нарушители

5.

Бейлинджър наблюдаваше как професорът разтвори някаква карта и посочи с пръст един район, разположен на две преки на север.

— Хотел „Парагон“ ли? — попита Кора.

— Построен е през 1901 година — каза Конклин. — Както свидетелства името му „Парагон“1, хотелът е имал претенциите да е самото съвършенство: най-прекрасните удобства. Най-старателният персонал. Фоайе с мраморен под. Изящни порцеланови сервизи, позлатени прибори. Телефон във всяка стая по време, когато е било нормално единствените апарати да се намират във фоайето. Покрит плувен басейн с топла вода — голяма рядкост за онези години. Сауната му също е била нещо необичайно. Имало и бална зала, художествена галерия, покрита пързалка за ролкови кънки. Примитивна климатична инсталация — въздух под налягане, който минава през лед. Също така цялостна отоплителна система — нещо уникално дори за най-хубавите плажни хотели, защото в края на краищата техните клиенти идвали през лятото и искали да се спасят от жегата. Луксът се допълвал от четири току-що изобретени електрически асансьора без зъбни предавки, управлявани с бутони. Те заедно с електрическите кухненски асансьори гарантирали бързото обслужване. А рум сервисът бил на разположение двайсет и четири часа.

— Прибави и няколко изискани сервитьорки в бара — и ето ти Лас Вегас! — с усмивка рече Вини.

Бейлинджър опита да се приобщи към групата, като се постара да изглежда развеселен.

— Хотел „Парагон“ е бил проектиран от неговия собственик Морган Карлайл, който наследил семейното богатство, след като заможните му родители загинали при пожар на кораб. — При това обяснение на професора усмивката на Вини се стопи. — Карлайл бил само на двайсет и две години — ексцентричен, но затворен, с чести пристъпи на гняв и дълбока депресия. Ала се справял блестящо, с каквото и да се захванел. Един гений, който непрекъснато бил на ръба на нервна криза! Фактът, че трагедията на кораба е станала причина да наследи богатството, го карал да изпитва болезнен страх от пътуване. Страдал е от хемофилия.

Всички едновременно вдигнаха очи от картата.

— Болестта на кръвоизливите ли? — попита Кора.

— Понякога я наричат „кралската болест“, защото поне десет потомци от мъжки пол на кралица Виктория са страдали от нея.

— При най-малкия удар или падане се получава кървене, което не може да бъде спряно — обясни Бейлинджър.

— Точно така. По принцип това е наследствено заболяване, при което кръвта не се съсирва както трябва. Без да имат каквито и да било симптоми, жени го предават на децата си от мъжки пол. Често кръвоизливът е вътрешен. Кръвта се процежда в ставите и мускулите и парализиращата болка принуждава пострадалия да пази леглото със седмици.

— Има ли лек? — Франк си записа нещо.

— Не, но има някои начини на лечение. В младежките години на Карлайл практикували една експериментална процедура с кръвопреливания, които временно му осигурявали съсирващи агенти от нормална човешка кръв. Родителите му изпитвали ужас, че при някоя злополука може да получи кръвоизливи и да умре, затова го държали под много строг контрол, почти като затворник. Надзиравала го прислугата. Никога не го пускали да излезе от семейния им дом в Манхатън. Но майката и бащата на Карлайл много обичали да пътуват и често го оставяли сам. Всяка година били далече от дома си в продължение на шест месеца. Връщали се с купища снимки, картини и стереоскопични изображения, за да му покажат чудесата, които са видели. Така бил програмиран да стои вътре, че развил агорафобия2 и не можел да понася дори мисълта да излезе навън. Но след като родителите му загинали, той събрал всичкото си отчаяние, кураж и гняв и се заклел, че за първи път през живота си ще смени жилището си. Никога не бил стъпвал на тротоара на Пето Авеню пред дома си, но бил решен да проектира един хотел, в който да живее, в един приказен и невероятен океански курорт, за който говорел цял Манхатън — Озбъри Парк. За модел му послужило едно от онези стереоскопични изображения, донесени някога от родителите му. Развалини, останали от маите в джунглите на Мексико.

