Не без дъщеря ми

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Той можеше да го направи. И щеше да го направи. Нямаше сън за мен тази нощ. Въртях се, мятах се и непрекъснато се обвинявах, задето бях довела Махтоб тук.

Бедата започна преди почти четири години, на 7 април 1982 година вечерта, когато Муди се върна от болницата в Алпина, разсеян и отнесен. В началото не обърнах внимание, защото трябваше да приготвя специална вечеря за дванайсетия рожден ден на Джон.

Бяхме прекарали две щастливи години. Муди се върна в Мичиган от Корпус Кристи през 1980 година, решен да забрави за политическите промени в Иран.

— Всички ще разберат, че съм чужденец — казваше, — но не искам всички да знаят, че съм иранец.

Снимката на намръщения аятолах Хомейни беше изхвърлена на тавана. Обеща да не коментира революцията с колегите в болницата, защото си даваше сметка, че любовта към родината му бе причинила само неприятности в Корпус Кристи. В Алпина бързо потъна в работата, съсредоточи се върху кариерата си и започна отново да живее като американец.

Настроението ми се оправи веднага, особено след като се настанихме в къщата на Тъндър Бей Ривър. Беше малка и съвсем обикновена на вид, но аз се влюбих, щом прекрачих прага й. Гледаше към реката. Задната стена беше цялата в прозорци. По стълбите се слизаше на по-ниско ниво — красиво облицовано, просторно и светло. Имаше огромен вътрешен двор, който почти стигаше до брега на реката, както и дървен пристан — чудесно място за риболов. Къщата се намираше на един от завоите на реката. Надолу по течението се виждаше покрит мост.

Отвътре къщата бе просторна, с големи спални, две бани, кухня, две камини и доста голям хол. Гледката към реката носеше успокоение.

Муди също хареса къщата. Купихме я веднага.

Алпина е само на около три часа път от Банистър и можех да се виждам често със семейството си. Двамата с баща ми обичахме да ловим риба. Най-често хващахме костур, а понякога и щуки. С майка ми прекарвахме часове в плетене, готвене и разговори. Тя страдаше от кожна туберкулоза и аз с удоволствие й се бях посветила. Малката Махтоб, която сновеше из къщата, радваше всички ни. Татко я наричаше „Тоби“.

Приеха ни бързо в местното лекарско общество. Муди беше доволен от работата си, а аз като съпруга и майка бях щастлива у дома. Това продължи до вечерта, когато Муди се върна вкъщи мрачен и мълчалив.

Един от пациентите му — тригодишно момче, бе умряло по време на обикновена операция. На Муди му бе наложена забрана да практикува, докато се води следствието.

Сестра ми Каролин се обади на следващата сутрин. Вдигнах слушалката недоспала, с подути и зачервени очи.

— Татко има рак — каза тя.

Отидохме в Градската болница в Карсън, където се бяхме срещнали с Муди за първи път. Сега нервно крачехме из чакалнята, докато чакахме резултатите от оперативното изследване на стомаха. Новината беше лоша. Хирурзите казаха, че било невъзможно да се отстранят всички разсейки. Болестта била в напреднал стадий. Разговаряхме с хемотерапевта, който ни обясни, че ще може да удължи живота на татко за известно време, но точно колко и той не знае. Така или иначе щяхме скоро да го загубим.

Обещах си да прекарвам повече време с него.

Животът ни се преобърна изцяло. Само преди няколко месеца бяхме толкова щастливи. Сега изведнъж кариерата на Муди беше застрашена, баща ми умираше и бъдещето изглеждаше печално. Стресът се отрази на всички от нас различно, но засегна и отношенията помежду ни.

През следващите няколко седмици Муди помагаше на татко да преодолее последиците от операцията. Когато състоянието на татко се подобри, поканихме го да ни погостува в Алпина. Муди доста често се занимаваше с него, може би защото сега той беше единственият му пациент. Когато двамата бяха заедно, Муди се чувстваше като лекар. Но от бездействието вкъщи взе да унива все повече и повече.

— Това е по политически причини — повтаряше той във връзка с разследването в болницата.

Муди поддържаше квалификацията си, като посещаваше безброй медицински семинари, но за жалост не можеше да приложи на практика придобитите познания.

И двамата се тревожехме за парите, но аз вярвах, че ако може да се върне на работа, нещата ще се оправят. Никоя болница нямаше да му позволи да практикува анестезия, докато следствието продължава, но той все още можеше да практикува обща остеопатична медицина. Винаги съм смятала, че точно там му е силата.

