Не без дъщеря ми

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нилуфар бе деветнайсетмесечната дъщеричка на втория син на Баба Хаджи и Амех Бозорг — Мортеза и жена му Настаран. Тя бе малката сладурана, която, без да иска, съсипа една от тортите за рождения ден на Махтоб. Мила, усмихната и закачлива, Нилуфар се държеше много любвеобилно с мен и Махтоб. Отначало се разстроих, но скоро в съзнанието ми светна предупредителна лампичка. Ами ако това е клопка? Дали Муди не бе замислил някаква измама, за да ни отведе някъде? Не можех да направя нищичко. Последвахме го до улица Шариати и взехме такси. Тревогата изостряше сетивата ми. Дали Елън не бе споделила нашата тайна с Муди? Или бяха звънели от посолството? Дали не ни водеше в някакво тайно убежище, където нямаше да имаме никаква възможност да се свържем с когото и да било? На два пъти сменяхме превозни средства и докато се носехме бясно, се молех Махтоб да не се издаде, че кварталът й е известен. Насочвахме се по познат маршрут, който водеше към Секцията но интереси на САЩ към швейцарското посолство. Оказа се, че болницата, в която се озовахме, се намира точно срещу посолството! Муди бързо ни въведе в приемната и попита за стаята на Нилуфар. Колкото и малки да бяха познанията ми по фарси, схванах, че има някакъв проблем и Муди се опитва да преодолее бюрократичните ограничения, като изтъква компетентността си на лекар. Няколко минути той спори разгорещено с медицинската сестра на рецепцията, после ни обясни, че ние с Махтоб не може да влезем, защото не сме с чадори. Веднага разбрах причината за гнева му — ако сам отидеше да види Нилуфар, трябваше да ме остави без надзор в приемната, която гледаше право към посолството! Разбрах, че не става въпрос за клопка. Нилуфар наистина бе пострадала. За миг забравих собствените си грижи. Заболя ме сърцето за малкото момиченце и родителите му.

Най-сетне Муди реши, че роднинските му чувства са по-силни от факта, че ще остави без надзор семейството си. Освен това, разбира се, не знаеше, че аз знам къде се намираме.

— Стойте тук! — изкомандва и хукна да научи повече подробности за състоянието на Нилуфар.

Ужасно положение — да си толкова близо до посолството и да не можеш да действаш. Не си струваше за няколко минути, прекарани с Хелън, да събуждам яростта на Муди.

А той се върна почти веднага:

— Тук няма никой. Мортеза я е завел в друга болница, а Настаран се е прибрала у дома, така че отиваме у тях.

Бързо се отправихме към къщата им, която бе наблизо. Минахме покрай посолството. Положих всички усилия да гледам право пред себе си и тихичко си пожелах и Махтоб да не погледне към сградата. Не исках Муди да разбере, че мястото ни е познато. Къщата на Мортеза и Настаран се намираше на една пресечка зад посолството. Там вече се бяха събрали няколко жени, за да изразят съчувствието си. Сред тях бе и племенницата на Муди Фереще, която приготвяше чай. Настаран крачеше напред-назад, като през пет минути излизаше на балкона и гледаше към улицата в очакване на съпруга си и на новини за дъщеря си. Именно от този балкон бе паднало момиченцето. Претърколило се през нестабилния метален парапет, висок едва половин метър, и бе паднало от третия етаж на тротоара. Балконът бе съвсем обикновен, както бе обикновена и тази трагедия за Техеран. Минаха два часа. Почти не разговаряхме, а разменените реплики бяха кратки и нервни. Махтоб не се отделяше от мен, а личицето й бе опънато и сериозно. И двете си мислехме за хубавото като кукла весело детенце и заедно шепнехме молитви към Господа да бди над малката Нилуфар. Опитах се да утеша Настаран и тя разбра, че чувствата ми са съвсем искрени. Двете с Махтоб придружихме Настаран при едно от поредните й излизания на балкона. Видяхме Мортеза в другия край на двора. Той вървеше към къщи, прикрепян от двамата си братя. В ръцете им имаше кутии с носни кърпички, които се намираха много рядко. Настаран нададе смразяващ кръвта писък, защото разбра какво се е случило. Тя хукна към вратата и посрещна мъжете на стълбищната площадка.

— Морде! Мъртва е! — промълви Мортеза със замъглени от сълзи очи.