Бейлинджър забеляза как напрегнато гледаха всички.

— Карлайл решил, че след като не може да види пирамидите на маите, ще построи една такава за себе си — продължи професорът. — Сградата била седеметажна, с размерите на оригиналната пирамида. Но той не я заимствал буквално. Решил всеки следващ етаж да започва малко по-навътре и да става все по-малък, докато най-отгоре остане само един мезонет — модифицирана пирамидална форма, изпреварила сградите в стил арт деко3 от 20-те години.

— Но нали е имал агорафобия? — забеляза Рик.

— И какво следва от това? — Конклин го погледна изучаващо, очаквайки да направи логичното заключение.

Кора се оказа по-бърза.

— Професоре, да не би да намеквате, че Карлайл се е преместил да живее в мезонета на хотела и никога не го е напускал?

— Е, ти току-що го каза. — Конклин доволно потри ръце. — Един от асансьорите бил предназначен лично за него. Денем и нощем, но най-вече в късните часове, той имал на свое разположение един умален вариант на света. Като се имат предвид разходите за хотела, за да печели, Карлайл би трябвало да определи такива цени, от които дори богатите биха се стреснали. А хората от средна ръка въобще не биха припарили там. Затова Карлайл наложил конкурентни цени. В края на краищата целта му била да е заобиколен от живот, а не да печели.

— Колко дълго е живял? — заинтересува се Бейлинджър.

— До деветдесет и две години. Основната заблуда, свързана с хемофилията, е, че страдащите от нея са болнави и немощни. Наистина някои от тях са такива, но едно от леченията включва поддържането на физическа активност. Препоръчват се индивидуални физически упражнения, като плуване и каране на велосипед на едно място. Мускулестият торс поддържа болните стави. Свръхголеми дози витамини с добавка на желязо се препоръчват за предпазване от анемия и за укрепване на имунната система. Понякога се използват стероиди за увеличение на мускулната маса. Карлайл стриктно следвал всички тези предписания. Според всички сведения той притежавал поразителна физика.

— На деветдесет и две години! — удиви се Кора. Внезапно й хрумна нещо: — Но ако той е бил на двайсет и две през 1901 година, то тогава е доживял до…

— Прибави още седемдесет години. До 1971-а! — Сега бе ред на Рик да завърши мисълта на Кора. Бейлинджър забеляза, че още в началото на брака си те вече взаимно отгатват мислите си. — Карлайл е бил там по време на пожарите и бунтовете една година по-рано. Вероятно ги е наблюдавал от прозорците на своя мезонет. Трябва да е бил ужасен.

— Това е слабо казано — рече професорът. — Карлайл наредил да сложат метални капаци от вътрешната страна на всички врати и прозорци в хотела. Барикадирал се вътре.

Франк остави бележника си и попита заинтригувано:

— Значи вратите и прозорците са заковани преди повече от три десетилетия?

— Нещо повече. Реакцията на Карлайл на тези бунтове ни направи услуга. Вътрешните капаци са предпазили всичко много по-добре от закованите дъски отвън. Вандали и разразили се бури са унищожили стъклата на прозорците. Но теоретично нищо не е проникнало вътре. Това е една рядка възможност да изследваме може би най-идеално запазения обект, преди да бъде съборен.

— Ще го събарят ли? — Кора изглеждаше объркана.

— След смъртта на Карлайл хотелът е станал собственост на семейния тръст, който е получил инструкции да го съхрани. Но след срива на фондовата борса през 2001 година тръстът има финансови проблеми. Озбъри Парк е взел сградата заради неплатени данъци. Един строителен предприемач е купил земята. Следващата седмица служител от агенцията за спасяване на имущество ще дойде, за да прибере всичко ценно от хотела. Две седмици след това „Парагон“ ще бъде разрушен. Но тази нощ ще приеме първите си гости от десетилетия. И това сме ние.