Не без дъщеря ми

ДЕСЕТА ГЛАВА

Започнахме да общуваме редовно с Ага и ханум Хаким. Духовникът ми харесваше много, защото не натрапваше религиозността си. Муди също го харесваше. Ага Хаким използваше връзките си и своите стари познати, за да помогне на Муди да си намери работа — да практикува като лекар или поне да преподава. Освен това го насърчаваше да се захване с нещо, което можеше да върши и у дома — да преведе на английски език съчиненията на техния дядо, които сам Ага Хаким бе превел от арабски на фарси.

Муди си купи пишеща машина, уведоми ме, че трябва да играя ролята на секретарка, и се захвана да превежда „Бащи и деца“, в която Тагатие Хаким бе изложил вижданията си по въпроса.

Скоро рядко използуваната маса за хранене на Мамал и Насрин се покри с купища изписани листове. Муди седеше в единия й край, превеждаше на ръка книгата и ми даваше написаното, за да го напечатам.

Докато работехме, започнах да разбирам по-добре поведението на Муди. Според Тагатие Хаким бащата носи пълна отговорност за доброто и почтително поведение на своето дете, което е длъжно да разсъждава „правилно“ и да живее според каноните на исляма. На майката не се отрежда абсолютно никаква роля при възпитанието на децата.

Трудихме се в продължение на седмици върху тази отговорна и трудна задача. Дядото на Муди сътворил тежка, многословна дидактическа проза. Всеки следобед, когато се връщахме с Махтоб от училище, на масата ме чакаше купчина страници. Муди смяташе, че трябва да се заловя веднага за работа, защото гледаше на задачата като на нещо изключително важно.

Един път мислите на Тагатие Хаким ме засегнаха дълбоко. Изброявайки в подробности задълженията на детето към бащата, той разказва следната история: баща на смъртния си одър желае да види своя син за последен път. По бузите ми се затъркаляха сълзи. Думите на страницата се размазаха пред погледа ми. Моят собствен баща умираше и моето място бе до него.

Муди видя, че плача.

— Какво има? — попита ме той.

— Тази история за умиращия баща… — разплаках се аз. — Как можеш да ме държиш насила тук, когато моят баща също гасне? Ти не изпълняваш правилата, написани от собствения ти дядо.

— Твоят баща мюсюлманин ли е? — саркастично попита Муди.

— Разбира се, че не е.

— Тогава не се отнася до него, не се брои — рече той.

Изтичах в спалнята, за да си поплача насаме. Самотата ме притисна така, че не можех да си поема дъх. Образът на татко изплува изпод стиснатите ми клепачи и аз го чух да казва: „Щом има желание, има и начин.“

Трябва да има начин, казах си аз. Просто трябва да има някакъв начин.

Веднъж, когато ни бяха на гости, Ага и ханум Хаким подхвърлиха идеята двете с Махтоб да посещаваме занятията по изучаване на Корана за англоговорещи жени всеки четвъртък следобед в джамията Хосейние Ершад. Тяхното предложение още веднъж доказа добрите им намерения спрямо мен. Те, разбира се, хранеха надежда да ме вкарат в правата вяра, но само от желанието да ме видят по-доволна и щастлива, защото за тях това именно бяха плодовете на исляма. По-важна обаче бе неизречената им препоръка към Муди — да ме пуска да излизам от къщи по-често и да ми позволи да общувам с хора, които говорят моя роден език. Семейство Хаким щяха да се радват, ако успея да стана покорна мюсюлманска съпруга, но съвсем доброволно.

Предложението им начаса подобри настроението ми. Нямах никакво желание да изучавам Корана, но мисълта да се събирам редовно с жени, които говорят английски, бе наистина вълнуваща.

Муди си замълча, защото това бе една възможност да избягвам контрола му, но аз знаех, че ще се подчини. Всяко „предложение“ на Ага Хаким, отправено към Муди, имаше силата на заповед.

Следващия четвъртък след училище той неохотно ни качи на едно такси и ни заведе до джамията. Реши да демонстрира своето всевластие, като се опита да влезе в класната стая, уж да я разгледа, но една англичанка му препречи пътя.

— Исках само да разгледам — обърна се той към нея.

— Не може! — отвърна тя. — Тук е само за жени. На мъже не е разрешено да влизат.

Притесних се, че Муди ще направи сцена и този път ще пренебрегне желанието на Ага Хаким. С присвити очи изгледа жените, които идваха за занятията. Всички бяха старателно покрити, повечето носеха чадори. Приличаха на послушни мюсюлмански съпруги, въпреки че говореха английски. Нито една не приличаше на агент на ЦРУ.

След известно колебание Муди разбра, че Ага Хаким е прав и това ще ми помогне да свикна с живота в Техеран. Сви рамене и се оттегли, като ни остави в ръцете на англичанката.

Тя съобщи правилата:

— Приказките са забранени. Тук сме за да изучаваме Корана. Това е всичко.