— Би трябвало да отидеш в Детройт — предложих аз. — Иди отново в болницата на Четиринайста улица. Те винаги имат нужда от хора.

Това беше мястото, където беше започнал, пък и все още имаше приятели там.

— Не! — отговори той. — Смятам да остана тук и да се боря.

Дните минаваха и той ставаше все по-заядлив — караше се с мен и децата по най-малките и често пъти измислени поводи. Престана да посещава медицински семинари, защото не искаше да се вижда с други лекари. Прекарваше по цели дни в креслото, разсеяно гледаше през прозореца, мълчеше или придремваше. Понякога слушаше радио или четеше книга, но в нищо не успяваше да се съсредоточи. Отказваше да излиза навън и не искаше да се среща с никого.

Беше ясно, че се намира в депресия, но не искаше да слуша никого и отхвърляше всички опити да му се помогне.

Известно време поддържах спокойствието и уюта в дома, защото ми се струваше, че така би трябвало да постъпи всяка жена. Безпокойството влияеше зле и на мен. Няколко пъти в седмицата отивах с децата в Банис-тър, но Муди вече не ни придружаваше. Стоеше си вкъщи, погълнат от лошото си настроение.

Седмици наред се примирявах с положението, като избягвах всякаква конфронтация, и се надявах, че той ще излезе от летаргията си. Бях сигурна, че това не може да продължи много дълго.

Постепенно обаче седмиците се превърнаха в месеци. Прекарвах все повече време с баща си в Банистър и по-малко у дома, защото апатията на Муди ме влудяваше. Нямахме никакви доходи, спестяванията ни се стопяваха.

Отлагах този разговор, доколкото бе възможно, но накрая избухнах.

— Отиди в Детройт и си намери работа! — казах. Муди ме погледна строго. Мразеше да повишавам тон, но това сега не ме интересуваше. Поколеба се, не знаеше какво да ми отговори.

— Не! — отвърна той с тон, който уби всякаква надежда за промяна, и се отдалечи.

Избухването ми го подтикна към по-шумна форма на депресия. Непрекъснато повтаряше едно и също:

— Отнеха ми лекарските права, защото съм иранец. Това никога нямаше да стане, ако не бях иранец.

Някои от лекарите в болницата бяха все още на страната на Муди. Наминаваха от време на време да ни навестят, а после споделяха с мен опасенията си от мрачното настроение на Муди. Един от тях, опитен психиатър, предложи да идва редовно, за да разговаря с Муди.

— Не искам! — отсече Муди, — Не искам да говоря за това.

Опитах се да го убедя да отиде при друг психиатър.

— Знам повече от тях — каза той. — Няма да ми помогнат.

Никой от приятелите и роднините не подозираше за дълбоките промени, които настъпваха у него. Вече не канехме гости, но това беше разбираемо, като се имаха предвид финансовите ни затруднения. Никой от познатите ни не знаеше докъде бе стигнал Муди в депресията си. Той не можеше да им каже, а аз не исках.

Намерих си работа на половин работен ден в една адвокатска кантора. Муди се вбеси, защото той смяташе, че жената трябва да си стои у дома и да се грижи за съпруга си.

Угнетен от липсата на перспективи и с разбито самочувствие, сега трябваше да понесе и този нов удар, който го лишаваше от мъжкото му достойнство. Опита се да възвърне превъзходството си над мен, като настоя да си идвам всеки ден по обяд, за да му приготвям яденето.

Примирих се с това безсмислено желание, отчасти за да го успокоя и отчасти, защото самата аз се чувствах разстроена и объркана. Вече нямах ясна представа за ролята на всеки един от нас в брака ни. Изглеждаше, че аз съм по-силната, но ако това беше така, защо тогава притичвах всеки ден до къщи, за да приготвям обяда? Отговор нямах.

На обяд често го сварвах още по халат. Приготвях яденето и тичах обратно на работа. Вечерта намирах мръсните съдове върху масата, а съпруга си — излегнат на дивана.

„Щом е недоволен, че работя, защо не направи нещо“ — казвах си аз.

Това странно съществуване се проточи повече от година — време, през което работата ми даваше самочувствие, а личният живот ми го рушеше. Работата ми, която в началото беше само временна, се превърна в целодневен ангажимент. Заплатата ми, разбира се, не стигаше за живота, на който бяхме свикнали, още повече, че спестяванията ни се бяха стопили. Отново наложих волята си на Муди и обявих хубавата ни къща за продан.

