Нарушители

3.

Мускулите на Бейлинджър се отпуснаха. Знаейки, че ще има и други проверки, той наблюдаваше как посегателите пълнеха раниците си.

— В колко часа ще влезете?

— Малко след десет. — Конклин закачи на колана си портативен радиотелефон. — Сградата е само на две преки оттук и аз вече съм свършил работата по разузнаване на обстановката, затова не е необходимо да губим време за оперативно проникване. Защо се усмихваш?

— Просто се чудя дали осъзнаваш до каква степен използваш речника на военните?

— Това представлява мисия със специално предназначение. — Вини прикрепи с клипс един сгъваем нож от вътрешната страна на джоба на дънките си.

Бейлинджър седеше на един стол, прогорен от цигари, и продължаваше да си записва.

— Открих много материали в уебстраницата на професора и в други такива в мрежата, като infiltration.org. Според вас колко подобни групи от градски изследователи съществуват?

— В „Yahoo“ и „Google“ има хиляди сайтове — отвърна Рик. — Австралия, Русия, Франция, Англия. Тук, в Щатите, те са из цялата страна — Сан Франциско, Сиатъл, Минеаполис. Сред градските изследователи този град е прочут с множеството си подземни канали, известни под името Лабиринта. Освен това Питсбърг, Ню Йорк, Бостън, Детройт…

— Бъфало — допълни Бейлинджър.

— Нашите стари свърталища — съгласи се Вини.

— Групите обикновено процъфтяват в градове със западащи централни райони — обясни Конклин. — Бъфало и Детройт са типични в това отношение. Хората бягат в предградията, като оставят величествени стари сгради в центъра без обитатели. Хотели, офис сгради, универсални магазини. В много случаи собствениците просто ги напускат. Сградите стават собственост на града поради неплатените данъци. Но много често бюрократите не могат да вземат решение дали една сграда трябва да бъде съборена или ремонтирана и обновена. Ако имаме късмет, вратите и прозорците на изоставените къщи са заковани с дъски и те са запазени. В центъра на Бъфало ние сме прониквали в помещения, построени около 1900 г. и напуснати през 1985-а. Докато светът върви напред, те си остават все същите. Да, повредени са, разрухата е неизбежна, но по същество не се променят. Щом проникнем някъде, сякаш машината на времето ни връща назад през вековете.

Бейлинджър отпусна писалката си. Заинтригуваният му поглед подтикна професора да продължи.

— Когато бях малък, често се промъквах в стари сгради — обясни Конклин. — Беше по-приятно, отколкото да стоя вкъщи и да слушам как родителите ми се карат. Веднъж в един жилищен блок със заковани врати и прозорци открих купчина грамофонни плочи от трийсетте години. Не дългосвирещи от винил с по пет–шест песни от всяка страна. Говоря ви за плочи, които много лесно се чупят, с по една песен от всяка страна. Когато родителите ми не си бяха вкъщи, с удоволствие ги слагах на грамофонния диск на баща ми и ги пусках отново и отново — скрибуцаща старомодна музика, която ме караше да си представям примитивното звукозаписно студио и старомодните дрехи на изпълнителите. За мен миналото беше по-хубаво от настоящето. Като си помисли човек за днешните новини, за опасностите, за терористичните атаки, има смисъл да се скриеш в миналото.

— Когато бяхме студенти и професорът преподаваше на нашата група, той ни помоли да отидем с него в един стар универсален магазин — каза Вини.

Конклин изглеждаше развеселен.

— Имаше известен риск. Ако някой от тях се наранеше или ако университетските власти откриеха, че подтиквам студентите към престъпление, можеха да ме уволнят. — Лицето му засия от удоволствие и придоби по-младежки вид. — Предполагам, че все още препускам срещу правилата, като искам да вдигна врява, докато все още мога.

— Преживяването беше зловещо — спомни си Вини. — Щандовете все още си бяха в универсалния магазин. Имаше и някои стоки: изядени от молците пуловери, ризи, дъвкани от мишки, стари каси. Сградата беше подобна на някаква батерия, която е акумулирала енергията на всичко, случило се в нея. След това тя изпусна тази енергия и аз почти усетих как отдавна умрелите купувачи се движат наоколо.

— Може би си от факултета по фантастика на университета в Айова — пошегува се с него Рик.

— Е, всички вие много добре знаете какво искам да кажа.

Кора кимна утвърдително:

— И аз го усетих. Затова помолихме професора да ни има предвид за следващите експедиции, дори след като се дипломираме.

— Всяка година избирам сграда, за която усещам, че има някакви необикновени достойнства — обясни професорът на Бейлинджър.

— Веднъж проникнахме в един почти забравен санаториум в Аризона — каза Рик.

— Друг път се вмъкнахме в тексаски затвор, изоставен преди петдесет години — добави Вини.

Кора се усмихна широко.

— Прокраднахме се и на една изоставена нефтена платформа в Мексиканския залив. Винаги е вълнуващо. И така, каква сграда сте избрали тази година, професоре? Защо ни доведохте в Озбъри Парк?

— Тъжна история.