И ние наистина учехме. Четяхме хорово Корана, задавахме въпроси и им отговаряхме — упражнението целеше да се възхвалява ислямът и да се оплюва християнството. После заедно четяхме следобедните си молитви. Само по себе си това занимание далеч не бе забавно, но любопитството ми растеше при вида на тези жени. Искаше ми се да науча техните истории. Какво правеха тук? По свое желание ли бяха в Иран, или някои от тях бяха държани тук като робини подобно на мен?

Очаквах, че Муди ще стои пред джамията, за да ни посрещне, но погледът ми напразно потърси лицето му сред човешкото море от забързани и мрачни иранци по улицата. Опасявах се да не събудя подозренията му през този първи учебен ден, затова спрях оранжево такси и бързо се прибрах вкъщи с Махтоб. Щом прекрачихме прага, Муди погледна часовника си и остана доволен, че не сме се възползвали от получената привилегия.

— Заниманията ми направиха особено силно впечатление — казах му аз. — Човек наистина трябва да учи. Ако не се занимаваш, както трябва, не можеш да продължиш. Мисля, че ще науча много.

— Е, добре — изрече Муди с явно задоволство, че жена му е направила сериозна крачка към полагащата й се роля в Ислямска република Иран.

Аз също бях доволна, но по коренно различни причини.

Току-що бях постигнала малък напредък по пътя към свободата си. Занятията за изучаване на Корана започваха малко след като свършваха часовете на Махтоб. Дори ако Муди реши да ни придружава до джамията, бях сигурна, че след първите няколко пъти ще ни остави да ходим сами. Така почти целият четвъртък оставаше на наше разположение.

При все че разговорите бяха забранени, естествено можехме да разменим по няколко думи преди и след занятията. След второто ми посещение една от жените ме попита откъде съм, а когато отговорих „Мичиган“, тя ми каза:

— О, трябва да се запознаеш с Елън. Тя също е от Мичиган.

Запознаха ни. Висока и едра жена. Елън Рафаие бе едва трийсетгодишна, но кожата й бе суха и състарена. Носеше русарито си така стегнато, че изобщо не успях да видя цвета на косите й.

— Къде живеехте в Мичиган? — попитах я аз.

— Близо до Лансинг.

— Къде по-точно?

— О, едва ли сте го чували — отвърна Елън.

— Можете да ми кажете, защото и аз живеех близо до Лансинг.

— Овосо.

— Не се шегувайте! — отвърнах аз. — Родителите ми живеят в Банистър. Аз работех в Елси, а съм ходила на училище в Овосо.

И двете се развълнувахме при това невероятно съвпадение, защото то ни даваше възможност да разговаряме за много общи неща.

— Бихте ли ни посетили семейно петък следобед? — попита ме Елън.

— Не знам. Съпругът ми не ми разрешава да разговарям с чужди хора, нито да излизам. Не съм сигурна, че ще се съгласи, но ще го попитам.

Този път Муди ни чакаше пред джамията, за да ни посрещне, и аз го изненадах с широка усмивка.

— Знаеш ли? Изобщо не можеш да познаеш какво ми се случи. Срещнах една жена от Овосо! — възкликнах.

Муди също се зарадва. Виждаше ме усмихната за първи път от месеци насам. Представих го на Елън и малко след това казах, предчувствайки, че Муди ще откаже:

— Елън ни покани на гости в петък следобед. Той обаче прие.

— Да, добре.

Елън напуснала последния клас на гимназията, за да се омъжи за Хормоз Рафаие, като по този начин приела ролята на напълно зависима от съпруга си жена. Хормоз, който бил завършил инженерство в Щатите, я превъзхождал и във финансово, и в социално положение, така че за него било напълно в реда на нещата да поеме ролята на неин повелител. Навремето и Хормоз се чувствал натурализиран американец като Муди. В Иран го смятали за враг на шахския режим. Да се върне в родината през онези години за него означавало затвор, мъчения и вероятно смърт в ръцете на САВАК. Подобно на Муди обаче Хормоз открил, че политическите събития на другия край на света могат да окажат невероятно силен ефект върху личната съдба на хората.

Хормоз работел в Минесота и двамата с Елън живеели като съвсем нормално американско семейство. Имали дъщеря на име Джесика. Когато наближило време да се роди второто им дете, Елън се върнала в Овосо. На 28 февруари 1979 година й се родил син. Няколко часа по-късно се обадила на Хормоз, за да съобщи радостната вест.

— Сега не мога да говоря с теб — отговорил Хормоз. — Слушам новините по радиото.

Това бил денят, в който шахът напуснал Иран.

Чудех се колко ли са иранците като Хормоз и Муди, за които падането на шаха и заточението му са били като зова на сирена, който ги е върнал към миналото?

Щом осъзнал прекрасното събитие, което се било случило — раждането на син, — Хормоз веднага му дал иранско име — Али. От този момент нататък неговият живот и животът на Елън се променили драстично.

Муди бе издържал цели пет години, но Хормоз веднага взел решение да се върне и да живее в Иранската република под ръководството на аятолах Хомейни.