Поставих в предния двор табела и зачаках да видя какво ще стане. С повечко късмет можехме да си спестим комисионата на посредника.

Муди ми съобщаваше за десетки семейства, които се отбивали да разгледат къщата, но никой не беше направил оферта. Подозирах, че или Муди ги обезкуражава, или неговият размъкнат външен вид ги прогонва.

В края на краищата една вечер Муди спомена за мъж и жена, които щели отново да дойдат на следващия ден. Реших да се срещна с тях.

Когато пристигнах запъхтяна у дома, намерих къщата с главата надолу. Запретнах ръкави и взех да оправям стаите. Когато хората дойдоха, самичка ги разведох из къщата.

— Харесва ни — каза мъжът. — Кога най-скоро ще можете да се изнесете.

— За кога я искате?

— До две седмици.

Това беше малко притесняващо, но те предложиха да поемат ипотеката ни и да ни изплатят разликата в брой. След покриване на разходите щяхме да получим повече от двайсет хиляди долара, а ние се нуждаехме така отчаяно от тези пари.

— Добре — съгласих се аз.

Когато Муди се върна у дома и научи за сделката, направо почервеня от гняв.

— Къде можем да се преместим за две седмици? — разфуча се той.

— Парите ни трябват — казах твърдо. — Трябва да ги имаме.

Спорихме дълго, но това беше само повод да излеем дълго събираното ни недоволство един към друг. Битката беше неравна, защото Муди вече не беше в състояние да ми противостои. Направи немощен опит да се наложи, но и двамата бяхме наясно, че той вече е паднал от трона си.

— Ти ни докара до това положение — викнах му аз. — Няма да чакаме, докато изгубим всичко. Ще я продадем.

Принудих го да подпише договора за продажбата.

Следващите две седмици времето не стигаше за нищо. Трябваше да преровя килери, чекмеджета и долапи и да опаковам всичко, което бяхме натрупали през престоя си в Алпина, при все че още не ми беше ясно къде ще отидем. Муди не си помръдваше пръста.

— Поне опаковай книгите си — казах.

Той имаше голяма библиотека с медицински трудове и с книги, свързани с ислямската пропаганда. Една сутрин му тикнах в ръцете няколко кашона и му рекох:

— Ще си събереш книгите още днес.

В края на трескавия ден, когато се върнах от работа, го заварих да седи апатично все още по халат, неизбръснат и неизмит. Книгите му си стояха на полиците. Избухнах отново:

— Искам да си събереш вещите още тази вечер. Утре се качваш на колата и заминаваш за Детройт, и да не се връщаш, докато не си намериш работа. Повече не мога да търпя. Нямам намерение да живея по този начин дори и само още една минута.

— Не мога да си намеря работа — замрънка той.

— Не си и опитал.

— Не мога да работя, докато не бъде вдигната забраната.

— Не е задължително да се занимаваш с анестезия. Можеш да работиш и друго.

Той успя да измърмори само някакви несериозни оправдания.

— Не съм се занимавал с друго от години — каза малодушно. — И не искам да се занимавам.

Точно като Реза, който не искаше да приеме друга работа в Америка освен президент на фирма.

— И аз не искам да правя много неща, но се налага — извиках още по-разгневено. — Провали живота ми! Повече няма да живея по този начин с теб. Ти си мързелив. Възползваш се от положението. Със седене тук работа няма да намериш. Трябва да си потърсиш. Господ няма да ти я тикне в ръцете. А сега се махай и не се връщай, докато не си намериш работа или… — Думите сами се изплъзнаха от устата ми, преди да осъзная какво говоря — …или ще се разведа.

Нямаше и съмнение, че ултиматумът ми беше искрен.

Муди се подчини. Още на следващата вечер ми звънна от Детройт. Беще получил работа в клиниката. Трябваше да започне следващия понеделник сутринта, веднага след Великден.

Защо ли бях чакала толкова дълго? И защо не се бях налагала по-често в миналото?

Великденските празници през 1983 година прекарахме в голяма тревога. Трябваше да излезем от къщата на Разпети петък, Муди трябваше да започне работа в Детройт следващия понеделник. До сряда все още не бяхме намерили квартира. Бяхме ужасно притеснени, но същевременно аз изпитвах някакво задоволство. Поне правехме нещо.