Настаран припадна. Почти веднага домът се изпълни със скърбящи роднини. Те се блъскаха в гърдите и виеха, както повелява ритуалът. Муди, Махтоб и аз плачехме заедно с тях. Изпитвах дълбоко и искрено съчувствие към Настаран и Мортеза, ала през дългата скръбна нощ, която прекарахме у тях, започнах да се питам по какъв начин би засегнала плановете ни тази трагедия. Беше вторник, а в неделя трябваше да се срещнем с госпожица Алави. Дали щях да спазя уговорката си, или животът ни щеше да се промени чувствително след нещастието с Нилуфар? Трябваше по някакъв начин да се добера до телефон, за да й позвъня, както и на Хелън в посолството. Освен това горях от нетърпение да разбера какво става с Елън. На следващата сутрин се облякохме в тъмни траурни дрехи и се приготвихме да придружим семейството и множеството роднини до гробищата. Бяха поставили малката Нилуфар в хладилна камера през нощта, а днес родителите й трябваше да извършат ритуалното измиване на мъртвото й телце, докато останалите роднини четяха специални молитви. После щяха да отнесат завитото в обикновен бял плат тяло на Нилуфар и да го положат в земята. Докато се приготвяхме в спалнята за този тъжен ден, аз предложих на Муди:

— Защо да не остана вкъщи и да гледам всички деца, докато големите са на гробищата?

— Не! — отсече Муди. — Трябва да дойдеш с нас.

— Не искам Махтоб да гледа такива неща. Наистина ще е по-добре, ако си остана вкъщи и се грижа за малките.

— Не!

Когато обаче отидохме у Настаран и Мортеза, повторих предложението си пред останалите и всички решиха, че така е по-добре. Муди бързо отстъпи, защото бе прекалено зает, за да се занимава с мен. Не се осмелявах да напусна къщата без негово разрешение, но щом останах сама с нищо неподозиращите деца, сграбчих телефона и позвъних на Хелън в посолството.

— Моля те, ела. Трябва да говоря с теб — каза Хелън.

— Не мога. Намирам се почти срещу теб, но не мога да дойда.

Помислих, че може би ще е възможно да изведа децата в някой парк по-късно, след като се върнеха възрастните.

С Хелън се уговорихме да се срещнем в три часа в парка близо до посолството. Не успях да се свържа с госпожица Алави, което ме потисна, ала хванах Елън в службата и разговорът ми с нея бе ужасяващ.

— Ще кажа на Муди абсолютно всичко — рече Елън. — Ще му кажа, че се опитваш да избягаш.

— Не постъпвай така с мен! — молех я аз. — Споделих с теб, защото си американка. Казах ти, защото обеща да пазиш тайната ми. Ти ми обеща да не казваш на никого!

— Казах всичко на Хормоз — отговори Елън, а в гласа й се промъкна рязка нотка. — Той наистина ми се ядоса. Каза ми да не припарвам до посолството и да кажа на Муди всичко, защото това е мой ислямски дълг. Ако не му кажа, и на вас с Махтоб ви се случи нещо, грехът ще падне върху мен, все едно че съм ви убила. Длъжна съм да му кажа!

Онемях от ужас. Муди може да ме убие! Сигурно ще ме заключи и ще ми отнеме Махтоб. Малките безценни късчета свобода, които си бях извоювала, щяха да бъдат изгубени завинаги. След подобен случай той нямаше никога повече да ми вярва.

— Недей, моля те! — хлипах аз. — Моля те, не му казвай!

Крещях й но телефона, плаках, умолявах я да си припомни, че сме землячки, но тя остана непреклонна. Трябвало да изпълни ислямския си дълг от любов към мен, за мое добро и за доброто на моята дъщеря. Трябвало да каже на Муди.

— Остави ме да му кажа сама — изрекох отчаяно. — Мога да се справя по-добре от теб.

— Добре — реши Елън. — Ще ти дам малко време, но ако не му кажеш ти, ще му кажа аз.

Затворих телефона с чувството, че на врата ми е нахлузена ислямска примка. Какво щях да правя сега? Колко дълго можех да чакам? Още колко време щях да намирам извинения пред Елън и да отлагам признанието си? Трябваше ли да казвам на Муди? Как би реагирал? Ще ме набие — в това нямаше никакво съмнение, — но докъде щеше да го доведе яростта му? А след това? Господи, как ми се искаше да си бях държала езика зад зъбите и да не бях споменавала и дума на Елън! Как можех да предвидя, че ще ме провали не иранец, а американка от родния ми град? Обзета от ярост, огледах познатата обстановка в мръсния дом. Като не знаех какво друго да направя, запретнах ръкави и се захванах да чистя. Започнах от кухнята. Подът на иранските кухни е като на баня — има наклон и като плиснеш кофа вода, всички мръсотии отиват право в канализацията. Започнах да изливам кофа след кофа, после взех да търкам между металните кухненски шкафове — нещо, което иранските домакини не си правят труда да вършат. Изпод шкафовете изплуваха вече умрели гигантски хлебарки. Като се борех с погнусата, изтърках кухнята до блясък, без да обръщам внимание на невъобразимия шум, който вдигаха петнайсетината дечурлига в хола. След като прегледах запасите от продукти, реших да приготвя вечеря. Яденето е основното социално занимание на тези хора и знаех, че ще ми бъдат много благодарни, ако ги посрещна с топло блюдо при завръщането им от гробищата. А аз просто трябваше да върша нещо. Тъй като в хладилника намерих малко телешко, а не обичайното овнешко месо, реших да приготвя таскебап, персийско блюдо, което Муди особено харесва. Нарязах и запържих голямо количество кромид лук. След това наредих пласт кромид, пласт месо и щедро залях ястието с къри и подправки. Отгоре нарязах картофи, домати и моркови. От врящата тенджера в кухнята се разнесе приятната миризма на телешко варено. Сърцето ми се свиваше от напрежение, но установих, че обичайните домакински занимания са в състояние да ме мобилизират. Трагичната смърт на Нилуфар ми даваше още няколко дни свобода. По време на траура Муди нямаше да види Хормоз и Елън. Осъзнавах, че най-добрият вариант е да поддържам статуквото, доколкото мога, и да се надявам госпожица Алави да направи някакво чудо, преди предателството на Елън да е предизвикало криза. „Не спирай да работиш“ — внушавах си аз. Когато опечалените се върнаха, правех специалитета си — бакла по ливански.

