Нарушители

Обсебени от миналото(Бележки на автора)

Както е известно на всеки писател, най-често ни задават следния въпрос: „Откъде вземате идеите си?“. Посегателите! Макар че доскоро не бях запознат с този термин, през по-голямата част от живота си съм бил запленен от понятието.

Когато бях деветгодишен, семейството ми живееше в тесен апартамент над един ресторант, който обслужваше пиячите от многобройните барове в района. (Това се случи в един град на име Кичънър, в южната част на щата Онтарио, Канада.) Често ми се случваше да чувам как пияниците се бият на уличката под прозореца на стаята, където спях. И в апартамента се водеха доста битки. Макар майка ми и вторият ми баща никога да не прибягваха до удари, техните свади така ме плашеха, че много пъти напъхвах възглавници под завивките си, за да изглежда, че спя в леглото, докато всъщност лежах буден под него.

Често успявах да избягам от апартамента и скитах наоколо, докато научих тайните на всяка малка уличка и всеки паркинг на десет преки разстояние. Научих тайните и на някои изоставени сгради. Сега, като се връщам назад, аз съм удивен, че не ме споходи някоя смъртоносна беда в някои от онези сгради. Но аз бях улично хлапе, което винаги оцеляваше, и най-лошото, което ми се случи, беше, че една котка ме ухапа по китката и пирон се заби в крака ми, като и в двата случая получих натравяне на кръвта.

Тези изоставени сгради — къща, фабрика и жилищен блок — направо ме омагьосваха. Счупените прозорци, плесенясалите тапети, лющещата се боя, мухлясалият дъх на миналото непрекъснато ме привличаха. Най-интересно беше в жилищния блок, защото, макар да беше напуснат, той не бе празен. Наемателите бяха изоставили маси, столове, чинии, тигани, лампи и дивани. Повечето бяха в такова лошо състояние, че бе ясно защо не са ги взели със себе си. Но въпреки това, наред с изоставените вестници и списания, столовете, масите и чиниите създаваха илюзията, че хората все още живеят там — призрачни останки от някогашния живот, процъфтявал в сградата.

Аз по-скоро усещах това, отколкото да го разбирам. Изкачвах се предпазливо по скърцащи стълби, заобикалях нападала мазилка и дупки в подовете, надниквах в рушащи се стаи и се удивлявах на направените открития. Гълъби мътеха върху шкафове. Мишки си бяха направили гнезда в диваните. Плесени растяха по стените. Бурени избуяваха върху мокрите первази на прозорците. Някои от пожълтелите вестници и списания бяха от времето, когато съм се родил.

Но най-важното ми откритие беше един албум с грамофонни плочи, захвърлен върху напукания линолеум до трикрака маса, килната на една страна.

По-късно научих, че се казва албум, защото до началото на 50-те години грамофонните плочи са били правени от плътен и чуплив материал, имали са само по една песен от всяка страна и са се съхранявали в хартиени пликове, наподобяващи фотографски албуми. По времето, когато открих албума, плочите от този вид (със 78 оборота в минута) вече бяха заменени с дългосвирещи плочи от винил, които бяха далеч по-издръжливи. Имаха по осем песни от всяка страна и свиреха с 33 1/3 оборота в минута.

Никога не бях виждал такъв албум. Когато го отворих, бях обзет от благоговение. Две от плочите бяха на парченца. Но по-голямата част бяха непокътнати. Стиснал съкровището в ръце, побързах да се прибера у дома. Нашето радио имаше вграден грамофон. Нагласих го на 78 оборота в минута (нещо обичайно в онези дни) и сложих една от плочите.

Многократно пусках тази песен. Днес все още чувам скрибуцащата мелодия. Никога няма да забравя как се казваше песента: „Тези сватбени камбани разтуриха старата ми банда“. Порових се в интернет и научих, че тази песен е била написана през 1929 година от Ървинг Каал, Уили Раскин и Сами Фейн. Много мелодична и ритмична, тя веднага се беше превърнала в хит, записван многократно през годините. Но по онова време аз не знаех нищо за това. Нито пък ми бяха понятни чувствата, описани в текста на песента — за самотния млад мъж, чиито приятели са се изпоженили. Онова, което ме омагьосваше, бяха скрибуцащите звуци. Те осезаемо идваха от миналото и за мен представляваха нещо като тунел на времето, през който моето въображение пътуваше назад в друга епоха. Представях си вокалната група с необичайни дрехи, заобиколена от необичайни предмети, свиреща старомодна музика, в обстановка, която винаги беше мъглява и в черно-бяло. За съжаление не си спомням името на групата.