Като лоялна американска поданичка, Елън никак не харесала тази идея. Но освен американка тя била съпруга и майка. Хормоз ясно й дал да разбере, че се връща в Иран със или без семейството. Притисната до стената, Елън се съгласила да поживее известно време в Иран. Хормоз я уверил, че ако не се чувства добре в Техеран, тя и децата ще могат да се върнат в Америка, щом пожелаят.

Като пристигнала в Техеран обаче. Елън веднага се озовала в добре познатото ми положение на затворница. Хормоз й заявил, че повече няма да види родината си, Била иранска гражданка, която трябвало да спазва законите на страната и личните му желания. Известно време я държал под ключ и я биел.

Колко странно бе да слушам тази история! Хормоз и Елън ни я разказаха заедно, докато седяхме в хола на зле поддържания им апартамент в петък следобед. Отначало се чудех дали Муди се чувства неудобно от този разговор, но после осъзнах, че сигурно е много доволен. Той знаеше края на историята — след шест години Елън продължаваше да живее в Техеран и очевидно бе свикнала с живота в родината на съпруга си. Муди искаше да чуя именно това!

— Първата година бе истински ужас — ни каза Хормоз. — Но после нещата се оправиха.

Точно година след като пристигнали в Иран, Хормоз казал на Елън: „Е, добре, отивай си. Исках да те накарам да останеш тук една година, за да видя какво ще решиш. Сега можеш да си вървиш.“

Това бяха думите, които аз пък исках Муди да чуе! О, как се молех да слуша внимателно, да схване мъдростта на решението и да ми даде възможност да направя своя избор!

С развоя на събитията обаче ставах все по-неспокойна. Елън се върнала в Америка с Джесика и Али, но шест седмици по-късно се обадила на Хормоз и му казала: „Моля те, ела да ме вземеш.“ Не е за вярване, но това се повторило два пъти. Елън напускала Иран с разрешението на Хормоз два пъти и двата пъти се връщала. Направо не беше за вярване, но ето я — седеше срещу мен: една покорна мюсюлманска съпруга. Работеше като редактор в „МАЖУБЕХ“, иранско женско списание, което излизаше на английски и се разпространяваше из цял свят. Всичко, което Елън подготвяше за публикация, трябваше да бъде одобрено от Ислямския контролен съвет — процедура, която напълно я задоволяваше.

Отчаяно ми се искаше да поговоря с Елън насаме, за да разбера мотивите й, но този следобед такава възможност не ми се удаде.

Историята на Елън ме остави бездиханна от завист и удивление. Как е възможно една американка — или който и да е — да предпочете Иран пред Америка? Искаше ми се да сграбча Елън за раменете, да я раздрусам и да изкрещя: „Защо?“

Разговорът взе неприятна посока. Хормоз ни каза, че неотдавна наследил пари от починалия си баща и сега си строяли дом, който скоро щял да бъде готов.

— Ние също бихме искали да си построим къща — весело рече Муди. — Щяхме да строим в Детройт, но сега ще го направим тук, веднага след като си прехвърлим парите в Иран.

Изтръпнах при тези думи.

Бързо се сприятелихме с Елън и Хормоз и започнахме да си ходим на гости. За мен това приятелство носеше и приятни, и неприятни чувства. Беше прекрасно да откриеш землячка. Разликата между нея и английски говорещите иранци беше огромна, защото никога не знаеш доколко те разбират. С Елън можех да разговарям свободно, без да храня подобни съмнения. Ала не можех да възприема Елън и Хормоз като семейство — това ми идваше твърде много: все едно се оглеждах в някакво отблъскващо огледало на бъдещето. Копнеех да остана за малко насаме с Елън. Муди обаче беше нащрек — очевидно искаше първо да научи нещо повече за нея, преди да ми разреши по-тесни контакти.

Елън и Хормоз нямаха телефон. Телефонът беше лукс, който човек можеше да си уреди само след няколко години чакане. Като много други, и те се бяха уговорили с един собственик на магазин да използват телефона му при нужда.

Един ден Елън се обади от магазина и каза на Муди, че иска да ни покани с Махтоб на следобеден чай. Той се съгласи, макар и неохотно, да разговарям с нея, защото явно не желаеше да показва на какви ограничения съм подлагана.

— Приготвила съм еклери с шоколадова глазура — каза ми тя.

Покрих слушалката с ръка и попитах Муди дали ни пуска.

— Ами аз? — с подозрение попита той. — Поканен ли съм?

— Мисля, че Хормоз няма да си бъде вкъщи — отвърнах аз.

— Не, не може да отидете.

По лицето ми сигурно се е изписало огромно разочарование. В момента мислех не толкова как да се измъкна от Муди, колкото за еклерите с шоколадова глазура. Тъй или иначе, този ден Муди се случи в добро настроение. Вероятно претегли аргументите си „за“ и „против“ и ползата от приятелството ни с Елън натежа срещу рисковете да ме задържи насила вкъщи следобеда. След миг се обади:

— Добре, вървете. Еклерите бяха страшно вкусни, прекрасна бе и възможността да си поприказвам с Елън насаме. Махтоб си игра щастливо с деветгодишната Мариам (мюсюлманското име на Джесика) и шестгодишния Али. Най-хубавото беше, че Мариам и Али имаха американски играчки, книжки, картинни мозайки и една истинска кукла Барби. И докато децата си играеха, двете с Елън проведохме сериозен разговор. Зададох й въпроса, който не ми даваше мира:

— Защо?