Един клиент от кантората, в която работех, беше вицепрезидент на местната банка и като разбра за затрудненията, ми предложи временно разрешение. Банката притежаваше къща с просрочена ипотека, която можехме да наемем за известно време. Подписахме договора на Разпети петък и още веднага се заехме с преместването. В края на седмицата Муди най-неочаквано се разработи и ми помогна да подредим къщата. В неделя ме целуна и тръгна за Детройт. Целуваше ме за първи път от месеци и с изненада усетих, че го желая. Работата в клиниката не го удовлетворяваше, но вече се чувстваше малко по-добре. Това, че успя да получи работата толкова лесно, беше особено полезно за смачканото му самочувствие. Заплатата беше добра. Е, не можеше да се сравнява с парите, които получаваше в болницата, но така или иначе това бяха почти деветдесет хиляди долара на година.

Начинът ни на живот ми напомняше за времето, когато той ме ухажваше. През седмицата всеки се занимаваше със своите служебни задължения, а през уикенда пътувахме ту аз до Детройт, ту той до Алпина.

Постепенно духът на Муди се възраждаше.

— Добре се справяме — ми каза по време на една от срещите ни.

Чувстваше се на седмото небе от щастие винаги щом ни видеше. Махтоб се хвърляше в обятията му и той се разтапяше от удоволствие.

Отлетяха пролетта, лятото и есента. Въпреки че Муди мразеше Детройт, атмосферата в големия град не поощряваше фанатизма и той беше убеден, че тук е професионалното му бъдеще.

Що се отнася до мен, аз отново се почувствах свободна. През седмицата всички решения взимах сама. В събота и неделя отново се отдавах на любовта. Може би само така нашият брак можеше да просъществува.

Това ми стигаше за момента.

През март на 1984 година ми се обадиха от Техеран. Мъжки глас, едва сричащ на английски със силен акцент, се представи като Махамад Али Годси. Каза, че е племенник на Муди. Като се имаше предвид склонността на членовете на семейството му да се женят за близки роднини, това родство можеше да означава почти всичко. Струваше ми се, че има стотици иранци, които Муди смяташе за свои племенници.

Попита как сме двете с Махтоб и се опита да проведе непринуден разговор. Когато попита за Муди, записах телефона му и го уверих, че ще кажа на Муди да му се обади.

Предадох посланието в Детройт и Муди ми се обади още същата вечер. Това било Мамал, каза той, четвъртият син на сестра му Амех Бозорг. Муди обясни, че Мамал винаги бил слаб, но през последните няколко месеца направо измършавял. Лекарите в Техеран решили, че има язва на стомаха, и го оперирали, но той продължил да слабее. Отчаян, Мамал взел самолета за Швейцария, за да се консултира с тамошните специалисти. Швейцарските лекари му казали, че иранските хирурзи съвсем са объркали работата при първата операция. Обадил се на чичо си в Америка за съвет. Не знаел къде да се оперира.

— Нищо не го посъветвах — рече Муди. — Ти какво ще кажеш?

— Нека дойде тук — предложих аз. — Ще му помогнем да избере болницата, в която да се оперира.

Муди беше доволен и прие идеята ми с радост.

— Но е трудно да се изнасят пари от Иран — каза той.

— Можеш да платиш операцията му — отвърнах — Смятам, че ще направиш същото и за семейството ми, ако се наложи.

— Добре. Чудесно.

Всичко беше организирано много бързо и след броени дни Мамал вече летеше за Америка. Денят, в който пристигна, беше един петък в началото на април. Муди смяташе да го посрещне на летището и да го докара направо в Алпина за уикенда и да го запознае с нас.

Като изключим необузданите революционери, които бяха нахлули в живота ни в Корпус Кристи, повечето иранци, които познавах, бяха културни и възпитани хора. Имаха, разбира се, старомодно отношение към жените, но като цяло то намираше израз в учтивост, която бе по-скоро ласкателна. Очаквайки племенника на Муди, аз се заех да приготвя иранска вечеря. Бях решена да се държа приветливо с него.

За съжаление отвратих се от Мамал още щом прекрачи прага на дома ми. Беше дребен на ръст, като повечето иранци, но независимо от това, а може би поради това се държеше нагло и арогантно. Винаги изглеждаше развлечен. Имаше рядка брада и мустаци, малки, хлътнали очи, които гледаха през мен, сякаш не съществувах. Цялото му поведение като че казваше „Коя си ти?“, или пък „Аз те превъзхождам“.