Толкова за безсмъртието.

Оттогава се подчинявах на импулса си да изследвам много други изоставени сгради, да не говорим за тунели и отводнителни канали, макар че никога не открих нещо толкова забележително като албума с грамофонни плочи. Смятах, че причината да съм толкова запленен от рушащи се и изоставени сгради се крие в травмираното ми детство и че само аз съм обсебен от връзките с миналото. Но сега разбирам, че има мнозина като мен.

Те наричат себе си градски изследователи, градски авантюристи и градски спелеолози. Прозвището им е „посегателите“. Ако наберете „градски изследовател“ в „Yahoo“, ще откриете удивителен брой интернет контакти — 170 000. Наберете името в „Google“ и ще откриете още по-удивителен брой контакти — 225 000! Разумно е да предположите, че всяка от тези връзки не се представлява от един самотен изследовател. В края на краищата никой няма да си направи сайт, ако няма усещане за общност. Тези 395 000 сайта представляват групи от хора и е логично да предположим, че срещу всеки един, който си прави реклама, има множество други, предпочитащи да останат скрити.

Желаещите да останат анонимни си имат основателна причина. Не забравяйте, че дейността на градските изследователи е незаконна. Тя включва и посегателство върху частна собственост. Плюс това е много опасна, дори може да се окаже смъртоносна. Властите са склонни да настояват за пращане в затвора или за сериозни глоби, за да попречат на тази дейност. Затова в много от тези уебстраници се набляга на това, че изследователите трябва да имат разрешение от собствениците на имоти и че винаги трябва да вземат необходимите предпазни мерки и да не вършат нищо незаконно. В тези предупреждения звучи гражданска отговорност, но аз предполагам, че мнозина изследователи са привлечени главно от риска и тръпката на забраненото. Знаменателно е, че терминът, обозначаващ влизането в изоставени сгради, е зает от военното разузнаване — оперативно проникване, инфилтриране. Както е отбелязано на уебстраницата www.infiltration.org, целта е проникване на „места, където не бива да ходите“.

Повечето посегатели са на възраст между осемнайсет и тридесет години, интелигентни, добре образовани, с интереси в областта на историята и архитектурата, често с професии, свързани с компютърните технологии. Посегателите са по целия свят: има групи в Япония, Сингапур, Германия, Полша, Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Англия, Канада, Съединените щати и няколко други държави.

Австралийските групи са очаровани от лабиринта от отводнителни канали под Сидни и Мелбърн. Европейските групи предпочитат изоставени военни съоръжения от световните войни. Американските групи са привлечени от класическите универсални магазини, изоставени, когато социалната разруха довежда до масово изселване от Бъфало и Детройт. В Русия посегателите са обсебени от някога секретната многоетажна система на метрото в Москва, предназначена за евакуирането на длъжностни лица от времето на Студената война в случай на ядрена атака. Изоставени болници, приюти, театри и стадиони — всяка държава предлага множество възможности на градските изследователи.

Един от първите е французин, който през 1793 година се загубил по време на експедиция в парижките катакомби. Открили тялото му едва след единадесет години. Както отбелязва един от героите на „Нарушители“, Уолт Уитман също е бил сред първите градски изследователи. Авторът на „Стръкчета трева“ работел като репортер за „Бруклин Стандард“, където поместил материал за тунела под Атлантик Авеню. Рекламиран навсякъде като първия тунел на метро в света при построяването му през 1844 година, той е бил затворен само седемнайсет години по-късно. Преди да го запечатат, Уитман направил дълъг преход през него. „Тъмен като гроб, студен, влажен и притихнал — написал той. — Колко прекрасни изглеждат земята и небето, когато се измъкнеш от мрака! Може би ще е полезно от време на време да изпращат нас, смъртните — или поне онази част от нас, които са вечно недоволни, — на неколкодневно пътешествие в някой тунел. Навярно след това ще роптаем по-малко срещу Божиите дела“.

Но Уитман не е проумял каква точно е същината на градските изследвания. Той е видял тунела в отрицателна светлина. Един истински градски изследовател фанатик се стреми именно към студа, влагата, притихналата тъмнина на тунела или на изоставения жилищен блок, или на напуснатата фабрика. Призрачната привлекателност на мистериозното минало — предполагам, че точно това е усетил изследователят от много по-късни времена, когато през 1980 година е открил тунела под Атлантик Авеню, 119 години след като е бил затворен и забравен.