— Може би ако бях в твоето положение, щях да остана в Америка, но всичко, което имам, е тук — отвърна тя, след като се замисли. — Родителите ми са пенсионери и нямат пари, за да ми помагат. Нямам средства, нямам образование, нищо не умея да върша. На всичко отгоре имам две деца.

Беше ми трудно да разбера дори тези обяснения. А най-лошото бе, че Елън говореше за Хормоз с омраза.

— Той ме бие — проплака тя. — Бие и децата и смята, че това е в реда на нещата. (В съзнанието ми се мярна Насрин: „Всички мъже са такива.“)

Решението си Елън бе взела не от любов, а от страх. То се основаваше повече на сметки, отколкото на чувства. Елън не можеше да се изправи лице в лице срещу несигурността — цената на еманципацията. Бе предпочела ужасния живот само защото й предлагаше нещо подобно на сигурност.

Най-сетне тя отговори на моето: „Защо?“ през сълзи.

— Защото, ако се върна в Америка, се страхувам, че няма да успея.

Заплаках и аз.

Доста време мина, докато Елън се успокои, и тогава събрах смелост да пристъпя към следващата точка от плана си.

— Има нещо, за което искам да поговоря с теб — започнах аз. — Но не зная дали си склонна да го държиш в тайна от съпруга си. Ако можеш да пазиш тайна и да не я споделяш с него, ще ти го кажа, в противен случай няма да те притеснявам.

Елън се замисли. Обясни ми, че когато се върнала в Иран за втори път, решила да направи всичко възможно, за да се чувства добре тук и да стане истинска мюсюлманска съпруга. Заживяла според шиитските догми, възприела тукашния начин на обличане дори в собствения си дом (тя и сега бе покрита), казвала молитвите си в уречения час, възхищавала се от светите люде, изучавала Корана и искрено приела, че Аллах е пожелал такава да бъде съдбата й.

Беше покорна ислямска съпруга, но и любопитна американка.

— Не, няма да му кажа — най-после отвърна тя.

— Много е сериозно. Не бива да казваш на никого.

— Обещавам.

Дълбоко поех въздух и рекох:

— Казвам ти го, защото си американка и защото се нуждая от помощ. Искам да се махна оттук.

— Не можеш. Ако той не те пуска, няма начин да се махнеш.

— Има — рекох. — Ще избягам.

— Ти си луда. Не можеш да постъпваш така.

— Не искам от теб да ми ставаш съучастница. Искам само да правиш така, че от време на време да се измъквам от къщи, като днес например, за да отида до швейцарското посолство.

Разказах й за контактите си с посолството, как пращат и получават пощата ми и правят всичко възможно, за да ми помогнат.

— Те ли ще ти съдействат да се измъкнеш от страната? — попита Елън.

— Не, чрез тях мога само да пращам информация, това е всичко. Ако някой иска да се свърже с мен, се обръща към тях.

— Не желая да ходя в посолството — рече Елън. — Никога не съм ходила там. Моят мъж ми каза, че не ми разрешава да ходя в посолството, и никога не съм стъпвала там.

— Не е нужно да ходиш — уверих я аз. — Сигурно ще мине време, докато Муди започне да ни оставя заедно за по-дълго, но смятам, че би могъл да ме пуска да излизам заедно с теб, защото му харесваш. Просто уреждай ми да излизам от къщи. Казвай, че ще ходим по пазар или нещо подобно, и ме прикривай през това време.

Елън дълго обмисля молбата ми, преди да кимне в знак на съгласие. Остатъка от следобеда прекарахме в кроене на бъдещи планове, без да знаем кога ще успеем да ги изпълним.

Махтоб така добре си игра с Мариам и Али, че не искаше да си тръгва, ала децата на Елън направиха раздялата по-лесна, като й позволиха да си вземе за известно време някои книжки. Тя избра „Мърморкото Оскар“, „Русокоска и трите мечки“ и една книжка с комикси с патока Доналд. Освен това Елън имаше Новия завет и ми каза, че някой път ще ми го заеме.

Муди се държеше различно — понякога демонстрираше физическото си надмощие, а друг път правеше опити да ме спечели с любезното си поведение.

На 13 февруари ме попита:

— Искаш ли утре да отидем на ресторант по случай Деня на Свети Валентин?

— Разбира се, с удоволствие — казах аз.

Беше намислил да ни заведе в ресторанта на хотел „Хаян“, където персоналът говореше английски. И двете с Махтоб бяхме развълнувани. На самия Свети Валентин започнахме отрано да се приготвяме. Облякох си червен копринен костюм, съвсем подходящ за празника, но твърде скандален за иранските нрави. Разбира се, трябваше да го скрия с манто и русари, но се надявах, че правилата на хотела ще ми позволят да остана по костюм в ресторанта. Отделих доста време за прическата и си сложих лещите вместо очилата. Махтоб си облече бяла рокля с избродирани на нея червени рози и сложи бели кожени обувки. Тримата отидохме до улица Шариати, за да вземем оранжево такси, с което щяхме да прекосим града в източна посока — там се намираше хотелът — към главната улица, която мнозина все още наричаха Пахлави Авеню, на името на шаха.