— Не се прави така. Ние го приготвяме различно — рече Фереще, като видя, че съм сложила кромид лук в гозбата.

— Остави ме да го приготвя, както аз си знам — отвърнах й аз.

— Да, но никой няма да го яде.

Фереще не позна. Семейството омете до шушка всичко, което бях приготвила, и ме обсипа с похвали. Разбира се, на мен ми стана много приятно, пък и Муди бе доволен, но моят мотив бе съвсем друг. Знаех, че за възрастните тази седмица щеше да бъде ангажирана с множество ритуали, и исках да си подсигуря задължението да се грижа за децата и домакинството. След като се нахраниха, роднините единодушно ми гласуваха доверие да се занимавам с малките и прехраната. Когато към три часа следобед предложих да заведа децата в парка, всички бяха във възторг от идеята. За голямо мое разочарование обаче веселякът Маджид, винаги готов за игри и закачки, дойде с нас. Видях отдалеч Хелън и й кимнах почти незабелязано, че е невъзможно да говорим. Тя ни погледа известно време, но не посмя да приближи.

Седмицата се влачеше едва-едва. Втори път не успях да се добера до телефона, защото някой от възрастните все си намираше причина да остане вкъщи с мен и децата. Когато най-после Муди ми каза, че жалейката свършва в петък и Махтоб трябва да се върне в училище още в събота, страшно се зарадвах, защото уговорената среща с госпожица Алави бе в неделя.

Муди бързо забрави скръбта си по Нилуфар и потъна в собствените си грижи. В тревожния му замислен поглед започнаха да проблясват искрици лудост, които ми бяха познати отпреди, и това ужасно ме разтревожи. Тази лудост ме хвърляше в паника. Понякога изглеждаше, като че Елън вече е говорила с него. Друг път си мислех, че той всъщност има достатъчно собствени причини, за да пощурее. В събота се държа особено зле с нас. Без да ни изпуска за миг от очи, ни придружи чак до самото училище. Държеше се дръпнато и злобно, докато крачехме по улицата, а после грубо ни набута в едно такси. С Махтоб само се споглеждахме уплашено, предчувствайки някаква неприятност.

В училището Муди ми заяви в присъствието на Махтоб:

— Остави я тук. Тя трябва да се научи да стои сама. Заведи я до класната стая и се върни, за да се прибираме.

Махтоб изпищя и се вкопчи в края на палтото ми. Бе едва петгодишна и не бе в състояние да оцени двойната опасност — да събуди яростта на баща си и да бъде разделена от майка си.

— Махтоб, дръж се! — бързо изрекох аз. Опитах се да говоря утешително ала гласът ми трепереше. — Няма страшно! Ела, ще те заведа в класната стая. На обед ще дойда да те взема.

Махтоб смирено ме последва по коридора. Колкото повече приближаваше към класната стая и се отдалечаваше от заплахата, която представляваше баща й, толкова по-силно усещаше раздялата си с мен и започна да подсмърча, а после направо се разхлипа. Пред стаята вече виеше от ужас, както бе правила през първите два учебни дни.

— Махтоб! — помолих я аз. — Трябва да се успокоиш. Татко наистина е ядосан.

Думите ми бяха заглушени от писъците на Махтоб. С едната си ръка ме държеше здраво за дрехата, а с другата блъскаше настрана учителката.

— Махтоб, моля те! — плачех аз. Внезапно пълната с момиченца класна стая зяпна от изненада и смущение. Като една всички посегнаха към шаловете си, за да се убедят, че са на място и главите им са плътно покрити. Мъж бе влязъл в тяхното светилище! Вдигнах очи и видях Муди. Беше се надвесил над нас, а оплешивяващото му теме бе почервеняло от сляпа ярост. Вдигнатият му юмрук всеки миг щеше да се стовари върху ни. Очите му бяха помътнели от демоничен бяс.