Нещо повече, тревожеше ме влиянието му върху Муди. Щом влезе, първите му думи бяха:

— Трябва да ни дойдете на гости в Иран. Всички очакват да ви видят двете с Махтоб.

Тази идея ме ужасяваше. Първата вечер двамата мъже прекараха в оживени разговори на фарси. Може би беше разбираемо, и все пак се безпокоях, че Муди ще приеме предложението на Мамал. Те обаче говореха само на фарси и аз бях напълно изключена от разговора, въпреки че английският на Мамал беше приемлив.

Не след дълго започнах да броя часовете, които оставаха до края на уикенда, очаквайки мига, в който Муди и Мамал щяха да потеглят за Детройт. Но в неделя следобед Муди рече:

— Нека да остане тук с теб, докато уредя формалностите по операцията му.

— Не — казах. — Той е твой племенник и твой гост. Муди ми обясни, че е зает по цял ден в клиниката, а Мамал имал нужда от грижи. Трябвало да яде само лека храна, затова да си взема няколко дни отпуск, докато насрочат операцията.

Нямаше място за възражения. Усетих, че Муди отново си възвръща властта над мен. Съгласих се мълчаливо, като си казах, че това ще продължи само няколко дни.

Исках всичко да мине добре. Беше ми жал за Мамал, защото на летището бяха загубили багажа му. Приятелката ми Анни Куреджиан, арменка, която бе шивачка, дойде с мен да купим няколко комплекта дрехи за Мамал. После взе да ги стесни, за да станат на неестествено хилавото му тяло.

Мамал прие подаръците, без да ми благодари, хвърли ги в стаята си и продължи да носи вмирисаната си риза и дънки.

Когато багажът му се намери, оказа се, че е пълен с подаръци за нас. Вътре обаче нямаше никакви дрехи — очевидно е възнамерявал да изкара няколко месеца в Америка с едни и същи дрехи.

— Не искаш ли да ти изпера дрехите? — попитах го един ден.

— Не. — И той вдигна рамене безучастно.

Колкото и невероятно да изглежда, когато през следващия уикенд Муди дойде да ни види, не забеляза нищо, докато аз не му обърнах внимание.

— Свали си дрехите и остави Бети да ги изпере! — нареди той на Мамал. — И се изкъпи.

Племенникът на Муди се подчини намусено. Къпането беше рядко явление в живота му и той го приемаше като досадно задължение.

Мамал беше мързелив, взискателен и безочлив гост. След две седмици го закарах в Градската болница в Карсън, за да го оперират. По-късно Муди ми каза, че Мамал бил обиден, задето не съм стояла до него по време на операцията.

Мамал прекара десет дни в болницата, след което Муди отново го остави на моите грижи.

— Не желая да се грижа за него — възпротивих се аз. — Ти си лекар. Ти ще се грижиш за него.

Той не обърна никакво внимание на думите ми. Замина за Детройт и ми остави Мамал.

Намразих се за това, че отново бях станала послушна съпруга. Превърнах се в болногледачка на Мамал. Готвех му диетични ястия по пет пъти на ден. Той не обичаше гозбите ми, нито пък аз обичах да му готвя. Нямах друг изход, освен да търпя, докато се възстанови и замине за Иран.

През седмицата Муди всяка вечер се обаждаше на Мамал. Говореха си на фарси, понякога с часове, и много скоро разбрах, че Муди го използва, за да ме следи. Една вечер например Мамал ми подаде слушалката и каза, че Муди иска да говори с мене. Съпругът ми се скара защо съм позволявала на Махтоб да гледа еди-коя си програма по телевизията и не съм се съобразявала с изричните му разпореждания.

Свършиха спокойните ни уикенди. Сега Муди прекарваше съботите и неделите в разговори с Мамал. Припадаха по аятолах Хомейни и плюеха по западните и особено по американските обичаи и морал.

Какво можех да направя? С всеки уикенд моят уж американизиран съпруг потъваше все по-дълбоко в своята иранска личност. Бях се омъжила за американеца Муди, а иранецът Муди ми беше съвършено непознат. На всичкото отгоре двамата с Мамал непрекъснато говореха за връщане в Иран.

Двамата често се усамотяваха и снишаваха глас, когато влизах в стаята, дори и когато говореха на фарси.