Слязохме от таксито, а Муди остана да плати на шофьора. Покрай нас летяха автомобили и в двете посоки. С Махтоб застанахме пред една много широка канавка, в която бълбукаше мръсна вода и препречваше пътя ни към тротоара. Беше невъзможно да се прескочи, затова хванах Махтоб за ръка и я поведох към близката шахта, където можехме да преминем, без да се намокрим.

Като стъпихме върху решетката, погледът ми попадна на отвратителен плъх, голям колкото коте. Още малко и Махтоб щеше да го настъпи. Дръпнах я рязко. Плъхът избяга.

Муди изкрещя зад гърба ми:

— Какво правиш!

— Дръпнах я, за да не я сгази колата — излъгах аз, защото не исках Махтоб да разбере за плъха.

Поехме нагоре но хълма към хотел „Хаян“. Тихичко разказах на Муди истинската причина за станалото. Това не му направи никакво впечатление. В Техеран плъховете са част от ежедневието.

Успокоих се и положих всички усилия да се насладя на останалата част от вечерта. Противно на рекламите, в хотел „Хаян“ никой не говореше английски и трябваше да остана с манто и русари по време на вечерята, ала поех риска да разгневя Аллах, като леко си разкопчах мантото. За вечеря ни поднесоха възхитително блюдо — скариди и пържени картофи.

Муди щедро настоя да си поръчаме и кафе след вечерята, макар че струваше четири долара. Сервираха ни го в миниатюрни чашки за еспресо и бе с вкус на силно нес кафе. Жестът на Муди бе наистина трогателен. Опитваше се да ми достави удоволствие. Аз също се опитвах да го убедя, че съм много доволна.

Но се чувствах объркана, защото знаех, че Муди е в състояние да се превърне за миг от любящ съпруг в зъл демон, и вниманието му ме плашеше.

Една мисъл не ми даваше мира. Нямаше ли да бъде по-добре, ако с Махтоб бяхме последвали Триш и Сюзън? Не знаех и не можех да знам какво би се случило. Като претеглях наум всички възможности, продължавах да вярвам, че съм постъпила разумно. Планът им беше съвсем любителски. Ако бях сама, може би щях да рискувам, ала имах ли право да изложа Махтоб на подобни опасности?

Щом обаче Муди започваше да се държи зле с нас, съмненията отново ме връхлитаха. Може би бях избрала най-опасната от всички възможности за Махтоб — съжителството с баща й?

Тревожният ми сън бе прекъснат от силна, ужасяваща експлозия. През прозореца видях как нощното небе пламна в отблясъци, сякаш лумна огромен пожар. Бързо последваха нови експлозии, които отекваха все по-близо до квартала, в който живеехме.

Къщата се разтресе.

— Бомби! — изкрещях аз. — Бомбардират ни!

Над главите си чувахме воя на самолетите. През прозорците проблясваха призрачни жълто-бели светлинки, последвани от страшен трясък и рев, тъй както светкавицата предхожда гърма.

Махтоб извика от ужас. Муди я сграбчи и я постави между нас в средата на леглото. Сгушихме се един в друг, безпомощни и сами лице в лице със съдбата.

Муди, обзет от паника, лудо крещеше молитви на фарси. Прегърна ни, за да ни закриля, ала прегръдката му увеличи ужаса ни, защото цялото му тяло трепереше. Двете с Махтоб се молехме на английски, убедени, че смъртта е близо. Никога през живота си не ме беше обхващал подобен ужас. Сърцето ми блъскаше лудо. Ушите ме боляха от всепроникващия пронизителен вой.

Самолетите идваха на ята, а минутите затишие само отделяха едната група от следващата. Противовъздушната отбрана стреляше по тях и небето бе прорязвано от белите и оранжеви следи на снарядите. Всеки път, когато над главите ни прелиташе бомбардировач, в безмълвна агония очаквахме огнените отблясъци и следващата ги взривна вълна на експлозиите. Понякога отблясъците бяха смътни, а звуците — приглушени. Друг път ослепителна светлина заливаше стаята и взривовете разтърсваха цялата къща. Стъклата дрънчаха страховито, а от гърдите ни се изтръгваха викове на ужас. В отразената светлина на бомбените експлозии, противовъздушната отбрана и по-меките отблясъци на горящите сгради видях, че Муди е уплашен не по-малко от мен.

Той ни притискаше все по-силно и омразата, която изпитвах към него, стана демонична. Обхваната от ужас, си спомних писмото на майка ми и съня й, че Махтоб е изгубила едното си краче при бомбардировка.

„Моля те, мили Боже! Моля те, мили Боже! Моля те! Моля те, помогни ни! Закриляй ни! Закриляй Махтоб!“ — молех се аз.