Един значим модерен пример на градско изследване от последните години представлява проникването в парижките катакомби. Тези катакомби са част от системата от тунели под Париж, дълга 270 км, останала от каменоломната, която в продължение на много векове осигурявала строителен материал за града. В началото на XVIII век някои от тунелите са били използвани за погребване на хиляди трупове, защото парижките гробища били претъпкани. През септември 2004 година, по време на учение, полицейска група открила сред костите напълно обзаведен кинотеатър. Седалките били издялани в камъка. В една малка съседна пещера работели бар и ресторант, в които наред с бутилките уиски били изложени и професионални електрически и телефонни системи. Друг значим пример на градско изследване е онзи случай в Москва през октомври 2002 година, когато чеченски бунтовници завзели един театър. Военните обградили сградата и един градски изследовател ги вкарал вътре през забравен тунел.

Една част от всичко това в основата си представлява авантюризъм. Но смятам, че има и психологическа страна. Както отбелязвам в „Нарушители“, нашият свят е така преизпълнен с нарастващи заплахи, че наистина има смисъл човек да се оттегли в миналото. Старите сгради могат да се превърнат в убежище, което да ни връща назад към едни по-прости и по-малко стресиращи времена, както си ги представяме. В моето детство изоставеният жилищен блок ми осигуряваше спасение от бъркотията на семейното огнище. Аз пътувах във времето и намирах убежище в миналото, което разпалваше въображението ми и в което никога нямаше кавги.

Като възрастен сега аз имам по-различни перспективи, с не така значими и не така приятни последици. За мен старите сгради са като старите снимки. Те ми напомнят колко бързо минава времето. Миналото, което съживяват, насочва вниманието към най-далечното ми бъдеще. Те представляват повод за размисъл.

Напоследък имах възможността да посетя средното училище, където съм учил преди повече от четиридесет години. Част от него е изпепелена. Останалата част е със заковани врати и прозорци от десет години. Когато влязох, аварийна бригада проверяваше за наличието на азбест, оловна боя и плесен, преди да се започне реконструкция на сградата. Удивително е какво може да се случи, ако една сграда за дълги години остане неизползвана, особено когато дъждът и снегът свободно могат да влизат през счупените прозорци. В тревожно тихите коридори подовете от твърдо дърво бяха изкорубени. Мазилката се ронеше от таваните. От стените висяха парчета залющена боя. Но в моите спомени всичко беше чисто и добре поддържано. Представих си как ученици и учители изпълват шумните коридори. Лошото е, че много от тези ученици и учители отдавна са починали. Сред разрухата моето въображение извикваше спомена за младост и надежди, които си бяха отишли завинаги, както щеше да си отиде скоро и самото училище.

Чудя се дали изоставените сгради не представляват нещо като хранилища, които децата изпълват с усещането си за сбъднато чудо, а възрастните — с непризнатите си страхове. Когато се подчиних на импулса си да посетя това рухнало училище, дали неволно не се изправих пред собствената си тленност? Но моето посещение беше безопасно, нещо, което не може да се каже за градските изследвания.

Прониквайки на забранени места и изследвайки разрухата на миналото, посегателите си играят с опасността. Всеки миг някой под може да хлътне, стена да се събори, стълбище да се срути. Посегателите предизвикват миналото да се покаже в най-лошата си светлина. С всяка успешна експедиция те излизат победители от поредното стълкновение с времето и разрухата. В продължение на няколко часа живеят напрегнато. Обсебени от миналото, те навярно се надяват да отложат неизбежното бъдеще. Или може би така си вдъхват увереност, че миналото осезаемо се задържа в настоящето и че нещо от тяхното минало може да се задържи, след като са си отишли.

Когато моят петнайсетгодишен син Матю умираше от рак на костите, той най-често повтаряше жално: „Но никой няма да си спомня за мен“. Memento mori. Може би именно това е целта на градските изследователи. Дали като са обсебени от миналото, те не намират един друг начин да се надяват, че нещо от нас ще се задържи тук, че след години някой ще изследва мястото, където сме живели, и ще усети нашето задържащо се присъствие. Онзи албум с грамофонните плочи, който намерих. Далечните съскащи звуци, които слушах точно както някой друг е слушал същата плоча преди десетки години. „Тези сватбени камбани разтуриха старата ми банда“. Това е песен за времето, до това се свеждат и всички истории. Младият мъж пее за това, че се чувства самотен. Но като се сещам за онзи жилищен блок и пустите стаи, из които се разхождах — с изоставените дивани, столове, лампи и тигани, — разбирам, че тогава не се чувствах самотен.

Дейвид Морел

Санта Фе, Ню Мексико