— Кога ще си ходи? — попитах в отчаяние един ден.

— Първо лекарите трябва да кажат, че е добре — отговори Муди.

Две събития ускориха и без това назряващата криза. Първото, че банката бе намерила купувач за къщата, така че трябваше да се изнасяме, и второто, че моята кантора беше пред закриване.

Муди настояваше да се преместя при него. Искаше отново да заживеем като семейство.

Не исках да се местя, но се съгласих с надеждата, че след като Мамал си отиде, нещата ще се оправят.

Все пак се чувствах несигурна и особено се боях от бременност. Седмица преди да се преместя, отидох на лекар да ми сложат спирала против забременяване.

В Детройт наехме къща в Саутфийлд и всички се пренесохме там — Муди, Джо, Джон, Махтоб и Мамал.

Мамал остана с нас до средата на юли и колкото повече наближаваше денят на заминаването му, толкова повече настояваше ние тримата да посетим Техеран. За мой ужас Муди се съгласи. Обяви, че ще отидем за две седмици през август. Джо и Джон щели да останат при баща им.

Изведнъж тайнствените среднощни разговори на Муди и Мамал придобиха за мен далеч по-зловещо съдържание. През последните няколко дни преди заминаването на Мамал двамата бяха неразделни. Дали не планираха нещо?

Веднъж, обхваната от най-зловещи страхове, се обърнах към тях.

— Какво кроите? — попитах. — Как да отвлечете Махтоб?

— Не ставай смешна! — каза Муди. — Ти си луда. Имаш нужда от психиатър.

— Може и да съм луда, но не чак толкова, че да отида в Иран. Ти иди. Ние с децата оставаме.

— Ти и Махтоб ще дойдете с мен — каза Муди. — Ясно ли ти е?

Беше ми ясно, че трябва да спасим брака си, след като Мамал си отиде. Не исках да преживявам отново болката от развода и да травматизирам децата си. Но и в Иран не исках да отида.

Муди се опита да бъде по-сговорчив.

— Защо не искаш да дойдеш? — попита той.

— Защото знам, че ще поискаш да останеш и аз няма да мога да се върна.

— Значи това било — каза Муди нежно. — Никога не бих постъпил така. Обичам те. — После му хрумна нещо. — Донеси ми Корана.

Взех книгата от библиотеката и му а подадох. Той сложи ръка върху нея и рече:

— Кълна се в Корана, че никога няма да те принудя да останеш в Иран. Кълна се в Корана, че никога няма да те принудя да живееш там, където не искаш.

Мамал също се закле и това ме успокои.

— Добре — казах. — Ще дойдем.

Муди побърза да купи самолетните билети. Първи август приближаваше. Независимо от драматичната клетва над Корана страховете ми се увеличаваха непрестанно. Муди прекарваше часове в четене. Поглъщаше всяка публикация, посветена на Иран. Говореше с любов за семейството си, особено за Амех Бозорг. Започна да си казва молитвите. Пред очите ми се превръщаше от американец в иранец.

Отидох тайно при адвокат.

— Трябва да реша какво да направя. Да отида ли, или да се разведа — обясних. — Не искам да заминавам за Иран. Страхувам се, че ако отида, той няма да ме пусне да се върна.

Обсъдихме всички възможности, от които излизаше, че в случай на развод Муди ще има право да заведе Махтоб в Иран. Това ме спря.

Дойде денят и ние заминахме на 1 август 1984 година първо за Ню Йорк, а после за Лондон. Там имахме дванайсет часа престой. От летище Хийтроу трябваше да излетим за Кипър и Техеран.

Като стана време да се качим на самолета, вече треперех от ужас. Идеше ми да се обърна и да избягам надолу по стълбата на самолета.

По време на полета до Кипър трескаво премислях всички възможности. Когато колелата докоснаха пистата на средиземноморския остров, изведнъж си дадох сметка, че това е последният ми шанс. Би трябвало да грабна Махтоб, да избягам от самолета и да се върна у дома.

И без това не можех да избягам от самолета. Стюардесата обясни, че спирането ни в Кипър ще бъде съвсем кратко. Пътниците, продължаващи за Техеран, трябва да останат по местата си.

Минаха само няколко минути и самолетът се засили по пистата.

Махтоб задряма до мен, изтощена от дългия полет. Муди четеше книга на фарси.

Седях вцепенена. Знаех накъде пътуваме, но не знаех какво ни очаква.