Над главите ни прелетя още една вълна бомбардировачи и шумът от моторите заглъхна в далечината. Зачакахме със затаен дъх. Минутите минаваха, прегръдките ни са отпускаха заедно с надеждата, че това ужасно изпитание е свършило. Бомбардировката продължи може би петнайсетина минути, но ни се стори безкрайно дълга. Страхът отстъпи пред яростта.

— Видя ли какво ни причини? — изкрещях на Муди. — Това ли искаш да ни сполети?

Муди реагира мигновено като същински правоверен иранец:

— Да, да! — изрева той. — Не аз ви причиних това! Ето какво причинява твоята страна на моя народ! Родната ти страна ще ви убие вас двете!

Преди да успеем да продължим спора, вратата на спалнята ни се открехна и Мамал провря глава:

— Не се тревожете, това беше противовъздушната отбрана.

— Чухме самолети — обадих се аз.

— Не е възможно.

Не беше за вярване, ала Мамал искаше да му повярвам, че това е бил пак военен парад като през Седмицата на войната.

В хола иззвъня телефонът и Мамал отиде да вдигне слушалката. Двамата с Муди станахме от леглото и го последвахме. Сънят избяга от очите ни. Сега целият град бе потънал в катранен мрак — осветяваха го само призрачните отблясъци на пожарите, пламтящи из различни краища. Обаждаше се Амех Бозорг. И Мамал, и Муди я увериха, че сме добре.

Насрин запали свещи, направи чай и се опита да успокои опънатите ни нерви.

— Няма от какво да се страхуваме — рече тя убедено. — Няма да ни ударят.

Вярата й в Аллах бе силна и ставаше още по-силна при мисълта, че дори Той да допусне тя да загине, разкъсана от бомбите, няма по-славна смърт от смъртта на мъченик в свещена война.

— Нямаше никакви бомби — убеждаваше ни Мамал.

— Защо тогава някои от експлозиите бяха толкова силни? — попитах аз. — Всичко се тресеше от тях.

Мамал сви рамене.

На сутринта градът се оживи, започна да ближе рани и да призовава за отмъщение. Очевидно бомбардировките бяха дело на иракските военновъздушни сили, но по радиото отново се започна с евтината пропаганда. Иракчаните били снабдявани от американците. Пилотите им били обучавани в Щатите. Бомбардировката била подготвена и ръководена от американски военни съветници. От всички тези приказки средният иранец оставаше с убеждението, че лично президентът Рейгън е пилотирал първия самолет. В този ден не беше особено приятно да си американец в Иран. Муди усети това и реши двете с Махтоб да не ходим на училище. Всъщност най-тежко засегнат бе районът около училището. Имаше много човешки жертви.

В по-късните часове на деня минаха Елън и Хормоз, за да видят дали не сме пострадали. Цели квартали бяха превърнати в развалини и димящи пожарища.

Бяхме единодушни, че войната е ужасно нещо, но мненията ни се разминаваха по въпроса за причината, довела до нея. Аз лично я смятах за неизбежно последствие от управлението на луд фанатик, докато Муди и Хормоз проклинаха американците, които според тях носеха вината за това опустошение.

Елън се присъедини към мнението на мъжете.

Муди се заприказва с Хормоз, избирайки една от любимите си теми на разговор — двойствеността на американското правителство. Казваше, че за да поддържат съотношението на силите в Персийския залив, Съединените щати трябвало да играят на страната и на двете воюващи страни и да помагат и на Ирак, и на Иран. Бе убеден, че хвърляните от иракските самолети бомби са американски, както са американски и противовъздушните ракети на иранската ПВО. Поради дългосрочното ембарго върху доставките на оръжие, наложено на Иран, Америка го подкрепяла нелегално.

— Иран ще похарчи всичките си средства за тая война — рязко заяви той. — Ембаргото е причина да купуваме оръжие чрез трети страни и така ни излиза по-скъпо.

Всички се молехме да не се повтори никога повече снощният ужас. Радиото ни убеждаваше, че свещените шиитски армии ще нанесат бърз и съкрушителен удар и така ще си отмъстят на американските марионетки.

От слуховете, които се носеха от уста на уста, всички в Техеран знаеха, че при бомбардировката са загинали стотици хора, ала официалните съобщения ги сведоха до шест жертви, като при това добавяха цинично, че иракската въздушна атака доказала, че Аллах е на страната на Ислямска република Иран — една от бомбите, без съмнение направлявана от самия Аллах, бе паднала върху склад с боеприпаси на монафакините — шахски привърженици, които се бореха срещу режима на Хомейни. Спасителните групи, проникнали в разрушената сграда, открили не само оръжие и муниции, но и казани за варене на контрабанден алкохол.

Правителството обяви, че това е абсолютно необоримо доказателство за волята на Аллах Иран да победи във войната и като добавка — да унищожи демоничните монафакини.

В града бе въведен строг режим на икономии. Пострадали бяха електроцентрали и ток можеше да се използва само при най-належащи случаи. От тази вечер нататък до второ нареждане градът щеше да остане затъмнен като предохранителна мярка срещу въздушни нападения и за да се икономисва електроенергия. Улично осветление нямаше. По къщите можеха да светят само слаби осветителни тела, и то така, че да не се виждат от улицата. Муди започна да носи със себе си миниатюрно джобно фенерче.

Дните минаваха в спорове и въпросителни, следвани от изпълнени със страх и напрежение нощи. В продължение на няколко седмици въздушни нападения имаше през вечер или две. После зачестиха — всяка вечер и щом паднеше мрак, Махтоб я свиваше стомахът. По-голямата част от времето прекарвахме в банята — молехме се, треперехме и плачехме. Преместихме се от леглата в спалнята и започнахме да спим на земята под солидната маса в трапезарията. Покривахме я с одеяла, чиито краища ни предпазваха от хвърчащите парчета стъкло. Всички страдахме от безсъние. Бомбардировката бе най-ужасното нещо, което можехме да си представим.

Един ден след училище оранжевото такси ни свали на улица Шариати и двете с Махтоб се отправихме към хлебарницата, за да изпълним всекидневното си задължение. Искахме да си купим барбари — замесен с мая хляб, който печаха в овални форми и беше дълъг над половин метър. Ако се яде, докато е топъл и пресен, барбари е много вкусен.

Наредихме се на опашката. Вече беше минал над половин час. Хлебарите работеха сръчно — претегляха тестото, месеха го и нареждаха самуните настрана, където втасваха. Щом хлябът бухнеше, един от майсторите го оформяше и с пръст правеше надлъжни черти по горната част. Друг мяташе самуните в загрятата фурна, а после ги вадеше с плоска лопата с триметрова дървена дръжка.

Докато чакахме, забелязахме, че замесеното тесто привършва и единият от хлебарите веднага се залови да забърка ново количество. Вкара маркуч в голяма вана и завъртя крана. Тъй като знаеше, че ще трябва доста време, за да я напълни, мъжът реши да отскочи до тоалетната — тясна кабинка в средата на помещението. Вонята отвътре ни накара инстинктивно да се отдръпнем.

„Дали ще си измие ръцете, преди да се захване за работа?“ — запитах се аз. Не се виждаше никакъв умивалник.

За мой ужас хлебарят се отправи към ваната и изми ръцете си в същата вода, с която щеше да замеси следващата фурна хляб.

Нямах време да се боря с отвращението си, защото внезапно чух сирената за въздушна тревога. След броени секунди чухме шума от моторите на приближаващите самолети.

Мисълта ми щуро запрепуска. Опитвах се да разсъждавам логично и да не се поддарам на паниката. Дали да се скрием тук, или да тичаме към къщи? Беше важно да покажа на Муди, че умеем да се грижим сами за себе си, за да продължи да ни пуска сами.

— Тичай, Махтоб! — изкрещях аз. — Трябва да се доберем до нас.

— Страх ме е, мамо! — извика Махтоб.

Взех я на ръце. Нещо ми подсказа да се махна от улица Шариати и веднага кривнах в една пряка. Поех по преплетените като лабиринт улички, които водеха към дома. Тичах с все сила. Около нас се разнасяха воят на самолетните мотори и тътенът на противовъздушната отбрана. Усещахме мощните взривни вълни на експлозиите. Ранени и умиращи виеха в предсмъртен ужас.

Около нас се сипеха парчета от противовъздушните снаряди и някои бяха достатъчно големи, за да убият човек. Продължихме да бягаме.

Махтоб скри липе в гърдите ми. Пръстите й се забиха в раменете ми.

— Страх ме е, мамо! Страх ме е! — хлипаше тя.

— Няма страшно, всичко е наред! — надвиквах аз воя и тътена. — Моли се, Махтоб, моли се!

Най-сетне стигнахме нашата улица и с подкосени от умора крака прекрачихме прага на двора. Муди неспокойно поглеждаше навън. Чакаше ни. Като приближихме, той широко отвори вратата и ни помогна да влезем. Тримата се сгушихме един до друг в антрето, опрели гръб в сигурната бетонна стена, и останахме там до края на бомбардировката.

Един ден заведох Махтоб и Амир в парка. Малкият подритваше в количката си. За да стигнем до площадката с люлките, трябваше да минем покрай волейболно игрище, където играеха двайсетина младежи. Всички се радваха на топлия пролетен ден.

Махтоб се заигра на люлките. Малко по-късно чух развълнувани гласове откъм игрището. Вдигнах очи и видях четири-пет бели пикапа нисан да блокират входа на заградения парк. Пасдар! Сигурно бяха тук, за да претърсят хората в парка.

Проверих облеклото си. Мантото беше закопчано, русарито — прилежно вързано под брадичката, но не ми се искаше да се срещам с тях и реших бързо да се прибираме. Викнах към Махтоб.

Отправих се към изхода с количката, хванала за ръка Махтоб. Като приближихме волейболното игрище, ми стана ясно, че днес на мушка бяха младежите. Под дулата на оръжията мълчаливо ги подкараха към пикапите.

Наблюдавахме сцената. Прибраха всички момчета и потеглиха.

„Какво ли ще ги сполети?“ — питах се аз. Бързо се прибрах у дома развълнувана и уплашена.

Есей ни отвори вратата. Разказах на двамата с Реза какво съм видяла в парка и той се опита да даде някакво обяснение:

— Вероятно са ги прибрали, защото са били събрани на едно място. Противозаконно е да се събират на групи без предварително разрешение.

— Какво ще стане с тях? — попитах аз. Реза сви рамене.

— Не знам. — В гласа му не прозвуча никаква тревога. Муди също отмина инцидента с безразличие.

— Щом ги е прибрал пасдар, значи са вършели нещо непозволено — каза той.

Когато обаче разказах за случилото се на госпожа Азар на следния ден, тя реагира различно.

— Като видят момчета, събрани на едно място, ги прибират и ги пращат на фронта — рече тя. — Правят го и в училище. Понякога закарват камионите до някоя мъжка гимназия, натоварват момчетата и ги вземат войници. Семействата им не ги виждат никога повече.

Господи, как ненавиждах войната! Тя бе съвършено безсмислена. Не можех да проумея как е възможно да съществува страна, в която хората горят от желание да убиват и от готовност да умират. Ето това е едно от най-значимите и най-необясними културни различия между разглезените от свобода и демокрация американци и ограничаваните и потискани изостанали народи. Според Мамал и Насрин животът — включително техният собствен — нямаше особена стойност. Смъртта е често срещано явление и следователно не е никак загадъчна. Какво друго можеше да направи човек, освен да вярва в Аллах? А ако се случеше най-лошото, нима то не бе неизбежно така или иначе? Тяхната невероятна смелост пред лицето на смъртта не бе преструвка, а по-скоро проявление на една крайна философия, която създаваше готови на саможертва терористи. Най-категоричното потвърждение на това получих един петък следобед, когато както обикновено бяхме у Амех Бозорг, за да почетем светия ден с нескончаеми религиозни ритуали. По телевизията пряко предаваха петъчната проповед в централната градска джамия. Не й обръщах внимание, докато не чух тревожните гласове на Мамал и Муди. Амех Бозорг запищя тъжно и протяжно.

— Бомбардират по време на проповедта — рече Муди.

Директното предаване показваше препълнените с правоверни градски площади. Всички бягаха панически. Камерите се насочиха към небето и видяхме ниско летящите иракски самолети. Експлозиите оставяха трупове и издъхващи сред полуделите от ужас тълпи.

— Баба Хаджи е там! — напомни ми Муди.

Баба Хаджи никога не пропускаше петъчната проповед.

В центъра на Техеран цареше паника. Съобщенията за жертвите и разрушенията бяха съвсем противоречиви, но добре премерената въздушна атака бе истинска емоционална и материална победа за Ирак.

Семейството тревожно зачака връщането на Баба Хаджи. Стана два часът, после два и половина. Баба Хаджи никога не се беше връщал от петъчната проповед толкова късно.

Без да губи време, Амех Бозорг зави на умряло и заскуба косата си. Свали пъстрия чадор и сложи бял, седна на пода и протяжно почна да чете Корана, като едновременно пищеще и плачеше.

— Тя е луда! — рече Муди за сестра си. — Не ни остава нищо друго, освен да стоим и да се надяваме. Поне да беше изчакала, докато ни известят, че е убит.

Роднините притичваха на улицата, за да проверят дали не се връща патриархът на семейството. Часовете се точеха напрегнато, Амех Бозорг виеше и опяваше. Тя сякаш изпитваше неземна наслада от новото си положение на вдовица на мъченик.

Беше почти пет часът, когато Фереще се втурна в къщата и закрещя:

— Идва! Приближава по улицата!

Семейството се струпа на портата и се хвърли да прегръща Баба Хаджи, щом той прекрачи прага. Баба Хаджи влезе бавно и безмълвно, забил очи в земята. Събралите се отстъпиха назад, за да мине светият човек. Дрехите му бяха оплискани с кръв и парченца човешка плът. За всеобща изненада той се отправи директно към банята, за да се изкъпе.

По-късно Муди разговаря с него и след това ми каза:

— Ужасно е ядосан, че не са го убили. Иска да стане мъченик като брат си.

М уди не споделяше безумната смелост на семейството си. Беше уплашен до смърт. Техеран се приспособяваше към кървавата действителност на войната и шефовете на гражданската отбрана разпространиха допълнения и поправки към своите разпоредби. По време на въздушна атака всеки трябваше да търси прикритие в специално скривалище в приземния етаж. Отново започнахме да спим в леглата си и можехме да почиваме удобно, докато не чуем ужасяващия сигнал, който ни запращаше към входа в основата на стълбите.

Там, дори в присъствието на Мамал и Реза, Муди не криеше паниката си. Крещеше ужасено и се тресеше от неописуем страх. После се опитваше да прикрие слабостта и страхливостта си, като беснееше срещу американците. След всяка следваща бомбардировка обаче думите му звучаха все по-кухо и по-безсмислено.

Понякога се поглеждахме с взаимно разбиране. Муди осъзнаваше, че е отговорен за тежката ни участ, но вече не знаеше как да се справи с положението.